Иван Голев
Смъртта на Плъха (8)

След посещението при здравите болни и лудия професор кръвната ми захар навярно бе спаднала наполовина, защото неистово ми се прияде сладолед. Минах през „Шератон“, където се почерпих с две мелби, след което се насочих към къщи. Наближаваше шест и всеки момент щяха да изключат тока. Позвъних, но Варка не ми отвори и се бръкнах за ключовете. Напипах кутията с новата брава в джоба си и реших да помоля Гогошинов да я монтира.

Варка очевидно си беше тръгнала, макар че обикновено ме чакаше поне до седем. Казваше ми „Шефе, ще поседя с теб, докато дойде тока, че направо ми дожалява да те оставя сам!“ Днес обаче жалостивостта й явно не бе в големи дози. Спомних си омърлушената й физиономия от сутринта, както и вялото й настроение на обяд. Нима толкова се бе уплашила от това писмо, та бе изоставила своя чичко Шеф сам насред гората, която щеше да потъне в мрак всеки миг?

Не ми се вярваше много, макар че не беше изключено. И все пак едва ли момиче като нея щеше да се хване на подобна оперетна заплаха. „Червеният скалп“, глупости! Всичко това целеше да насочи моя милост в погрешна посока. Това, че си бе тръгнала, най-вероятно се дължеше на някакви лични проблеми, а нищо чудно и на ежемесечно неразположение. Бившата ми съпруга в подобен период ставаше зла като оса, надушила пресни рибешки черва.

Поседях десетина минути с врат, свит в раменете, очаквайки тъмнината да се стовари върху главата ми като касапски чук, но шест отмина, екотът от камбаната на „Свети Седмочисленици“ от-кънтя в небитието, а токът все така благословено си течеше по жиците. Тъкмо зарадван, тръгнах към спалнята, за да отпусна схванатия си гръб, и ето че чукът ме халоса. „Господ забавя, но не забравя“, спомних си поговорката, с която се маризехме в гимназията. Довлякох се опипом до леглото и се проснах отгоре му в мрака.

Затворих очи и си обещах да не мисля за нищо, което през първите няколко минути успях да направя. Но постепенно в главата ми се занавървяха въпроси и отговори и си казах: защо пък да не съчетая полезното с приятното? И тъй, опитах се да систематизирам случилото се през последната седмица.

В новооткритото ми бюро се появява една смахната госпожица с твърдението, че брат й е изгорен от жена му. Жена му отрича подобно деяние и ме насочва към лудницата, за да се уверя, че на подобна особа човек не бива да вярва. Един честен ефрейтор ми обръща внимание върху факта, че пожарът е доста загадъчен. По някакви причини обаче не е образувано предварително следствие, макар основания за това да е имало.

Чакай, плеснах се по челото! Ами че съществува още една връзка между оценката за пожара и особата на госпожа Казакова — нали пожарната команда е на подчинение на Министерството на вътрешните работи! Кой може да каже със сигурност, че само предохранителни съображения са накарали клечката от министерството да нареди пожарът да бъде даден като назидателен пример по телевизията?

В хода на обиколките ми през тази седмица научавам и други интересни неща. Синът на госпожа Казакова, макар и посочен като свидетел за нейното алиби, по време на пожара следва да е вървял след някой бял немски задник из дюните на Китен, а не да е споделял с майка си бетонния им кафез в Обеля. Но може ли жена като Нора Казакова да посочи подобно уязвимо свидетелство? От друга страна, точно в тази съботна вечер отсъствието на Нора и мъжкаря Карастоянов от Драгалевци е, меко казано, доста впечатляващо.

Връзката между Казакова и запасния офицер, по всяка вероятност, е факт. Това, разбира се, не означава, че двамата непременно ще подпалят къщата, за да се греят впоследствие върху огъня от пожара. Всъщност, кой твърди, че двамата ще си загукат щастливи върху освободения и наторен от пепелта парцел? Госпожица Пиперкова. Която се оказва не толкова целомъдрено предана на гениалния си брат и сантиментите си.

От чутото в кабинета на незабравимия професор Шиндов става ясно, че през шестдесет и трета или шестдесет и четвърта Ефросина ражда, дава детето в дом и най-вероятно в резултат на това изпада в тежка депресия. От кого е детето? Защо тя не го задържа при себе си? И откога датира познанството й с дъновиста Бараков — от времето на втория й престой в лудницата, от първия или още преди него?

И защо ли Бараков е гонил плъха Боцев с брадвата? И откъде е тази неприязън между Пиперкова и Казакова и случайно ли първата отново я хваща депресията тъкмо когато брат й се оженва?

По-ясно като че ли стояха нещата с изчезването на касетката. Вмъкналият се в дома ми е търсил очевидно първо онова, което евентуално се съдържаше в нея, а чак после е искал да ме сплаши. Или да ме подведе. Колкото до писмото до Варка, то ми се струваше ненужно от всяка гледна точка. Какво, ако тя се уплаши и ме изостави? Едно нищо.

Най-заинтересованото лице да се вмъкне в къщата ми и да потърси доказателствата, с които разполагам, беше Влаев. Е, не лично — стигаше и някой наемник с пъргав ум и ловки пръсти. Уликите срещу контролираните от него търгове за участие на чужди фирми в български контракти, копията от квитанциите за изплатени комисионни или „подаръците“ по сметката на „Техноводстрой“, фиксираните срещи с търсени от Интерпол трафиканти на оръжие и наркотици, тези и още някои неприятни сведения си струваха риска и труда.

Брънките бяха налице, оставаше само да се свържат във верига и по нея да потече токът.

— Който, макар и да го спират на три часа, си съществува, господинчо! И така ще те тресне, че ще се овъглиш като оня нещастник в драгалевската си вила!

Изръмжах го срещу тавана и няколко минути се наслаждавах на видението. Ала след това споменът за разговора ми с Перо Алашки леко го помрачи. Защо беше толкова неуверен й напрегнат той, когато стана дума за Влаев? Страх от силния на деня? Нежелание да поеме риска? Нищо чудно, достатъчно ми беше да видя няколко пъти как разни гаменчета оплюваха милицията по митингите, а тя се правеше, че е божа росица, за да разбера, че на това ведомство в момента никак не му е леко. Хак им беше — след толкова години на вярна служба! Но в края на краищата всички ченгета по света служат някому, тъй че ако някой бе виновен, надали те бяха сред първите редици… В настоящия случай ме интересуваше само Перо Алашки и ако си правеше някакви сметки, толкова по-зле за самия него. Всъщност, времето щеше да покаже.

Клепачите ми започнаха да натежават и взех полека да се унасям. Същевременно се съпротивлявах — заспях ли сега, през нощта щях да се кокоря като бухал. Сетих се отново за глупавото писмо, изпратено на Варка. Как ме бяха нарекли — „дебелак“? Е, можеше да е нещо и по-язвително. Що се отнасяше до нейния „червен скалп“, имаше известна двузначност, че скалпът й беше червен, червен беше. Но дали само буквалния смисъл бе вложил анонимният остроумец или влагаше и политически такъв? Малко знаех за произхода на Варка — просто не бях си правил труда да поразпитам за него. Тя беше човек, който, общо взето, си траеше и изпълняваше лоялно задълженията си, но интуитивно усещах, че малка погрешна стъпка от моя страна можеше изведнъж да я отблъсне, а не го исках. Ако имаше да ми казва нещо, щеше да го стори. Та ние се познавахме с нея едва от десетина дни!

Оттатък телефонът иззвъня и първата ми реакция беше да го оставя да се назвъни. Бюрото ми си имаше работно време, а тези, които биха ме търсили лично, се брояха на пръстите на едната ръка на стругар-инвалид. Все пак се надигнах и на пламъчето на запалката се замъкнах в хола. Вдигнах слушалката, но отсреща някой затвори — чух познатия пукот и последвалия го свободен сигнал. Проверка? Постърчах до апарата, загледан в бледите сияния откъм отсрещната кооперация, изпълващи пролуките на щорите, после се върнах върху леглото. А малко след това, въпреки намерението ми, съм заспал.

Събудих се за свое нещастие чак след десет. И както се досещате, отново в мрак. Бях проспал трите светли часа, подарени ми великодушно от главния диспечер на енергийната система и пак се бях озовал в пещерния век. Измъкнах се като динозавър от дупката си, намерих свещ и на треперливата й светлинка си направих нещо като сандвич от две филии хляб, парче ресторантска луканка и една капия, която Варка бе донесла в буркан, затворен от майка й. Завлякох се в хола, тръшнах се в креслото и с мрачни предчувствия за съдбата на човечеството задъвках произведението си.

Не знам колко съм проседял така. От унеса ме изтръгна отново телефонът. Този път реших да тегля майната на непознатия още преди да прекъсне. Но бях изпреварен.

— Ало, копеле — Избълва мигновено той, — престани да се правиш на ченге, ако не искаш да прережа гърлото на мадамата ти. Ясно ли е?

Устатата ми се отвори, но оня отсреща затвори. Преглътнах неупотребената си псувня и усетих как приигра под лъжичката ми. Непознатият глас, процеден през кърпа или миризлив чорап, за миг ми припомни телефонните заплахи преди много години срещу баща ми.

Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Набрах номера на Варка, очаквайки кой знае защо, че ще вдигне майка й. Ала отсреща никой не вдигаше — нито моята рижа помощничка, нито майсторката на мариновани капии, нито невръстното братче. И за пръв път, откакто се бях върнал, изведнъж почувствувах как по тила ме полазват мравешките крачета на страха.

 

 

След безсънната нощ и мъчителната дрямка призори се събудих мрачен и зъл, с цепеща ме глава и кисел вкус в устата. Погледнах часовника — беше единайсет без двайсет. Този час ме озадачи, но сумракът зад пердетата подсказваше, че не времето бе спряло, а просто се бяха изтъркулили дванайсет тягостни часа. Приближих се до прозореца и се уверих, че тихият шум зад стъклото не беше слухова халюцинация — навън валеше упорит есенен дъжд, а небето бе схлупено и сиво като душата на затворник в неделен ден.

Оттатък нямаше и следа от Варка — и страхът ми за нея пак ме полази. Какво бе станало с това момиче? Направих си кафе на газовия котлон, изпуших две цигари една след друга, като непрекъснато се ослушвах за стъпки на стълбището, но напразно. Затова пък в единайсет и пет се обади задъхан женски глас.

— Ало, господин Дяков?

— Да?

— Варка дойде ли на работа?

— Кой я търси?

— Майка й! Там ли е?

Седнах на празния Варкин стол зад бюрото.

— Госпожо, и аз се безпокоя. Звъних снощи у вас, но нямаше никой. До този момент не е дошла.

— Ох, божичко, това дете! — майка й изхлипа и взе да подсмърча. — Как може така да постъпва, как може?

— Какво се е случило?

Жената се изсекна в невидима кърпа.

— Ами не се е прибирала цяла нощ! Какво ли не ми мина през ума! По едно време помислих, че е останала при вас. Ама наистина ли не, е при вас?

— Почакайте, госпожо — рискувах да я хвърля окончателно в паника. — Била е тук вчера следобед, купила ми е плодове. Когато се върнах от града, не я заварих. Реших, че е бързала, затова не ме е дочакала. Оттогава я няма.

— Ох, божичко. Ама къде е тогава?

— Само спокойно, моля ви се! Друг път случвало ли се е да не се прибира?

— Случвало се е! Точно затова се притеснявам! От време на време й става нещо и изчезва от къщи. Не я знам къде ходи, нито с кого!

— Тогава нека изчакаме малко. Може пак да… За колко време изчезва?

— По два-три дни я няма! А през това време, питате ли ме!…

— Успокойте се, госпожо! Имате ми телефона и аз вашия. Ще държим връзка! Вярвам, че скоро ще се върне!

— Аз съм на работа!

— Добре, дайте ми служебния си номер.

Записах го, обещахме си да се чуем по-късно и затворихме. Изпитвах неясна тревога, макар и не много голяма. Снощната заплаха по телефона ми се струваше попресилена. Някой упорито изпробваше нервната ми система, но засега само с общи приказки. Изчезването на Варка една ли беше плод на действията на този неизвестен някой. Ако я бяха отвлекли, щяха да го кажат.

Не можех да направя друго, освен да си върша работата и да чакам. Направих си един подобен на снощния сандвич и се обадих в „Балкан“ да попитам кога има самолет за Бургас. Отговорът беше — всеки ден. Чудесно. А мога ли да резервирам един билет за утре? Откъде се обаждате? От къщи. Тогава не може. Елате тук.

Извадих стария си чадър, облякох си шлифера и се гмурнах в есенния дъжд. Бюрото на „Софийска комуна“ се оказа в ремонт, тъй че докато стигна до Двореца на културата, крачолите ми бяха натежали като оловни кюнци. Усмихнах се с цялото си френско възпитание на високата униформена блондинка и името ми потъна в паметта на компютъра, а аз получих билет за седем сутринта на следващия ден.

Опитах се да хвана такси, но не успях. Прежалих се и крачих до театър „Ателие“. Касиерката ме изгледа над очилата си като бабата на Червената шапчица, решила да глътне вълка, преди той — нея. Изтръсках чадъра в краката си и пуснах отново в ход чара си.

— Добър ден, госпожо! Не знам към кого да се обърна… Случаят е малко личен и, така да се каже, деликатен. Аз съм роднина на Димитър Боцев и идвам от чужбина. Бих искал да науча повече подробности около неговия живот — подсмърквах с достойно за мястото усърдие, — и за неговата смърт.

— Така ли?! — изрече бабата на Червената шапчица и аз не разбрах това въпрос ли е, радост или възмущение. Тя се надигна в тясната си кабинка и близо пет минути сумтя и се оправя. Накрая отвори вратата, измъкна се навън и ме огледа. — Роднина сте му, казвате! Пхе! Сега разбирам къде е отишла силата на рода ви.

Бабата имаше чувство за хумор, което беше неблагоприятен факт. Той означаваше наблюдателност, а аз не исках да бъда разобличен.

— Тези дни си дойдох от Париж — казах кротко. — Не съм си бил тук петнайсет години. Чичо Димитър е далечен братовчед на баща ми и аз съм го виждал само веднъж като дете… След толкова време, разбирате, хората се пръскат. А роднинските чувства се засилват.

— Да, така е — съгласи се тя, покима с глава, после ми протегна ръка. — Ами, мойте съболезнования! Отиде си вашият роднина. Лоша работа, такава смърт… Ето, вижте там некролозите.

Тя ме съпроводи до дъното на коридора, където до пъстрите афиши като две жалки кръпки се мъдреха два еднакви чернобели листа. Бяха без снимка, съдържаха нормалните за подобен документ лигави баналности и бяха подписани: „От колегите“.

Отново имитирах нещо като подсмърчане.

— Горкият чичо! Така и няма да го видя!

Всъщност с изненада си помислих, че това бяха първите некролози, които срещах залепени някъде. Нито в Драгалевци, нито при жена му имаше следа от тях. Почувствувах леко състрадание. След по-малко от два месеца споменът за този нещастник не фигурираше на бог знае колко места.

— Вие богат ли сте? — попита касиерката, след като се обърнах към нея.

— Защо?

— Да му вдигнете един паметник на гроба.

— Няма ли близки?

— Е, всеки има някакви. Но често пъти само така се наричат, а всъщност…

— Знам от татко, че е бил женен.

— Беше. Защо не потърсите жена му?

— Не знам къде живее. Чух, че къщата в Драгалевци е необитаема.

Тя сви рамене и се загледа към вратата, където млада двойка се колебаеше дали да влезе. Носовете им се допряха до стъклото, огледаха фоайето и нас, след което се прегърнаха и си тръгнаха.

— Предполагам, имал е приятели тук?

— Силно казано — сряза ме тя. — Беше голяма драка… лека му пръст! Сигурно познавате характера му.

— Слабо, чувал съм само.

Тя поклати глава.

— Особняк. Като излязъл от пиеса на Бърнард Шоу. Човек на настроения. Понякога беше — с мед да го мажеш, а друг път — да не си му насреща.

— Пиеше ли?

— И пиенето му беше такова. Някой път се насвятка и почне да буйства, друг път — не близва. Ама не знам вкъщи какво е правил…

Почесах се по главата, озадачен какво да я питам още, и наблюдателността й се обади.

— Май не сте доволен? Че аз не си пиех кафето с него. Аз съм тук на касата, а той — долу. Но… — тя замълча, очевидно надявайки се да я поощря, което не направих. — Вашият чичо се имаше с една наша колежка, която може да ви бъде по-полезна.

— Така ли — оживих се. — А може ли да говоря с нея?

— Днес я няма. Елате утре следобед, ще ви запозная.

— Утре няма да мога. Но след два-три дни…

— Ако не съм на работа, ще търсите Малина Вутова. На моите години е, с къносана коса. Тя сигурно има какво да каже! — изгледа ме многозначително бабата на Червената шапчица, изостави ме и се набута в кабинката си.

Махнах й с ръка, излязох на прага и разперих чадъра. А сега накъде? Оставих да го решат краката ми и те ме отведоха в ресторант „Стадион“. Вчерашният келнер ме зърна още от вратата и се втурна да ми вземе шлифера. Настани ме на стол до витрината, изслуша почтително поръчката и, като подгонен от вълци, хукна към кухнята. Ала цялото това внимание не ме въодушеви особено. Загледах се през опушеното перде в подтичващи-те под дъжда минувачи и се почувствах необичайно самотен за този час на деня.

Когато си тръгнах от ресторанта, бях все така самотен, макар и сит. Пътьом се обадих на май-ката на Варка — колкото да науча, че няма вест от дъщеря й. Дадох си сметка, че подсъзнателно бях се надявал да я срещна в „Стадион“, но, уви, ставахме все по-малко. Вчера го нямаше само президента, днес — и Варка, а утре и аз със сигурност нямаше да обядва там.

Прибрах се, събух мокрите кюнци, нахлузих пижамата и заех хоризонтално положение. Преди месец трябваше да съм сериозно болен, за да постъпя така посред бял ден. Но нали точно тази мудна провинциална действителност ме беше привличала от Париж толкова време! Нима бях като децата, за които чуждият геврек е винаги по-вкусен от своя?

Ако с нещо трябваше да свиквам на четиридесет години, то бе да се науча да живея по-бавно. Затова придърпах милиметър по милиметър одеялото върху главата си и се оставих в милосърдните прегръдки на съня.