Иван Голев
Смъртта на Плъха (15)

Междувременно дните ставаха все по-къси, вечерите — по-досадни и Жоро ми доведе някакъв свой агент, който ми прокара антена за телевизора. Ето че отново бях шишкавият буржоа, седнал пред екрана по пантофи, затворен в пашкула на своята сигурност и ехидство. След завръщането на Барка отношенията ни с нея бяха поохладнели — наистина без да го желая. Тя като че ли изживяваше вътрешна драма, а аз като всеки егоист с опит, знаех, че е най-добре да се държа настрана и да оставя нещата да се развиват от само себе си. Не й натрапвах вниманието си, като изключим ябълките, които от време на време й поднасях с традиционния поклон, и няколкото обеда заедно.

Вечер включвах телевизора и зяпах лениво ставащото наоколо, напомнящо ми боричкането ни в междучасията, когато бяхме деца. Веднъж обаче направо подскочих в креслото — в репортажа от сесията на Великото народно събрание бе включено и изказване на Борис Влаев. Докато гледах олисялата му физиономия, напомпана с евтин патос, усетих как позадрямалата ми злоба към този човек се възражда, как съм готов още в същия миг да хукна през града и да го сбарам насред трибуната за модните ревери. Увереността, че ми е в ръцете, ме беше поуспокоила, но сега отново разбрах, че няма да имам мира, докато не го видя зад решетките.

Търпеливо дочаках часа, в който предположих, че вече ще се е прибрал вкъщи, и набрах номера. Когато чух гласа му, той ядеше. Навярно преданата му съпруга беше сготвила тлъст гювеч и го галеше по плешивото му теме, убеждавайки го какъв голям оратор е и колко е шашнал целокупния български народ с бръщолевенето си, а той дъвчеше ли, дъвчеше.

— Ало — избоботи той самодоволно в слушалката, очаквайки вероятно, че някой запленен негов избирател ще го залее с хвалебствения си бълвоч.

— Наздраве, Влаев — казах тихо. — Да ти е сладко.

Чух как челюстите му спряха насред хапката.

— Кой е? — попита.

— Знаеш кой е. Дяков се обажда — младият.

Адамовата му ябълка с труд преглътна разлигавения залък.

— Какво искаш?

— Гледах те по телевизията, Влаев. Не си се отучил да лъжеш. Бях се отчаял, помислих, че си станал честен човек и няма да е редно да те закачам, но ти ме успокои. Същото гадно лайно си, каквото те помня отпреди двайсет години. Дори още по-размазано.

Той се задави или безуспешно се покашля — звукът беше като от развален клозетен сифон.

— Слушай, Дяков… как смееш. Какво си въобразяваш ти!

— Влаев, не знам дали е от моя телевизор или от предаването, но през цялото време, докато ти дърдореше на трибуната, отпреде ти имаше някаква решетка. Чудесно изглеждаш зад нея.

— Как смееш, тип такъв! Ще те дам под съд! Тип такъв!

Той явно вече бе почервенял и не се владееше. Ухилих се доволно.

— Нямаш много време, Влаев. Дните ти са преброени. Направи си една хубава равносметка на изминалия живот и почвай да се сбогуваш един по един с близките си. Ножът на гилотината е вдигнат, Влаев. Сега само проверяват механизмите.

Той отново изквича някакви заплахи в мембраната и аз отместих слушалката от ухото си, за да придам по-благородно звучене на излизащото от нея. Когато той млъкна, казах му успокоително:

— Хайде, Влаев, дояж си копанката и отивай да сънуваш кошмари.

След което затворих. Чувствах се истински щастлив, ей богу! Виждах през разстоянието как устните му треперят, как цялото му блажено самодоволство се е свлякло сред оглозганите кокали и мутрата му прилича на всичко друго, но не и на човешко лице и изпитвах почти сексуална наслада. Да ме прости небесният шеф на Бараков, ала това усещах. Явно нямаше да се преродя в нещо по-благородно от торен червей, но това беше положението.

На сутринта сякаш по телепатия първият, който ми се обади по телефона, се представи като юрист, който искал да се срещне с мен по известен ми въпрос. Срещнахме се два часа по-късно в шумно заведение в една от пресечките на булевард „Витоша“. Край масите бълбукаше пяната на пазарния кипеж. По всички лица бяха изписани деловитост и надежда, че следващият удар ще бъде ударът на живота им. Под гетинаксовите плотове ръцете трескаво разменяха малки пакети, увити във вестник, а в краката на всеки кротуваше смачкана чанта, която всеки момент можеше да бъде изритана. Ако стопанската милиция влезеше тук, не беше нужно голямо издирване — достатъчно беше само да се хвърли мрежата отгоре и рибата щеше да се замята панически.

Но и стопанската милиция през тази есен се беше нещо объркала като цялото народно стопанство и не се весваше никаква.

Юристите се оказаха двама — еднакво мазни, нахални и лошо облечени. Тук явно ги познаваха, защото кафетата пристигнаха още със сядането ни, а и пепелникът беше сменен на часа.

— Господин Дяков, това е господин Ранков, а аз съм Капудалиев — представи другаря си и себе си по-едрият и по-мазният. — Поисках да се срещнем, защото нещата, изглежда, имат нужда от ускоряване. Политическата обстановка, както знаете, е несигурна и нашият човек може да избърза с плановете си.

Предложих им по цигара и запушихме.

— Какво имате предвид?

— В момента се подготвя атака срещу правителството, както и обща стачка. Влаев е една от фигурите, които при определено стечение на обстоятелствата могат да влязат в новото правителство, ако сегашното падне. Стане ли това, ще ни бъде много по-трудно да направим каквото и да било срещу него, защото ако има ново правителство, то ще е коалиционно, а това значи, че политическите сили ще са се споразумели предварително по кандидатите си и няма да допуснат след това някой да ги злепостави. Ударът трябва да бъде нанесен до една седмица, ако искаме да има резултат.

Преместих поглед от Капудалиев на Ранков, после от Ранков на Капудалиев. Двамата пушеха цигарите ми и ме гледаха началнически.

— Господа, нека се разберем отсега. Вашите съображения малко ме интересуват, да не кажа никак. С онзи господин, който ви е изпратил, се разбрахме, че а з ще определям кога, как и какво да вършим. Вашата припряност неми харесва. Тя е продиктувана от политическите ви интереси, а не от лични, каквито естествено по отношение на Влаев нямате. Само че моите са точно такива — лични. И искам той да се пържи дълго и мъчително на бавен огън, който ще подклаждаме, за да не изгасне, но няма да разпалваме излишно и прибързано.

Истината беше, че след снощното ми обаждане на Влаев бях решил да продължа с тази тактика още известно време. Това, което беше направил той на семейството ми, беше траяло години — щеше да бъде неоправдана филантропия, ако го претупах по бързата процедура.

Имаше и друго — и то бе тъкмо моментът. Въпреки обвинителната документация срещу него, Влаев днес беше силна фигура. Времената бяха мътни и страшно много хора с тъмно минало се бяха обединили извън парламентарните си фракции в общо стадо, за да бъдат по-неуязвими. Ако исках да тегля куршума на едно от животните в стадото, трябваше първо да го отделя от него. В противен случай стадото можеше да се юрне насреща ми и да не уцеля това животно, което исках. Казано по-ясно — за мен бе по-изгодно Влаев да стане дори министър. Битката тогава щеше да е по-дълга, но и ударите щяха да са по-фатални. Като депутат той щеше да бъде само една жертва на партизанските борби. Като министър щеше да се сгромоляса далеч по-болезнено. Пък и по този начин нямаше да хукне към Южна Африка, а щеше да си остане тук.

— Мисля, че засега трябва да внимавате само за едно — добавих. — Да не му скимне по никое време да избяга от страната и да се присъедини към парите си. Ето защо си пуснете връзките да не му издават паспорт за чужбина или, ако това е невъзможно, то да не издават паспорти на семейството му. Въобще, следете го изкъсо и гледайте да не върже оттук, преди да сме го опекли както трябва.

Ала се намеси Ранков и аз разбрах, че с тия двамата ще си имам неприятности.

— Господин Дяков, изглежда, не си давате сметка за важността на случая. Уважаваме вашите лични мотиви, но не забравяйте, че ние пък представляваме значителна част, от обществеността и не ни е безразлично кога и как ще отстраним един наш противник. Залогът за нас е по-висок, отколкото за вас. Извинявайте, че ви го казвам.

Да-а, така и очаквах.

— Хубаво, я да чуем вие какво предлагате.

— Предлагаме до една седмица да нанесем масиран удар. На война като на война. Започваме с артилерийска подготовка, след това включваме самолетите и накрая пехотата. — Капудалиев започна да чертае някакви знаци по масата, ясни само за него — военачалника пред картата на бойните действия. — Първо, ще пуснем няколко материала в пресата — малка разходка из дебрите на неговото минало. Веднага след това по телевизията излиза лице, което го оплюва. Ден-два по-късно събраната от нас с вас документация я представяме на главния прокурор с копия до председателя на Великото народно събрание и министъра на вътрешните работи. И, разбира се, до президента.

Като за последното ще натоварим Варка, помислих си — тя бездруго много държеше да го види, а все не падаше слука. Тия тъпаци щяха да объркат цялата работа. Със своята помпозност щяха да привлекат на страната на Влаев сили, които така щяха да се развихрят, че току виж го спасят и той отърве кожата. Искрено се разкаях, че бях приел предложението на мъжа със зеленото пуловерче. Всъщност, Перо Алашки беше за бой. Кой дявол го бе накарал да ми изпрати тия правни октоподи!

— Момчета, дайте да по разсъждаваме малко — изрекох с кадифен глас, прикривайки раздразнението си. Извадих „житана“ и двамата смениха фасовете си с чисто нови папироси. — Да приемем, че направим всичко, което предлага господин Капудалиев. Казвате освен това, че предстои обща стачка. В патакламата, която ще предизвика тази обща стачка изгърмяването на един фишек като този на Влаев изобщо няма да се чуе. Позволете ми да знам какво означава цялата страна да се парализира. Никой няма да обърне внимание на един единствен човек, пък бил той и депутат в парламента. Всички ще зяпат в профсъюзите и в правителството, после ще излязат министърът на вътрешните работи и на отбраната и ще задрънкат за спокойствие и за обществен ред. И целият наш барут ще отиде на вятъра. Значи, първо трябва да изчакаме нещата да се успокоят и тогава да правим, каквото ще правим. Не ми харесва също и джангъра, който искате да вдигнете около случая. Това само ще активизира и други типове като Влаев, които ще решат, че наближава и техният ред и ще потърсят начин да го подпомогнат, така че да спрат атаката още в зародиш. И накрая искам да ви кажа, че в момента не разполагам с материалите срещу него.

— Как така! — изпяха двамата като в гръцки хор.

— Ами така, не са у мен. Депозирал съм ги на сигурно място в чужбина, но за да се сдобия с тях се иска време.

Маршал Капудалиев се облегна назад на стола и недоволно наду гуша.

— Господин Дяков, нещо не можем да намерим общ език. Нашата информация беше, че сте готов да ни сътрудничите веднага. Ще трябва да съобщим на своите работодатели, че това не е така.

Аз също се облегнах назад, но малко по-предпазливо, защото столът изпращя.

— Не знам какво са ви казали вашите работодатели, но им предайте тези аргументи, които ви изредих. Нека те ме потърсят и тогава ще решим. Нали знаете какво прави бързата кучка.

— Планина повдига! — пошегува се кисело Ранков, но раздялата ни беше хладна и припряна.

 

 

Каквото и да решаха работодателите на двамата мазни юристи, трябваше час по-скоро да си възвърна дискетите. И часовниците естествено. И най-големият богаташ би се позамислил преди да почне да подарява ролексите си на чифтове, още повече на такива въшкари, каквито бяха Бойко, Манолчо и компания.

Варка очевидно очакваше да я заговоря за нейния възлюбен, защото всеки път, щом се обърнех към нея, застиваше в тревожно очакване. Не биваше да я мъча повече.

— Искам да ти кажа нещо — поднесох й дежурната ябълка в чинийка. Изчаках я да отхапе парче, да го сдъвче и да го глътне. — Твоят приятел, освен че ни заплаши двамата с теб, ми сви и една кутийка. Метална една такава, в която ри държах някои ценни неща.

Млъкнах, за да видя реакцията й. Тя ме загледа уплашено.

— Какво ти е откраднал?

— Два скъпи часовника и две дискети. И няколко стари бижута.

— Божичко!

Ябълката се изтъркули на пода, а дланите захлупиха очите й. Миг на затишие — и тя избухна в плач. Почувствах се виновен като хлапак, наклепал сестра си, че кани вкъщи момчета.

— Съжалявам — измърморих. — Хайде, успокой се.

Тя откри лицето си, но сълзите продължаваха да го браздят, а раменете й да потреперват.

— Не съм виновна — хлипаше тя. — Не съм. Какво да направя като е такъв!…

Дадох й кърпа да се поизбърше, вдигнах ябълката и я отнесох в кухнята. Изчаках една-две минути и се върнах при нея.

— Знам, че не си виновна и не те упреквам. Искам обаче да се срещна с него и да се разберем по мъжки. Обещавам ти да не го давам на прокурора. Но си искам топчетата и камиончето обратно.

— Дай го на прокурора! — изхълца тя. Мъката й се разнасяше и се превръщаше в злоба като у всяка здрава жена. — Щом е такъв лъжец, друго не заслужава.

— Хайде, хайде, да не сме толкова кръвожадни. Стигат ми твоите сълзи. Той нали има майка?

— Има…

— Ето виждаш ли. Искам само това — да ми върне нещата. Подозирам, че не всичко е у него, затова може първо да ми даде дискетите, докато издирва останалото. Но наистина го предупреди, че ако не го направи, тогава вече ще го дам, където трябва.

Тя подсуши очите си, извади огледалце и оправи лекия си грим.

— Шефе — знай, това вече реши нещата. Все още смятах, че има надежда, но след тая кражба…

Замълчах тактично и отидох да се облека. От спалнята чух, че камбанката звънна и Варка отиде да отвори. Отвън долових гласа на Жоро — питаше къде съм. Тя му каза и той, навярно решил, че не чувам, започна тихо да й говори нещо. От някои откъслечни думи разбрах, че я увещаваше да отидат някъде заедно, а тя също тихо му казваше да я остави на мира. Излязох, преди конфликтът да се задълбочи.

— Готов ли си? — попитах го.

— Уха — потри ръце той, сякаш щеше да се бори.

— Добре. Варке, отивам да търся Пиперкова. Ако случайно тя се обади, помоли я да си бъде вкъщи. Можеш да излезеш и по-рано, ако искаш. И превъртай ключа два пъти.

Този път нападнахме „Обеля“ откъм другия й край и имахме успех — не срещнахме пукнат пионер, който да ни замерва с камъни. Блокът, който ни трябваше, беше същият като на Нора Казакова, входът и етажът — и те. Само вратата се намираше отляво на площадката, а не насреща, както там. Навярно единственото утешение и за двете.

Позвъних. След това повторих. Едва при третото натискане на копчето зад фазера се чуха звуци, които определено не идваха от млад и енергичен екземпляр. Майка й, помислих си разочаровано. Предпочитах разговор с щерката. Вратата се открехна и малко над изтривалката, почти на височината на средно голямо куче се появи прегърбена бабичка, облечена изцяло в черно. Тя гледаше с труд нагоре към мен и погледът й достигаше някъде докъм гърдите ми. Беше около осемдесет-годишна, суха и с потъмняла кожа, ала косата й бе доста гъста, хваната с ластиче на тила.

— Добър ден, госпожо. Търся госпожица Пиперкова. Казвам се Дяков, Любомир Дяков.

— Добър ден, господин Дяков — изрече тя с плътен, ясен глас, който издаваше пушачка. — Няма я Ефросина. Какво обичате?

Бях смутен от бистрия ум, който думите й внушаваха. Промених мнението си.

— Бих ли могъл да вляза?

— Моля — дръпна се тя, държейки се за вратата и обръщайки ми изкорубения си гръб.

Хлътнах в сумрачния коридор, последвах я напред и се озовах в хола им. Той миришеше на вехто като манастирска магерница. Обзавеждането беше старо, изтърбушено и навярно проядено от червеи. Личеше, че тук живеят две самотни жени, никоя от които не полагаше особени усилия за чистотата. Бях със светъл панталон и когато госпожа Стаматова тире Боцева ми предложи канапето, така подгънах шлифера си, че да седна на пеша му.

— Ефросина отиде на пазар и сигурно ще се забави — каза тя, хлътвайки в люлеещ се стол, явно нейно трайно убежище.

Това се потвърди, когато тя вдигна крак и го опря на ръба на канапето, досами коляното ми, отблъсна се назад и така, полулегнала, успя да вдигне лице към мен.

Смущението не ме напускаше и аз се покашлях, чудейки се с какво да започна. Тя се поусмихна и на продълговатото й старческо лице изгря усмивка, която подчерта масивната й брадичка.

— Виждате ли как съм се изхитрила — посочи тя с очи крака си. — Иначе щях да ви гледам само в панталона, а не е много прилично.

Изглежда, съм се усмихнал, защото устата й се разтегна още и разкри порцелановата прелест на ченетата й. Стори ми се, че те леко изтракаха.

— Бая сте пълничък — отбеляза ухилена тя и очите й, хлътнали в орбитите, весело проблеснаха. — Имате си бели сланини за черни дни.

Ай да му се не види зевзека!

— Пуши ли се тук — попитах директно, щом щяхме да интимничим.

— Пуши се. Може и мен да почерпите. Ей го там пепелника.

Протегнах се и го сложих на масичката пред нас. Почерпих я и поднесох огънче.

— Тия май са люти — учуди се тя.

— Лютички са — съгласих се. Запалих и своята. — Не е ли малко вредно за вас?

— Щото съм такава бабишкера ли? — наклони тя глава. — Млади човече, изпушила съм през живота си толкова цигари, че ако се съберат на куп, сигурно ще изпълнят тази стая. Свирила съм по ресторанти, а там се пуши.

— Да, знам, дъщеря ви ми каза, че сте музикантка. Предполагам, казала ви е също, че ми възложи да разследвам пожара в Драгалевци.

Тя премрежи очи и замислено поклати глава.

— Да, да… пожара. Горкият Дими. Несретно момче. Цял живот се мъчеше да доказва на света нещо, пък то…

— Бил е душата на театъра — казах. — Ковял, лепял, играл, шил костюми.

— Кой ви каза тези неща?

— Как кой. Дъщеря ви. Пък и разговарях там с една госпожа, негова близка. Изказа се много ласкаво за него.

— Хората често приемат желаното за действително, господин Дяков. Така сме устроени. Ефросина винаги е боготворяла брат си, пък той беше, да ме прости господ, едно нищо и половина. Не говоря така, защото ми е доведен син. А защото само създаваше впечатление у другите, че е голям-артист, а не беше.

Интересно. Едната не дава прашинка да падне върху паметта на покойника, а другата го плюе.

— Защо не живеехте заедно, госпожо?

— Защото беше невъзможно, господине. Несходство в характерите. Освен това и със съпругата му не се разбирахме много. Аз съм чепата жена, господин Дяков. С мен трудно се живее.

Досещах се. Този свеж ум и масивна брадичка бяха комбинация, която плашеше.

— Как мислите, дали пожарът е могъл да бъде плод на зъл умисъл?

— Би могъл. Не съм аз единствената, която не го харесваше.

— Кой друг?

— Вие искате да ви кажа едва ли не кой го е убил. Не знам. Но и жена му го мразеше, и един съсед там, офицер, и Манолчо… А сигурно има и хора от театъра. Не ги познавам всички, аз от години не съм стъпвала горе.

— Не е ли странно, че Манол не е бил на погребението на баща си?

— Защо да е странно. Те не си говореха.

— Е, поне от кумова срама.

— Хората днес нямат срам, господине. Има едно цвете равнец, викат му още срамниче. Когато бях дете, в средата на това цвете имаше голямо черно петно. После с годините то взе да намалява, а сега го няма. Изчезна срамът, огрубя народът. И музиката огрубя. Преди цигулката беше инструмент на почит и уважение, а сега всички слушат само китари и барабани. Цигулката се гали, а барабаните се бият. И хората вече повече се бият, отколкото се галят.

Погледът ми се задържа на една снимка в рамчица върху стария шкаф, изобразяваща задружно семейство. Мъжът с папийонка, жената с рокля на плисета и двете деца — юноша и момиче, гледаха от средата на века към края му с ведър оптимизъм. Нито жената е допускала, че така ще се изкоруби, нито юношата, че ще изгори в пламъци. Момичето едва ли е предполагало, че ще ражда незаконно дете и ще лежи в лудницата. Снимките са най-разпространеният паметник на човешкото лекомислие и наивност. В Париж и ние имахме подобни снимки с Жизел и майка й — ухилени и безгрижни, на тях никой от нас хабер си нямаше какво му предстои. Почувствах как откъм стомаха към гърдите ми се надига кълбо от пустота. Какво търсех тук? Какво изобщо исках от тоя скапан живот?

— Там сме с Георги, втория ми мъж — проследи тя погледа ми. — Най-свестният от четирима ни. Само мълчеше и ни търпеше. Така си и отиде — без да възроптае, без да каже дума.

Тя се прекръсти и прошепна нещо на носа си.

След веселото начало някак неусетно двамата се бяхме натъжили.

— Госпожо, имам един много важен въпрос към вас. И искам да ми отговорите спокойно и сериозно.

— Слушам ви — тя натисна още малко с жилавия си крак, за да ме вижда по-добре.

— Интересува ме какво е станало с детето, което е родила Ефросина през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. И От кого е било.

Кракът й за момент се подгъна и тя се килна напред. Намери обаче сили отново да натисне с него и се върна в предишното полегнало положение.

— Не ви разбирам. За какво дете говорите?

Не бързах да отвърна. Загледах я изпитателно в очите. Тя издържа на погледа ми, като бавно дръпна от цигарата. Стори ми се, че в очите й се появи насмешлив блясък, предизвикателен и дори пренебрежителен. Ами да, след като никъде в регистрите не фигурираше подобно дете!

— Може и да греша. Но имам информация, че през Хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година дъщеря ви е родила. А после детето е било осиновено от някого. Не знаете нищо по въпроса, така ли?

— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Дяков. Но няма такова нещо. Ако пък е станало, смятате ли, че не бих научила?

Допуших цигарата си и я смачках в пепелника.

— Какъв е бил първият мъж на Нора Казакова?

— Счетоводител. В някакво министерство.

— Жив ли е?

— Може да е жив. Ако не е умрял.

Тя се ухили и аз пак зърнах наредените й в правилни редици изкуствени зъби. Опитах се да си я представя без тях и потръпнах. Тогава лицето й щеше да се състои главно от чело и брадичка, смачкано като вътрешността на боксова ръкавица. И изведнъж ме осени друга мисъл. Ами ако и тази бабишкера не беше нормална? Бях чувал, че лудите често пъти запазват до дълбока старост привидно здрав разум и логично мислене, че заболяването им служи като един вид консервант на мозъка. Нима бе възможно професор Шиндов да греши относно това дете? Но тогава и Бараков грешеше. Възможно ли беше и чалнатият професор, и смахнатият дъновист да лъжеха, а да беше права тази жена? Или по-скоро обратното? Ала защо й е да крие? Или пък наистина Ефросина така бе свършила всичко, че майка й да не разбере? Но как се научава това след двайсет и шест години? Явно ми предстоеше ново ровене.

— През коя година почина мъжът ви?

— През седемдесет и осма. На четвърти февруари.

Седемдесет и осма? Не бяха ли се оженили точно тогава Боцев и Нора?

— Къде живяхте до смъртта му?

— В Драгалевци. И още няколко години след това, докато дойдохме тук.

— А как така се случи, че и вие, и Нора Каза-кова се озовахте в другия край на София в един и същ жилищен комплекс?

— Ами защото тя ни уреди да купим това жилище, а после уреди и себе си. Първо искаше да ни изгони с Ефросина, да не живеем заедно. А после взе своето, за да има къде да се среща с любовниците си. Но тя никога не е смятала да дочака старини тук, в „Обеля“. Очите й винаги са били обърнати към Драгалевци.

— Затова ли дъщеря ви смята, че тя е подпалила къщата?

— Ох, дъщеря ми… Не знам какво да ви кажа. Не знам…

Тя пак замърмори под носа си, прекръсти се, след което пусна крака си на земята и аз вече имах насреща си темето й. Какво й стана? Дотук ли й стигнаха силите или играеше?

— Уморихте ли се? — попитах.

— Стара съм аз, стара — дочух гласа й изотдолу. — Не мога да говоря дълго. Извинявайте…

Уплаших се да не й стане лошо и аз да съм виновният. Но явно разговорът бе приключил.

Надигнах се.

— Нали не ви е зле?

— Няма нищо, няма нищо… — тя пак заговори нещо неразбрано.

Колебаех се — щеше ми се да говоря и с Ефросина, но кой знае кога щеше да се върне. А да стоя с тази жена, която рухваше пред очите ми, нямах желание.

— Аз си тръгвам, госпожо. Починете си. И моля ви се, кажете на госпожица Ефросина да ми се обади.

— Няма да ви изпращам — каза бабичката. — Затворете хубаво вратата. И извинявайте.

Дали пък не й прилоша от силната цигара?

— Сигурна ли сте, че не ви е зле? — попитах отново.

— Вървете, вървете — опита се тя да ме погледне, но веждите й се вдигнаха нагоре и това бе всичко.

С надеждата, че няма след минута да хвърли топа, си тръгнах.