Иван Голев
Смъртта на Плъха (6)

— Шефе, търсят те.

Взех слушалката.

— Дяков слуша.

— Добър ден. Вие не ме познавате, а аз чух за вас от колегите. Служа в пожарната в Горна Баня. Разузнавач съм.

— Да…

— Ами, бях на пожара в Драгалевци. Може ли да се видим?

— Дадено. Кога?

— Ако можете, веднага. По работа в града съм, после трябва да се прибирам.

Уговорихме се за църквата „Света неделя“ след половин час. Младежът ме попита как изглеждам и аз му спестих два килограма. В края на краищата беше разузнавач. Обух си обувките и махнах на Варка.

— Няма да отваряш на непознати — заканих й се с пръст. — И не си си изяла още ябълката.

Денят беше хладен, ала слънчев. По улиците беше пълно с хора, половината от които се бяха наредили на всевъзможни опашки, а другата половина циркулираха между тях, чудейки се навярно на коя да застанат. Бях един от малцината, които не се интересуваха от кризата. Курсът на долара беше станал такъв, че най-дребните пари в джобовете ми бяха двайсетолевките. Режимът на електричеството не ми пречеше — бях си купил няколко дузини дебели свещи, както и газов котлон за кафето. Телевизорът „Грундиг“ още стоеше в кашона си, а що се отнася до вестниците, бях прочел по един брой от всеки и това ми стигаше, за да знам какво ще пишат в близките шест месеца.

Безразличието ми в тези тежки за страната дни може да се стори някому цинично, но наистина не ме беше грижа за проблемите на другите. За четиридесет години се бях наслушал, нагледал и напатил на житейски превратности. И да исках, не можех да помогна на всичките тия хора. Интересуваше му все повече само едно — да стегна примката около врата на Влаев.

Заварих разузнавача пред входа на църквата строго да гледа някакъв хлапак с цигара в устата. Чакаше го навярно да си метне фаса в купчината сухи листа под дървото, та да му извие врата. Приближих се и по този начин спасих хлапака.

— Вие сте, нали? — подадох му ръка.

— Здравейте — кимна ефрейторът и се представи. — Казвам се ефрейтор Василашки.

— Да пием по едно кафе отсреща — посочих пластмасовите масички на тротоара.

— Може — съгласи се ефрейторът и поглади с ръка възрожденското си мустаче.

— Слушам ви — подканих го, след като се настанихме на една халтава масичка.

Той сръбна уставно от чашката и я постави обратно.

— Това, което правя, може да ми докара неприятности… — той потърси подкрепа у мен, но освен цигара друго не получи. Свали си фуражката, оправи запотената си коса и, пуфкайки насреща ми, ме погледна умолително. — Ама не мога да не ви го кажа… Според мен тоя пожар не беше случаен. Няма как да е станал. Някой му е помогнал.

— Защо така смяташ? Нали може на „ти“?

— Може… Ами защото, когато оглеждах варела, не открих никъде отвор, от където да е пропускал. Беше хубав, западен варел. Имаше плътна метална запушалка със законтрящи скоби и тя беше здраво завинтена за гърлото. Според мен варелът е гръмнал след като първо са се запалили дървата, пластмасовите касетки и всичко друго. А пък онова късо съединение в печката е могло да стане после, при пожара. От високата температура проводниците омекват като макарони.

— Защо не каза това на твоите шефове?

— Казах им го. И те се чудеха. Но после решиха, че все пак така е станало. Пък и им се обадиха от министерството.

— От кое министерство?

— На вътрешните работи. Някакъв шеф се обадил и им казал, че това е чудесен начин да се сплаши населението да не пълни бидони с бензин и да го трупа по мазетата. Точно тогава по бензиностанциите имаше големи разправии и дори се страхуваха да не станат золуми. Та един шеф от нашите излезе по телевизията и даде за пример пожара в Драгалевци, като призова народа да не се презапасява.

— Ясно. А ти защо реши да ми го кажеш това?

— Как защо? Защото потулиха работата. Не че имаше някакви други улики, но можеха поне да обърнат внимание на следствените органи. А след като нашите направиха това заключение и мина предаването по телевизията, всичко се приключи… Пък и да не съм се женил за тая пожарна! Имам още два месеца служба и после — шапка на тояга.

— Избра ли си вече тоягата? Искам да кажа — какво ще правиш след това?

Той отново се почеса по мустачето.

— Де да знам… Като чух, че вече има и у нас частни детективи, и си помислих, че един ден може и аз… Трудно ли е?

— Зависи.

— Това е… Исках само да ви помоля, ако е възможно да не ме замесвате. При нас всички знаят, че сте се появили на хоризонта и дори малко ги е шубе да не излезе, че не сме си свършили работата както трябва. Макар че нашата работа е да гасим пожари.

— Не се безпокой… как се казваш ти?

— Ефрейтор Василашки.

— Ефрейтор малкото ти име ли е?

— А-а, Пламен.

— Хубаво име за пожарникар. Пламене, не се притеснявай, разговорът си е между нас.

— Не че им се плаша, ама…

— Ясно. Благодаря ти! Обади ми се тъкмо навреме. Как ме намери?

— Е — той се понаду, — нали съм разузнавач. Не беше трудно.

— О’кей — тупнах го по рамото и едва не клапичнах масичката. — Като се уволниш, звънни ми. Може да измислим нещо.

— Ама наистина ли?

— Ще видим. Трай си засега.

 

 

След няколко безуспешни опита да вляза във връзка с госпожа Нора Казакова на работното й място, реших да я открия в комплекса „Обеля“. Когато Жоро настъпи педала на миришещата на газ и лук лада, помислих, че нещо не е разбрал. Мракът и мъглата над главите ни се сгъстяваха и вместо да се появят блокове, от двете ни страни се заредиха дъсчени огради, зад които навярно мучаха крави и квичаха свине.

— Сигурен ли си, че не караш към Каспичан? — попитах.

— Сигурен съм, защо? — попита на свой ред този ум-бръснач Жоро.

— Щото май от другата пресечка започва морковено поле.

— А-а, не — ухили се той, — тука е.

И от внезапно обзела го радост натисна продължително клаксона.

Кой беше казал, че всичко е кръг и затова противоположните краища се допират? Излизаше, че в София е също като във Вашингтон — сгради, после поля и ферми, после пак сгради. Жоро се оказа прав — след малко в дъното се замяркаха бозавите тела на бетонни чудовища с дребни очички. Когато навлязохме сред тях, група възпитани пионери безуспешно ни замери с камъни.

Бях се погрижил на изпроводяк да науча от госпожица Пиперкова адреса на снаха й, но това не беше достатъчно, за да го намеря. Изискваха се далеч по-сериозни разузнавачески дарби. След близо час лутане все пак открихме нужния блок и аз се почувствах горд като професор Шлиман. Оставаше да видя само как ще ме посрещне Хубавата Елена.

Бях очаквал Нора Казакова да е жена със самочувствие, но не чак дотолкова. Масивната й фигура и едра глава, увенчана с руса лъвска грива изпълниха рамката на вратата като страж — царската порта. Липсваше й само алебарда. И слава богу!

— Какво има? — попита гръмовно тя и почти всичките ми 132 килограма бяха полазени от ситни тръпки.

Човешката агресивност винаги ме беше отблъсквала и единственото ми противодействие бе зорлем да напрягам своята. Но сега ми стана ясно, че подходът трябва да бъде друг.

Сплетох пръсти пред гърдите си и смазах максимално гласните си струни.

— Много се извинявам, госпожо, разбирам цялото неприличие на посещението си в този час, но ако сте така добра да ми отделите пет минути, ще ви бъда безкрайно задължен.

Кратката ми тирада я умилостиви, но не дотам, че да се дръпне поне сантиметър. Месестото й лице остана за миг неподвижно, после прозрението го накара да се раздвижи.

— Вие да не сте… — тя изведнъж млъкна.

Хоп, едно на нула за мен. Поклатих отрицателно глава.

— Не, не съм инкасаторът за топлата вода. Идвам по съвсем друга работа. Може ли?

При други две персони разминаването би могло да стане и чрез частично отдръпване на единия и промушване на другия. В нашия случай това бе немислимо. Тя все още не желаеше да се отмести и аз покорно стърчах пред изтривалката.

— Ако е по служебен въпрос, защо не ме потърсихте в службата?

— Търсих ви, но не можах да ви намеря.

— А кой ви даде адреса?

Реших да рискувам.

— Госпожица Ефросина Пиперкова.

Нямах представа какво работи в органите тази лъвица, най-вероятно преместваше папки от един бункер в друг бункер, но все пак беше понаучила нещо. Лицето й остана измамно безжизнено, само в прозрачно сините й очи трепна и угасна лошо огънче.

— Заповядайте — покани ме тя и, обръщайки ми гръб, тръгна навътре.

Затворих вратата и я последвах в малко холче, обзаведено по провинциален маниер — килимчета, ковьорчета, статуетки и боклуци все от тоя род. Липсваха само дюлите на бюфета.

В дъното имаше врата, вероятно към единствената друга стая Стана ми ясно, че жена като Нора Казакова не би живяла дълго в подобна унизителна теснотия.

Тя ми посочи креслото, а сама седна на дивана. Посегна към цигарите на масичката, но аз я изпреварих. Тя мълчаливо взе от моите и си запали от огъня ми. Преамбюлът свърши.

— Госпожо, отново искам да ви се извиня, че дойдох тук, но нямах друг избор. Аз съм частен детектив и разследвам пожара в къщата ви в Драгалевци. Ето картата ми — измъкнах я с конеца, но тя дори не я погледна. — Разбира се, първо нека ви изкажа искрените си съболезнования. Покойният ви съпруг, съдейки по мненията на хората за него, е бил прекрасен човек. Искрено ви съчувствам.

Тя дръпна с премрежен поглед и пухна дима нагоре като първия локомотив на Стивънсън. Не каза нищо, но знаех, че след малко ще каже.

— Вашата етърва госпожица Пиперкова дойде при мен с молба да се поровя в този случай. Според нея, пожарът не е възникнал случайно и съпругът ви е станал жертва на нечие престъпно намерение. Нямах причини да й откажа Затова и дойдох тук, с риск да ме изгоните.

Нора Казакова изтръска връхчето на цигарата си в пепелник от тежко синьо стъкло и ме дари с поглед, едновременно убийствен и великодушен. Стори ме се, че се колебае между две решения — да ми кресне да се пръждосам или да ми се изсмее.

— И кой го е направил според нея? — задоволи се засега да попита.

— Вие — отвърнах простичко.

Сега вече физиономията й се раздвижи като земна кора при първите тласъци на надигащ се вулкан. Сложни чувства го набраздиха, появиха се неочаквани бръчки, веждите й неколкократно потрепнаха, а устните й първо се разтегнаха сардонически, а после се свиха в две твърди, пребледнели пиявици. Очаквах всичко — включително и пепелникът да литне към челото ми. Изпитах определена неловкост.

— Слушайте, драги, какво ще ви кажа. Не знам кой ви е издал тази карта и на какво основание, но мисля, че много скоро ще си останете само с конеца. Съжалявам, че нямам свидетели, иначе щях да ви дам под съд за клевета. Какво си въобразявате вие! — изкрещя изведнъж тя и тропна с крак. — Как смеете да идвате тук и да ме обвинявате в нещо, което никой досега не си е позволил дори да си помисли! Как смеете!

— Госпожо, успокойте се, моля ви! Навярно бях нетактичен, но поне съм откровен с вас Не аз ви обвинявам… А и засега никой не ви обвинява, аз само искам да изясня обстоятелствата около случилото се.

— Как да не ме обвинявате! Нали току-що го казахте… щом сте се захванали да ровите, значи, не вярвате на заключението на пожарникарите! Кой сте вие изобщо, та се усъмнявате в способностите на тези хора да преценят какво точно е станало!

Почувствах как и на мен започва да ми кипва лайното.

— Слушайте, госпожо. Не съм дошъл да установявам тепърва кой съм аз, а ползвам законните си права. Това тук на конеца — пак го изтеглих от джоба си, заедно с вързаното на него, — не е купон за триста грама балкански кашкавал, а документ, издаден от Министерството на вътрешните работи. И ако точно вие не знаете какво означава той, чудя се какво ли търсите там. Искам да ви попитам къде бяхте в нощта на пожара. Спомнете си добре — час по час, защото всяка неточност може да бъде използвана срещу вас. Слушам ви!

Нора Казакова се изправи и отиде до шкафа, където с рязко движение отвори една от вратичките и аз се приготвих в следващата секунда да видя насреща си пистолет. Вместо него в ръцете й се появи метална кутийка валидол, чието капаче тя отвъртя с треперещи пръсти.

— Какъв грубиян сте! — изрече със стиснати устни, защото хапчето вече бе под езика й.

Отдъхнах тихичко и прибрах картата си. Изчаках я да седне и да посмуче хапчето си, като през това време зачоплих една кожичка на дланта си. Чудех се какво ли ще каже, когато отвори уста. Не съжалявах за тона си — има жени, които са като задръстени игрални автомати и трябва хубавичко да ги раздрусаш, за да влезе монетата и да проработят.

— През онази нощ бях тук. Може да го потвърди синът ми, който също си беше вкъщи. Не е нужно да изброявам часове — и в осем, и в десет, и в три, и в пет бяхме все тук!

— Само двамата ли бяхте?

— Че кой друг? — стрелна ме тя подозрително. — Двамата, разбира се!

— Интересно, че и господин… пардон, другарят Карастоянов също е бил в града.

— Какво интересно има?

— Ами това, че в една прекрасна съботна вечер, каквато е била вечерта на осемнайсети срещу деветнайсети август, вместо на хладина в Драгалевци, вие всички сте били в горещата София сред напечените бетонни стени.

— Тук вечер е хладно — измънка тя, сама не-убедена, и припряно посегна към цигарите на масата.

Оставих я да си ги пуши. Ще я черпя, как ли пък не!

— Вижте, другарю…

— Господин Дяков.

— Добре. Господин Дяков. Вие къде сте работили преди да… да почнете частно?

Ох, боже, този нашенски манталитет! Държавно — частно. Като че ли бях лепил някъде джапанки за чест и слава, а после хоп — отварям магазинче и почвам да ги лепя за пари.

— Бях в чужбина.

— Разбирам. Ако бяхте в нашта система, не можеше да не съм чувала за вас. Такъв мъж…

Лицето й се озари от сластна усмивка. Сменяше тактиката. Изкуших се да си представя как на плешивото теме на нейния мъжкар порастват чифт чудесни рога и как собственият му Рожен го погва из вилната зона. Само че за подобно дело щеше да потрябва креват на бетонни подпори.

— Да, забелязват ме отдалеч — признах миролюбиво.

— Господин Дяков, нека да говорим като колеги — тя приседна по-близо до мен и постави месестата си длан с масивен златен пръстен върху масичката. — Ще ви призная, че с Димитър Боцев никога не сме били в особено близки отношения. Не знам дали знаете, но той беше… — тя отмери с ръка от пода височината на десетгодишно дете. — Преди години първият ми съпруг ме напусна и аз останах, така да се каже, на улицата. И тогава една моя приятелка ме заведе в театър „Ателие“ и ме запозна с Дими. В началото изобщо не допусках, че един ден може да се омъжа за него. Та той беше… как да ви кажа, много особен. Беше пълен с комплекси, нали разбирате — тя пак показа ръста му, — все искаше да доказва колко е велик. Е, вярно, някои неща му идеха отръки… Беше добър дърводелец, умееше да рецитира. Например „Опълченците на Шипка“ го правеше като стария Кисимов, не знам помните ли го. Та всъщност в началото той се лепна за мен, ухажваше ме, подаряваше ми цветя, искаше да идвам в театъра и да гледам всичките им постановки. И някак си неусетно свикнах с него, пък и нали ви казах, сама жена, с дете. Оженихме се през седемдесет и осма година. Вие женен ли сте?

— Разведен съм.

— О-о… Аз се колебаех, но приятелките ми ме кандърдисаха… Какво пък толкова. За жена не в първа младост това не е най-важното. Имах си професия, син — е, — сините й очи блеснаха с не-определим блясък, — в края на краищата никой не е светец. Така де! Дими също не беше, да ме прощава, че е покойник, ама… След като се оженихме не един и два пъти съм го хващала, че кръшва… Нали ги знаете по театрите какви са, има едни бабички разпоредителки, на които ако им изрецитираш някой любовен монолог, и те облещват ей такива очи… Колко му е зад завесата да я прикоткаш такава! Не ви го казвам, защото му се сърдя, лека му пръст! Човещина е. Пък и ние двамата не сме имали общ живот, че да го ревнувам. Е, преди години… малко. Казвам ви ги тези неща, за да видите, че го приемах съвсем естествено. Животът, господин Дяков, си е една сделка, каквото и да говорим. Това чувства, романтика са работи за книгите, докато в живота човек си прави сметката. Не искам да кажа, че трябва да сме груби материалисти, има си граница. Но все пак…

— Права сте — наложи се да призная. — Интереса клати феса.

— Точно така! Добър психолог сте! — Ако продължавах да си кротувам, нищо чудно да ме канонизираше за светец. А уж бях грубиян. — Та затова аз често си стоя тук. Това апартаментче е ведомствено, малко е, но поне съм си сама. А горе се качвах да го поопера, да му сготвя — мъж е все пак, женска ръка трябва да го обслужи.

— Синът ви също живее тук, така ли?

— Да, стаята е негова. А аз спя ето на това — потупа дивана. — Не е много удобно, но свободата иска жертви. Вие къде сте били в чужбина?

— Франция. Боцев как се отнасяше със сина ви?

По очите й видях, че ако я оставех, щяхме да си говорим за Франция до утре. Въпросът ми я напрегна.

— Как да се отнася. Ами нормално.

— Понякога бащите не приемат добре доведените деца.

— Не, не мога да кажа такова нещо. Грижеше се за него, даваше му пари. Разбира се, когато беше по-малък. Сега той отдавна работи.

— А синът ви как се държеше с него?

— Ами и той така… Не са се карали. Е, случвало се е някой път да се сдърпат. Но го обичаше.

Имах чувството, че тази тема не й е особено приятна, затова я смених с още по-неприятна.

— А какво ще кажете за госпожица Пиперкова?

Тя замълча, обмисляше навярно с какво да започне.

— Тя е ненормална — изрече кротко и се наслади на думите си. — Чудя ви се как изобщо сте се хванали на въдицата й. Знаете ли, че е лежала в лудницата?

— Не — смутих се. — Кога?

— Хм, кога! Когато се оженихме с Дими. Ние се разписахме без всякакви церемонии, само двамата и кумовете. В делничен ден. Така че дотогава и не подозирах за съществуването й. Но после един ден той ми каза, че има природена сестра. Поисках да се запознаем, но той ме излъга, че не била в България. След година обаче се запознахме и аз научих къде е била.

— От кого?

— Е, от кого. София не е толкова голяма. Вие в Париж ли бяхте?

— Да. Кажете ми нещо повече за Ефросина.

— Ох, какво да ви кажа. Видели сте я. Това е едно маниакално същество, което страда от факта, че не е станала Грета Гарбо. Освен това беше болезнено влюбена в Дими. Щом дойдеше в Драгалевци, веднага му увисваше на рамото и Дими — това, Дими — онова, гледаше го в очите, като че ли беше господ.

— Това дразнеше ли ви?

— Защо да ме дразни! — раздразни се тя. — Да я ревнувам или какво? Правех се, че не я забелязвам. А тя се ядосваше от това и все гледаше да ме уязви за нещо. Аз не й отвръщах, какво ще се занимавам с откачени.

— А познавате ли един мъж с дълга бяла коса?

— Кой, нейния приятел ли? Бараков? И той е от същата партия. Не знам дори дали не са се запознали на Четвърти километър.

Информацията ми стигаше. Забавех ли се повече, рискувах в един момент да млъкна и тогава лекцията за Париж не ми мърдаше. Изправих се.

— Благодаря ви.

— Ама тръгвате ли си? Защо така изведнъж? Дори не ви почерпих с нищо.

— Благодаря, няма нужда.

Протегнах ръка и издържах продължителния й поглед. Докато слизах надолу с асансьора, се чудех какво съдържаше той — покана за танц или мълчаливо предупреждение?