Иван Голев
Смъртта на Плъха (12)

В колата хвърлих монета и се падна ези, тоест — Манолчо. Госпожа Малина Вутова от театър „Ателие“ щеше да почака.

Минаваше два часът, когато прекрачих прага на хладилния завод и отново заразпитвах този и онзи за летящия холандец Манол Станилов. Отговорите бяха като миналия път — тук бил, там отишъл, вижте еди-къде си. Добре, че пак сбарах шефа му Банишоров, който ме хвана за ръчичка и така обиколихме около двайсет халета, додето най-сетне открихме подчинения му с гръб към нас да бърника някакво кълбо жици.

— Маноле-е-е! — изкрещя тантурестият шеф, сякаш строяваше дивизия. — Я ела за малко!

Крясъкът му не впечатли особено моя клиент. Той бавно изправи гръб, остави жиците и плавно като вентилатор изви дългото си тяло, увенчано с още по-дълга русолява коса.

— Какво има? — попита лениво, дъвчейки дъвка.

— Ето този другар те търси. И се обаждай къде ходиш!

Банишоров вдигна ръка за сбогом и се затъркаля обратно, а аз стиснах зъби и докоснах с пръсти темето си.

— Здрасти — процедих. — Интересна среща, а?

Манол Станилов заопипва тезгяха зад гърба си, но аз го спрях с ръка.

— Няма да се бием, моето момче. Шансът ти е малък. Дай по-добре първо да си поговорим.

Той преглътна един-два пъти на сухо, после вида, че наистина нямах намерение да го ударя, и доби смелост.

— Не бях аз — хвана се за гърдите. — Може да питате Беба! След като ви фрасна, онзи грабна часовника и офейка. Честна дума!

— Е, значи портфейла все пак ти си го свил!

— Забравих! Взе часовника, после портфейла и драсна. Двама бяха, една глава над мен.

— Бре — цъкнах, — сигурно са били снежни човеци. Слушай, момченце. Не се прави на идиот и мен не ме прави на такъв. Искам да ти задам няколко въпроса и много внимавай какво ще ми отговориш, ако не искаш маминка да ти търси килия с южно изложение.

Придърпах един железен стол, седнах и запалих цигара. Манолчо залепи дъвката зад ухото си, извади някакво смачкано пакетче и се затупа по бедрата за огънче. Дадох му.

— Мерси много.

— Моля. Сега ми кажи защо си се връщал от Китен в София.

Той очакваше да го питам за часовника, но аз не бързах. Тясното му чело под русите сколуфи се сбърчи напрегнато.

— Кога, лятото ли? А, имахме малко работа с един приятел… върнахме се за два дена и пак забихме.

— На кои дати?

— Е, откъде да помня. Август.

— Преди или след смъртта на баща ти?

— Преди, разбира се! Малко преди да… — той изобрази с ръцете си лумване на пламък или покана оркестърът да стане и се поклони. — Той после е…

— Така. Ти на погребението му беше ли?

— Не. Научих чак като се върнах.

— Значи, майка ти не ти е съобщила за смъртта на Димитър Бонев, така ли?

— Да, може да я питате.

— Защо?

Той дръпна така дълбоко, че цигарата му се скъси наполовина.

— Защо. Защото… той не ми е баща.

— Какво от това. Живял си при него повече от десет години.

Манол презрително изкриви устни.

— Айде стига! Ако го познавахте…

— Какво ако го познавах?

— Нищо — намуси се той.

— Майка ти твърди, че в нощта на пожара си бил заедно с нея в Обеля.

— Ами май…бях.

— Да или не?

— Бях… Бях вечерта. А после тръгнахме обратно към морето.

— Как ще докажеш, че си тръгнал към морето, а не към Драгалевци?

— Откъде да знам! Не съм ходил в Драгалевци, честен кръст — прекръсти се отляво надясно младият безбожник.

— Ти католик ли си?

— Не, защо?

— Така, питам само. Значи, ако е вярно, идваш си в София, свърваш си някаква работа, след това отиваш при майка си да я цункаш по бузката, а после, като разбираш, че баща ти ще изгори в пламъците, духваш към морето, за да не си наблизо.

— Няма такова нещо! Боже господи! Вярно е, че в събота си бях в София, но вечерта късно тръгнахме към морето. Кълна ви се!

— И не си бил в Драгалевци!

— Не съм — стори ми се, че се изчерви той. — Какво да правя там?

— Ами да сложиш например адска машина, та да лумне бензинът.

Той се облегна на тезгяха, защото краката му се разтрепериха.

— Ама вижте — изхленчи, — как така… как така ще ме обвинявате Истина е, че не го обичах, че дори го мразех, но… Нямам никакъв пръст в това, разбирате ли?

— А дали не го е свършил Карастоянов?

— Кой, полковника ли?

— Ъхъ.

Дългокосият сирак извади нова цигара и я запали от фаса си, а него стъпка.

— Вижте… те с майка ми са такова… имат връзка. Карастоянов също не обичаше стария, ако можеше, би го… но не, той не е такъв човек. Див е, но да убие някого…

— Защо, сърничките сигурно ги трепе с голям кеф.

— Е, ловец е едно, а убиец — друго.

— А ти — как си с него?

— Ами как — търпя го. Щом майка ми го търпи.

— Не си ли я упреквал за тия нейни волности? Пред очите на баща ти.

— Той не знаеше. Поне така мисля. Те двамата нямаха нищо помежду си — какво да я упреквам. Видели сте я — яка жена, иска си оная работа.

— Доста свободно се изразяваш за майка си.

На лицето му отново изгря презрителната гримаса.

— Какво толкова. Жена като жена. Освен това, и тя не ми е майка.

— Моля?

— Не ми е родна майка. Осиновен съм от нея и от първия ми баща. Както виждате, няма защо да съм послушното синче на мама и татко.

Този път аз посегнах за втора цигара. Работата ставаше доста интересна. За секунда си спомних странната реакция на госпожица Ефросина Пиперкова, когато, първо, сама бе допуснала, че в тази работа може да има пръст Манол, а после изведнъж ужасена го бе отхвърлила.

— Ти кога си роден?

— Единайсети март хиляда деветстотин шестдесет и четвърта.

Този път аз призовах господа бога в мислите си. Нима бе възможно да е станало така? Струваше ми се налудничаво, прекалено нагласено, за да е вярно, но ако все пак беше?

— А какво ще кажеш за леля си Ефросина?

— Тра-ла-ла!

— Обича ли те?

— Хе! Че тя винаги мълчи, когато съм наблизо. Само ме зяпа с едни ей-такива очи, а понякога ревва — ей така, без нищо. Откачена работа! Мисля, че е лежала в лудницата.

— А ти как научи, че си осиновен?

— Винаги се намира някой да ти каже. Имаше едни копелета в училище, вечно се дразнехме, биехме се… Та те веднъж ми го издрънкаха, а аз попитах майка си. И тя ми призна.

— А познаваш ли истинските си родители?

— Не. И не ме интересуват. Ай сиктир! Като са ме хвърлили в лапите на държавата, да си живеят с нея.

От мига, в който чух орисията му, първоначалната ми сдържана злоба се затопи като топка сладолед в горещо кафе. Пред мен стоеше поредната жертва на човешкия егоизъм. Той нямаше причини да уважава този свят и да дава отчет на шефа си къде се намира във всяка секунда.

— На, запали една от мойте — извадих „житана“, като видях, че посяга за трети смачканяк. Поднесох му и огънче. — Слушай сега, мойто момче. Искам да си говорим открито. Смъртта на втория ти баща, пардон, на третия, е доста вероятно да не е съвсем случайна. Длъжен съм да проверя всички възможности. Не те заплашвам, но и ти си в кюпа на заподозрените. Искам да ми дадеш някакви доказателства, че не си подпалил мазето в Драгалевци. Къде си бил например от дванайсет през нощта нататък?

Той се намръщи — било от силната цигара, било от опит за съсредоточаване. Лицето му изведнъж се озари.

— В дванайсет часа бяхме в Карлово. Трябваше да заредим бензин, а тогава ония се сменяха и висяхме повече от половин час. Имаше една трътлеста мадама, занасяхме я с Румен, та дори по едно време тя каза, че няма да ни сипе. Но ни сипа. Подарихме й една роза, която свих отзад от градинката, където ходих да мочам. Ето един свидетел. Проверете. Другият, разбира се, е самият Румен.

— Това е вече нещо друго. А сега ми кажи за часовника. Ти ли ме обра?

— Нали ви казах, дойдоха двама и ми взеха и часовника, и вашия портфейл.

— Нямам това предвид. Ти ли влиза в апартамента ми?

— Аз? Не. Кога да съм влизал?

— А откъде имаш ролекса?

— Румен ми го даде. Прочел, че търсите часовник „Ролекс“ и ми предложи да се срещна с вас и да ви го покажа.

— А защо той не се срещна с мен?

— Каза, че работата не е много чиста и се страхува да не го пипнат ченгетата. Затова ми предложи процент.

— А ти знаеше ли, че часовникът е мой?

— Ваш? За пръв път чувам!

Мутрата му изразяваше истинско слисване, тъй че ако лъжеше, господата от Театралната академия можеха да го запишат директно в трети курс без приемен изпит.

— В обявата, която бях дал, че търся часовник „Ролекс“, не фигурираше моето име, а това на един мой близък приятел. Само че зайчето, което ми изтупа срещата с теб, каза моето име, не неговото. Твоят коментар?

— Румен ми каза вашето име. Каза още, че сте — той разпери ръце над хълбоците си като блатна птица, която си отърсва крилата. Понеже го гледах недоверчиво, той пак се прекръсти. — Честен кръст.

Пресегнах се и го пернах по пръстите.

— Кръсти се като българин, глупако! — Той се понацупи. — И колко процента ти обеща бизнесменът Румен Чигов?

— Десет — отвърна Манол. — Добре е, що!

— Добре е — съгласих се. — За ливада като тебе. А познаваш ли едно рижо момиче с името Варка?

— Не. Каква е тя?

— Една моя братовчедка. Ето ти визитната ми картичка. Искам в близките четиридесет и осем часа лицето Румен Чигов да ми се обади по телефона вкъщи и да ми върне двата часовника „Ролекс“ плюс едни други дреболии, които без да иска ми е цунал заедно с тях. На четиридесет и деветия час ще бъде предаден на Дирекция на милицията за общонационално издирване. А ти поздрави майка си от мен. И се обаждай на господин Банишоров в кой цех разплиташ жици, та като те потърся пак, да не обикалям целия завод.

Станах от железния стол, ритнах го да падне и да издрънчи върху мозайката и му обърнах гръб. Чувствах в тила си уплашения му поглед, но — странно — от него болката ми там като че ли взе да се разнася.

 

 

Госпожа Малина Вутова имаше вид на монахиня, внезапно наследила богат чичо и отхвърлила църковния сан в името на съмнителното светско щастие. Тя отгоре до долу беше облечена със скъпи вносни дрехи, но дребното й черновато личице издаваше боязън, а тъмните й очи гледаха милозливо и неуверено.

Открих я в тих разговор с гардеробиерката — пълната жена бе положила пищните си гърди върху фурнированата плоскост, а Вутова й чертаеше нещо с пръст до тях и я убеждаваше в правилността му. Щом ме зърнаха, двете ме загледаха очаквателно.

— Госпожо Вутова, може ли да поговоря с вас? — попитах, след като я идентифицирах.

Тя потърси помощ у събеседничката си, която вдигна млекоцентралата си от дъската и опъна надолу набралия се пуловер.

— Ами…

— Има ли къде да седнем на спокойствие. Казвам се Любомир Дяков — протегнах й ръка.

Тя я пое мълчаливо и пак погледна гардеробиерката.

— Идете в гримьорната, там е най-чисто — кимна цоцоланата и аз последвах Вутова в стаичката, където пиянските мутри на актьорите се превръщаха във възвишени класически образи.

Седнах на единия от двата стола и се усмихнах дружелюбно.

— Частен детектив съм — казах. — Идвах тук преди няколко дни, представяйки се за племенник на Димитър Боцев, защото не исках да привличам вниманието на колежките ви. Задачата ми обаче е да разбера дали смъртта му не е резултат на убийство.

Малина Вутова, седнала пред трикрилото огледало, сложи пръсти на внезапно зейналата си уста. Беше цяло удоволствие да наблюдавам това както анфас, така и в ляв и десен профил.

— Убийство — повтори тя шепнешком с достойна за мястото театралност. — Нима е възможно?

— Ще се окаже — прошепнах и аз, неволно заразен. — Вие сте го познавали добре. Смятате ли, че някой би искал да го…

— Ах, недейте! — тя закри лицето си с длани и трите й златни пръстена последователно ми намигнаха. С този свой жест ми напомни госпожица Ефросина Пиперкова, която се криеше зад носната си кърпа, но, за разлика от нея, тази тук явно страдаше истински. Макар че знае ли човек. — Той беше много сложна личност…

— И аз останах с такова впечатление. Богата душевност, чувствени пориви…

— Него малко хора го обичаха — ръцете й хванаха седалката, сякаш столът щеше да излети с нея. — Смятаха го за надменен. Други пък го подценяваха. А всъщност той беше един плах човек.

— Познавате ли сестра му?

— Да, бегло.

— Какво бихте казали за нея?

— Ами… особена е. Макар че веднъж, спомням си, тя беше дошла на представление с някакъв мъж и Дими много се ядоса. Стори ми се, че я изревнува. Беснееше зад завесата и току излизаше в коридора към залата. Страхувах се да не направи някой скандал насред пиесата. Никога не бях го виждала такъв.

— Мъжът с дълга бяла коса ли беше?

— Не. Беше плешив, с очила, към шейсетгодишен. Не разбрах какъв е.

— Как мислите, защо Боцев не е имал деца?

Малина Вутова се наклони към елегантните си обувки и се загледа във върховете им, все така стискайки седалката под себе си.

— Мисля, че е изживял на младини някаква драма. Никога не ми е говорил за това. Знам също, че след като се оженва, жена му му казва, че не иска да има деца.

— Не иска или не може? Синът им Манол е осиновен.

— Не знам. Мисля, че не е искала.

— А той говорил ли ви е за Манол?

— Да, понякога. Имаше угризения към него. Преди години веднъж го е набил много жестоко и му се струваше, че оттогава Манол го е намразил. Правеше му подаръци, чувствуваше се гузен. Дори понякога съм давала на Дими долари, за да му купи от „Кореком“ дънки или пуловер. Сестра ми е омъжена в Италия, имам валута.

— Разбирам.

Тя се сепна и ме погледна уплашено.

— Да не помислите, че съм търгувала!

— Моля ви се, това изобщо не ме интересува.

— Нашите отношения с Дими бяха приятелски, макар тук някои да мислят… Аз съм вдовица, имам две големи дъщери. Знаете ли, човек не бива да обръща внимание на хорските приказки. — В очите й за пръв път се появи смелост. — Ние, българите, винаги търсим долното, низкото. Не можем да повярваме, че между един мъж и една жена може да има духовна връзка, а не непременно…

— Права сте, за съжаление. Но то важи не само за българите.

— Не знам — сведе тя примирено поглед. Двата й профила сториха същото.

— А мислите ли, че би могло да е самоубийство?

— Моля?

— Възможно ли е Димитър Боцев да се е самозапалил?

— Защо? — възкликна тя.

— Ами — омръзнало му е да живее. Синът му го мрази, жена му си има любовник. Имам чувството, че е бил един много самотен човек.

— Вярно е, самотен беше. Може би затова работеше толкова!

— В подобни случаи някои завъждат куче, котка…

— О, не, той мразеше животните!

— … или любовница.

— Не. Това пък сестра му навярно не би изтърпяла. Тя много се жертваше за него, дори често го переше и му готвеше… вместо жена му.

— Има такива всеотдайни сестри — съгласих се бързо. — Много ви благодаря за разговора.

Тя вдигна към мен плахите си очи.

— Мислите ли, че може да е умишлено, както казвате… пожара де!

— Не знам, възможно е. На този свят всичко е възможно.