Иван Голев
Смъртта на Плъха (7)

В събота обядвахме с Жоро и Варка на „Копитото“, а два часа по-късно намерих върху бюрото в хола лист, на който с изрязани от вестник букви пишеше: „ЗАРЕЖИ ТАЗИ РАБОТА, ЗА ДА НЕ БЕРЕШ ЯДОВЕ!“

Който го беше донесъл, надали си бе правил труда да влиза само заради това. Отидох бързо в кабинета си и отворих вратичките на долапа в библиотеката — металната касетка я нямаше. Какъв глупак се бях оказал! Две неща бях отлагал да направя — да сменя бравата и да докарам най-сетне огнеупорната каса — и ето, че си плащах за мързела.

Седнах на креслото в хола и запалих цигара. Най-много ме удивляваше нахалството посред бял ден някой да се вмъкне в къщата ми и да тършува из долапите. След удивлението ме връхлетя гневът. А когато и той затихна, прехвърлих през ума си какво бях загубил.

Като оставим настрана няколкото стари бижута-реликви и два часовника „Ролекс“, в касетката имаше две дискети за компютъра. Точно те съдържаха онази информация, която бях събирал с цената на много време, пари и усилия, нужна ми да тикна господин Борис Влаев зад решетките. Ако той стоеше зад обира, моите козове срещу него много скоро щяха да му бъдат известни. И по всяка вероятност щеше да се втурне да заличава следите си.

Разбира се, бях взел предохранителни мерки. Същите тези сведения бяха записани на още две дискети и се съхраняваха в сейф в една швейцарска банка, а още един екземпляр, написан на машина, се пазеше в подобен сейф в Париж. Но бедата тъй или иначе си беше беда. Какъв глупак бях, какъв глупак!

Съществуваха още поне две възможности за извършителя на обира и тъкмо това ме смущаваше. „Тази работа“, която ме съветваха да зарежа, можеше да бъде и разследването на пожара — и тогава нещата ставаха още по-сложни. Защото заинтересованата страна можеше да бъде както частно лице, така и цяла институция. И тогава на горкия ефрейтор Василашки възрожденското мустаче можеше да клюмне като стръкче копър, попарено с вряла вода.

След като си изпуших цигарата, се разходих да видя какво друго липсваше. Огледът показа, че нищо — разните документи, ценни книжа, кредитни карти и чекови книжки си стояха в малкия тайник, достъпен само за човката на гайгеров брояч. Парите бяха в портфейла ми в десния вътрешен джоб. А разните екзотични джунджурии по библиотеката и бюрото, както и картините в хола, и компютърът, и неразопакованият телевизор или се бяха оказали твърде обемисти за посетителя ми, или не бяха го интересували. Така че той по всяка вероятност отлично бе знаел какво да търси и го бе намерил. Освен ако не беше някой пълен глупак, сметнал, че единствено в заключената касетка може да има нещо лъскаво и скъпо.

Телефонният звън ме върна в хола и чух уплашения глас на Варка.

— Шефе, получих някакво писмо! Ей сега го извадих от кутията.

— Какво пише?

— Срам ме е да ти го прочета!

— Нищо, пресрами се.

— Ами… пише „зарежи го тоя дебелак, ако ти е мил червеният скалп“. Ох, направо ми се повръща!

— Недей — помъчих се да я разубедя, — месцето беше крехко. Буквите от вестник ли са?

— Да. Най-различни.

— Добре, запази го, ще ми го донесеш.

— Ама аз какво да правя? Ако някой…

От нея знаех, че живее с куцата си майка и тринайсетгодишното си братче. Двамата трудно щяха да я защитят от някой дивак с остра томахавка. Но какво друго можех да й предложа?

— Слушай. Предполагам, че който го е написал, е искал да те сплаши, не да те коли. И аз получих подобно писмо.

— Сериозно?

— Най. Освен това ми липсват някои важни неща. И все пак, ако много те хване шубето, можеш да преспиваш в кабинета ми. Искам обаче: добре да се изясниш с майка си, защото не желая тя да свали моя скалп.

Варка се разсмя бледо — личеше, че е разтревожена.

— Добре. Ако има нещо, ще ти се обадя. Ако не, кога да дойда?

— В понеделник, като всеки примерен служител.

Тя измърмори едно неясно дочуване и в ухото ми запука сигналът на централата.

Следобедната фиеста, на която бях възнамерявал да се отдам по стар съботен парижки обичай, ме беше отминала като експресен влак — селска-та гара. Изчаках поне съседите ми да се наспят и звъннах на вратата отдясно.

Господин Гогошинов, баща на три невръстни деца, ме посрещна по развлечен небесносин анцуг препасан на кръста с чер колан.

— Здравейте — усмихнах му се до кътниците, — днес трябваше да дойдат едни мои роднини от Пловдив. Дали не са идвали около обяд?

Той сви рамене.

— Не знам. Никой не ни е звънял. Ние с жената затваряхме чушки и си бяхме вкъщи. Вярно, на балкона…

Две сополиви хлапета прегърнаха изотзад масивните му крака и залепиха бузи на тях като на дорийски колони.

— А Рачкови дали са тук? — кимнах към вратата зад гърба ми.

— Не, те са на Своге. Бият плоча на къщата и заминаха още вчера. Ако роднините ви дойдат, какво да им кажа?

— Благодаря, тук съм си вече. — А и дано имат късмета да дойдат, помислих си. — Извинявайте. Довиждане, деца!

Двете ми комшийчета се скриха зад задника на баща си, а аз — зад своята врата. Отидох в кухнята, сложих в машинката кафе и, докато чаках да кипне, с вгорчен език си заблизах раните.

 

 

В понеделник първата ми работа беше да се обадя в едно прясно излюпено вестниче, „Куриер 6“, и да дам обява, че търся да купя часовник „Ролекс“.

— Заплащане — във валута — добавих на младия женски глас и си дадох телефонния номер, плюс фамилията — Влаев. — Колко ще струва съобщението?

— Безплатно — осведоми ме гласът и затвори.

Варка се появи точно в девет и половина с по-щръкнала от обикновено коса и сънено лице. Не я разведри особено нито кафето, нито ябълката, която бях излъскал с кърпата като паркета на Ермитажа. Тя ми подаде плика и ме загледа с унило-тъжен поглед.

Буквите бяха същите като върху моя лист, вероятно дори от същия вестник.

— От два вестника са — прочете мислите ми тя. — От „Дума“ и от „Демокрация“.

От беглите си занимания с родната журналистика бях добил представа чий е единият и чий — другият. Излизаше, че моят род като че ли бе обречен да го заплашват и отдясно, и отляво. Все-ки с късмета си.

— Затова ли си тъжна? Предпочиташе да е само от единия ли?

— Все ми е тая. Писна ми и от едните, и от другите. Вчера беше Задушница, ходихме на гроба на баща ми… Майка ми едва намери малко брашно, да опече курабии. А те само се дърлят!

Право беше детето да е унило. Почувствувах се без вина виновен и с бащинска несръчност я погалих по главата.

— Не се бой, мойто момиче. Всичко ще се оправи. А за червената си косица не се безпокой. Никой няма да те вземе за манекен на комунизма.

Изчаках я да си изпие кафето и да си изпапка ябълката, след което я накарах да набере отново номера на „Куриер 6“ и да даде обявата.

— С мъжа ми искаме да продадем два часовника „Ролекс“. Семейство Дякови. Телефонът ли? — тя продиктува номера на Влаев, благодари и затвори. — Защо е това? — прекрасните й очи гледаха все така унило.

— Ще си поиграем малко на криеница — успокоих я. — Нека сега нас ни търсят.

Оставих я да си решава кръстословиците, а аз се разходих до най-близкия „Кореком“ и купих възможно най-скъпата брава, която предлагаше заведението. С кутийката в джоба си спрях първото такси и му дадох адреса — хладилния завод.

Въпреки настойчивостта си, така и не открих Манол Станилов. Тук бил, някъде бил мръднал, щял да се върне — никой от колегите му в цеха не знаеше нищо съществено.

— Да не е в отпуска? — попитах накрая тантурест мъж, оказал се нещо като негов началник.

— Тцъ — завъртя той глава, — отпуската си я взе през август.

— Беше ми казал, че ще ходи на море. В Каварна.

— Ами, Каварна. Уредих му профсъюзна карта за Китен. Но баща му умря и не знам ходи ли, не ходи ли.

— За кога беше картата, помните ли?

— Чакайте да помисля. — Той пресметна бързо с късите си пръсти. — Втората половина на август. Картите са или от първи, или от шестнайсети… За какво ви е той?

— Имам един вносен хладилник, изгърмя му компресора. Пък се знаем с него от години.

— Трудна работа, но можем да измислим нещо — погледът му пресметливо се спря на златния пръстен върху малкия ми пръст.

— Хубаво, но първо искам да говоря с него. Довиждане.

— Казвам се Банишоров — представи се на сбогуване той.

От един по чудо работещ уличен автомат се обадих на Варка и я попитах къде иска да хапнем. Тя назова „Стадион“ — там понякога ходел президентът и нямала нищо против да се нахрани в негово присъствие.

Днес обаче той навярно беше на диета, защото нямахме късмет да се насладим на компанията му. Затова пък група подпийнали футболисти така дружно си пееха, че веднага ми стана ясно защо българските хорове печелеха медали в чужбина, а националният отбор — не.

Настроението на Варка не беше се приповдигнало особено от сутринта и изпитах угризение. Дали не сбърках, като я вкарах в позлатената си клет-ка, вместо да я оставя да си лети на воля?

— Напредваш в професията — похвалих я. — Това, дето ми го каза за вестниците, ми направи много силно впечатление.

— Е, не беше трудно… Снощи си поиграх малко.

— Баща ти от какво почина? — сетих се за вчерашната Задушница.

— Рак на белите дробове.

— А моят — на стомаха. Защо не ми каза по-рано, можех и аз да занеса по едно цвете на майка ми и баща ми.

Тя не отговори и аз повиках келнера за смет-ката. Като я гледах как вяло зяпа в пространство-то, никак не ми се щеше да я оставям сама, но работата си беше работа, моята — една, а нейната — друга.

— Аз ще се върна надвечер. — Бръкнах отново в портфейла и й дадох тридесет лева. — Можеш ли да купиш малко плодове от „Раковска“?

— Може. Какви?

— Първо, разбира се, ябълки. А после — каквото има.

Тя прибра парите, станахме и след малко се разделихме. Погледнах я как поставя един пред друг тънките си елегантни крака и някаква тъпа болка прободе пълния ми търбух. За да я прогоня, обърнах й гръб и вдигнах ръка на първото так-си, което минаваше по булеварда. Но и докато ръмжащият москвич ме отнасяше на изток, бол-ката, все така ме мъчеше и тънките Варкини крака се забиваха в мен бод след бод като игла на шевна машина.

Понятието „4-ти километър“ в юношеството бе разпалвало въображението ми като място, където хората се катерят по нарисувани на стената стълби, скачат от десетметров трамплин в басейн без вода и се мъчат да излязат през ключалките на вратите, като се засилват и се хвърлят с главата напред. Затова, щом шофьорът ме остави пред портала, първата ми работа бе внимателно да се огледам.

Скоро нездравото ми любопитство се смени с разочарование. Тези, които се мотаеха по пижами и халати из алеите, не бяха с нищо по-луди от онези, които висяха по опашките или се тълпяха пред будките за вестници. Разликата навярно беше само в това, че онези псуваха правителството и комунистите, а тези — санитарките и готвача. Което, погледнато по-общо, беше едно и също.

Намерих административната сграда и потърсих директора или някоя друга клечка, конто да ме упътят откъде да получа информация. Не исках да размахвам картата си като ветрило пред носовете им и се опитах да привлека вниманието на неколцина, като само казвах по едно „извинете, може ли…“ Ала мъжете и жените в бели престилки ми хвърляха по някой сразяващ поглед, сякаш ми викваха „ей, стой настрана, да не те натикаме пак зад решетките!“ и аз взех да се отчайвам.

Издебнах едно дребно, живо човече, което пердашеше с танцова стъпка из коридора, явно следвайки ритъма на мелодията, която бръмчеше в главата му, и с последна надежда му преградих пътя.

— Извинете, господине… може ли за момент?

Човечето се спря на сантиметри от мен — единият крак обтегнат назад, другият — приклекнал напред, разпери ръце като мосю д’Артанян и с лек, поклон ме приветства.

— Както обичате, моля?

— Необходими са ми сведения за една пациентка, лежала при вас преди дванайсетина години. Откъде бих могъл да ги получа?

Човечето отстъпи една крачка, сменяйки краката и положението им, и вирна глава да ме огледа. Почувствах се като Айфеловата кула, само че не толкова железен. Погледът му ме накара да се изпотя.

— Простете, а вие какъв се явявате?

Зарадвах се, че най-сетне мога да покажа някому картата си и я издърпах. Той заби нос в нея и се насладих на лъскавото му теме, оградено с венец от бял старчески пух.

— А защо е на конец? — попита той, обзет от неочакван интерес, и отново впи в мен игривите си очи.

— За да не се загуби — отвърнах глупаво като първолак.

— А-а-а — лицето му се проясни и грейна сияйно насреща ми, — разбирам. Вие сте разсеян, затова!

— Как да ви кажа — измънках и прибрах документа си. — Случва се…

— Да, да, да! В наше време е пълно с разсеяни хора. Можете да ги срещнете навсякъде — по улиците, по градинките, в магазините, в болниците… Да, да! — Сянка падна на челото му и две-три бръчки го набраздиха. — Каква беше тази карта?

— Ами… служебна.

Измъкнах я отново и я поднесох под очите му. Той пак се втренчи в нея.

— Да, да — закима и кима така около двайсет секунди, след което ме плесна по ръката. — Приберете си я. Нямам очила.

— Вижте, господин…

— Професор Шиндов. А вашето име, моля?

— Дяков. Любомир Дяков.

— А, Дяков! Да, да, да. Откъде е вашата фамилия?

— От Пловдив — въздъхнах. — Дядо ми е от този край, а по-назад — не знам.

— А, от Пловдив, значи. Филибето. Да-а… Дяков. И какво искате от мен, млади човече?

Две руси госпожици в бели престилки се бяха спрели край нас и чакаха да млъкнем, за да се обърнат към събеседника ми. Изпуснех ли го, язък за барута.

— Не може ли да влезем за минутка в някоя стая? Да ви обясня по-подробно.

— Да влезем в стая. Защо? — Преди да повторя аргумента си, той вече бе разперил ръце към госпожиците. — Какво има, гълъбици мои? Искате да се пореем заедно из простора?

Двете се закискаха, а аз се приготвих да се измъкна от новия безплатен спектакъл. Професор Шиндов обаче забеляза маневрата ми. Лицето му изведнъж стана строго като на учител, усетил, че зад гърба му се плезят.

— Къде? Я стойте тук! Изчакайте ме пет минути. Хайде, гълъбици, нагоре във висинето! — разперените му ръце се хванаха за коланчетата на кръста им и той ги забута напред по коридора.

Облегнах се на стената и си пожелах да напусна тази сграда по възможност в душевно здраве.

Професор Шиндов се появи не след пет, а след двайсет и пет минути. Този път обаче беше значително по-сериозен, ако това означаваха свъсените вежди и бученето откъм устата му, в което различих мелодията на „Тих бял Дунав се вълнува, весело шуми…“

— Елате! — замахна той към мен като със сърп и хлътна в стаята, до чиято врата досега бях стърчал.

Последвах го вътре. Той със скок се озова на стола зад бюрото, постави двете си ръце протегнати напред и ме загледа с очакване, сякаш ей сега щях да извадя брадва и да му ги отсека.

Отворих уста, но той ме изпревари.

— Ченге си, нали?

— Да… може да се каже.

— Веднага познах — той плесна едновременно с двете си малки длани върху бюрото. Звукът беше силен като от падането на два кибрита. — На кого служиш?

Съжалих, че го бях последвал в обителта му.

— Частен детектив съм. Струва ми се, обаче, че сте много зает. Благодаря ви и извинявайте — хванах дръжката на вратата и я отворих.

— Ало-о-о! — извика той зад гърба ми и нямаше как, обърнах се. — Нетърпеливите знаеш ли какво ги правим? Я седни! — той посочи стола срещу бюрото и не смъкна показалец, докато не седнах. — Това е друго. Пушиш ли?

Кимнах и извадих цигарите си. Той се надигна с любопитство, за да ги разгледа. Предложих му, но той поклати глава.

— Никога не съм пушил. Ето пепелник.

Извади от чекмеджето пред корема си едно ощърбено произведение от прозрачно стъкло и ми го тикна в ръцете.

— Е, кажи сега, детективе!

Помислих с облекчение, че мигът най-сетне е настъпил и му изложих молбата си. Той остана задълго зареян в пространството зад лявото ми ухо и съжалих, че нямам очи на тила си — там, изглежда, ставаше нещо много интересно.

— Отлично я помня тази госпожица — шамароса ме внезапно той и премести поглед върху ноктите си. — Не е нужно да правя справка. Още повече, че тя е стара клиентка.

— Как така?

— Ей така. На теб като ти хареса някой ресторант, не отиваш ли пак в него?

— Е-е…

— Е, ме, при нас е същото. Повече от половината тук са клиенти, които ни посещават най-редовно. Те ни уважават и ние ги уважаваме. Танто за танто!

— Искате да кажете, че и преди това е лежала при вас?

— Нашите пациенти не лежат, млади човече. Те не са лехуси. Нашите пациенти се лекуват при нас. И ги изписваме оттук здрави, а вие отвън ни ги връщате болни!

— Кога е лежала преди това… кога сте я лекували?

— Виж, това вече не мога да си спомня!

— Жалко.

— Но мога да проверя. — Той придърпа телефона, набра номера със средния си пръст и зачака. — Ало, Пепче, ти ли си? Аз съм я! Ще дойда, ще дойда, не съм те забравил, гълъбице моя! Слушай, я провери в картотеката кога е идвала при нас госпожица… как беше? — Казах му. — Ефросина Пиперкова. Да, чакам. — Той постави слушалката върху вилката нежно като перце и мечтателно поклати глава. — Знаеш ли какво дете е това Пепче? Капка. Ех, защо не бях на твоите години… Но не толкова дебел! — отсече той строго.

Замълчахме и известно време той барабани с пръсти по бюрото, а аз пушех.

— Ти защо я наричаш госпожица? — сети се внезапно той и пак се втренчи в мен.

— Тя така се представи — сепнах се.

— Представила се е, ама е раждала. Знаеш ли го това?

— Не — натиснах цигарата си в пепелника и извадих нова. — Има дете ли?

— Е, има. Силно казано. Дала го е в дом „Майка и дете“ и оттогава няма. Но си спомням, че първия път я доведоха тук точно след като беше родила и дала бебето в дома. Силна депресия с безсъние, слухови и зрителни халюцинации. Плюс истерия. Компютър е това тук, млади човече, не е лукова глава! — той почука челото си с универсалния си среден пръст.

Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката.

— Хилядо деветстотин шестдесет и четвърта. Златна си, Пепче. И хилядо деветстотин седемдесет и осма. Благодаря ти, чедо! Всичко хубаво! — Перцето пак легна в гнездото си. — Е, разбра ли? Първия път три месеца, втория — четири. Диагнозата — същата.

— А познавате ли един дъновист, Бараков?

— Бараката ли? Този мошеник! О-о, мани го!

— Защо, от какво сте го лекували?

— От бръмбари. Нищо му няма на него. Той е от тия луди, дето отлично знаят къде е килерът с конфитюра. Нещастник. Застудее ли времето, току го хване шамата. Ама е хитрец — втори като него няма!