Иван Голев
Смъртта на Плъха (11)

Новото летоброене започна с един топъл кучешки език, миещ лицето ми. Отблъснах дружелюбната муцуна и подпирайки се на близкото дърво, успях да се изправя. В главата ми звънтяха хиляди чанове, сякаш огромно стадо пълзеше по мозъка ми. Там, откъдето то бе влязло — в тила, усещах тъпа, постоянна болка. Докоснах мястото с пръсти и върху тях полепна нещо тъмно — кал или кръв, не можех да видя в тъмницата.

Трябваше ми малко време, додето се ориентирам за местонахождението си. Светлината, идеща от входа към бара, беше студена като лунно отражение, сковано в лед. Стоях, държейки се за ствола, и събирах смелост да закрача към него. Кучето, което ме бе събудило, стоеше на метър от мен и леко трепереше.

— Благодаря ти, приятелче — пресегнах се и го погалих между клепналите уши. То се зарадва, скочи срещу мен и отново затърси с език лицето ми. — Хайде, стига, че ще ми хареса. — Отлепих лапите му от гърдите си. — Жалко, че не дойде по-рано.

Най-сетне се престраших и излязох на асфалтовата алея. С удивление открих, че милиционерската кола още стоеше на мястото си. Звуците, стаили се за известно време като жаби при появата на щъркел, заехтяха в ушите ми. Чух откъм жигулата металическия глас на диспечер, прекъсван от пукот, както и тиха музика. Краката ми ме поведоха натам без да се консултират с мозъка ми. Крачех напред с единственото желание да стигна до колата, да разтворя от движение вратата и да хвана за реверите първия, когото докопам.

Но, изглежда, дойдох на себе си по-бързо, отколкото предполагах. Подминах блюстителите на реда и се насочих към уличката пред хотела, където спираха такситата. Изправих се на тротоара, почаках две минути и един трабант колебливо из-скърца до мен.

— Ще ме хвърлите ли до центъра? — попитах дребното човече зад волана.

Той ме изгледа панически, но търговецът в него надделя и ме покани в черупката си. Двигателят запърпори и преди да го подпомогна с крак, трабантът успя да потегли.

Е, драги, изяде и първия бой! Не заслужаваш да се прибереш в бърлогата си с по-луксозна лимузина след недостойното си просване в листата. Какво са ти криви милиционерите, че като последен глупак се остави да те халосат? Вярвам, няма да поискаш от тези, които ти издадоха картата, и взвод гвардейци с голи щикове да те охраняват деня и нощя!

Бях подценил младия гешефтар и бях получил заслуженото. Впрочем, явно лежах на стари лаври. Наистина преди петнайсетина години, когато работех като горила в бар „Распутин“, да ми се случи подобна случка бе немислимо. Ала оттогава бе изтекла много вода и ловкостта ми се бе превърнала в опит — да, но и в доста плътен слой сланина около кръста, чието единствено предимство бе, че ми топлеше бъбреците.

— Пуши ли се тук? — попитах човечето.

Загледано напред и борещо се да поддържа нормалния ход на килналата се на една страна своя сапунера, то само кимна. Бръкнах за цигарите си, но не ги намерих. Я чакай! Мушнах пръст за портфейла си, но и този джоб беше празен. Браво! Обран като треперещ пенсионер по пътя за млекарницата. Ами конеца? Потърсих го, издърпах края му от скривалището и с облекчение видях, че картата бе на него.

Значи, младите бизнесмени бяха решили да получат двойна цена за моя скъп „Ролекс“. Бях из-бързал, като ги бях упрекнал в непознаване на пазара. Сега зайчето с розовата панделка положително щеше да се облажи с някой набор кореком ски сенки и гримове заради своите актьорски заложби. Интересно какво щеше да си купи приятелчето й — гребенче, за да си среше кълчищата, или шампоан, за да ги изпере?

Иронизирането обаче не ми помагаше много да оправя вкуса на поражение в устата си. Пък и болката в тила не изчезваше, макар че го бях покрил с вдигнатата си яка.

Трабантът изпълни с пукота си смълчания „Хан Крум“ и ме стовари пред дома.

— Нали ще изчакате една минута? Забравил съм си портфейла.

Човечето ме погледна с такова изражение, че видях как мислено се закле никога повече да не качва от Парк-хотел „Москва“ сто и трийсет килограмови заплеси. За съжаление, не можех да го обезщетя със зелена банкнота. Сетих се, че и с червени не можех, затова позвъних на вратата на Гогошинов. Този път анцугът му не беше вързан с колан и над разхлабения ластик като хитро око надничаше пъпът му.

— Имате ли да ми услужите с десет лева? — попитах.

— Десет лева? — хвана той ухото си. — Момент. Верче — провикна се назад, — имаме ли десет лева?

При първа възможност трябваше да подаря нещо на децата му. Слава богу, имаха десет лева. Слязох долу, платих на човечето и най-сетне можах да се заема с главата си. Съблякох се, измих я със студена вода, подложих един пешкир на възглавницата и непрекъснато повтаряйки си, че трябва да приемам нещата философски, се оттеглих в покоите си.

На сутринта първата ми работа беше да се свържа с Жоро. Не знаех що за птица щеше да се окаже политическият враг на Борис Влаев, а нямах друга глава за пробиване. Моят шофьор се появи след по-малко от половин час. Реших да не го посвещавам в грижите си, затова му сипах едно кафе и го оставих да изследва с девствен поглед картините ми, а аз се заех с тоалета си.

Точно в десет телефонът иззвъня и моят доброжелател поднови офертата си.

— Добре, съгласен съм. В единайсет и половина мога да се срещна с вас някъде в центъра.

Уговорихме се за аперитива на „Кристал“ и аз подканих Жоро.

— Хайде да вървим. Изкуството е като алкохола — за човек, който не го е вкусвал, и един пръст е опасен.

— Шефе, не ме смятай за толкова загубен. Вкъщи и аз имам две картини.

— Така ли? Колекционер, значи.

— Е, те не са точно картини… Снимки са, но боядисани. Взех ги от пазара. По двайсет лева парчето! Едната е планината Рила, а другата е резен диня. Ама ако я видиш, направо ще си оближеш пръстите! Захар!

Добре постъпих, че не предупредих Перо Алашки за посещението си. Макар дежурният на пропуска да го осведоми за мен, късно беше да се измъква. Той ме прие в стаята си, от която колегата му съобразително излезе, и ме загледа с невинната мутра на хлапак, заловен от майка си да пикае във фикуса.

— След половин час имам среща с мой доброжелател. Ще ми даде информация за Влаев. Да знаеш нещо по въпроса?

— Какво да знам? — очите му загледаха още по-невинно. — Каква информация?

— Казах — ще ми даде. Още не ми я е дал.

Той се размърда на стола, извади цигари и ми протегна кутията си. Отказах и извадих своята.

— Защо смяташ, че трябва да знам нещо за това?

— Ами защото няма кой друг да му каже, че се интересувам от Влаев.

Перо предъвка няколко пъти на празно и като че ли най-сетне склони да признае каква я е свършил във фикуса.

— В края на краищата, какво значение има. Нали е в твой интерес.

— Искаш да кажеш, че ми помагаш.

— Може и така да се каже…

— Благодаря ти. Но не ми харесва, че цялата тази история се свързва с политическите амбиции на твоите приятели.

— Аз нямам нищо общо с това — поклати той показалец, гледайки ме този път настойчиво в очите. — Дори нищо не знам.

— Майната ти! Можеш да си спокоен за дискретността ми. Но защо ми се струва, че зад тази твоя, да я наречем „услуга“, не стоят само приятелските ти чувства към мен.

Перо се понамръщи.

— Изглежда, отсъствието ти тук предпоследните двайсет години ти пречи да усетиш сложността на положението. И понеже сега нямам много време, ще ти го обясня някой друг път. Просто те съветвам да се възползваш от това, което ти предлагат. Разбира се, аз изобщо не знам какво е то!

— Разбрах де, разбрах! Не съм глуха бабичка. Но и аз искам да ти кажа нещо. Няма да позволя да ме използвате като маша в своите кирливи партизански игрички. А може би по-скоро вие…

— Казах ти, не ме слагай в сметката!

— Добре — те. Та може би по-скоро т е искат да ползват моята информация? Как смяташ?

— Едва ли. Но дори и да е така, това би било честна сделка.

Извих глава и му посочих тила си.

— Виждаш ли нещо тука?

— Малко рядка косица — ухили се той.

— И ти ще оплешивееш, бъди рахат. Вчера ме халосаха на това място и още се чудя дали е само заради портфейла ми или за да си помисля, че е заради него.

Той притвори ухилената си уста.

— Не знам за какво говориш. И изобщо не ме карай, моля ти се, да се чувствувам виновен за нещо. Ако има някой, който да ти мисли доброто между тези стени, това съм аз.

— Дай боже — кимнах. — Ще се окаже при аутопсията.

Напуснах охраняваното заведение, без да разбера имаха ли Перовите приятелчета пръст в кражбата на касетката. Нито пък дали случаят с единия от часовниците беше тяхна работа или крадците бяха просто млади келеши. Снощи, преди да заспя, дълго бях умувал над присъствието на милиционерската кола и подсъзнателното си насочване към нея, след като се бях свестил. Представях си как онзи, който ме бе цапнал, се бе върнал обратно в жигулата и бе продължил да имитира разговор по радиостанцията, докато се увереше, че не съм хвърлил топа.

Ала след двайсетина минути в сепарето на „Кристал“ тази версия ми се стори прекалено европейска за хора от типа на анонимния ми доброжелател. Макар да се представи с името Иван Петров, слабият костелив мъж със старомоден сив костюм и изпито лице продължаваше да бъде анонимен за мен — още повече, когато сам призна, че той е само посредник на заинтересованите лица.

— Не се обиждайте, господине, но сигурно сам разбирате, че тези, които ме пращат, имат основание да останат зад кадър. А аз съм упълномощен да разговарям с вас от тяхно име и да вземам собствените решения, когато дойде време за това.

— Да си призная, чувствам се малко като на преговорите във Виена — казах. — Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. Може само едно кафе.

Подсказах това на сервитьорката и бръкнах в джоба си, за да се уверя, че двайсетолевката, която Жоро ми бе дал, беше на мястото си.

— Е, какво предлагате?

Мъжът се наклони към мен доверително и понижи глас.

— Имаме сведения, че Борис Влаев прехвърля капитали в Южноафриканската република. Сумите са значителни и предполагаме, че щом приключи, той ще напусне страната. В момента Великото народно събрание има грижи с бюджета и с правителството и не му е до това, да следи кой от депутатите с какво се занимава извън него. Новите избори ще са, както навярно знаете, през идната пролет, така че Влаев ще гледа да си опече работата дотогава. Сега използва имунитета си като параван, а после навярно ще замине. Ето защо искаме да го изпреварим и да дадем ход на разкритията още преди да му е изтекъл мандатът.

— Защо се спряхте на мен?

— Защото сте удобна фигура. Първо, връщате се наскоро от чужбина и не сте замесен в политическата борба. Много е важно дискредитирането на Влаев да бъде таксувано не като резултат от тази борба, а съвсем независимо. Второ, вие навярно също разполагате с някакви улики срещу него, каквито ние е възможно да нямаме…

Вторачих се в очите му. Ако притежавах нещо като психологическа проницателност, то тя ми нашепваше, че той говори откровено. Тоест, не те се бяха вмъкнали в апартамента ми. Това стесняваше кръга на заподозрените, но пък вероятността да е работа на Влаев се засилваше. Реших да рискувам.

— От дома ми някой открадна дискета, в която се съдържаха преписи на документи, уличаващи Влаев в различни прегрешения. Как мислите, кой би могъл да го извърши?

Събеседникът ми видимо се разтревожи.

— Как така? Кога стана това?

— Наскоро.

— Уведомихте ли органите?

— Не. Копията не са единствените, така че мен това не ме плаши. Опасявам се обаче да не са стигнали до него.

— Да-а… — проточи мъжът. Сервитьорката ни донесе кафетата и той отпи от своето все така замислен. — Съжалявам. Трябвало е да бъдете по-предпазлив. Имате ли нещо против, ако накараме някои хора да се заемат със случая?

— Имам — казах. Той вдигна учудено вежди. — Смятам, че аз съм достатъчен.

— Ваша работа. Ако размислите, обадете ми се. А сега да се договорим за главното. Съгласен; ли сте да ви свържем с един-двама юристи, с които да подготвите необходимата документация?

Съзнавах, че ако откажа, целият ми досегашен труд можеше да отиде на вятъра. Аз имах неколцина свидетели, които знаех, че щяха да бъдат с мен до дупка. Разчитах и на един стар пловдивски прокурор, приятел на баща ми. Но в този миг се сетих за думите на Перо Алашки — ами ако нещата наистина се бяха променили дотам, че увереността ми се окажеше прекалено голяма?

— Това ме устройва — чух се да казвам. — Фактът, че още някой иска да му види сметката, е само добре дошъл. Имаме обаче едно единствено условие — цялата работа да я изпипам аз. Не за да се правя на началник. А защото се заклех в паметта на баща си и майка си да му съсипя живота със собствените си ръце. Това стига ли?

— М-да — отрони той, после добави по-уверено. — Да, да, разбира се. Всъщност, искаме едно и също. Ние ще ви подпомогнем със сигурни хора, а работата ще я свършите вие. Поне за пред обществеността.

— Не за пред обществеността, господине, а пред… — показалецът ми щръкна и посочи тавана.

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи той. — Това имах предвид.

Бяхме си казали важните неща, така че си допихме кафетата, уговорихме се кога да се чуем и се разделихме. Жоро, който беше седял на една маса в ъгъла, се присъедини към мен с изражението на врял и кипял в подобни задачи телохранител.

— Бившо ченге е — прошепна категоричен.

— Как разбра?

— По плата на костюма.

— А как разбра, че е бивше?

— По зеленото пуловерче — отсече той и ми стана ясно, че моите сътрудници просто израстваха пред очите ми.

Минахме през спестовната каса да изтегля пари, а после отидохме в „Стадион“. Таях надеждата да зърна там блудната си помощничка, но не би. Нямаше го и президента. Имаше обаче пресни пържоли и бира „Загорка“, към която Жоро поглеждаше с мъжествено себеотрицание. За компенсация го почерпих с двойна баклава и двойно кафе, които след двете пържоли, които бе изял, завършиха образа му на сит Санчо Панса.

— А сега — на конете — изкомандвах като Дон Кихот. Макар силуетите ни с рицаря да се различаваха, май към вятърните мелници имахме сходно отношение.