Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Частно ченге (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Иван Голев

СМЪРТТА НА ПЛЪХА

Българска

Първо издание

 

Художник Симеон Кръстев

Техн. редактор Любен Петров

Коректор Иван Владимиров

Формат 70/100/32. Печ. коли. 15 Цена 8,90 лв.

„РУМЦАЙС КУНСТ“, 1991

Печат: ДФ „Абагар“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Докато пътувахме обратно към центъра си мислех дали не се бях втренчил прекалено в това тайнствено дете на Ефросина. Дете по всяка вероятност имаше. И ако вярвах на Бараков, на жената на Богдан Мавродиев и на собствената си интуиция, то беше от покойния плъх Боцев. Можех, разбира се, да тръгна по обиколния път и да започна да издирвам всички акушер-гинеколози, които са работили в София през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, та да стигна до онзи, който я е изродил. Ами ако не е родила в София, а в провинцията? Това би обяснило защо в София нямаше никакви сведения за детето, както и твърдението на майка й, че не знае нищо подобно. Ефросина може да е крила до едно време, а после да е заминала за Пловдив, Варна, Каспичан или Трапоклово и под вънкашност чужда и под име ново да е снесла рожбата.

Това означаваше никога да не стигна до истината. При съществуващата по онова време система за събиране на данните навярно по-лесно щях да науча родословните дървета на партийните секретари в Силистренски окръг. Струваше ли си да продължавам в тази посока? Ако не бях започнал с алибитата, то бе защото два месеца по-късно тяхната достоверност и доказуемост щеше да бъде проблематична. Все пак една бърза равносметка показваше следното за нощта на деветнайсети август:

Нора Казакова си е била вкъщи, ако може да й се вярва;

Манол според нея е бил също в „Обеля“, а според него — на бензиностанцията в Карлово;

Карастоянов твърди, че е бил в София (къде обаче?);

Ефросина вероятно е била с майка си в другия край на „Обеля“;

Бараков може да е поливал гроба на Дънов, а може и да не е;

всички останали, знайни и незнайни врагове на Боцев, са били някъде си.

Интересно къде е бил бившият мъж на Нора Казакова, счетоводителят. Ако беше покойник, подозрението към него можеше и да не бъде толкова голямо, но ако беше жив? Още повече, че при липсата на друга информация за Манолчо, той оставаше най-важният източник. Но дали Манол и детето на Ефросина бяха едно лице?

Висеше също въпросът как бе възникнал пожарът. Появяването на Манол в къщата в деня преди него бе достатъчно подозрително, но самата технология на подпалването си оставаше неясна. Жената на Богдан Мавродиев бе срутила версията на пожарните експерти за волтовата дъга и на нейно място не бях построил друга.

Налагаше се да открия счетоводителя. Обадих се на Нора Казакова в службата, но тя ме отряза — с този човек била прекъснала контактите си още през седемдесет и шеста година и нищо не знаела за него. Издръжка поне не й ли е пращал? Дръжки издръжка, отвърна ми русокосата лъвица и тресна слушалката. И това ми било колежка. Наложи се да търся подстъпи към кадровичката на министерството, оттам да тръгна по новосъздадените общини, за да науча след два дни, че Алекси Станилов е жив, че наскоро се е пенсионирал и че сега прилага своите професионални знания в съставянето на семейния бюджет заедно с втората си жена и късно роденото им дете, момиче в пети клас в кварталното училище недалеч от Централна гара.

Човекът имаше и телефон и по този телефон се уговорихме да се срещнем на обяд в малката кръчма „Буен кон“ — а тя, щом се озовахме с Жоро пред нея, се оказа свърталище на местните пияници. Откъм комина на едноетажна съборетина, полускрита от камари празни пластмасови каси, се носеше миризмата на пържена лой и Жоро ме погледна жалостиво като пес на синджир.

Досега винаги го бях оставял в колата, но този път ми дожаля.

— Хайде, заключи я.

— Да дойда с тебе ли, шефе? — светнаха му очите.

— Да дойдеш. Ама да си отваряш устата само за вилицата.

Намърдахме се в мръсния салон и като внимавах да не се подхлъзна на някой жилав краешник върху омазнения линолеум, затърсих Алекси. Няколко сънени мутри надигнаха вратове като змии под свирката на факира, но аз търсех мъж с кафява полушубка и синьо долнище на анцуг, според описанието на самия им приносител. Открих го на масата до тоалетната — беше с гръб към салона и вдълбочен четеше вестник.

Тупнах го по рамото.

— Добър ден. Аз съм Дяков.

— А здрасти. Двама ли сте? Сядайте.

Оставих Жоро да поема основното дихание откъм клозета и заех най-закътаното място до стената. Погледнах счетоводителя. За човек с неговата професия беше прекалено червендалест, а както установих след малко — и лаком. Комбинацията от полушубка и анцуг пък красноречиво говореше, че след като цял живот по принуда е трябвало да се облича в костюм и да връзва вратовръзки, той най-сетне си е рекъл: „Край на докарването. От днес ще се обличам като квартален лентяй и пет пари няма да давам кой какво ще си мисли.“ Фигурата му беше едра, ала отпусната, лицето — с груби черти, издаващо селски произход, а пръстите му, когато сгънаха вестника и посегнаха за пакета цигари, ми напомниха тези на един мой парижки съдружник, италианец по произход — работата с бумаги беше изтънила кожата им, дори я поизлъскала, но яката длан под нея напомняше, че в родовете и на двамата те бяха първите, изоставили полския труд заради магията на цифрите.

— Вземете от тия — предложих му моята кутия.

Той я погледна, но поклати глава.

— Знам ги. Много са силни.

Затова пък Жоровата ръка трепна и, когато го почерпих, се стрелна на секундата. Дали подобно на ония кучета, които откриваха по митниците наркотици, и той неусетно не бе станал наркоман?

— По една плодова?

Хич не ми се лижеше тая отрова, но нямаше как. Кимнах.

— А после ще си вземем дреболии. Пържат ги с олио — уточни Алекси, сякаш можех да се усъмня, че ги хвърлят в казан с машинно масло.

Той даде поръчката на един влачещ се като охлюв след дъжд келнер, а ръцете му отново засгъваха сгънатия преди миг вестник. Изглежда, не съзнаваше, че го прави. Представих си го над сметачната машина как по инерция проверява десет пъти крайния сбор и мислено отбелязах, че колкото и да си различен от професията си, следите остават. Цигарата между пръстите му леко потреперваше и това пък бяха следите от чашката.

— Значи, частен детектив — погледна ме той одобрително с воднистите си, леко изпъкнали очи. — Браво, браво! Щом ще ставаме Европа, имаме нужда и от такива хора.

Премълчах скромно. В същото време, гледайки охлузените ръкави на полушубката му, се запитах дали някога е надниквал в тази Европа и като каква му се е привидяла. Откакто се бях върнал, чух няколко много поучителни дефиниции за това що е тя. Едната например беше, че там, вярно, се бачка яко, но и се плаща яко. Друга пък гласеше, че животът там е рай, защото всичко е частно. Най-много ме въодушевяваше схващането, че ако си честен и почтен в работата си, няма начин да не успееш. Изобщо рецептата за милионер беше проста — купуваш си една метла, запряташ ръкави и, без да шикалкавиш и заобикаляш храчките, почваш да метеш улиците. Условията са изпълнени и има-няма десетина години — милиончето е събрано.

— И другаря ли е такъв? — кимна към Жоро Алекси.

— Аз съм му охрана — изфука се моят човек.

Счетоводителят ни изгледа последователно.

— Май другаря по става за охрана — каза развеселен и ми намигна.

— Да, ама той не става за детектив — отбелязах с чиста съвест, защото бях предупредил Жоро да не си отваря устата.

Алекси се разсмя шумно, после забеляза, че от притискане на ръбовете има опасност да скъса вестника и го остави на мира.

— Не съм виждал Нора повече от десет години — подхвана той, без да го карам. — Остаряла ли е много? — Направих двузначен жест с ръка — Ех, каква лъвица беше тя! Лъвица и лъжкиня. В началото много се забавлявах с лъжите й, тя ги сипеше наляво и надясно, без да се замисля, като на шега. Правеше го толкова убедително, че който не я познаваше, се хващаше моментално. Но човек като поживее известно време с такава жена и особено когато тия лъжички почнат да се използват и срещу него, може да му писне. Хайде, наздраве! — вдигна той своята от току-що появилите се ракии.

— Наздраве!

Първата му глътка преполови чашата и в очите му се появи влага.

— Иначе тя беше първата ми голяма любов. Бяхме се запознали на излизане от кино „Солун“, гледахме „Олеро, кангасейро“. Закачих я и видях, че поддава. На другия ден отидохме на сладкарница, ядохме плезири с боза. Аз бях трийсетгодишен, а тя на двайсет и три-четири. Още тогава ме слъга, че е ходила в Куба, затова отишла да гледа този филм — да си поприпомни за там. Както и да е, ходихме една година и се оженихме. Аз работех в Кремиковци, а тя — в една шивашка работилница. Шиеше ризи. Като изключим дребните кавги, живеехме си добре. Почнахме да правим опити за дете. И ето че тук работата се закучи. Вярно, аз минавах трийсетте, но всичко си ми беше на място. Тя твърдеше, че и с нея всичко било наред. Ходи на лекар и дори ми донесе изследвания — там пишеше, че нямала отклонения и не знам какво си, тоест, вината е в мен. Взех да се притеснявам, понякога дори не можех да си свърша мъжката работа, както трябва. Хайде наздраве!

Близнах пак чашата и погледнах бегло Жоро.

Той беше зяпнал Алекси, сякаш онзи му разказваше неведоми досега тайни за човешката мерзост. Дори пържените дреболии, които цъфнаха пред носа му, не му направиха впечатление. Можех само да гадая какви черни мисли бъкат в главата му по адрес на женското племе.

— И тъй ден след ден, месец след месец тя ме изкарваше стерилен, а себе си — жертва. Почнах да се държа като някоя баба, да хленча, да й целувам ръцете с повод и без повод. Реших, че единственото, което мога да направя, е да я накарам да си осиновим някое дете, да я направя майка. Що молби бяха, що приказки! Накрая тя склони.

Той надигна чашата, за да отпие последната капка и потърси келнера с очи.

— Още две — поръча.

— Една — поправих го. — Знам, че сега имате дете, значи, не сте стерилен. Защо не се прегледахте още тогава?

— Срам ме беше — въздъхна Алекси. — Такива времена бяха тогава, за секс и тям подобни изобщо не се говореше. Друго поколение бяхме ние. И на — той чукна с кокалчетата на свитите си пръсти челото си, — тъпа глава. Повярвах й на изследванията. А тя да ме излъгала!

На лицето на Жоро се бе изписало такова възмущение, че ако Нора Казакова се появеше отнякъде, той като нищо би забил в корема й кривата алуминиева вилица, която държеше в юмрука си.

Изчаках счетоводителят да поднови разказа си.

— И така си осиновихме Манол. Тя имаше връзки, успяхме без много чакане да вземем детето. Аз му се радвах, макар да ми беше мъчно, че не е мое. В началото тя също беше много привързана към него. Но после, като поотрасна, и тя тръгна на работа в министерството, някак охладня. Взе да закъснява, да ми прави разни намеци. Помислих, че си е намерила някой от тях, от ченгетата. Нямаше как да проследя, страх ме беше да ходя по дирите на ченге. Затова, за да й отмъстя, си намерих една работничка. И не щеш ли, още на първия месец тя забременя. От мен! Тя, разбира се, направи аборт, не го искаше това дете, но ми стигаше, дето се бях уверил, че не съм говно. Разбираш ли! — той втренчи в мен воднистите си очи с мрачна радост. — И тогава един ден, по-точно една вечер, когато тя закъсня, аз й казах за това. Нарекох я долна лъжкиня, мръсница и курва — всичко, което ми дойде на устата! За малко не стигнах до бой! За пръв път я видях смачкана, въпреки пищната й фигура. И се отвратих от нея. От този момент и детето ми отмиля. Може да е грешно, но така стана. Пък и то беше едно чепато, заядливо. Вече не можех да живея с тях. И се разведохме.

Алекси надигна втората чашка и пак я преполови. Бузите му бяха се зачервили, капилярите се изпълваха с кръв и придаваха на лицето му израза на рано остаряло момче. Явно и той беше от моя тип — изнервеше ли се, апетитът му се увеличаваше. Той набоде на вилицата си няколко препържени парчета и лакомо задъвка.

— Ей това стана с нас — заключи той, мляскайки. — Там където в основата има лъжа, всичко рухва. Аз съм икономист. Виждате ли сега докъде я докарахме в страната? Разруха. Защото всичко беше поставено на лъжлива основа. Аз бях член на партията. И сега съм член. Но за тия лъжи, дето толкова години трябваше да търпим, никога няма да им простя. Никога!

— Виждали ли сте детето оттогава?

— В началото го виждах. После тя се омъжи повторно. И тогава престанах да ги търся. А и те пет пари не даваха за мен. Но издръжката съм си плащал редовно. Пазя квитанциите от пощенските записи.

Понечих да му кажа какво ми е съобщила по този повод Нора, но се отказах — щеше да е само още едно потвърждение на изобретателната й природа.

— Знаете ли чие дете е бил Манол? — зададох въпроса, заради който бях дошъл в този бардак и седях на метър от клозета.

— Майка му е била студентка, а баща му шофьор на камион. Но имената им не знам, пък и по-добре.

— Сигурен ли сте, че са те?

— Сигурен съм. Нора ми го каза.

Двамата мълчаливо се спогледахме. Нямаше нужда от коментар, но Жоро не се стърпя да демонстрира нечовешката си проницателност.

— Ами тя, щом е такава лъжкиня, може и за това да те е слъгала!

Протегнах длан и го погалих по ръбестото теме.

— Браво, мойто момче. Щастлив съм, че те срещнах. Яж си сега карантията, преди да се е вкаменила. — Обърнах се към Алекси. — А знаете ли, че вторият и мъж изгоря.

— Как изгоря?

— В буквален смисъл. Преди два месеца. Заедно с къщата си.

— Ей, завалията. Затова ли се интересувате от Нора?

— Да.

— Мислите, да не е подпалила тя къщата?

— Не го изключвам. Как смятате, би ли могла?

Лицето му се обтегна, веждите му се смръщиха. Мълча близо минута.

— Не вярвам дотам да е пропаднала. Не знам. За лъжи я биваше, но за убийство…

— Помните ли датата, на която сте взели детето?

— Не. Това Нора може да ви го каже.

— А откъде го взехте?

— От „Хан Аспарух“, близо до булевард „Ботев“.

— Колко голямо беше детето?

— На два месеца.

— Благодаря ви, Алекси.

Заех се с дреболиите и вкусът им ми припомни старите шкембеджийници от годините на детството ми. Тогава майка ми ме пращаше с два лева в шепата ми и за тях купувах пет шкембе чорби в алуминиевото бидонче и три порции подобни дреболии. С рестото си купувах сладолед във фунийка и ми оставаше още за макова кифла или геврек. Алекси Станилов беше прав, че там, където в основата стои лъжата, после идва разрухата. Ала и-не напълно. Защото освен развалини, от лъжата остава и споменът — а той понякога е по-красив от истината.

 

 

През деня няколко пъти се опитвах да се свържа с Жизел, но най-напред международната линия беше претоварена, а след това не открих никой. Откакто ми беше казала за „Хондата“, все ми беше в ума движението в Париж, както и това, че тя си беше още дете. Трябваше да свикна с мисълта, че като изключим финансовата подкрепа, оттук нататък тя сама щеше да си бере гайлето, но не можех. Представях си какви ли не ужасни ситуации — мотопеда на една страна, тя на друга, писък на линейки, полицаи, кръв — и от тях кожата ми настръхваше въпреки дебелия пуловер.

Вечерта в „По света и у нас“ отново показаха репортаж от Народното събрание, но този път Влаев предвидливо не взе думата. Не го зърнах и сред дремещите в залата и се поблазних от мисълта, че се крие от мен. Нека! Ембаргото в Персийския залив се затягаше, както се затягаше и примката около неговия врат, а това си заслужаваше шест пържени яйца с шунка и чаша каберне-совиньон.

Сънят ме налегна рано и сигурно затова някъде към два очите ми сами се отвориха и започна лудото обръщане от хълбок на хълбок. Накрая ми писна, станах и си потърсих книга. През цепките на щорите забелязах по-силна от обичайната светлина и надникнах навън. Луната, белнала се като измита чиния, висеше точно над отсрещната кооперация и ме фиксираше с поглед. Преди години тъпан да ми биеха на главата, спях като заклан. Уви, това беше минало невъзвратимо — и с едно криминале на Джеймс Хадли Чейс аз се отпуснах в креслото, да обменя малко опит с колегата детектив и да дочакам съня.

Легнах си призори, поради което Варка ме завари сутринта с глава под възглавницата, вместо в яката на ризата. Която плюс това ме и цепеше като при повишено кръвно. Постарах се да бъда любезен с помощничката си, но не се получи и в очите й видях любопитство, примесено с нещо като засегнатост, която не можах да си обясня веднага.

По-късно, избръснат, хапнал сандвич и допиващ кафето си, се върнах мислено на това странно нейно изражение. Тя ме облекчи.

— Скъсах с Бойко — заяви ми твърдо, сякаш бе говорител на Външно министерство, обявило отзоваването на посланика си. — Той ще те потърси сигурно още днес.

— Поласкан съм от вниманието му — отвърнах.

— А ти снощи какво прави?

— Гледах телевизия — учудих се. — Защо?

— Така. Питам.

Загледах я по-внимателно и открих няколко интересни неща, които поради замътената си досега глава не бях забелязал. Първото бе, че й нямаше русия мъх над горната устна и кожата й там леко розовееше. Второто беше смененият лак на ноктите й — довчера оранжев, а сега с цвета на кабернето, което пих снощи. Третата промяна беше в начина, по който бе почнала да обръща към мен профила си с нужда и без нужда. Интересно дали и тя бе прочела онази статийка за флирта при животните и птиците или го правеше несъзнателно.

Въпросът й какво съм правил снощи звънна в ушите ми с нова сила, подхранвайки подозрението ми. Нима това младо момиче… Хайде, стига! Запалих цигара и придадох на лицето си каменния израз на гигантите от остров Пасха. Това ми костваше известни усилия, защото гледката на дългите Варкини крака, обути в полупрозрачни зелени чорапи, за пръв път бе започнала да събужда у мен не съвсем бащински чувства.

Ала раздвоението ми трая до звъна на телефона.

— Ало, Шерлок Холмс — чух гласа на Перо Алашки. — Излиза ли вече навън?

— Не съм, защо?

— Предполагам, че и не си абониран за вестници.

Лошото предчувствие бързо ме сграбчи.

— Позна. Що, трябва ли?

— Не е задължително. Просто иди и си купи единия от двата противоположни вестника. Ако не се е свършил.

— Кой от двата? — изръмжах, но той вече беше затворил, навярно хихикайки доволно, че е успял остроумно да ми съобщи радостната новина.

Докато припряно се обличах, се мъчех да си внуша, че не се е случило точно онова, което очаквах. Не, онези глупаци не можеха така да ме подминат! Най-сетне бях обут, облечен и навярно твърде гневен, защото Варка чак се изправи пред бюрото си.

— Шефе, кажи какво е станало!

— Ако е станало, ще ме видиш като луната откъм тъмната ми страна.

Тя се облещи.

— Ама аз ли…

— Не си ти, не се бой. Друго е.

И понеже се чудех какво още да добавя, врътнах се и излязох.

Пет свити на тръбичка български лева беше цената, на която се сдобих с вестника, измъкнат изпод лавицата. Бяха го направили, мерзавците! Още на първа страница с тлъсти черни букви се мъдреше заглавието: „КАНДИДАТ ЗА МИНИСТЕРСКО КРЕСЛО — ПРАХОСНИК НА МИЛИОНИ“. Подзаглавието допълваше: „Депутат във Великото народно събрание е скатал зелени банкноти за черни дни“.

Направих къс тур около квартала за успокояване на дишането и хлътнах в една от кръчмите на „Раковски“. Гурелив келнер с битово елече се опита да ми пробута шола с варена пача, но аз го отпъдих, запалих цигара и се вдълбочих в четене. Скоро ми стана ясно, че това което бяха извършили, беше най-лошото — материалът бъкаше от саркастични подмятания, ехидство и обвинения в липса на морал, но конкретните факти бяха само два и то трудно доказуеми. Според единия Борис Влаев бил превел в швейцарска банка, а оттам в южноафриканско акционерно дружество — два милиона и половина щатски долара — пари, получени като разлика от препродажбата на съветски петрол на италианската фирма „Джетро-ойл“ с посредничеството на фиктивна швейцарска фирма. Вторият факт гласеше, че по време на оглавяването си на външнотърговското предприятие г-н Влаев е извършил неуспешни сделки, с които е нанесъл щети на народното стопанства в размер на три милиона и осемстотин хиляди лева, чиято валутна равностойност по черния курс на долара по онова време той също пренасочил към две чуждестранни банки. Второто обвинение извика у мен нервен смях. Та нали „нереализирани ползи“ беше едно от главните обвинения срещу баща ми! И тъкмо в тях го бе уличавал неговият помощник Борис Влаев!

Историята си правеше зловещи шеги с хората, но това сега не ме грееше. В борбата си да спечелят министерското кресло за себе си, противниците на Влаев не се интересуваха особено от доказуемостта на вината му. На тях им стигаше той да остане извън кабинета. Както казваше един стар татков приятел, известен с мръсната си уста — бой и ебане не се връщат. Бяха му фукнали няколко шамара насред площада — нека опита да се реваншира. Заемеше ли се да се оправдава, щеше да загуби ценно време и автобусът щеше да тръгне без него. Чао, Влаев! Нещастно политиканче! Кратко трая твоето величие.

Всичко това обаче, както казах, не ме грееше. Нещо повече, то толкова ме вбеси, че се чудех накъде да поема, за да излея гнева си. При Перо Алашки? Той щеше да ми се изсмее и да заяви, че няма нищо общо с тая работа, както го бе казал и предишния път. Да търся оня Петров със зеленото пуловерче или двамата мазни юристи? Вятър в полето. Пет пари не струваха техните обещания за взаимодействие с мен, дори за мое ръководство. Бяха си показали балканския нрав и сега някъде потриваха радостно ръце, че са угодили на своите шефове.

В безсилието си зачетох отново статията и една малка черна точка — като наплюто от муха — в края на едно от изреченията привлече погледа ми. Не бях я забелязал при първото четене. Обърнах прегънатия вестник и най-долу, сбутано под линия, със ситен шрифт прочетох следното: „Благодарим на г-н Л.Д., предоставил ни разобличителните сведения за г-н Влаев, въз основа на които беше написан този материал. Името и адресът му са в редакцията, на разположение на заинтересованите лица и институции.“

Такъв удар под пояса надали би понесъл и Майк Тайсън. Усетих как дъхът ми секва и правя няколко празни отваряния на устата като шаран, получил халюцинация за коричка хляб. Какви мръсници! Какви долни мръсници! Ето за какво им бях — за да си измият ръцете с мен.

Когато онзи със зеленото пуловерче ми бе казал, че са ме избрали, защото наскоро съм си дошъл от чужбина и не съм замесен в политическите борби, мотивировката му ми се видя съвсем естествена. Днес обаче разбирах, че те бяха изиграли своята игра, използвайки ме за маша. Трезво бяха преценили, че нямаше да отида в противоположния вестник и да дам опровержение. В същото време бяха блъснали Влаев в калта и навярно великодушно щяха да ми предоставят оттук нататък да го ритам в корема, додето издъхне. Но, тяхната мама крастава, те не допускаха, че аз не ритах паднали хора! И цялото ми честолюбие, че ми бяха отнели удоволствието сам да го просна, в този миг ме караше да треперя като лист.

— Ей, дай един коняк — извиках на келнера с елечето, но понацупен от първия ми отказ, той реши да се прави на важен.

— Много е скъп — провикна се в отговор, облегнат на помощната масичка.

— Нищо, ти донеси — изръмжах. — Взел съм на баба си пенсията.

Докато той бавно преместваше задника си оттам до шубера и от шубера до мен, жлъчно си мислех, че ако някой ден придобия неограничена власт, келнерите ще са първите, които ще изправя пред взвода за публични екзекуции-. Келнерите и всички със зелени пуловерчета.

Какво щеше да стане сега? Навярно в най-близко време щяха да ме потърсят от прокуратурата, за да им предоставя „разобличителните сведения“, които вече бях дал на вестника. Можех, естествено, да им подшушна, че никакви подобни сведения не съм давал никому, но тогава други щяха да им кажат, че все пак имам такива сведения. Продължавах ли да отричам, щях да си отрежа пътя да ги използувам когато и да било в бъдеще, защото щеше да излезе, че съм отказал да им сътруднича. Макар че го бях споделил с Перо Алашки на четири очи, той винаги можеше да ги убеди, че тъкмо затова съм се върнал в България. А на мен можеше да каже, че няма какво толкова да се правя на ощипана мома, след като моите намерения са стояли в основата на разрешението единствен аз да получа правото да се занимавам с частни разследвания.

Отпивайки три глътки една след друга, пак си зададох въпроса за яйцето и кокошката. Кое бе се родило първо — решението ми да се върна в родината си и да отмъстя на Влаев или решението ми да се махна от Париж и жена си и да стана детектив? Нямах отговор засега и надали някога щях да имам. И това беше най-тъпото в безпътицата, в която бях изпаднал.

За моя изненада поръчах си още един коняк. Знаех какъв главобол ще последва, но изпитвах мазохистична радост от това предстоящо събитие. Бях се оказал по-голям глупак, отколкото винаги бях се опасявал, че съм. И сега, под влиянието на кехлибарената течност в този утринен час, започнах да размишлявам върху смисъла на всичко това.

Изведнъж проумях, че досега ме бе движила злобата. Не гордото, почти божествено желание за въздаване на справедливост, а низкото, презряно и разрушително чувство, наречено злоба. Кога го бях изпитал за пръв път? Дали през онези далечни години, когато със сака в ръка треперех на софийското летище да не ме спипат в последния момент и да ме свалят от стълбичката? Или по-късно, в безкрайните парижки нощи, когато стоях на прага на сладкия живот в „Распутин“ да изхвърлям прекалено опилите се от него, но да пазя вкусващите го умерено? Или още по-късно, когато обстоятелствата не ми позволиха да присъствам на две погребения, макар мястото ми да беше досами ковчезите?

Да, злобата. Бях я отглеждал като тропическо цвете — методично, упорито, ден и нощ, лете и зиме. Е, добре, дотук всичко бе вървяло по предна-чертания график. Нещо повече, дори и тази публикация, с която още сега, ако се наложеше, бих си избърсал задника, беше в тази посока, в посоката на злобата. Защо тогава така страдах? Какво ми бяха отнели толкова?

Следващата глътка като че ли роди това прозрение — не страдах, защто ми бяха отнели удоволствието да вкарам сам Влаев зад решетките, а защото всичко това вече ме отвращаваше. Точно така, гадеше ми се от него. Странно, че едва сега го разбирах. Откакто се бях върнал в София, живеейки с мисълта за отмъщението, аз всъщност несъзнателно го бях отлагал неопределено напред във времето. Бях наистина като бог — държах в ръцете си една човешка съдба и това като че ли ми доставяше по-голяма наслада, отколкото Веднага да стана екзекутор. Може би щях дори да му простя? Не е ли това величието — да държиш човешкия живот между пръстите си и да помилваш, вместо да умъртвиш?

Сетих се за Бараков. Тогава ли се бях усъмнил в смисъла на отмъщението си? Затова ли така яростно исках да убедя и него, и себе си, че хората не са дядо господ и затова им е простено да отмъщават? Но всъщност не бях ли посял точно тогава семето на прошката, което бързо-бързо бе пуснало стрък и раждаше сега тия мои объркани мисли?

Боже, колко бях уморен. Едва сега го почувствувах — уморен, снизан от умора. Кой дявол ме беше довел тук да се занимавам с перкулясали бабички, вместо при всичките ми пари да бях се кротнал я на Канарските острови, я на някой от гръцките? Опнат в шезлонга на наблюдавам седемдесетгодишни американски девойки с розови шорти бодро да подскачам по златистия пясък. Или истинските — осемнайсетгодишни, с монокини и бронзов загар как търсят някоя дебела ленива риба като мен; за да й усладят живота.

Май мазохистът дреме във всички от нас и кротко чака сгоден случай, за да се развихри. А когато се усетим, вече сме толкова разнебитени, че изтърпяваме да си досвърши работата, само и само да ни остави после на мира.

Извадих тлъстия си портфейл и с наслада отброих парите за двата коняка, заедно със стотинките. Не оставих нито една в повече. Лицето на келнера с фолклорното елече се удължи и потъмня, но успя да запази човешките си черти. Обещах си един ден да изпратя наказателния взвод първо при него и излязох на улицата.