Синтия Идън
Горещо след полунощ (7)

Глава 7

— Мисля, че е настъпило времето за урока по Друговъведение.

Емили вдигна поглед от монитора и с удивление видя Колин да влиза в кабинета й. Зад него с виновно изражение стоеше Ванеса.

— Извинявай, шефе, но той като разбра, че нямаш пациент…

— Реших, че мога да вляза — Гит ослепително се усмихна и се отправи към дивана. — Трябва да поговорим.

— Е, това е нещото, което правят повечето хора, когато дойдат тук — промърмори тя. И отново погледна към Ванеса, осъзнавайки, че тя бе чула думите му за Друговъведението. И тъй като Ванеса беше потомствена вещица, Емили реши, че това не е от значение. Освен това, Ванеса работеше с нея от пет години и тя се доверяваше на мълчанието й относно работата и пациентите й в офиса.

— Всичко е наред, Ванеса. Мога да отделя на детектива няколко минути. — Преди да пристигне пациентът й, записан за дванадесет часа.

Ванеса присви очи и Емили разбра, че тя не е толкова очарована от срещата си с Мистър Секси Глас, както от телефонните си разговори с него.

— Добре. — Устните на Ванеса се присвиха. — Но следващият път — и тя посочи с пръст Колин, — ще бъде по-добре, ако той изчака да го придружа до кабинета ти.

— Съжалявам — отвърна Колин, но цялото му излъчване показваше обратното.

Ванеса се обърна на токчетата си и излезе от стаята, затваряйки вратата зад гърба си с енергично хлопване.

Може би трябва да го предупреди. В края на краищата, той беше дошъл тук, за да разбере повече за „Другите“.

— На твое място не бих я ядосвала.

Гит се отпусна на дивана, чиято кожа проскърца под тежестта му.

— Защото е вещица ли?

Емили изненадано премигна. Как той…

Колин се разсмя.

— Док, не гледай толкова шокирано. Аз може и да си нямам толкова удобен дар, но все пак съм детектив. Научен съм да забелязвам всичко. — И той й намигна. — И когато влязох в приемната забелязах, че тя чете книга със заклинания.

Логична забележка. Не трябва да забравям да кажа на Ванеса да си оставя личното четиво у дома.

Емили се прокашля.

— Какво точно искаш да узнаеш? — Тя се опита да запази отношенията им на професионално ниво. Опитваше се усилено, въпреки факта, че преди по-малко от пет часа, се събуди и го откри стоящ до леглото й — всъщност неговото легло — само по хавлия, увита ниско около бедрата му, и с поглед, изпълнен с желание, насочен към нея.

Размърда се и кръстоса крака, усещайки топлата вълна, която обля тялото й. Колин й обясни, че е влязъл, за да си вземе дрехи, но тя определено смяташе, че той искаше нещо повече от това. Дори най-наивната жена можеше да се досети за желанието му, виждайки, как се надига хавлията — доказателство за явната му възбуда. И след като цяла нощ го сънува, Емили го пожела още по-силно.

Но Колин се обърна, сграбчи някакви дрехи от гардероба и бързо изчезна от стаята.

След половин час я закара до дома й, остави я и си тръгна, след като предварително огледа всяка стая от къщата.

Но преди това я целуна. Страстна и силна целувка, която Емили усещаше и сега върху устните си.

— Значи тук е мястото, където става магията, така ли? — Колин седеше на дивана, положил ръце на коленете си.

— Не мога да го определя като магия — каза внимателно. Магията се отнасяше към „Другите“. Магическите сили бях техни, а тя беше просто човек, който имаше висока чувствителност към тях.

— Хм-м-м. — Той наклони глава. — Разкажи ми за тях.

— За кои тях?

— За „Другите“. — Той не сваляше очи от нея. — Предната нощ осъзнах, че зная дяволски малко за — за момент се поколеба — … за своя вид. А недостатъчните знания могат да доведат до сериозни последствия.

О, да, и то как можеха.

— Ти си се срещал със себеподобни и преди, нали? — Беше убедена, че ще е най-добре да започне с нещо, за което той знаеше. Щеше да бъде добре да започнат с шифтърите и след това да продължат с останалите.

— Срещал съм се с няколко. Задушевният ни разговор не се получи, ако разбираш за какво говоря. И съм виждал вампири, няколко демона…

— Какво? — Химикалът, който тя автоматично беше взела, за да си води записки, падна от пръстите й. Не са успели със задушевните разговори? Това прозвуча така, сякаш другите шифтъри за него са също толкова непознати, колкото вампирите, например. — Но родителите ти…

— Починали са, когато съм бил на няколко месеца. — Гит повдигна рамене, сякаш това не беше от значение за него — просто един епизод, случил се много отдавна и без никакво значение. — От тогава съм живял в приемни семейства.

Емили рязко въздъхна.

— Какво си помисли, когато за пръв път се преобрази? — В животно, без да има някой наоколо, които да му покаже, да му обясни… О, Боже! Сигурно е било истински кошмар.

Колин се обърна и погледна през прозореца.

— Мислех, че умирам.

Емили не каза нищо. Просто изчакваше.

— Костите ми се чупеха, усукваха — стисна зъби. — Знаеш ли какво е, да чуваш чупенето на собствените си кости?

Не, тя не знаеше.

— Н-но аз мислех, че такава промяна не е болезнена за вас. Разказвали са й, че процесът прилича на слънчево изгаряне, разпространяващо се по кожата на цялото тяло.

— Първият път е много болезнено. Дяволски боли. Сякаш вътрешностите ти експлодират. Всичко се променя и трансформира. Първо се променят ноктите — израстват и се превръщат в животински. След това зъбите — стават дълги и остри. Появява се козина. — Гит замълча, поклати глава и отново и погледна. Тя отново видя болката в очите му от спомените. — Опитах се да извикам за помощ, но в този момент вече бях загубил човешкия си глас.

— А какво почувства, когато преобразяването завърши?

— Че съм някакъв изрод.

Емили хвана бележника си и започна бързо да си води бележки по памет. Травма от първото преобразяваме. Не е знаел за вида си.

— Бях животно. — Мускулите около челюстта му трепкаха. — Не помнех какво по дяволите е станало с мен, и как, по дяволите, съм приел отново човешки вид. Дори мислех…

Химикалката й не се отделяше от листа.

— За какво си мислеше?

Очите му се присвиха и Колин погледна към бележника и химикала в ръката й:

— Док, аз не съм един от пациентите ти. Нямам нужда от психоанализ.

Пръстите й стиснаха здраво прохладния метален химикал.

— Мислех, че искаш да поговорим за…

— За какво? За прецаканото ми детство? За десетте приемни семейства, в които съм живял? За това, че когато за първи път се преобразих в животно, си мислех, че полудявам?

Всъщност, да. Химикалът й отново забърза по листа. Опасения за лудост. Сериозни проблеми с враждебността.

— Емили.

Тя замря. Вдигна глава и го погледна.

Колин стана, приближи се към нея, наведе се над бюрото и сложи ръце върху него.

— Не искам да се ровиш в миналото ми, за да разбереш защо… — Той погледна надолу към записките й, след което процеди през зъби — … имам проблеми с враждебността.

Тя реши, че е по-добре точно в този момент да не му напомня, че определено проявява враждебност. Вместо това с опита да бъде тактична.

— Някои хора мислят, че тайната на успешното бъдеще се крие в това, да не отричаш болезненото си минало.

— Тогава тези хора са проклети идиоти. Нещастното минало трябва да си остане погребано до пълното му разлагане.

Е, това определено е една от перспективите. Много внимателно Емили остави химикалката.

— Не исках да… — Тя се прокашля, без да довърши, чувствайки се неудобно и объркано. Психологът у нея се беше събудил. Болката на Колин просто я викаше. Тя облиза устните си и опита пак. — Не трябваше…

— Не трябваше да се чукаш с мозъка ми ли?

Тя присви очи.

— Аз не се чуках с мозъка ти, както ти така мило се изрази.

— Скъпа, ти това работиш — и Колин се наклони още по-напред.

На Емили не й хареса как Гит надвисна над нея, затвърждавайки превъзходството си. Показвайки, че е голям, силен детектив, а тя — един психолог, който трябва да се занимава само със своите неща.

Темпераментът й се събуди и Емили скочи на крака.

— Опитах се да ти помогна, Гит. Ако не си забелязал, носиш прекалено много багаж със себе си. — И гняв, много гняв.

Постави ръцете си на бюрото и също се наведе към него. Достатъчно близко, за да го целуне. Или да го удари. Толкова й се искаше да направи и едното, и другото.

Колин не откъсваше очи от нея, а кристалният му син поглед преливаше от чувства.

— Разказах ти за миналото си, защото говорех с теб, Емили Дрейк. Не с Доктор Чудовище.

Най-накрая тя разбра.

— Трудно ми е да не бъда Доктор Чудовище. — Гласът й стана тих. Тя толкова дълго работеше с „Другите“, опитвайки се да им помогне, че забравяше как да изключва психолога в себе си.

— Стигнахме до задънена улица — промълви Колин и отстъпи, раздвижвайки раменете си. — Дойдох тук не за да си спомням за проклетото си детство.

Емили облиза устни, давайки си сметка, че още малко и щеше да развали едва започващите отношения между тях. Край него трябваше да мисли повече като жена, а не като психолог.

— Съжалявам, извинявам се. — И това бе самата истина. Съжаляваше, че го беше притиснала, опитвайки се да го превърне в пациент.

— Просто не го прави отново, Док.

Това Емили не можеше да обещае.

— Чуй ме, Колин, за мен е много трудно просто ей така да се изключа, разбираш ли? — Той беше седнал на дивана в кабинета, и затова тя така го възприе, особено след като той заговори за миналото си.

— Ами опитай!

Само присви очи.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса и… какво ще кажеш да се опиташ да не се държиш като задник?

Гит премигна, очевидно хванат неподготвен за обидата, която тя му нанесе с нейния спокоен, аз-съм-професионалистка тон.

След което отметна глава, и се изсмя.

Емили се бореше да скрие усмивката си. Добре. Изглежда, нещата между тях отново застанаха по местата си.

— Съгласен съм. — Колин се разходи из офиса, оглеждайки библиотеката и рамкираните Петна на Роршах^[1] на стената.

След като изминаха няколко минути, той просто каза:

— Необходимо ми е да ги узная по-добре. Трябва да съм наясно, с какво се сблъсквам.

Да, разбираше го. Гит не беше добре подготвен, за да се справи със света на „Другите“, особено като се има предвид колко грубо светът на „Другите“ бе предявил права над него. Но преди да започне лекцията, Емили искаше да му зададе още няколко въпроса.

— Значи ти си се срещал с други шифтъри? — Всички „Други“ имаха вродена способност да разпознават съществата от собствения си вид. Демоните виждаха през завесата на магията другите демони. Шифтърите разпознаваха своя вид по миризмата — благодарение на тяхното изострено обоняние. Вещиците и магьосниците усещаха силата на аурата на събратята си.

Подобно към себеподобното. Винаги е било така.

И по някаква причина Емили бе родена с дар да ги усеща всичките. Макар и да не е една от тях.

Колин се докосна до гръбчето на една от книгите.

— Аха, срещал съм… Един, два пъти.

— И си ги усетил по… миризмата, нали? Усетил си, че миризмата на обикновения човек и шифтъра е различна? — Доколкото тя знаеше, шифтърите не можеха да видят какви животни живееха в онези, които срещаха. Нищо не знаеха и за златистото сияние, което обгръщаше телата им. Това го виждаше само тя.

— Да, усещам ги по миризмата. — Колин поклати глава. — Всички ние миришем на животни.

Тя набръчка носле. Харесваше й ароматът на Колин.

— И така, „Другите“ могат да почувстват съществата от собствения си вид. Демоните виждат през магията черните си очи, които се явяват тяхна отличителна черта. Магьосниците и вещиците усещат движението на силата във въздуха, джиновете могат да чуват мислите си, а заклинателите…

Колин се обърна към нея, повдигнал вежди от удивление.

— Какви заклинатели?

— Чувал си за заклинателите на змии, нали?

Колин кимна.

— Като в Индия ли? Момчетата, които разнасят кобрите в плетен и кошове?

— Правилно — макар и наполовина. Заклинателите са същества, които могат да общуват с определени животни. Могат да разговарят с тях. — Някои знаят езика на змиите, други — на птиците, трети могат да разговарят с котки или кучета.

— А колко видове от „Другите“ съществуват?

О, и как да го обясни по подходящия начин?

— Спомни си за всички легенди и за всяко магическо същество, за което си чувал, и си представи, че всичко това е истина. Така ще добиеш представа за всички видове „Други“.

Стотици, хиляди видове. Някои от тях добри. Други — зли и опасни.

Също като хората.

— Изглежда, в този град има предостатъчно свръхестествени същества. Когато живеех в Грисъм, Илинойс, такива като мен нямаше.

— Да, но ако сега отидеш до Чикаго, например, там ще срещнеш хиляди различни „Други“. — На тях им харесват големите градове. Обичаха ги, и това е факт. — Просто се замисли, Колин. Къде е най-лесно да се скриеш? В някое малко градче в Америка, където всеки съсед знае какво прави другият? Или предпочиташ да отидеш в големия град, където…

— … ще се разтвориш в тълпата и никой няма да го интересува какво правиш — допълни изречението Колин.

— Точно така. — Емили изчака малко, след което продължи, опитвайки се да изясни нещата за себе си — Ти затова се премести тук, нали?

— Да… Да, предполагам, че това е причината. — И прокара пръсти през косата си. — Нека първо да поговорим за демоните.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Те бързо се изцеляват, нали? — Емили кимна и той продължи — Каква е тази скала от нива, за които говориш постоянно? Първо ниво, второ ниво — какво означава това?

— Демоните могат да правят магии, също като вещиците и магьосниците. Демоните от ниска степен — първа или втора — могат да правят малки фокуси. Например, могат да запалят свещ или да раздвижат въздуха в стаята. Но демон девето или десето ниво… — и сега идваше лошата, много лошата част — … могат да предизвикат торнадо. Дори пето ниво демони могат да предизвикат пожар или да подчинят съзнанието на човек.

— Какво? — Гит закрачи към нея, свил вежди. — Искаш да кажеш, че тези копелета могат да манипулират хората?

— Понякога. — Ето как се беше родила идеята, че демоните се вселяват в хората. — Ако демонът е достатъчно силен, той може да проникне в съзнанието на човека и да го контролира, или в краен случай да го извади от строя.

Колин заобиколи бюрото и застана много близо до нея.

— Това ли ти се е случило?

— К-какво имаш предвид? — В очите му светеше разбиране.

— Каза, че веднъж за малко не те е изпратил в кома „Друг“. Младежът, който е направил това, е бил демон, нали? Един от тях кое — девето-десето ниво?

Нямаше смисъл да отрича и затова просто каза:

— Да.

Емили видя, че Колин стисна силно зъби.

— И къде е той сега? — В гласа му се усещаше едва сдържана ярост, а в очите му — сиянието на неговия звяр.

— Няма значение. Всичко се случи много отдавна. — А и Майлс няма да може да навреди вече на никого с магическите си умения. — Както ти споменах, изгорих силите му напълно. — Тя напълно пресуши копелето.

— Щеше ли да успее да въздейства и на мен със силите си?

— И преди тя да му отговори, Колин продължи: — Найл се опита да приложи нещо върху мен там, в бара. Почувствах във въздуха някакво движение, но не се случи нищо.

— Не. — Шифтърите бяха едни от най-силните свръхестествени същества. Защото имаха не само една душа и едно тяло, а два пъти повече — две души и две тела. И силата, която идваше от тази двойна връзка, ги правеше твърде силни за демоните. — Силният шифтър е единственият от „Другите“, който може да се противопостави на демонската сила.

— Е, това вече е нещо. — Колин отново беше стиснал челюсти и в очите му пак се появи блясък. — Как, по дяволите, си успяла да се срещнеш с мъж като него?

Емили преглътна. Отдавна очакваше този въпрос. И понеже вече набута своя нос в личния му живот, реши, че Колин има право да знае истината и за нейното минало.

— Любовник ли ти е бил?

— Не, той беше… — Кой, по дяволите, беше той за нея? — Цял живот съм се чувствала различна от останалите. Хората не ме разбираха и аз се съмнявах, че изобщо някога ще ме разберат.

Колин мълчаливо я гледаше и Емили бе сигурна, че я разбира.

— Когато бях на осемнадесет, попаднах в бара на Найл — привлякоха ме магическите вълни, които се усещаха във въздуха около него. Найл, разбира се, винаги е знаел, че съм човек, но въпреки всичко разрешаваше да влизам. Мисля, че го забавлявах. — И той я наблюдаваше — бездънният поглед на черните му очи я следваше навсякъде.

— Найл беше този, който ме запозна с Майлс. — Още в първия момент Емили усети излизащата от Найл черна енергия и се стараеше да го избягва. Но какъв негодник е бил той всъщност, тя разбра едва след като той организира запознанството й с Майлс.

Колин се напрегна.

— Майлс?

— Милият демон, който ме нападна в „Парадайз Фаунд“.

Ръцете на Колин се свиха в юмруци.

— Знаеш ли, понякога се чудя за това. Мисля си, че…

— Мислиш си какво?

— Че Найл ме е проверявал. — Емили поклати глава. — Но в това няма никакъв смисъл, нали? — Само че, тя не можеше да се отърси от тези си подозрения. Между другото точно Найл я запозна с Майлс една нощ, докато тя се наслаждаваше на музиката на една банда в клуба. Всяка вечер след това, когато влезеше в „Парадайз Фаунд“, Майлс беше там и я чакаше. Винаги мил. Винаги джентълмен.

До вечерта, в която я нападна.

А Найл наблюдаваше от сянката.

— Знаеш ли, аз не смятам, че Найл е толкова добър, колкото гледа да се изкара.

Да, Колин навярно е прав.

Алармата на китката й започна да вибрира и тя въздъхна. Време беше за сеанса й с Марджи в дванадесет.

Колин отново се намръщи и бръчките около очите му се очертаха по дълбоко.

— Какво, по дяволите, е това?

Острият слух на шифтърите. Емили показа ръката си.

— Алармата ми. Време е за следващия пациент. — Всъщност тя й се зарадва. Така можеше да отложи неприятния разговор.

— С други думи казано, трябва да си ходя. — Колин се отпусна и дори успя да се усмихне. — Добре, Док. Ще се видим довечера.

— Довечера?

— Разбира се. — Вдигна ръка и погали бузата й. — Когато дойда да те взема.

Стомахът й се напрегна. В очакване, не от страх.

— Не помня да съм те канила.

Колин бавно започна да накланя главата си.

— Трябва да си довършим урока.

Урокът по Друговъведение.

— Хм, да, вярно…

Той въпросително повдигна вежда.

— Разочарование ли долавям в гласа ти?

Емили се изчерви. Трябваше да бъде откровена.

— Аз…

Устните му леко докоснаха нейните. Топли, влажни, отворени…

Боже, тя харесваше начина, по който я целуваше. Харесваше бавното плъзгане на езика му в устата си. И вкусът на Колин… като гъст шоколад. А Емили винаги е имала слабост към шоколада.

Гит бавно се отдръпна от нея.

— Знаеш ли, Док, дяволски се радвам, че не си била любовница на Найл.

Тя също.

— И сега, когато вече съм бил в кабинета ти, ме споходи една фантазия…

О, да! Тя също вече имаше няколко свои.

Колин погледна към дивана.

— Основно си представям дивана. И ти, лежаща на него. Абсолютно гола, разбира се.

Разбира се! О, проклятие! Отново я обля горещата вълна. Не трябваше днес да облича черно поло.

Ах, по дяволите, кого се опитваше да излъже. Тя е възбудена. Защото също можеше да си представи Колин на дивана. И в нейните фантазии той определено беше гол.

Стегни се. Пациентът те чака. Сега не е подходящото време за див секс.

— Ще се видим довечера — той отпусна ръка.

— Д-добре.

Колин се отправи към врата. Емили бавно го последва, опитвайки се да успокои сърцето си.

— Добър ден, д-р Дрейк! — приветства я веселият глас на Марджи в момента, в който Емили стъпи в приемната.

Емили насила й отправи дружелюбна усмивка. Марджи й харесваше, сеансите с нея й доставяха удоволствие, но точно днес не можеше да намери оправдание за перфектната й точност.

Само няколко минути, за да възвърне контрола над тялото си… това беше всичко, което искаше.

— Привет, Марджи.

В края на своите седемдесет години, с грива черни прошарени коси, Марджи бе въплъщение на самата елегантност. Облеклото й беше с безупречно качество, а във въздуха се носеше аромата на френски парфюм.

Голяма плетена кошница стоеше на стола до нея. От която в този момент се чуваше съскане.

Колин спря и хвърли бърз поглед към Марджи и кошницата.

Марджи невинно му се усмихна.

— Добър ден, госпожо.

Кошницата отново просъска, при това силно и явно раздразнено, след думите на Колин.

Емили се прокашля. Време е да се намеся, преди Колин да стане твърде дружелюбен с пациентката ми.

— Благодаря, че дойдохте, детектив. Ще очаквам с нетърпение следващата ни среща.

Колин откъсна поглед от кошницата.

— Аз също, Док. Аз също…

И излезе.

— Хм-м-м — хъмкането дойде от Ванеса, която в този момент се намираше в противоположния на Марджи и кошницата й ъгъл на стаята и сякаш се опитваше да изчезне, сливайки се с тапета.

Тя не изпитваше удоволствие от посещенията на Марджи така, както Емили. Но ако трябваше да бъде честна, неприязънта на Ванеса не беше свързана с личността на Марджи, а онова, което бе в кошницата.

Емили с жест покани пациентката си да влезе в кабинета.

Затвори и заключи вратата, докато гледаше как Марджи се настанява на дивана, слага кошницата до себе си и маха кръглия капак. Сега съскането беше много по-силно от преди.

Емили заобиколи бюрото, седна и взе химикала.

— Върху какъв проблем ще работим днес?

Марджи извади големия бирмански питон албинос от кошницата и го погали. Змията се извиваше под пръстите й, а оранжево-жълтите шарки веднага привлякоха погледа на Емили.

Питонът отново засъска.

— О, Джордж, престани — Марджи се намръщи и го погледна. — Така се държи вече цели два дни. Съска ли, съска… Не ми е казал дори една дума.

Емили взе бележника си. „Джордж пак е обявил мълчалив бойкот. Отново!“

— Всичко започна, когато при мен в петък дойде един джентълмен — Марджи леко се изчерви. — Ами, Джордж го погледна и се опита да се увие около крака му…

 

 

— Чух, че снощи си преживял леко вълнение — Брукс се облегна на стола си и преплете пръсти под брадичката си. — Разхождал си се с хубавата психоложка по улицата, когато са ви нападнали, така ли? — В гласа му се долавяше смях, но в очите имаше истинска загриженост.

— Аха, някакви нещастници — демони по точно — ни пресрещнаха точно, когато си тръгвахме от „Парадайз Фаунд“. — Колин поклати глава. — Полицията изпрати патрулка, но… — и сви рамене, — в тази част на града можеш много лесно да се скриеш, ако не искаш да бъдеш намерен.

Колин затвори папката с досието на Майерс.

— Хей, я ми кажи, успя ли да поговориш с приятелката на Жертвата?

— Аха — и Брукс леко подсвирна, настанявайки се по-удобно. — Тя е една от онези сладурани по кориците на списанията. Според мен е прекалено слаба, но…

— Къде е била Джилиан онази нощ, когато са убили Престън? — прекъсна го Колин. Трябваше да го прави винаги, когато Тод започнеше да говори за красиви жени. В противен случай той щеше да продължи да говори, и да говори…

Брукс премигна.

— Коя, по дяволите, е тази Джилиан? — Той се изправи, облегна се напред и се взря в отворения файл на монитора. Приятелката му се казва Хилъри Бишоп. Познаваш я — племенницата на кмета и…

— Зная от надежден източник, че жертвата се е срещала с момиче на име Джилиан Нимънт — той за секунда замълча, за да може Брукс да поеме информацията. — На теб това име нищо ли не ти говори?

Партньорът му поклати глава в отрицание.

— Никога не съм чувал за нея. Нито семейство му, нито приятелите, нито съседите… — Брукс се усмихна с неговата невинна-довери-ми-се усмивка. — И повярвай ми, ако те са знаели за нея, аз също щях да знам.

— Трябва да я открием — изрече Колин, почуквайки с папката с документите в ръба на бюрото си. Така. Значи Джилиан беше малката мръсна тайна на Престън…

Но ако тя беше тайната, довела до убийството му?

Имаше само един начин да разбере.

Няколко часа по-късно Колин и Брукс стояха на площадката пред апартамента на Джилиан. Когато видяха разбитата ключалка и увисналата на една панта входна врата, двамата едновременно посегнаха към оръжието си.

— Ще те прикривам — беззвучно, само с устни произнесе Брукс.

Колин кимна. Той приклекна до стената и силно удари с юмрук по вратата.

— Джилиан Нимънт! Полиция! Трябва да говорим с вас!

Никакъв отговор. Но отчитайки състоянието на разбитата врата, не го и очакваха.

— Госпожице Нимънт! Ние влизаме! — Колин вдигна пистолета, пое си дълбоко дъх и бутна вратата.

След което се втурна вътре, приведен към пода и огледа стаята…, която беше напълно разгромена — преобърнати столове, диванът бе разкъсан на части, по пода имаше разпилени книги и вестници.

Колин започна да се придвижва по дясната стена, предполагайки, че следващото помещение трябва да е спалнята. Брукс пое по лявата.

Когато зави зад ъгъла се оказа пред още по голям хаос — счупено огледало, превърнат в трески скрин.

И нито следа от Джилиан.

— Изглежда някой ни е изпреварил — измърмори Брукс, сваляйки пистолета си. — Проклятие, жената трябва сериозно да е ядосала някого — и бавно въздъхна.

Колин си проправи път до малката гардеробна.

— Дрехите й ги няма. — Не са разхвърляни по пода. Не са разкъсани. Просто ги няма.

Гит се отправи към банята. Брукс вече беше вътре, разглеждайки парчетата, от разбитото огледало.

— Не виждам нито четка за зъби, нито паста — Тод погледна към Колин. — Изглежда, че нашето момиче е изчезнало, преди да пристигне онзи, който е причинил хаоса тук.

— Трябва да извикаме екипа, все пак, за да огледа. — И Колин извади телефона си. Единственото, до което се бяха докоснали, беше вратата на входа. Можеха да извадят късмет и да открият някакви отпечатъци в апартамента.

— Каква е вероятността, че… — бавно попита Брукс, докато вървяха към входната врата, — … че квартирата на тази жена, за която ти твърдиш, че е любовница на Престън, е разгромена случайно?

— Бих казал, че има голяма вероятност Джилиан да е знаела нещо. — И ако е избягала, по всичко личеше, че ще им се наложи да поработят доста здраво, за да я намерят.

— Как смяташ, дали е намерил това, за което е дошъл? — Брукс огледа гостната, задържайки поглед върху потрошената мебел и разбития компютър.

Колин сви рамене и набра номера, който му трябваше.

— Може да не е търсил нищо.

Брукс удивено повдигна вежди.

— Мислиш, че може да е предупреждение?

Разбира се, бяха се сблъсквали с подобни случаи. Разбити къщи, надраскани автомобили — всичко, което можеше да уплаши свидетелите и да ги принуди да не разговарят с полицията.

— Да, мисля, че може и това да е.

Кафявите очи на партньора му се присвиха, докато се вглеждаше в пода. След което клекна и извади от задния си джоб чифт латексови ръкавици.

— Какво намери?

Брукс внимателно отмести дървено парче от масичка за кафе.

— Прилича ми на бележник — и той вдигна малка синя книжка. — Може би ще успеем да изясним последните й действия, преди нашето момиче да е решило да отскочи някъде.

Да отскочи. Мил начин на изразяване.

— Имаш предвид, преди да избяга толкова бързо, колкото може, от преследващия я психопат ли?

— Да, точно това имам предвид. — Брукс започна да изучава написаното в бележника, бързо прелиствайки страниците. — Така, нека сега да видим какво е планирала дамата за деня, в който е бил убит Престън. — Той подсвирна. — Проклет съм…

На другия край на линията операторът тъкмо вдигна слушалката и започна да записва адреса на местопрестъплението.

— Задръжте така — Колин присви очи. — Какво откри?

Брукс му подаде бележника.

— Обърни внимание на срещата на Джилиан в един часа. Очите му пропълзяха през страницата. С красив женски почерк беше написано: 2301 Мистро Тауър, д-р Дрейк.

Напрежението скова тялото му. 2301 Мистро Тауър. Това е кабинетът на докторката. Джилиан Нимънт се е срещала с Емили.

— Добрата докторка каза ли ти, че познавала Джилиан Нимънт? — студено попита Брукс.

По пътя за дома на Джилиан Колин му беше разказал, че двамата с Емили бяха изяснили коя е била любовницата на Престън. Естествено не поясни, че разбраха за нея от демон. А сега излизаше така, че не само той криеше информация от партньора си.

— Каза ли ти? — настоя Брукс, докато в очите му пропълзяваше подозрението.

Операторът започна да мърмори нещо в слушалката.

— Не — най-накрая проговори Колин с тих глас. — Не ми каза. — И той имаше намерение да разбере, защо докторката не му беше споменала за този важен факт, по дяволите.