— И сега какво? Срещнал си една нощ вампир или демон в парка, видял си, че са реални и си решил, че вече си станал специалист в борбата си с тези създания?

Не точно.

— Е, имам новина за теб! — МакНийл вече гледаше свирепо изпод намръщените си вежди. — Тези създания ще те глътнат и ще ти изплюят останките — буквално!

Да, но не и без борба.

— Зная какво правя — отвърна Колин, стараейки се гласът му да звучи спокойно. Знаеше, че не става въпрос за игра, но беше далеч от мисълта да разкрива истинската си същност на капитана.

Вече съм го правил, пробвал съм го. Познаваше и шибания резултат.

МакНийл изсумтя и завъртя стола си към прозореца. Не че през него се виждаше нещо — прозорецът гледаше към задния двор и две съседни сгради. Но ако човек се напрегне, можеше да види зелената трева на парка в далечината.

— Получи ли вече доклада на Смит?

От сутринта беше в кабинета на патолога.

— Още не е завършила аутопсията на тялото, но предварителното й заключение е, че Престън Майерс е нападнат от животно.

МакНийл впи пръсти в подлакътниците на креслото и бавно се обърна към Колин:

— Но ние знаем, че не е точно така.

Да, но да се докаже това, е съвсем друга история.

— Тя смята, че жертвата е нападната от куче или от вълк. — Колин плъзна върху бюрото му кафяв плик. — Но ако се съди по радиуса на следите от ухапването, бих казал, че това може да е направено и от вампир.

— О, мамка му! — МакНийл стисна очи. — Защо този кретен не остана далеч от моя град? — въздъхна той раздразнено. Отвори очи и погледна Колин въпросително. — Смяташ ли, че д-р Дрейк е права? Че това откачено копеле ще убие пак?

Колин просто кимна. У него нямаше никакво съмнение, че убиецът ще посегне пак. Местопрестъплението наподобяваше кърваво бойно поле — толкова много ярост, ненавист и омраза — никой не би могъл да контролира тази опасна и избухлива смес, клокочеща вътре в него.

Да, той щеше да убие отново. Освен ако не успеят да го спрат.

— Тя има достатъчно опит — промърмори МакНийл. — Но репортерите ще надушат, че сме я привлекли като профайлър. — Той се наклони напред, грабна вестника от края на бюрото си и го размаха пред лицето на Колин. — Видял ли си какво са напечатали днес тия идиоти? Мъжът е извършил само едно убийство, а те дори са му дали име.

Върху белия фон ясно се открояваха големите черните букви: „Нощният Касапин си избра жертва“.

О, Господи! Само това им трябваше. Нощният Касапин!

— Няма подробности за състоянието на трупа. — МакНийл изхвърли вестника в коша. — Но явно някой идиот е успял да огледа местопрестъплението с мощен обектив и да заснеме цялата кръв наоколо.

— Името, което са дали на нашия убиец, определено ще му хареса — предупреди Колин. Той вече се беше сблъсквал с подобни случаи и бе виждал престъпници, получаващи удоволствие от убийствата. Но те още повече се вдъхновяваха, когато средствата за масова информация ги превръщаха в шибани знаменитости.

— Зная. — МакНийл изскърца със зъби. — И съм наясно, че разполагаме с много малко време, преди да убие пак.

За Колин настъпи момента да сключат сделка.

— Затова ни трябва Доктор Чудовище. — Наведе се напред и продължи: — Тя в течение на години лекува такива като него; знае начина, по който мислят. Сигурен съм, че тя може да ни помогне. Зная, че може!

Капитанът леко се напрегна:

— Не мисля, че тя е лекувала точно такъв. — След това присви устни. — И не вярвам, че тя има за пациенти убийци.

— Не, но и двамата знаем кои са пациентите й.

Капитанът кимна с неохота, след което попита:

— Откъде знаеш, че Емили дори ще се съгласи да те изслуша? Тя не обича да привлича внимание към себе си, а когато пресата разбере, името й ще бъде върху всяка страница на вестниците.

Значи д-р Дрейк сега стана Емили. Гит присви очи. Намирисваше на фамилиарност даже повече от необходимото.

— Вземи съгласието й да ни сътрудничи, и тогава пак ще говорим…

— Вече го получих.

— Вече си го получил? — Думите не прозвучаха като въпрос. МакНийл отново присви очи и Колин осъзна, че е навлязъл в територията на капитана.

По дяволите! Спокойно и внимателно той подбра следващите си думи.

— Още в петък вечерта. Преди да дойда при теб, исках да съм сигурен, че докторката е съгласна да работи с нас. — Сега решението оставаше за МакНийл.

МакНийл мълчаливо го гледа минута, втора, след което кимна:

— Е, тогава предполагам, че трябва да звънна на няколко места и официално да изискам разрешение за това разследване. — И посегна към телефона си.

Колин разбра намека. Изправи се и тръгна към вратата. Спря се за момент и неспособен да сдържи любопитството си, попита:

— Капитане, как се запознахте с д-р Дрейк?

МакНийл вече беше допрял телефонната слушалка до ухото си. За секунда устните му се извиха в някакво подобие на язвителна усмивка.

— Когато си готов да споделиш тайните си, детектив Гит, тогава и аз ще ти открия своите.

— Имам нужда от нещо повече, не просто от секс.

Емили повдигна вежди и изучаващо изгледа сукубата, полегнала на дивана:

— Какво по-точно искаш, Кара?

Кара удари с юмрук по кожената възглавница.

— Искам някой, който да желае мен… Мен! А не някакъв нереален образ на секс богиня!

Аха, ясно откъде идва сложността на проблема…

— Ами ти… хм… Нали знаеш, че ти всъщност си много близка до образа на секс богиня? — Сукубите са създадени, за да съблазняват мъжете и са родени с високо ниво на феромони. Само лекият аромат на едно такова създание като Кара, можеше да накара един нормален мъж да полудее от похот.

И обикновено точно така трябваше да бъде — сукубите трябваше да вземат ума на мъжете и да ги побъркват от секс. При сексуалния контакт те се зареждаха с магическа енергия, която им позволяваше да променят външността си и да живеят по-дълго. И всички сукуби бяха съгласни, че това си струва.

Е, явно с едно изключение. Кара определено не приличаше на повечето сукуби.

Тя седна на дивана, отмятайки назад дългите си и разкошни руси коси:

— Уморих се от това, мъжете да ме поглеждат само веднъж и да искат все едно и също.

Емили стоеше мълчаливо. Знаеше, че понякога е по-добре само да седиш и да слушаш, позволявайки на пациента си да се изговори.

— Уморих се от случайните връзки. Уморих се от мъже, който само след седмица, вече не помнят името ми.

Между веждите на Емили се образува лека бръчка. Кой идиот би забравил името на такава разкошна жена като Кара?

— Имам нужда от някой, който да знае, че обичам залезите, че обичам да плувам всяка сутрин преди разсъмване и че обичам палачинки с боровинково сладко. — Лицето на Кара се зачерви. — Проклятие! Имам нужда от някой, който да ме познава! И не само като сексбогиня. Какво не е наред с мен, д-р Дрейк? — Ръцете на Кара отново се свиха в юмруци. — Не съм като другите, нали? Всички останали са щастливи. На всичките ми приятелки им харесва властта, която имат над смъртните мъже. Те дори се шегуват с това, но аз… аз… — Тя замълча, опитвайки се да намери точните думи. След това махна една самотна сълза, плъзнала по лявата й скула. — По дяволите! Сигурно съм ненормална!

Протягайки се за кутията със салфетки, Емили тихо каза:

— Не, не си. — След което я предложи на Кара. — Ти просто… — И сега идваше ред на трудната част. Може би Кара не бе готова да го чуе, но трябваше да го разбере. — Ти просто искаш някой, който да те обича.

Салфетката се изплъзна от пръстите на Кара:

— Но мъжете не обичат такива жени като мен.

Мъжете не обичат такива жени като мен. Гледайки право в проблясващите сини очи на Кара, Емили тихо попита:

— Нима?

Кара идваше на сеансите в продължение на месец. И за това време Емили бе открила, че под идеалната й външност, явяваща се фасадата на същността й на сукуба, се криеше умна, добра и внимателна жена. Жена, родена за живот, който не съответстваше на нейния вътрешен мир. И беше настъпило времето Кара да промени живота си.

Едва Емили успя да изпрати Кара Малоун, когато се чу интеркомът.

— Ей, шефе, имаш обаждане на първа линия. — Ванеса тихичко подсвирна — Мъжът се представи с името Колин Гит. Мно-о-о-го секси глас.

Колин Гит. Емили побърза да заобиколи бюрото си.

— О, добре. — Бяха изминали три дни след последния им разговор. Не че тя разчиташе на нещо. — Свържи ме!

Въздъхна дълбоко и се забави за миг, очаквайки звука, сигнализиращ за прехвърлянето на разговора. Едва тогава вдигна слушалката и каза:

— Емили Дрейк.

— Привет, Док!

Топлината започна да се разлива между бедрата й. И Ванеса беше права — мъжът притежаваше сексапилен-като-грях глас. Бе забравила за дълбокия му тембър.

По дяволите. Какво не беше наред с нея? Нима се възбуди само от това, че чу гласа на Колин?

Проблемът на Кара беше, че животът й бе прекалено наситен със секс. А може би нейният проблем беше, че тя нямаше достатъчно секс в живота си?

Може би прекалено дълго остана сама. Колко станаха вече? Пет, шест месеца, откакто се разделиха с Травис? Или по-точно, откакто Травис я напусна?

„Не те разбирам, Емили. Ти не ме допускаш до себе си. Уморих се да се блъскам в стената, която не ми дава възможност да се приближа до теб.“

Свали очилата си. Да, това е лошо, много, много лошо.

— Хей, Док? Там ли си?

— Да… да, извинявай. — Емили се прокашля. — Какво мога да направя за теб, детектив? — Тя се надяваше той да не беше доловил възбудата в гласа й. В рамките на двеминутния разговор с Колин тя се беше превърнала от професионален психотерапевт в хленчеща от възбуда жена.

Може би трябваше да опита върху себе си собствените си методи на лечение?

На другия край на линията настъпи кратка пауза, след което Гит произнесе с дълбокия си глас:

— Можете ли да потвърдите, че наистина ще помогнете за разследването, както говорихме?

Това привлече вниманието й и тя изправи гръб.

— Да… да, разбира се, че съм готова да помогна. — Той се обаждаше по работа. Време беше професионалният психотерапевт да се появи.

— Добре, защото големите клечки дадоха зелена светлина на вашето участие в разследването в качеството на профайлър.

Профайлър ли? Пръстите й стиснаха телефона. Да работи над разследване за убийство?

— Пресата вече се е захванала със случая. И след като официално потвърдим участието ви, те ще ви открият. — Колин въздъхна, след което добави — Така че се пригответе да се видите в новините в шест часа.

За момент тя се поколеба. Не помисли за репортерите. Дори не предположи, че те могат да разберат за нея.

— А може ли да не се набляга на участието ми?

— Окръжният прокурор иска да се създаде впечатление, че правим всичко възможно да заловим престъпника. Иска да се публикува информация за профайлъра, който ни помага, за да могат хората да се почувстват по-спокойни.

— Д-добре. — Сигурно никой няма да успее да разрови и да се докопа до миналото й. Изминаха толкова години, откакто…

— Спокойно, Док. Контактът ни с пресата ще е най-лесната част от общата ни работа. Истинското ни изпитание ще бъде залавянето на убиеца. — На заден план се чуха неясни гласове, след което Колин се поинтересува — Хей, кога свършваш работа днес?

— Вече съм приключила. — Малоун беше последната й пациентка за деня, а за нощен прием записани нямаше.

— Това е добре. Ще дойда след двадесет минути.

— След двадесет минути? Но…

— Трябва да започнеш с психологическия профил, нали? Ще те закарам до местопрестъплението, а след това може да се срещнем със Смит.

— Смит?

— Съдебният патолог.

Стомахът й се сви. Те нямаше опит в общуването със съдебни патолози.

Колин тихо се засмя.

— Не се притеснявай, Док. Ще бъда до теб през цялото време.

А това изобщо не беше успокояващо.

Тънката жълта полицейска лента пречеше на достъпа до врата № 208 на Байрон стрийт. Колин извади нож, преряза я и отвори.

Усети миризмата още щом прекрачи прага. Студеният и спарен дъх на смъртта. Медният аромат на кръвта.

Емили преглътна. Къщата тънеше в мрак, а върху пода се кръстосваха мрачни сенки.

— Може ли да включим някакво осветление?

Колин натисна ключа на стената и светлината заля фоайето и стаята.

Тръгна напред, гледайки внимателно към пода. Колин й беше разказал, че убиецът е влязъл през входната врата. Значи е минал по същия път, по който вървеше тя сега, бавно и внимателно, и е продължил към стаята.

Стигна до нея, а дебелият килим поглъщаше шума от стъпките й. Убиецът също е стигнал до стаята, открил е Престън Майерс и го е нападнал.

Очертанията на тялото му все още бележеха пода. Петната от кръвта му покриваха килима.

Вдигна поглед към близката стена — цялата беше покрита с изсъхнала кръв. Толкова много кръв.

— Извършителят е изпаднал в ярост — прошепна Емили, навеждайки се към килима. И нерешително протегна ръка над контура.

— Док, това е първото ти убийство, нали?

Не го бе чула да се приближава, но не се изненада да чуе гласа му точно зад гърба си. Шифтърите се движеха безшумно.

Пръстите й трепереха. Сви ги в юмрук и се обърна към Колин.

— Да. — Но това не беше първото място, пропито с кръв, което виждаше.

За съвсем кратък миг спомените й я върнаха в друга, оплискана с кръв стая. Тя видя тялото на мъжа, свлечен на пода. Мозъкът заедно с дребни парченца кости от черепа бяха опръскали стените, а тялото лежеше в огромна локва кръв.

Смъртта на баща й не беше сред приятните й спомени. Дори сега, понякога през нощта, тя се будеше от собствените си писъци.

Емили си пое дълбоко дъх. Трябваше да се съсредоточи върху Престън, а не над собственото си минало.

Изправяйки се, огледа отново стаята — картините, украсяващи камината, шахматната дъска в ъгъла, книгите, наредени по рафтовете…

Всичко показваше, че Престън е бил един обикновен човек. Напълно нормален човек.

Но защо е бил нападнат? Как го е избрал убиецът?

— Пълна безсмислица — промърмори Емили. — СС обикновено държат на своя вид.

— СС… Какво е СС?

— Свръхестествени същества. — Знаеше от собствения си опит, че СС се придържаха в рамките на собствения си вид — за брак, за развлечение и дори за убийства.

Но какво беше накарало убиеца да излезе от тези рамки, за да убие човек, и то така жестоко?

Очите й се присвиха, когато забеляза едно познато лице на една от снимките.

Проклятие!

Приближи до камината и взе снимката.

— Хей, Док? Какво…

Пръстите й импулсивно стиснаха здраво малката рамка:

— Проверихте ли хората около Престън?

— Още работим по въпроса. Партньорът ми се занимава с това. — Колин се намръщи. — Защо, Док? Да не би да разбра нещо?

Тя му подаде снимката.

— Един от мъжете на снимката е демон.

Колин въпросително повдигна вежда:

— Пациент?

— Не — тя никога не би се съгласила да лекува Найл. Вълните тъмна енергия, които излизаха от него, я караха да се чувства твърде нервна. Емили посочи с пръст сериозното лице на Найл. — Но съм се срещала с него няколко пъти. Държи бар тук наблизо. Казва се „Парадайз Фаунд“.

— Тогава, мисля, че трябва да го посетим — усмихна й се Колин. — Добре, че те доведох тук. Може да не си узнала нищо ново за убиеца, но точно помогна да…

— О, узнах и нещо за убиеца — прекъсна го Емили и намръщено го погледна, чувствайки се обидена. С какво се занимаваше тя тук, според него? Бленуваше върху мъртвото тяло ли?

Колин измъкна бележника си.

— Казвай тогава!

Емили облиза устни:

— Убийството не е било импулсивно. Нищо не е местено, нищо не е взето… Когато убиецът е влязъл тук, нападението вече е било планирано. Знаел е къде се намират охранителните камери и как да ги избегне. Това означава, че той е бил тук, познавал е жертвата.

Посочи към кръвта по стената.

— Когато има толкова много кръв, ярост и насилие, обикновено мотивите са много лични.

— Да, досетих се за това. — До този момент, съдейки по гласа му, Колин изобщо не беше впечатлен.

Емили отпусна ръка, изправи рамене и се обърна към него.

— Убиецът трябва да е бил достатъчно силен, за да успее да надделее над Престън. Който беше колко? Метър и деветдесет, около 80 килограма? Изглежда той се е съпротивлявал с всички сили. — За миг стисна устни. — Но в края на краищата Другите са по-силни от хората, нали? Престън е нямал никакъв шанс да оцелее.

— Да — съгласи се Колин тихо. — Нямал е.

На излизане пред къщата ги чакаше репортер. Блондинка с късо подстригани коси стоеше на алеята пред къщата, а ръката й стискаше черен микрофон. Зад нея стоеше оператор, чието лице частично беше скрито зад камерата.

— Детектив Гит! — лицето на жената направо светна от възторг. — Дарла Митчъл от „Нюз Флаш Файф“. Имам няколко въпроса.

— По дяволите. — Думите бяха казани тихо, но Емили ги чу. И почти се усмихна, доловила отвращението в гласа на Колин.

Но в този момент Дарла бутна микрофона право в лицето й.

— Д-р Дрейк, моите източници твърдят, че сте се присъединили към разследването като профайлър?

— Аз… — Нейните източници ли! Емили се беше присъединила към разследването преди по-малко от час. Как бе успяла тази репортерка да разбере за участието й?

Колин застана пред Емили.

— На този етап полицейското управление на Атланта няма да коментира.

Дарла се опита да го заобиколи.

— Но какво ще кажете за д-р Дрейк? Тя има ли…

Колин сграбчи микрофона, наклони се и отсече:

— Без коментар.

— Страхотно! — почти изръмжа Дарла. — Изключи я, Джейк!

Емили стигна до Колин в момента, в който Джейк пусна камерата.

Гневът беше загрозил миловидното лице на Дарла.

— Не можеш вечно да криеш информация от обществеността, нали знаеш това, Гит?

— Когато имам информация, ще ти я предоставя. — И той се усмихна. Е, не беше много хубава усмивка, а по-скоро показване на зъби. Или още по-точно — озъбване.

Дарла му хвърли сърдит поглед, след което се завъртя на пет сантиметровите си токчета и се отправи към буса на „Нюз Флаш Файф“.

Операторът внимателно ги огледа, след което въздъхна.

— Бясна е, откакто Трети Канал я изпревари с историята за „Нощния Касапин“. — Погледът му се спря върху Емили. — Д-р Дрейк… Много съм слушал за вас.

Тръпка премина през тялото й, когато се вгледа в златистите му очи.

Той беше от „Другите“.

Усмихна й се и за част от секундата очите му се промениха — златното се скри под среднощната тъма.

Това бяха очите на Демон.

И в този момент тя почувства силата му във въздуха. Беше слабичка, от ниско ниво — двойка или тройка по скалата на демоните.

— Ако мога да ви бъда полезен с нещо, д-р Дрейк, или ако искате да дадете интервю за „Нюз Флаш Файф“ — просто ми позвънете. — И той й подаде визитката си.

— Джейк!

Той погледна с въздишка през рамо — Дарла стоеше до буса със скръстени на гърдите ръце и ядосани очи.

— Е…, предполагам, че ще поговоря с вас друг път. — Вдигна ръка за поздрав, взе камерата и се отправи към колата.

— Изглежда, че лешоядите започнаха да се събират. — Колин поклати глава и тръгна надолу по алеята.

Емили го последва.

— Гит, знаеше ли, че те ще бъдат тук?

С присвити очи той рязко отвори вратата на джипа от нейната страна.

— Не. — След което, върху лицето му се изписа разбиране. — Какво? Да не мислиш, че съм ги довел тук, за да ти устроя проверка?

Е, имаше нещо такова, което премина през главата й.

— Каза ми, че скоро ще се видя по новините в шест. Изглежда, че позна.

Пръстите на Колин здраво стиснаха вратата.

— Аз казах, че ще се появиш в новините в шест часа, защото окръжният прокурор смята в близките дни да свика пресконференция по случая. И ти трябва да присъстваш на нея.

Емили се качи в колата.

— Значи, за протокола — ти не си знаел, че Дарла ще бъде тук?

Колин затвори вратата.

— Не, по дяволите! Не знаех.

Тя въздъхна дълбоко, докато детективът заобиколи и седна на шофьорската седалка.

— И да знаеш, Док, никога не трябва да разговаряш с репортерите сама. — Погледна я с едва сдържани емоции. — Така че, можеш просто да хвърлиш визитката, която ти даде онзи хлъзгав тип.

— Мисля, че ще я съхраня. — Не за първи път някой от „Другите“ й даваше визитката си — по този начин искаше да подскаже, че има нужда от нещо.

— Чудесно. — Колин завъртя ключа и двигателят изръмжа.

Емили погледна към картончето в ръката си. Върху него беше написано: Джейк Донъли, Оператор, „Нюз Флаш Файф“. Контактната информация бе написана отдолу ясно и с удебелени букви.

Обърна визитката обратно.

Имам информация по случая. Да се срещнем в „Парадайз Фаунд“ в 22.00 часа.

— Хм… Гит?

— Какво? — той спря на светофара и се обърна към нея.

— Не мисля, че операторът иска да ме засипе с въпроси. — И повдигна картончето, показвайки му текста на обратната страна.

Гит събра вежди.

— Какво означава това, по дяволите?

Отзад се чу клаксонът на автомобил. Колин изруга и натисна педала на газта.

Не, Джейк определено не искаше да я засипе с въпроси. Но всичко навеждаше на мисълта, че той има някаква информация, която иска да сподели с нея.

Колин сви на паркинга на близкия нефункциониращ магазин, удари рязко спирачки и се обърна към нея:

— Дай да видя визитката.

Тя отново я показа и Колин тихо подсвирна.

— Кучи син! — Погледът му се повдигна и улови нейния. — Защо той даде визитката си на теб? — И след секунда се досети.

Емили повдигна рамене и се обърна към прозореца.

— Емили…

Тя трепна рязко. Никога досега Колин не беше произнасял името й. Обикновено се обръщаше към нея с „Док“, разтягайки го така, сякаш й се присмиваше. Но да чуе собственото си име, произнесено от устните му… Това създаваше странно усещане за интимност.

— Защо мъжът даде визитката на теб, а не на мен, Емили?

Устните й леко се отвориха…

— По дяволите! — Колин удари с юмрук по волана. — Той принадлежи към „Другите“, нали?

— Да — нямаше смисъл да отрича.

— Кой всъщност е той? Шифтър? Магьосник? Медиум?

— Демон е.

Повечето хора имаха грешна представа за демоните. Те мислеха, че демоните са слуги на дявола — зли, крилати същества, с нокти и опашки. Но истината е, че демоните са съвсем различни — просто друга раса от хора, най-вероятно потомци на истинските паднали ангели. По външен вид те не се различаваха от нормалните хора, освен по едно-единствено нещо — очите. Всички демони имаха напълно черни очи — роговица, ирис, ретина — всичко беше абсолютно черно.

Но макар демоните и хората да си приличаха външно, на практика бяха съвсем различни. Повечето демони имаха екстрасенсни сили — при някои от тях те бяха много слаби, а при други много силно изразени. Но всички можеха да използват способностите си така, че да прикрият очите си, за да не могат хората да се досетят за тяхната истинска същност.

Екстрасенсните способности на Емили й позволяваха да види покрай магията и илюзията, и да определи истинската им природа. Обикновено в тяхно присъствие тя вдигаше менталния си щит, защото веднъж направи грешка — изправи се срещу демон от девето ниво и едва не заплати за това с живота си. Мъжът почти я изпрати в кома. Но преди да изгуби съзнание и да припадне на пода, Емили успя да окаже съпротива и да изгори всичките му магически способности. Отмъщението може да бъде жестоко… както се оказа в случая с демона.

— Демон ли? — меко повтори Колин. — Също като онзи мъж, когото ти спомена — Найл, така ли?

Не, тя не мислеше, че Джейк прилича на Найл. У Джейк не беше усетила зло.

Също както хората, демоните бяха добри и лоши. Добрите демони предпочитаха да стоят в сянка, докато лошите… Това бяха всички онези чудовища, известни ни още от историята и заради които вярваме, че демоните са слуги на дявола.

Демон, който притежава невероятна сила и е лишен от съвест — да, от такъв наистина трябва да се страхуваш.

— Не мисля, че той е като Найл — тихо отвърна Емили.

Колин прибра визитката в джоба си, като при това не отделяше погледа си от нея.

— Откъде си сигурна?

Време беше да сложи картите си на масата.

— Защото бих почувствала, ако това е така. — Разбира се, тя не свали напълно щитовете си, за да проникне в съзнанието му, но и така в аурата му не се усещаше никакво зло, никаква черна енергия, която обикновено показваше дали демонът представлява опасност и заплаха.

Стори й се, че детективът се напрегна.

— Би почувствала? Как?

— Аз съм емпат, Колин. Моят дар е в това, да чувствам и да усещам. Да чувствам „Другите“ и да усещам мислите и чувствата им.

Да, сега вече Емили определено видя, че той се напрегна.

— Искаш да кажеш, че можеш да четеш и моите мисли ли?

Стори й се, че температурата в колата спаднала най-малко с десет градуса.

— Опитвам се да ти обясня, че понякога мога да кажа за какво си мислят свръхестествените създания.

Разбираше, че Колин няма да бъде във възторг от тази новина и затова не му го сподели онази нощ. Но сега, когато щяха да работят заедно и от нейния дар зависеха някои неща, тя реши, че той има право да знае.

Колин я хвана за ръцете и рязко я придърпа съм себе си.

— Значи през цялото това време ти си си играла с мен?

Острите връхчета на кучешките му зъби проблеснаха в устата му.

— Не, Колин, това не става така…

Значи си влязла в главата ми и си видяла колко много те желая?

— Колин, не, не съм…

— Видяла си колко много те желая? — Той наистина ли каза това? Скулите му леко почервеняха. — Майната му! — Устните му бяха съвсем близко до нейните, а ръцете му продължаваха силно да я притискат. — Ако си била и главата ми, значи знаеш какво искам да направя с теб.

О, не, не знаеше! През цялото време тя не беше сваляла защитата си, защото той беше с нея. Сърцето й заби толкова бързо, че пулсът му отекна в ушите й. Емили облиза устни и се опита още веднъж да обясни истината на Колин.

— Не е така…

Твърде късно. Устните му жадно завладяха нейните, заглушавайки думите й и възпламениха желанието й, което тя така усърдно потискаше.

Към следващата част или към съдържанието

Синтия Идън Горещо след полунощ (3)

Метаданни

Данни

Горещо след полунощ

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 3

Синтия Идън
Горещо след полунощ (3)