Синтия Идън
Горещо след полунощ (5)

Глава 5

Да минат покрай двуметровия демон-охрана на входа на „Парадайз Фаунд“ се оказа много лесно. Емили му подаде двайсетачка и той им позволи да влязат, като дори не помръдна с вежди.

Беше разбрал, че не са демони. Липсваше им „демонският аромат“ — специфичният аромат, характерен за техния вид. Да, Емили знаеше, че мирише на обикновен представител на човешката раса, но не знаеше какъв беше ароматът на Колин за чувствителното обоняние на охранителя.

— Това беше лесно — промърмори Колин, оглеждайки тъмния интериор на „Парадайз Фаунд“. — Мислех, че попадането при демоните в Ада ще е много по-сложно.

Да, щеше. Ако горилата на входа не бе един от бившите й пациенти, можеше с увереност да каже, че влизането им тук щеше да се окаже доста сложно.

Демоните бяха много придирчиви към присъствието на смъртни в местата на техните развлечения. А и в годините практика Емили беше узнала, че те не изпитват особена любов и толерантност към шифтърите. Всъщност, тях изобщо някой обичаше ли ги? За „Другите“ шифтърите бяха черните овце в семейството.

Тя беше идвала в „Парадайз Фаунд“ и преди. Някога идваше тук доста често. Дори прекалено често.

Клубът изглеждаше по същия начин. Слабото осветление над бара позволяваше на демоните да остават в сянка. Дори танцовата площадка си бе старата — все така малка, но както винаги препълнена. Боже, тук дори миризмата беше същата — пот, алкохол и секс.

Много внимателно Емили отпусна ръце. Кога успя да свие юмруци? Най-вероятно в момента, в който бяха преминали през входната врата и стъпиха вътре.

Лоши спомени. А тук имаше достатъчно от тях.

Погледът й се спря на барплота. Именно тук за малко не умря, когато Майлс се опита да концентрира цялата си сила в съзнанието й, за да я превърне в собствена марионетка.

— Не виждам Донъли. — Колин застана пред нея видимо напрегнат. Гит вече беше привлякъл доста повече нервни погледи от необходимото.

Емили го докосна по ръката.

— Най-вероятно е в задната част на клуба — и с жест показа редицата сепарета, водещи към тесния коридор. — Да погледнем там.

Тя пресече дансинга, ловко отклонявайки се от движещата се тълпа и оглеждайки сепаретата. Усещаше как свръхестествената енергия, циркулираща във въздуха, я обгръща. Прекалено много „Други“. Демони, вампири, магьосници… Ще бъде добре да държи менталната си защита вдигната. Здраво и…

— Док, почакай. — Колин я удържа за китката, спирайки я на края на дансинга. — Защо имам чувството, че си била тук и преди? — Каза го близо до ухото й, галейки с дъха си нежната кожа на врата й.

Тя преглътна, но не се обърна, за да го погледне. Не е време да се рови в миналото си. Проклятие, щеше да бъде щастлива, ако и за в бъдеще не й се налагаше да го прави. Тогава тя беше дете и вършеше глупави грешки — край на темата.

— Колин, аз…

От тъмнината на близкото сепаре се появи мъж. И протегна ръка.

— Ето го и него — прошепна Емили.

Колин стегна пръсти около китката й.

— Помни, Док, шоуто е мое. — В гласа му ясно се чуваше предупреждение.

— Сякаш мога да забравя — промърмори тя. Колко още ще й напомня за това? Разбра. Разследването е неговата игра. На нея беше отредена ролята на доброто момиче, тихо седящо встрани и непречещо на голямото лошо ченге да си върши работата.

Ах, но тя никога не е била добро момиче. Добрите момичета не ги водят в…

— Върна се, за да си поиграеш с мен, така ли, Емили?

Рязко повдигна глава, дочула дълбокият, дрезгав глас, и погледна право в черните очи на Найл.

По дяволите! Емили беше обкръжена от тъмните вълни на неговата сила, след което в слепоочията й се появи тъпа болка.

От този мъж направо й се повръщаше. Буквално.

„Върна се, за да си поиграеш с мен!“ В никакъв случай. Но сега не беше времето да изгаря всички мостове, по които бе минала. С Колин трябваше да изяснят защо в дома на жертвата — Престън Майерс — имаше снимка на този демон.

— Привет, Найл.

Колин застана до нея. Озъбен. И без никакво намерение да пусне ръката й.

— Не съм сигурен, че съм имал удоволствието… — И протегна дясната си ръка.

Найл само повдигна вежда.

— Да, сигурен съм за това, детектив. — Той прие предложената ръка и я стисна.

Колин продължи да се усмихва. Всъщност усмивка беше малко силно казано — по-скоро бе демонстрация на остри зъби в цялата им красота.

— Виждам, че ти е ясно кой съм — продължи той.

— Но не и какво си. — Погледът на Найл се върна върху Емили. — Но понеже си с Емили, може да означава само едно — че си… особен.

Колин не отговори.

Танцуващите хора около тях за момент се отдръпнаха, оставяйки достатъчно празно пространство. Най-вероятно бягайки от Найл, който кръстоса ръце пред гърдите си.

— Но не сте като мен, детектив?

— Като вас? — Колин повдигна рамене и заплашително демонстрира мускулите си. След което отметна сакото си, за да се види кобурът с пистолета. — А ти какво точно си?

Найл тихо се разсмя, от което по гърба на Емили плъзнаха тръпки. Проклятие! Мъжът буквално миришеше на проблеми. Сериозни проблеми. Силата му беше толкова мощна, че Емили почти можеше да види вълните от черна енергия с просто око. Дори с пълна защита.

— И вие ли обичате да играете игри? Също като нашата мила докторка.

— Нашата? — Множествено число… И от къде на къде.

Емили стисна зъби.

— Не сме тук, за да си играем — тихо произнесе Колин.

Черните очи на Найл я огледаха от главата до петите. След това и Колин.

— Жалко — Найл присви устни. — Нещо ми подсказваше, че вие двамата сте способни да ме забавлявате за известно време — след което отново насочи вниманието си към Емили. — Но, ако твоят детектив не иска да се забавлява, тогава ти и аз можем…

— Без майтап, дори не си мисли за това — изръмжа Колин и пристъпи напред, пускайки ръката на Емили, за да свие юмруци.

Беше едър колкото Найл, висок и мускулест.

Като шифтър, Колин можеше да се мери с Найл на ниво физическа сила. Но колкото на Емили да й се искаше да се наслади на зрелищното пребиване на лошия демон, сега не беше време за това.

— Той просто издевателства, Колин. — Емили погледна Найл и срещна черният му поглед. За разлика от повечето демони, Найл не си правеше труда да скрие напълно черните си очи. Не се преструваше, че не е този, който е в действителност — много опасен демон. Такъв, с който не си струва да се закачаш. Продължавайки да гледа Найл, тя каза на Колин: — Дори не го мисли на сериозно. — И по-добре да е така, по дяволите.

По-скоро би прекарала останалата част от живота си без секс, отколкото да се свърже с такъв като Найл.

А Найл гледаше Колин, върху чието лице се отразяваха мислите му.

— Значи работата била такава, а?

Колин рязко кимна.

Найл облиза устни и произнесе само една дума:

— Жалко.

Да, наистина жалко, че не позволи на Колин да срита задника на този идиот. Но те се намираха тук по работа. И някак си допускаше, че капитан МакНийл няма да бъде много щастлив, ако неговият детектив се сбиеше със собственика на клуба.

— Найл, трябва да ти зададем няколко въпроса.

— „Ние“ ли?

Тя, какво? Неправилно произнасяше думите ли? Емили гневно го погледна и повтори:

— Да, ние.

— Сега за ченгетата ли работиш? Колко жалко. — И Найл въздъхна. — А аз се надявах, че ще се съгласиш да работиш за мен един ден. Винаги мога да намеря предназначение на една жена с твоите таланти.

На лицето на Емили грейна ярка и фалшива усмивка.

— Благодаря за предложението, но аз си имам работа. В действителност дори цели две.

— Знаеш ли, любов моя, хората все още говорят и предъвкват начина, по който ти изпепели онзи демон. И едва не загина при това, нали? Но въпреки всичко успя да го лишиш от силите му. От всичките му сили — до последната капка.

Емили присви очи. В слепоочията й все още пулсираше болка. Време беше да прекратят тази екскурзия в миналото по „Алеята на спомените“:

— Та относно въпросите…

Пълните устни на Найл се оформиха в усмивка, откриваща идеалните му бели зъби.

— Позволи ми да ти спестя времето, любов моя. Да, аз познавах Престън. Просто богат мъж, пожелал да инвестира в моя клуб. Не, той не беше такъв като мен. И не, аз не съм го убил.

Емили за секунда затвори очи. Да, демонът не се преструваше, че не знае нищо за случая. Което беше добре. Но дали казваше истината?

За кратък миг й се прииска да отпусне защитните си щитове. Само за няколко секунди, толкова щяха да й бъдат достатъчни…

Със страничното си зрение видя дългия и блестящ плот на бара. Тогава падна до него. Удари се в пода и закрещя, стиснала главата си с ръце…

Емили пое въздух. Лоша идея. Много лоша идея. На такова място не трябваше да отпуска защитата си — имаше прекалено много непознати наоколо. Не можеше да поеме риска и да изгори в тази тълпа, пълна с „Други“. А и нямаше да се отрази добре върху работата й.

— Казваш, че не си го убил — проговори Колин, провлачвайки думите. — Имаш ли идея кой може да го е направил?

Найл поклати глава:

— Някой, който много силно го е мразил.

— А ти не си го мразил?

Емили следеше внимателно за реакцията на Найл. Той изглеждаше спокоен и напълно контролиращ емоциите си. Сякаш всеки ден го подозираха в убийство.

— Той не ми харесваше — отвърна демона. — Но да изпитвам омраза? Не, това е силна дума. Аз просто… беше ми безразличен, за да се интересувам от съдбата му. — Да, спокоен, овладян, студен като лед.

— И теб не те вълнува, че е убит? — попита Емили.

Изражението на Найл не се промени. Той само повдигна рамене.

— Сега ще ми се наложи да си търся друг инвеститор. И точно от това не съм във възторг, защото ми причинява купища неудобства.

Неудобство. Смъртта на един човек за него беше просто едно неудобство.

Колин измърмори нещо. Хвърляйки му бърз поглед, Емили видя, че Гит толкова силно е стиснал зъби, че мускулите на челюстта му трептяха.

Изглеждаше страшно ядосан, когато зададе въпроса:

— Къде беше миналия петък между осем и девет часа?

— Найл? — Висока брюнетка, приличаща на модел, се появи зад гърба му и го прегърна през кръста. — Караш ме да чакам — прошепна тя и повдигайки се на пръсти, го целуна по врата.

— Извинявай, любов моя. — Найл дори не я погледна. — Трябва да се държа добре с детектива от полицията. — И той покри ръцете й със своите. — Но вече приключих.

Съвсем недвусмислено. Край на разговора.

Колин извади визитката си и я подаде на Найл.

— Ако се случи така, че чуеш или узнаеш някаква информация по случая или… — той преднамерено направи пауза — … си спомниш нещо, което искаш да споделиш, позвъни ми.

Найл сложи визитката в джоба си.

— Така и ще направя… ако чуя нещо. — Той леко наклони глава. — Емили, приятно ми беше да те видя, както винаги впрочем.

Разбира се. Тя лекичко изсумтя. Защо ли се правеше на глупак пред нея? Найл бе наясно, че Емили може да види неговата истинска същност на демон дори през маската на фалшивите и безупречни маниери.

И този демон не беше джентълмен. Той бе груб и зъл. Смъртоносен.

Жалко, че дамата залепнала плътно към ръката му и гледаща към Емили с предизвикателство, не осъзнаваше това. А и сега не беше време да я предупреждава.

Найл и спътницата му отстъпиха назад и след секунда изчезнаха сред тълпата.

— Какво копеле — Колин погледна към танцуващите, след което обърна своите красиви сини очи към Емили. — Мислиш ли, че той знае нещо повече от това, което ни казва?

За да му отговори, не трябваше да използва способностите си.

— Нямам никакво съмнение.

— Аха, аз също.

Емили отново започна да оглежда затъмнените сепарета. Интересно, дали Донъли все още ги чака?

— Жената също ли е демон?

— Не — разсеяно отвърна тя, опитвайки се да разгледа в тъмното. Дали Дрейк не се е уплашил, виждайки ги да разговарят с Найл? Нима изпуснаха шанса си да изяснят какво му е известно по случая?

— А каква е?

— Човек. — Когато жената приближи, във въздуха нямаше нито изменения, нито движение на енергия. Нямаше го дори слабото светене около тялото. Определено спътничката на Найл беше човек. Знаеше ли тя, кой е Найл в действителност?

— Какво имаше предвид той, когато каза, че си лишила от сили някакъв демон? Ти обясняваше, че си просто емпат, че чувстваш…

Той очевидно беше внимавал в тази част от разговора. Продължавайки да оглежда сепаретата, Емили отговори тихо:

— Защитавах се, Гит. Негодникът ме нападна и отправи цялата си мощ и сила в съзнанието ми. — А демон от девето ниво имаше изобилие от мощ и сила. — Беше чист инстинкт. Исках да се защитя и отправих цялата тази мощ против самия него. — И тя успя да го лиши от всичките му сили точно преди да изгуби съзнание.

Накрая Емили погледна към Колин и видя, че той внимателно я наблюдава.

— Не обичам да си спомням за това. — Обясненията са получени, случаят е затворен. Тя не искаше да говори повече на тази тема.

— Разбрано.

Емили леко се отпусна. Добре. Може би ще успее тази нощ да не си спомня повече за този болезнен инцидент в живота й. Още веднъж огледа наоколо и погледът й се задържа върху един тъмен и неподвижен силует.

Мъжът стоеше до едно от далечните сепарета и им махна с ръка, викайки ги при себе си.

— Донъли е там. — Облекчението я заля. Боеше се, че заради присъствието на Найл, срещата им може да не се състои.

— Да, виждам го.

Разбира се, че го виждаше. Най-вероятно Колин идеално виждаше в тъмнината, докато тя трябваше да напряга зрението си. Шифтърите и техните умения. Понякога са много полезни.

Докато вървяха към масата на Дрейк, покрай тях се притисна сервитьорка. Емили усети движението на силите около жената. Вещица.

Донъли седеше приведен над масата. Ръце му бяха свити в юмруци и лежаха върху нея. Джейк силно стисна челюсти, когато двамата седнаха до него.

— Аз дадох бележка на д-р Дрейк, Гит. — Бейзболката с емблемата на „Храбрите“, ниско нахлупена на главата му, скриваше русите му коси.

Колин се облегна на черния диван.

— Това е мой случай.

— И моят живот! — По бузата на Джейк се стече капка пот. — Гит разбираш ли, колко рискувам? С това, че съм тук сега?

— Защо? — Колин посочи с пръст към дансинга. — Страхуваш се, че приятелите ти ще се обърнат срещу теб, ако разберат, че даваш информация на полицията ли?

Да, Колин определено не се отличаваше с тактичност.

— Не съм планирал да говоря с теб. — Погледът на демона шареше насам-натам и накрая се спря на Емили. — Исках да поговоря с д-р Дрейк.

Колин сви рамене.

— Ами говори. И двамата ще послушаме.

Джейк облиза устни и се наведе още по-ниско.

— Престън знаеше за нас.

— За нас? — тихо повтори Емили. Тя реши, че е време да се намеси, преди Колин да е изплашил оператора до смърт с неговия подход на лошото ченге.

Понякога към подобни неща трябваше да се подхожда деликатно. Тя години наред бе усъвършенствала тази техника.

— Ами да… Нали разбирате, за „Другите“.

Е, това не е новост. Но Емили кимна, опитвайки се да го поощри към по-нататъшен разговор.

— Неговата приятелка беше демон.

Почувства как тялото на Колин рязко се напрегна.

— Как се казва?

Джейк рязко вдиша, а лекото движение на силата му раздвижи въздуха около тях.

— И аз нищо не съм ви казал, нали се разбрахме?

— Разбрахме се. — Колин започна да почуква по масата.

— Джилиан Нимънт — демонът преглътна. — Но не мисля, че ще успеете да поговорите с нея.

Джейк скочи на крака и още веднъж нервно погледна към бара:

— Не трябваше да идвам тук — тихо проговори той. За кратък миг върху лицето му се изписа напрежение и той погледна към Емили. — Мислех, че ще се срещнем насаме.

Колин бавно стана от стола си.

— Извинявай, но аз съм в комплекта. — Застана пред него, преграждайки му пътя. — И защо тази Джилиан няма да иска да говори с мен? Има нещо против ченгетата ли?

Джейк поклати глава:

— Не, няма. Ако я намерите, тя няма да има нищо против да говори с вас, но…

— Какво „но“? — натисна Емили.

Джейк едва забележимо присви рамене.

— Мисля, че тя се крие. Не съм я виждал от седмица-две.

Джейк направи крачка напред, показвайки, че иска да си тръгне, но Колин не помръдна. Стоеше, извисявайки се над него с няколко сантиметра, докато с леко наклонена глава гледаше надолу към демона.

— Това ли е всичко, което имаш да ни кажеш, Донъли?

Джейк кимна.

— Да, просто исках да се убедя, че д-р Дрейк ще търси убиеца в правилната посока, това е всичко.

— В правилната посока? — повтори Емили озадачено. — И коя е тази правилна посока?

— Това не го е направил човек — произнесе Джейк, — а един от нас. Щом видях тялото, веднага го разбрах.

— Проклятие — тихо подсвирна Колин. — Значи ти си този, който е направил снимки на тялото на Престън? Точно ти си ги фотографирал и си продал тези снимки на всички вестници града.

Джейк вирна брадичка.

— Аз съм репортер, ясно ли е? И просто си вършех работата.

— Аха. А пък аз мислех, че си просто оператор.

Златистите очи на Джейк се промениха и станаха напълно черни. Пулсация на слаба сила се усети във въздуха. Достатъчна, за да накара смъртен човек да отстъпи или да падне. Но Колин дори не трепна, само въпросително вдигна едната си вежда.

— И това ли е всичко, с което разполагаш?

— Бъди сигурен, че не искаш да видиш всичко, което мога да направя — отривисто изрече Джейк, след което вдигна ръка и се промуши покрай Колин.

Емили въздъхна. Срещата не премина добре. Сега вече спря да се чуди защо Дени настояваше за съвместната им работа.

— Никаква тактичност у теб, така ли?

Колин се обърна и я погледна.

— Той се опитваше да приложи магията си върху мен.

Шифтърите имаха вроден имунитет към магията на демоните. На практика, тя имаше успех само при обикновените хора.

— Разбираш ли, че ти току-що му продемонстрира, че принадлежиш към „Другите“ — Което малко обезпокои Емили. Дали Джейк целенасочено не го проверяваше?

Ядосано стисна устни.

— Гит, ако не внимаваш какво правиш, малката ти тайна ще престане да бъде такава.

— Той няма да разкаже на никого. В противен случай ще се наложи да разкаже сам за себе си.

Да, в това Колин беше прав. Джейк също имаше какво да губи.

Тълпата в „Парадайз Фаунд“ стана още по-голяма и по-шумна. Докато се насочваха към изхода, Емили усещаше погледите, отправени към тях и чуваше шепота, който ги следваше.

Навън тя най-накрая успя да въздъхне с облекчение. Нощният въздух беше прохладен, но небето — беззвездно и черно, осветявано само от самотната луна.

Известно време вървяха мълчаливо. Емили превърташе в главата си разговорите с Найл и Джейк. Тя не беше сигурна, че трябва да се доверят на някой от тях.

— Трябва да намерим тази Джилиан — произнесе Колин, слизайки от тротоара и тръгвайки по алеята. Джипът му беше паркиран зад близкия ъгъл, на около стотина метра по напред. — Брукс е проверил връзките и обкръжението на Престън, разпитал е близките, съседите… Никой не е споменал за тази жена.

— Може би той я е пазил в тайна. Не е толкова лесно да съобщиш на семейството си, че новата ти любов всъщност е демон.

— Да, може и затова да не е разгласявал за нея. — Той замря под трептящата светлина, идваща от черния вход на някакво заведение. — Тези черни очи… Това ли е един от признаците, че пред теб стои демон?

Емили кимна, започвайки да разбира, че трябва да направи на Колин един начален курс по Друговъведение. Макар и сам да е СС, той почти нищо не знаеше за своя свят. Вероятно, това се дължеше на факта, че цял живот се е стремил да скрие своята същност, опитвайки се да се слее със смъртните.

— Защо Найл не крие очите си?

— Защото му е все тая. Не му пука, че хората могат да забележат, че той е различен. — Проклятие, дори й се струваше, че той се възбужда, когато успяваше да раздруса хората и да ги извади от безопасния им свят, който си мислеха, че са си създали. И разбира се, той също влизаше в техния свят.

Слабата флуоресцентна лампа, която осветяваше Колин издаде бръмчащ звук и изгасна. Всичко наоколо потъна в пълен мрак. По тялото на Емили премина тръпка. Огледа тъмната алея, но не видя нищо, което да издава нечие присъствие.

Отслаби менталната си защита, защото усети движение на сили във въздуха. Да, не видя никого, но усети нечие присъствие.

Отвори съзнанието си и пусна на свобода дара си. Моментно я заля гореща, неприкрита ярост, която проникна напрано в главата й… Емили падна на колене и изкрещя от внезапната болка.

Демон от десето ниво! По дяволите!

— Емили? — Колин я хвана под мишниците и я изправи на крака. — Мила, какво не е наред?

Тракайки със зъби, тя едва успя да произнесе:

— Т-тук и-има н-някой… — Тя поклати глава и стисна зъби.

Какво става по дяволите? Гит продължаваше да я придържа с лявата си ръка. Чуваше ударите на сърцето й, а неистовото му барабанене отекваше в ушите му.

Но не се чуваше нищо друго — нито скърцане на обувки по дребните камъчета на настилката, нито шум от дрехи — нищо, което би могло да издаде нечие присъствие в алеята. Сетивата му бяха напълно обострени — ако там имаше враг, той щеше да разбере.

Посегна към оръжието си. Не усещаше никого, но докторката определено беше открила някой, затова той трябваше да бъде готов. За всеки случай, Колин свали предпазителя на пистолета си.

От сенките изскочиха четирима мъже, облечени изцяло в черно — обувки, панталони, якета и скиорски маски — и се хвърлиха към тях. Колин отблъсна Емили назад към стената, а сам се обърна с лице към нападателите с насочен към тях пистолет.

— Назад! — заповяда той. — Аз съм полицай…

Те нападнаха.

Копелета! Нападнаха го едновременно — удряха го, блъскаха го с юмруци и го събориха на земята. Колин стреля, но очевидно пропусна, защото ударите върху него не престанаха. Почувства как студена болка прониза лявата му ръка, кръвта, която се стече по дланта му и усети как пистолетът пада от изтръпналите му пръсти.

Колин не знаеше кои бяха тези момчета, но те явно не бяха попаднали на точния човек.

Въпреки че беше притиснат към земята, Колин се стремеше да намери опора върху настилката от камъчета. Единият от нападателите му нанесе силен удар с крак в гърдите.

Другият се отправи към докторката.

Майната им на всички!

Звярът у Колин изрева от ярост. От пръстите му израснаха остри като бръснач нокти. Замахна с ръка и рани двама от нападателите си — раздра крака на този, който го риташе по ребрата, след което заби юмрук в корема на втория.

— Разкарай се от мен!

Колин се обърна при вика на Емили. Високият и як нападател я бе притиснал към стената с тялото си и бе хванал ръцете й. Тя се опитваше да се освободи, да го ритне с токчето си по прасеца или да го удари с глава.

Ако той не беше в такава ярост, навярно щеше да бъде впечатлен.

Но тогава нападателят я хвана за гърлото и просто стисна.

В този момент Колин забрави за всичко друго, освен за желанието си да убива.

Трябваше му по-малко от секунда, за да се окаже зад мъжа, да го хване, да го вдигне и да го захвърли с главата напред срещу стената.

Емили едва си поемеше въздух, сложила ръце на гърлото си.

Колин я обходи с поглед — ръцете й се тресяха, а цялото й тяло трепереше.

Наведе се над мъжа, който я нападна. Толкова бе жаден за кръв, че почти усещаше вкуса на убийството в устата си.

Копелето я докосна! Сложи ръцете си на гърлото й. Опита се да я нарани. Звярът в него така ръмжеше от ярост, че Колин чуваше рева му в ушите си.

Унищожи! Нападни!

Убий!

Звярът беше гладен, много гладен.

Той вдигна нокти над мъжа.

— По дяволите, пази се! — Емили мина покрай него и блъсна с ръце четвъртия нападател.

Колин се обърна. Беше забравил за него. В един сляп и напълно безразсъден момент, той бе забравил за четвъртия.

А двамата вече бяха на земята — Емили върху него, а до ръката на мъжа се виждаше слабия проблясък на нож.

По дяволите!

Докторката току-що му спаси живота.

— Кучка!

Колин се намръщи. Едва направи крачка към тях, когато видя Емили да вдигна коляно и да го забива в слабините на мъжа. Той се отдръпна, крещейки от болка, и се преви настрана.

Колин хвана Емили и я изправи на крака. Нападателят се търкаляше по земята, свит в ембрионална поза и стенеше.

Гит тихо подсвирна и погледна към Емили.

— А аз си мислех, че си деликатна.

Тя беше изгубила очилата си, а косата й бе свободно разпиляна около раменете. Ръката му се повдигна към скулата й. Искаше му се да отмести косата й, да я докосне…

— Какво е това? — Емили го хвана за китката и очите й се разшириха от удивление. — Гит, ти имаш нокти!

Тялото му се напрегна. Колин забрави, че частично се преобрази. Можеше само да се радва на тъмнината, която скриваше от Емили кръвта по ноктите му.

— В какво се превръщаш? — в гласа й се долавяше неувереност и колебливост, дори долови… страх.

Проклятие! Само това му липсваше. Той не искаше тя да се страхува от него. Не и сега.

— Колин?

Не можеше да й признае. Беше прекалено рисковано.

Обърна й гръб и се зае с мъжа, лежащ на земята.

— Кои сте вие, копелета, и защо ни нападнахте? — Добре де, не беше стандартната полицейска процедура за разпит, но той не смяташе, че в този момент трябва да подхожда от професионална гледна точка.

Ребрата адски го боляха, благодарение на господин Щастливия ритник. Колин прокара ръка по устните си, усещайки топлата кръв по тях. Най-вероятно ги е разбил, когато го събориха на земята.

Нападателите започнаха да стават, хвърляйки на Гит възмутени погледи. Проклятие, какво става? Беше им отвърнал добре, но те не трябваше толкова бързо да дойдат на себе си, освен ако…

— Те са демони — потвърди Емили собствените му подозрения за истинската същност на нападателите им.

Да, гадничко.

Отново стана много, много опасно. Той не беше експерт по „Другите“, както докторката, но успя да разбере, че демоните бързо се изцеляват.

— От ниско ниво са. — Емили застана до Колин, с лице към алеята и с гръб към стената. — Първо, може би второ.

Не разбираше какво означава това, но си отбеляза да я разпита за „Другите“ и за техните особености. Само да се измъкнат от алеята и да се окажат възможно най-далеч от изродите, които се опитваха да ги убият.

— Стой зад гърба ми — нареди той, без да откъсва поглед от мъжете. Наясно беше, че новата атака може да последва всеки един момент.

Мъжът, направил грешката да нападне Емили, се изправи на крака. Челото му бе пресечено от дълбока рана, кръвта от която беше заляла лицето му.

— Какво става ченге, започваш да схващаш ли?

Останалите се струпаха зад гърба на този, който имаше смелостта да заговори. Колин реши, че той е лидерът им.

— Скот, той ме поряза — непонятно простена единият, от когото течеше силно кръв.

Колин вдигна ръце, показвайки ноктите, растящи от пръстите му:

— И отново ще го направя. — Щеше да ги разкъса, ако те ги приближаха и ако се опитаха да нападнат Емили. Колин и без това беше в ярост след първата атака, но сега, знаейки, че пред него не стоят смъртни, изобщо не смяташе да се сдържа. Щеше да използва цялата си сила на шифтър и да ги накара да съжаляват, че изобщо са влезли в тази алея.

— Да ги довършим — предложи демонът — висок и мускулест, но все още кървящ обилно.

— Можете да опитате — заплашително произнесе Колин, — но не мисля, че ще успеете. Особено ако обърнете внимание на факта, че току-що ви сритах задниците. — И той щеше да бъде изключително щастлив да го повтори.

Емили се вкопчи в гърба му.

— Тук има още някой. Някой, който е дяволски по-силен от тези момчета.

Да, нощта определено ставаше все по-интересна и по-интересна.

— Не виждам никого — прошепна Колин и това бе самата истина. Нощта беше тъмна, но острото му зрение му позволяваше да вижда прекрасно цялата алея. Той дори виждаше татуировката във вид на змия върху лявата китка на копелето, на което разпори корема. Това ще ми помогне да разбера кой си ти, задник такъв!

— Той е тук — тихо повтори Емили — и…

— Стой далече от нашия бизнес, ченге! — изръмжа лидерът на четиримата, мъжът, когото нарекоха Скот. — Не си завирай носа там, където не трябва! Това е предупреждение. Друго, ти и докторката няма да получите!

Нашият бизнес?

— Придържай се към собствения си вид! — изкрещя младежът с татуировката. — Остави демоните на мира.

Аха, сякаш щеше да го направи. Тези идиоти току-що го увериха в това, че трябва да копае именно в тази посока.

— Кой ви изпрати? — попита Емили, която явно не беше толкова уплашена, а по-скоро бясна. — Кой ви изпрати да ни нападнете в алеята?

Скот се вцепени.

— Найл ли беше? — продължи да пита тя. — Заради него ли ни нападнахте? Той ли ви каза…

В близост до тях се разнесе звукът на полицейска сирена.

Четворката изруга, обърна се и избяга надолу по алеята точно когато тя беше залята от бяло-синята светлина.

Двама полицай в униформа изскочиха от колата с извадени пистолети:

— Ръцете горе! Веднага!

— По дяволите! — Колин вдигна ръце и с отвращение продължи да наблюдава как демоните се разтвориха в мрака. О, той ще намери тези негодници. — Послушайте момчета, аз съм ченге. Детектив Колин Гит, значка номер 2517. — Не направи опит да покаже документите си — движението можеше да изнерви полицаите още повече, а той не искаше да им дава повод да натиснат спусъка.

Емили също вдигна ръце. Един от патрулните я приближи и се опита да я отведе настрани от Гит.

— Елате с мен, госпожо.

Студената ярост все още бушуваше в тялото на Колин. Той пое дълбоко дъх и почувства зловонието на алеята и мириса на пот от полицаите.

Ноктите му започнаха да се прибират. Макар и бавно.

— Покажете ми документите си детектив, — единият от патрулните все още държеше Колин под прицел.

Гит внимателно бръкна в джоба на якето си и показа удостоверението си. Полицаят го взе и отстъпи:

— Не се движи! — и се отправи към полицейската кола. Колин чу, как той по радиостанцията предава информацията.

— Нападнаха ни! Мъжете, които направиха това, точно сега бягат оттук! — Емили все още бе раздразнена.

Колин погледна към края на алеята. Поправка — те вече избягаха.

— Добре детектив, вашите данни са потвърдени.

Колин отпусна ръце.

— Трябва да претърсите района. Току-що ни нападнаха четирима мъже. — Които ги предупредиха, да не си врат носовете в демонския бизнес.

Нямаше да стане.

— Бяха облечени целите в черно и носеха черни скиорски маски — което щеше да направи случая доста сложен. — Единият имаше татуировка във вид на змия на лявата си китка. Лидерът им се казва Скот — не много, но това бе всичко, с което разполагаха към момента.

— Нападнали са ви четирима мъже — зададе въпрос полицаят, който бе отвел Емили встрани.

— Нали това се опитвах да ви кажа досега — отряза го тя.

Патрулният предаде получената от Колин информация.

— Някой от вас ранен ли е?

Емили поклати отрицателно глава.

Колин си спомни за хладната болка в ръката, където единият от нападателите бе успял да забие ножа си. Раната беше престанала да кърви, а ребрата почти бяха спрели да го болят.

— Не — щеше да се е излекувал напълно до идването на линейката на Бърза помощ.

— Защо ви нападнаха? — полицаят, предаващ информацията по радиото изпитателно погледна Колин.

„Защото се приближихме твърде много“. Колин сви рамене. Трябваше да бъде внимателен. Не можеше да изтърси нещо от сорта: „Ами вижте, на демоните не им хареса, че душа в територията им“.

Но все пак неговото присъствие тук е накарало някой да занервничи.

Което беше добре. Много добре!

Емили мина покрай него, вдигна очилата си от земята и започна да почиства стъклата им с края на блузата си.

— Той все още ли е тук? — попита Колин, снишавайки глас заради полицаите. Емили каза, че „Другият“ е силен и затова му стана интересно дали е останал, за да се наслади на шоуто до края.

Емили поклати глава:

— Не, тръгна си, когато дойдоха полицаите.

Колин изсумтя, опитвайки се да подреди фактите.

— Е, Док, мисля, че успяхме все пак да привлечем нечие внимание. — Той сви пръстите си, усещайки как бързо заздравялата плът леко се опъва.

— Да, предполагам, че е така. — Тя хвърли поглед на алеята. — И какво, ще последваме ли съвета им?

Тя направо натърти на думата в множествено число.

— Ти как мислиш?

Емили сложи очилата си.

— Мисля, че изобщо не ми харесва, когато ме нападат изроди в черни скиорски маски.

Колин се опита да сдържи усмивката си.

— И аз не съм във възторг от това.

— И освен това мисля, че е добре, че сме успели да накараме някого да нервничи. — Тя предизвикателно вирна брадичка, все още вглеждайки се в тъмното. — Това означава, че сме на верния път.

Колин сви устни.

— Това е опасен път, Док. — Изобщо не му харесваше, че Емили може да се окаже в опасност. Когато онова копеле сключи пръсти около гърлото й…

— Въпреки това, което си мислиш, Гит, аз не съм чак толкова изнежена. — Тя най-накрая го погледна. В очите й се четеше решителност… решителност, и ако не се лъжеше — въодушевление.

Гит се досети, че докторката обича опасността. Харесваше й да усеща адреналина, разливащ се по вените, когато гледаш страха в очите.

Боже, тази жена наистина можеше да му хареса.

— Не, изобщо не си нежна — съгласи се Колин, спомняйки си, как тя се хвърли върху единия от нападателите, опитващ се да го нападне в гръб. Негодникът най-вероятно още усещаше топките си в гърлото.

Докторката се оказа много по-силна, отколкото предположи той в началото, но тя все пак бе човек. И затова онези, които ги нападнаха — демоните, можеха с лекота да я убият.

А като си спомни и за Нощния Касапин… С него работата ставаше още по-лоша. Срещу такъв противник нито един смъртен нямаше шанс да оцелее. И Емили нямаше такива шансове.

— Няма да ме изхвърлиш от разследването — твърдо произнесе Емили и Колин за миг се запита, дали тя в момента не използваше дара си, за да прочете мислите му. — Евтините заплахи на демоните няма да ме накарат да побягна, накъдето ми видят очите.

Заплахата може би не, но ако тези демони я хванеха? Когато той не е наоколо, за да я защити?

Но веднъж тя вече беше изгорила един демон, за да се защити, напомни си той. Изгорила е човека, който я е нападнал…

И едва не е изпаднала в кома.

Не, докторката не е създадена, за да се бори с демони и шифтъри.

Но точно това правеше в момента. И демоните го знаеха.

— От тук нататък, ситуацията ще става още по-сериозна — предупреди Колин. Колкото по-близо си до убиеца, толкова по-опасно става.

— Наясно съм. — Просто и ясно. И нито намек за страх.

Той протегна ръката си с дланта нагоре. Емили погледна надолу към нея, леко намръщена. След това много, много бавно, положи своята длан върху неговата.

Пръстите му незабавно се свиха около нейните.

— Готова ли си за това, което може да се случи? — Колин имаше предвид не само случая. И опасността. Имаше предвид тях. И напрежението, което усещаше всеки път, когато беше край нея.

Емили просто кимна.

— Постоянно ще имаш нужда от мен.

О, той не се съмняваше в това. Тялото му вече се нуждаеше от нея. А и възбудата от битката все още циркулираше в кръвта му.

Но тя имаше право за случая. Дали й харесваше, или не — а на него определено не му харесваше — Колин имаше нужда от нейния дар, за да може да разкрие убиеца.

Заедно, те ще продължат да преследват Нощния Касапин. Ще станат нещо като партньори.

И той със сигурност щеше да пази гърба й. Постоянно.

Зад гърба им полицаите разговаряха. Сирената вече не раздираше тишината на нощта, но бяло-сините светлини все още осветяваха алеята.

Колин искаше да остане с докторката насаме. Да я изведе от тази проклета и воняща уличка. Да я откара вкъщи, където тя щеше да бъде в безопасност.

Където той можеше да се притисне в нея и да я съблече. И да я вземе.

Беше успял да укроти звяра, когато пристигнаха полицаите. Но адреналинът все още бушуваше в кръвта му и го подхранваше. Правеше го силен. Караше го да иска, да желае онова, което му е нужно…

Емили.

Пръстите му се стегнаха около ръката й. И определено точно сега беше времето да завършат за днес. Докато все още бе в състояние.

— Да вървим — промърмори Колин. — Давай да се махаме оттук. — С ченгетата можеше да говори по-късно.

Емили още веднъж огледа тъмната алея. Лека тръпка премина през тялото й. Колин с труд се пребори с желанието си да я притисне към себе си, да я стопли и да я задържи.

Не трябва униформените да ме виждат да го правя. Слуховете и без това се разпространяват в управлението със скоростта на горски пожар.

— Онзи, другият, когото почувствах… — Емили прехапа устна за момент. — Беше силен, Колин. Много силен.

— Демон ли беше?

Тя отново си спомни за Найл. Дан беше той? Нима се беше ядосал, че бяха нахълтали в клуба му? И бе изпратил своите биячи, за да ги сплаши?

— Да. Минимум десето ниво.

Пак тези нива. Колин все още не разбираше какво означават, но се досещаше, че демон от десето ниво не може да означава нищо добро.

Имаше нужда да научи повече за света на демоните.

И то бързо.

Тръгна към джипа си, подбутвайки и Емили в тази посока. Надяваше се нападателите им да не са унищожили колата му.

— Хей, детектив Гит, почакайте, трябва да…

Колин само хвърли мрачен поглед през рамо.

— Ще позвъня в участъка — отсече той, прекъсвайки полицая. Двамата с Емили от дълго време се намираха на открито. Искаше да я отведе на защитено място и да получи отговор на няколко въпроса.

— Трябват ни вашите показания, не можете просто така…

— Мога — отвърна Гит и продължи пътя си. Даването на свидетелски показания в полицията не беше първа точка в списъка му с неотложни неща. Трябваше да е внимателен в това, което разказва на полицаите. Не можеше просто да ги информира, че групичка демони току-що ги е нападнала на алеята.

Последния път, когато Гит се опита да разкаже за Другите, партньорът му не го прие добре.

Да, Майк определено не подходи към ситуацията с разбиране. И когато Колин се трансформира, за да докаже думите си, тогава всичко отиде по дяволите.

Защото Майк, партньорът, който прикриваше гърба му на улицата, младежът, с когото заедно завършиха академията, вдигна пистолета си и се опита да го убие.

Понякога хората просто не приемаха истината добре.

Така че лъжата оставаше единственият изход.

Беше жалко, че трябваше да лъже полицаите, но лъжата определено бе по-добра от смъртта.

Това беше философията, която споделяше Колин.

Завиха зад ъгъла. Слава Богу, джипът си стоеше на мястото, без нито една драскотина.

Колин рязко въздъхна от облекчение. Отвори вратата до шофьора и помогна на Емили да се качи. Искаше му се възможно най-бързо да се измъкне от този квартал.

Но той щеше да се върне. Смяташе да се върне и да проведе дълъг и приятелски разговор с Найл.

Колин не му вярваше. Дори за минута.

Заобиколи джипа и бързо влезе вътре. Покрай тях прелетя патрулка. Добре. Най-накрая подкреплението пристигна и щяха да започнат оглед на района. Макар да не вярваше, че ще намерят нападателите.

Колин караше бързо в нощта. Движението почти отсъстваше и улиците бяха тъмни. Емили стоеше притихнала на седалката до него и той почти чуваше мислите й.

Излезе от магистралата и зави наляво на светофара.

— Къде по дяволите караш? — Емили най-накрая се отърси от транса си. — Това не е пътят за моя дом!

— Не, не е. — Колин леко се намести на седалката и продължи шофира. — Не те водя в твоя дом. — Това щеше да бъде опасно. Демоните просто можеха да я чакат там. А той не беше готов да поеме този риск.

Освен това искаше тя да бъде с него, искаше…

— Къде ме водиш? — С крайчеца на очите си забеляза, че тя хвана дръжката на вратата.

— Отпусни се, Док.

— Ти. Къде. Ме. Водиш?

— В моята къща.

— Дяволите да те вземат! Не можеш да го направиш! — Чу слабия, стържещ звук от забиването на ноктите й в тапицерията. — Обръщай джипа си и карай към вкъщи.

— Извини ме, Док, но това няма да стане. — Не че той искаше да го направи де. — Ако не си забравила, след нас има демони.

— Не съм забравила…

— И понеже аз съм ченге от полицията на славния град Атланта, съм задължен да обезпеча твоята сигурност. — О, колко добре прозвуча! И освен това беше истина. Е, почти!

Искаше да я пази. Освен това я желаеше.

И независимо дали на докторката й харесваше или не, идваше с него в къщата му. И след като се окажат вътре… Ами какво щеше да стане по-нататък, изцяло зависеше от нея.