Синтия Идън
Горещо след полунощ (15)

Глава 15

Върху езика му имаше кръв. Топлата, сладка кръв на врага му. Колин вдигна глава и наддаде пореден вой. Искаше му се да се впусне по следите пантерата и да я довърши, но…

Пред него на колене стоеше Емили. Очилата й бяха изчезнали. Очите й изглеждаха прекалено големи върху бледото лице. Надушваше страха й и както обикновено този замайващ аромат възбуди неговия звяр.

Допълзя по-близо, питайки се дали ще успее да опита вкуса на този страх — върху кожата й, в кръвта й.

Емили с треперещи пръсти го галеше по козината. Беше в див ужас, но не бягаше.

И точно това го дразнеше най-много. Искаше му се тя да побегне и тогава той щеше да я подгони, да я настигне и да заяви правата си над нея.

Човекът започна да се бори да затвори звяра отново. Събра всичките си сили, за да се преобрази.

Бележи я! Заклейми я! Думите горяха в съзнанието му. В кръвта му. Нямаше друг избор.

Инстинктите на хищника се смесиха с инстинктите на човека и се превърнаха в едно цяло.

Вземи! Овладей! Моя!

Сражава се за нея, проля кръвта си, заслужи си я като награда.

Моя!

Мускулите му изгаряха от огнената болка, когато трансформацията премина през тялото му. Костите му се чупеха, разтягаха и променяха формата си. Ръцете и краката му се появиха отново. Целият се тресеше, докато се преобразяваше. Изпълни го дива ярост. Емили го гледаше и виждаше в истинската му същност.

Чудовище.

Не мъж. Никога човек.

Отвори уста и наддаде вой в нощта… а когато превъплъщението приключи, този вой се превърна в яростен човешки вик.

Колин стоеше приклекнал на земята пред Емили. Ръцете й се отдръпнаха и тя се вгледа в очите му. Дишането й беше бързо и шумно, а бързото туптене на пулса й можеше да се забележи в основата на врата й.

— Колин, всичко…

Той я сграбчи, изправяйки се на крака. Беше гол, но изобщо не усещаше прохладата на нощния въздух. Усещаше само… Емили.

Вземи! Овладей! Заклейми!

Дали това беше желанието на звяра, или на мъжа? Колин не знаеше. А и не го интересуваше.

Дръпна блузата й и копчетата се разхвърчаха във всички посоки. Отмести настрана сутиена й, обхвана с устни зърното й и започна жадно да го смуче, поемайки сладката й плът в устата си.

— Колин! — Бедрата му се притиснаха в нейните. — Не тук! Не можем…

— Тук! — Отвърна той гърлено. — Сега! — Членът му бе напълно възбуден и тръпнещ от желание. Искаше да е вътре в нея. Искаше да усети, как плътта й здраво се стяга около него.

Овладей!

Колин пое в устата си другото й зърно. Смучеше. Ближеше. Захапваше.

Емили потръпна и простена. С отчаян и страстен стон.

Докторката го желаеше. Еуфорията го обзе. Тя знаеше какъв е той в действителност и все пак продължаваше да го желае.

Не смяташе да го отхвърля. Напротив. Пръстите й здраво стискаха раменете му, а бедрата й се потъркваха в неговите.

Мамка му, да!

Емили носеше пола — свободна черна пола, стигаща почти до глезените й. Колин сграбчи плата в юмрук и рязко го вдигна до кръста й. С лявата си ръка покри сърцевината й и през бикините й усети горещината на плътта. Започна да гали нежните й гънки през тънката материя. Богатият аромат на възбудата й напълни ноздрите му.

Вземи!

Обърна я с гръб към себе си. Ръцете й се повдигнаха и тя опря длани в стената пред нея.

Трябва да я заклейми.

Вземи!

Колин се тресеше от чувствения глад, обхванал тялото му. Разбираше, че действа твърде грубо, но не можеше да се спре.

Бикините се разкъсаха под пръстите му. Приятните извивки на двете половинки на дупето й го изкушаваха съблазнително.

Колин обхвана пениса си с ръка и го погали по цялата дължина. Върху нежното връхче на главичката му проблясваше малка капка.

Влез в нея!

Колин раздели с пръсти нежните й гънки и притисна върха на члена си до желания вход.

— Няма… да… бъде… нежно… — Той просто не можеше. Не и тогава, когато страстта просто го поглъщаше. Капки пот избиха по тялото му, мускулите му трепереха в опит да се сдържи.

— Аз… ах… няма… значение! — Емили се извиваше, влажната й плът се плъзгаше по тялото му. — П-просто ме вземи!

Контролът му се скъса. Човекът и звярът… изръмжаха от удоволствие. Колин рязко нахлу в нея толкова дълбоко, колкото можеше.

— Колин! — бедрата й се задвижиха срещу неговите. Опряла ръце в стената, Емили се заизвива по-бързо.

Колин сграбчи косата й и я дръпна назад, оголвайки гърлото й. Членът му се врязваше в нея, отново и отново…

Емили стенеше, хлипаше, извиваше се и се търкаше в тялото му. Всеки неин стон, всяко нейно движение сякаш увеличаваше дивата страст, бушуваща в тялото му.

Устните му се притиснаха към врата й и облизаха кожата. Зъбите му бяха дълги и остри, когато ги прокара по гърлото й.

Ухапи! Бележи! Заклейми!

— О… Боже… Колин… — Тя още по-силно изви врата си, продължавайки да движи бедрата си срещу неговите. — Аз… аз… свършвам…

Плътта й се стегна, обхващайки го още по-плътно. По дяволите, да! Колин оголи зъби, проби нежната кожа и стигна до вената.

Когато горещата кръв на Емили нахлу в устата му, Колин буквално се взриви в тялото й, тласна се за последен път, вкарвайки члена си дълбоко в нея.

Сърцето му биеше лудо, пот покриваше тялото му. А зъбите му все още бяха забити в гърлото й.

Емили тихо простена. Но това беше звук от удоволствие, не от болка. След освобождението плътта й все още се свиваше в леки спазми около него.

Колин разбра, че е прав. Да, той можеше да вкуси страха й. И той бе опияняващ. Както и вкусът на нейната страст.

Вампирите пият кръв, защото трябва да живеят. И за да станат по-силни.

Шифтърите-вълци пият кръв, за да убият или за да заявят правата си.

За да убият, е достатъчно просто да разкъсат гърлото на жертвата и да оставят кръвта да потече в гърлото им. Или да забият зъби във вратната вена, точно както беше направил Колин, и да изпият жертвата си до капка.

Тялото на Емили омекна в прегръдките му.

Но когато предявява права… Шифтърът-вълк оставя своя белег един-единствен път и за цял живот. Заявявайки правата си над своята половинка, той я захапва и опитва кръвта й, за да може да поеме нейната същност в себе си.

Вземи! Овладей!

До самата смърт!

А понякога и отвъд смъртта.

Сърцето на Емили започна да забавя ритъма си. Дишането й едва се чуваше. Колин се насили да повдигне глава.

Емили не беше просто плячка.

Тя означаваше твърде много за него.

Колин я взе на ръце и главата й безсилно се облегна на рамото му.

И как сега, по дяволите, щеше да й обясни, че току-що бяха извършили нещо, което беше равносилно на брачна церемония при шифтърите-вълци?

Шифтър-вълк. Детективът е шифтър. Перфектна слука!

Колко време беше изминало, откакто за последен път премери сили с някой от неговия вид?

Прекалено дълго.

Прекалено дълго време той убиваше онези, които бяха по слаби. Най-накрая сега се бе появил достоен съперник.

Гит я беше белязал. Беше я признал за своята спътница в живота. Интересно, милата докторка дали е наясно с това, което се бе случило току-що?

Тя е голям експерт по „Другите“… трябва да се досеща за нещата.

Кой би си помислил? Докторката стана идеална половинка на шифтъра-вълк.

Несъмнено в Емили Дрейк се криеше нещо недостъпно на пръв поглед.

Не всяка може да стане спътница на вълк.

Но Емили успя.

Много интересно.

Колин я подържа на ръце още известно време, след което я постави на крака. Грабна скъсаните си дънки и се опита с тях да покрие тялото си. Наметна върху раменете си това, което беше останало от ризата му и отново протегна ръце към Емили.

Извеждайки я от алеята, стойката му издаваше инстинктите, управляващи го в момента — собственик и защитник.

 

 

Колко жалко, че детективът току-що му откри най-голямата си слабост.

Жена. Слаба, човешка жена.

А хората… те умираха толкова лесно. Но пък така хубаво крещяха.

Време беше за още едно убийство.

Докторката и без това бе в списъка му. От момента, в който узна, че Джилиан си е записала час при нея.

За да отреже всички нишки.

Но сега правилата на играта се промениха.

И той трябваше да внимава. Детективът охраняваше докторката си прекалено добре. Трябваше да ги раздели и така да ги превърне в по-уязвими.

Устните му се извиха в усмивка, оголвайки кучешките му зъби.

И той знаеше кого точно ще използва в капана си за примамка.

 

 

На другата сутрин Емили рязко се пробуди от сън. Пулсът се блъскаше в гърдите й, засилен от странни заплетени кошмари — тя бягаше, ухапаха я…

Разбра, че не е било сън, когато ръката й се вдигна и докосна гърлото й. Кожата на това място беше леко възпалена и подута.

Миналата нощ Колин я ухапа. И пи от кръвта й.

Проклятие.

Тя преглътна и се огледа. Неговата спалня. Тя почти нищо не помнеше от пътуването им до дома му. Беше опиянена от полученото удоволствие и… навярно от загубата на кръв.

Беше чувала, че шифтърите пият кръвта на плячката си. Пантери, лъвове, мечки… Те правят това дори и когато са в човешка форма. Предполагаше се, че кръвта ги възбужда сексуално.

Емили беше чувала и за това, че шифтърите пият кръвта на половинките си. А и с Колин миналата нощ изобщо не се чувстваше като плячка.

Чувстваше се като негова половинка.

По дяволите!

Винаги беше смятала, че в края на краищата ще свърже живота си с някой мил, добродушен и нормален мъж. Банкер, счетоводител или с някой с подобна скучна професия, но съвсем нормален и напълно безобиден мъж.

Не и с шифтър-вълк.

Какво беше направила?

И защо в къщата е толкова тихо?

— Колин? — Нямаше отговор. Емили направи малко по-силен опит. — Колин? — Пак нищо. Погледна към часовника на нощното шкафче до леглото. Осем и половина. Колин по всяка вероятност вече е в управлението.

В долния край на леглото стоеше чанта. Емили забеляза логото върху едната й страна — бяха новите й дрехи.

Как са попаднали тук? Тя ги остави в чантата, паркирана до полицейския участък…

Тишината бе нарушена от тиха мелодия, в която Емили разпозна рингтона на своя телефон. Скочи от леглото и видя чантата си, захвърлена на пода. Сграбчи телефона си и каза:

— Дрейк.

— Доктор Дрейк… Смит е.

Гласът на патоложката звучеше твърде особено. Емили забърза към прозореца, надявайки се там обхватът да е по-добър.

— Смит? Какво става?

— Трябва… да… те… видя…

Емили си помисли, че гласът на жената беше прекалено висок и страхът, които звучеше в него, нямаше нищо общо с лошата връзка. Може би Смит е разбрала нещо по новия случай? Или нещо за Другите!

— Ами, добре. В лабораторията ли си?

— Да. Побързай. — И връзката прекъсна с тихо щракване.

Емили намръщено погледна към телефона в ръката си.

Още с излизането си навън установи, че Колин явно е имал натоварена сутрин — намери автомобила си, паркиран на алеята пред къщата. Това обясняваше и наличието на чантата, която Емили беше оставила на задната седалка на колата си.

След двадесет минути тя влезе в полицейския участък. Умишлено пропусна етажа, на който работеше Колин. Все още не искаше да го вижда. Наложи се да остави косата си разпусната, за да скрие синината на врата си.

Не знаеше как ще реагира, ако го види. Дали ще го целуне или ще удари негодника с всички сили. Проклятие, тя беше напълно объркана. Но не можеше да отрече, че го желае. И нещо повече — беше започнала да му вярва. А от много години не се бе доверявала на никого.

Тя имаше проблем. Сериозен проблем. Емили изобщо не разбра кога увлечението й по Колин бе прераснало в нещо толкова сериозно.

С тих звън асансьорът спря на подземния етаж и вратите се отвориха. Емили излезе в коридора и дочу тихия звук на любимия джаз на Смит. Високите й токчета силно тропаха по пода, докато приближаваше към лабораторията. Отвори вратата с думите:

— Смит, тук…

Не можа да довърши, виждайки локвата кръв на пода до бюрото й.

„Може би следващия път пак ще нападна жена“.

О, Боже, не!

— Смит! — Емили се затича напред, викайки името й и се подхлъзна на кръвта.

О, по дяволите! Лабораторията беше напълно опустошена — бюрата бяха преобърнати, навсякъде бяха разпилени документи и папки, а оборудването — разхвърляно наоколо в ужасен безпорядък.

Още една локва кръв.

Но нямаше тяло. Нямаше никаква следа от Смит.

Без колебание Емили отпусна менталната си бариера. Трябваше да се увери, че Нощният Касапин е бил тук.

Вълната от енергийна ярост се стовари върху й и за малко не я събори. Коленете й се подкосиха. Същата черна енергия, която Емили усети в сградата на Канала, сега я усещаше и тук.

Нощният Касапин. Изглеждаше така, сякаш копелето беше променило начина си на действие. Този път бе нападнал през деня, когато никой не го очакваше.

И беше хванал Смит.

Защо? Емили бавно се изправи. Коленете й продължаваха да треперят. Погледът й обходи лабораторията. Копелето винаги убиваше. И оставяше труповете като подигравка към полицаите. Нямаше причина да вземе Смит със себе си.

Освен ако…

Емили се обърна и побягна по коридора.

Освен ако копелето не я беше взело за заложник.

 

 

Изминаха дванадесет часа. Емили стоеше зад бюрото на Колин, стиснала в ръцете си чаша с кафе. Пред нея насам-натам се разхождаше МакНийл с аленочервено лице.

— И нито един шибан полицай не го е видял! Този изрод е влязъл в моя участък, заловил е Смит и нито едно шибано ченге не го е видяло!

Той повтаряше тази фраза вече в продължение на няколко часа. Ръцете му трепереха, а в очите му се четеше напрежение и безпокойство.

Телефонът на бюрото на Колин иззвъня. Всички за миг застинаха, след което Колин се хвърли напред и вдигна черната слушалка.

— Гит!

Очите му се разшириха от удивление и той с жест повика Брукс. Партньорът му бързо включи микрофонната връзка на телефона.

Участъкът потъна в пълна тишина, докато всички се вслушваха в гласа на Колин, звучащ по говорителите.

— Нетърпеливо очакваш обаждането ми, така ли, детектив? — гласът беше метален, изкривен.

— Кой е? — настоятелно попита Колин и толкова силно стисна слушалката, че кокалчетата му побеляха.

— Ти знаеш кой съм аз.

— Не, не зная. Затова, защо просто не…

— Вестниците ме наричат Нощния Касапин. Но както виждаш, аз ловувам не само през нощта. — Обаждащият се разсмя. От скърцащия и стържещ звук по гърба на Емили пробяга тръпка.

— Попитай копелето за Смит — заповяда му МакНийл.

— Искам да поговоря със Смит — изръмжа Колин.

— А, да, така си и мислех, че ще кажеш това. Какво щастие, че все още не съм й изтръгнал гърлото. Това щеше да направи разговора много труден.

През слушалката се чу женски вик.

Смит.

— МакНийл, п-помощ… — Думите й прекъснаха с болезнен стон.

Отново се разнесе смях. И мъртва тишина от страна на Смит.

Емили преглътна.

Събралите се наоколо полицаи бяха бледи и съсредоточени.

Но Колин… в неговите очи просто гореше ярост. Прекалено много ярост. Звярът беше готов да се измъкне на свобода.

— Какво, по дяволите, искаш, Касапино?

Тишина. Прекалено дълга. Почти осезаема.

Колин проскърца със зъби.

— По дяволите…

— Взел съм грешният доктор.

Кръвта на Емили се смрази.

Погледът на Колин се стрелна към нея.

— Трябва ми другият.

Колин не отместваше поглед от нея.

— Не разбирам за какво говориш, ти смахнат кучи син, но…

— Тя е точно пред теб, нали? Сладката и симпатична доктор Дрейк. Изключителна е. Тя толкова много знае за… нашия вид.

МакНийл изруга.

— Предлагам ти сделка, детектив. Смит за доктор Дрейк. Пълноценна размяна.

В този момент Емили видя как звяра на Колин скъса веригата.

— По дяволите, няма да стане, кучи…

Тя скочи на крака и изключи копчето за микрофонната връзка, за да може сама да говори с негодника.

— Кажи къде и кога. — Тя няма да стои безучастно настрани, докато изродът убива Смит. Не и ако имаше шанс да я спаси.

Тишина, след което…

— Доктор Дрейк. — Той почти измърка думите. Дотолкова, доколкото можеше да мърка робот. — Нещо ми подсказваше, че си там.

Значи задникът си пишеше червена точка за правилна догадка.

— Не пипай Смит — заповяда му Емили със студен и спокоен тон. — Кажи ми къде да дойда, за да може да стане размяната.

Колин поклати глава и твърдо я хвана за ръката.

— По дяволите, за нищо на света.

Емили повдигна брадичка и повтори.

— Кажи къде да дойда.

— Района на складовете. Сграда 13. И, Докторе, трябва да дойдеш сама. Съвсем сама. Само ако помириша ченгето, ще потънеш в кръвта на Смит.

Емили му повярва.

— В полунощ, д-р Дрейк. Ще се видим тогава. — И от телефона се разнесе сигнала за прекъснат разговор.

Емили въздъхна. Дори не беше усетила как е задържала дъха си. Колин внимателно я гледаше, докато върху лицето му сякаш бе застинала желязна маска.

— Ти няма да ходиш там! — Заповед. И той явно очакваше тя да се подчини.

— Ако не отида, Смит ще умре. — А Емили изобщо не искаше смъртта на Смит да тежи на съвестта й.

— В моя кабинет, веднага. — МакНийл се втурна напред, без да се обърне, за да се увери, че заповедта му се изпълнява.

Колин дръпна Емили след себе си, без да отслабва захвата си върху ръката й. Вкара я в кабинета и тръшна вратата след тях.

— Какво, по дяволите, си мислиш? — изръмжа той. — Ти никога, повтарям — никога повече няма да се намесваш в мое разследване по такъв начин, ти…

— Направих това, което трябваше да направя. — Животът на Смит зависеше от това. Друг вариант нямаше. — Кажи ми, Колин, какво би направил, ако той беше поискал да направи размяната на Смит с теб?

Около челюстите му заиграха мускули, което бе очевиден отговор.

— Трябва да й помогна. Ако не го направя, той ще я убие. — Ще разкъса гърлото й, както е постъпил и с другите жертви.

— В момента, в които влезеш в сградата, той ще те убие. — Едва успя да изговори думите Колин. Гит силно я дръпна и я притисна в обятията си. Топлината на тялото му я обгърна от глава до пети, а яростта му се извиваше във въздуха около тях. — Мислиш ли, че просто ще стоя и ще гледам как това ще се случи? — Устните на Колин се нахвърлиха върху нейните, горещи и настоятелни. — Дяволите да го вземат! Няма начин! Току-що те открих. И нямам намерение да те губя.

Дъхът на Емили само дето не спря.

— Колин…

— Ако вие двамата вече приключихте, то трябва да решим какъв ще бъде следващият ни ход — ядосано изръмжа МакНийл и удари с юмрук по бюрото.

Емили трепна. Изобщо беше забравила за капитана.

— Този мръсник е шифтър. И когато каза, че може да надуши ченгето, разбрах, че той точно това има предвид. — Капитанът заскърца със зъби. — И как ще успеем да вкараме някой вътре за прикритие, без да ни усети. Без да го вбесим и без сами да го накараме да убие Смит?

Емили погледна към Колин. Трябваше да има начин да…

— Аз ще се преобразя — тихо каза Колин. — Той ще подуши животното, а не човека.

МакНийл се намръщи.

— Ще се преобразиш… — и той подсвирна. — Значи ти си един от тях. — Пауза. — Знаех, че си от „Другите“, но не разбрах… — МакНийл спря и поклати глава. — Шифтър.

„Само ако знаеше цялата истина…“, помисли си Емили.

— Ще последвам Емили до склада. — Пръстите на Колин усилиха хватката около ръката й. — И ще заловя копелето.

МакНийл погледна към Емили:

— Емили, ще ни оставиш ли за минута?

Тя кимна, усещайки повишаването на напрежението в стаята. Пристъпи към вратата, но Колин не пускаше ръката й.

— Колин…

Той преглътна. Бавно отпусна пръсти и освободи ръката й. Очите на Гит светеха от препълнилите го емоции, а между устните му проблясваха кучешките му зъби.

Вдигна ръка и го поглади по лицето:

— Всичко ще бъде наред. — Произнесе думите, в които тя самата се съмняваше. Просто искаше проблясъците на страх за нея, които се четяха в очите му, да изчезнат.

Колин обърна глава и целуна дланта й. Стори й се, че белегът, оставен от него на гърлото й, започна да пулсира.

— Аз… аз ще чакам отвън. — И ще се опита да се концентрира за срещата с убиеца. И ще се опита да се избави от треперенето в коленете. Ще се престори, че е смела, макар че в действителност й се повдигаше от страх.

О, Боже! А ако не успее да го спре и копелето убие Смит?

Или убие нея?

Емили се отдръпна от Колин и бързо излезе от кабинета, опитвайки се да пребори страха си.

Искаше му се да я отведе от управлението. Искаше да я метне на рамо и да я отнесе далеч оттук. Някъде, където е безопасно.

Там, където няма убийци-психопати. Където е тихо и спокойно. Където има голямо удобно легло, върху което да я сложи и да се люби с нея в продължение на часове.

Колин искаше да я заведе на всяко едно друго място, което беше далеч от онзи проклет и затънтен склад.

— Няма да мога да изпратя никого след теб. — МакНийл го погледна с очи, преживели и видели твърде много. — Рисковано е. Хората могат да разберат, срещу кого точно се борим. Не мога да го допусна.

Колин разбираше. Когато влязат в склада Нощният Касапин може да ги чака в животинския си образ. А ако полицаите станат свидетели на процеса на преобразяване…

— И още нещо, Гит. Не ми е нужно някой да залови убиеца.

— МакНийл го погледна право в очите. — Той не трябва да стига до затвора.

Колин просто кимна. Самият той си мислеше същото.

— Направи всичко, което можеш. И просто върни жените живи и здрави. — Пауза. — И се убеди, че копелето повече няма да може да причини вреда на никой.

— Не се притеснявай! — Гласът на Колин стана твърд и гърлен. Вълкът бе близо до повърхността.

Нощният Касапин беше избрал последната си жертва.

Колин издържа погледа на капитана, позволявайки му да прочете намерението в очите му.

— Копелето е мъртво още от момента, в които поиска размяната. — Никой не може да заплашва неговата жена и след това да остане жив.

Никой!

Времето да тръгне на лов, бе настъпило…

Трябваше да защити своята партньорка.