Синтия Идън
Горещо след полунощ (4)

Глава 4

По дяволите, докторката беше толкова вкусна. Колин проникна с език в устата на Емили, наслаждавайки се на усещането на нежните й устни, притиснати в неговите.

Възбудата пулсираше в тялото му и членът му се втвърди. Ароматът на Емили го обгърна също както и топлината от тялото й, притиснато в неговото.

Зарови пръсти в косите й, в този стегнат кок, който направо го вбесяваше, и издърпа копринените кичури. И през цялото време продължи да я целува, да я опитва и да прониква с език все по-дълбоко.

Звярът вътре в него започна да ръмжи от нарастващия глад. Все по-силно и по-силно…

Колин се размърда, опитвайки се да се притисне към нея още по-плътно. Коляното му се удари в скоростния лост, но на него не му пукаше. Когато Емили притисна гърдите си в неговите, усети напрежението във връхчетата на зърната й. Тя го желаеше.

Чудесно, защото той беше на границата да полудее от желание.

И Емили го знаеше. Тя бе влизала в главата му, ровела се е в мислите му и е видяла колко силно я желае той.

Боже, какво имаше у нея, че му действаше по този начин? Всеки път, когато се окажеше около нея, тялото му имаше нужда… той имаше нужда…

От нея.

Страстта се смеси с бушуващата ярост във вените му. Целувката му стана по-груба. Емили тихо простена, но не оказа съпротива. Точно обратното — ръцете й се вдигнаха и се увиха около раменете му.

Желанието му стана неконтролируемо. Прокара ръка надолу по тялото й и я спря на извивката на гърдите й. Пръстите му започнаха да ги галят, а с дланта си усещаше приятната им тежест. Тялото на Емили потръпна, а ароматът на възбудата й се разнесе във въздуха.

Колин усети, че още секунда и ще я вземе точно тук, в джипа, на паркинга — от едната страна с изоставения магазин, а от другата — с улица, пълна с автомобили.

Какво, по дяволите, не беше наред с него?

Той бавно повдигна глава. Дишането на Емили беше накъсано, а устните й бяха зачервени и влажни от целувките му. Колин се облиза — вкусът й все още се усещаше върху тях.

Проклятие! Беше загазил. И то сериозно.

Косата й беше разпиляна по раменете — тъмна като нощта, права и копринена. Очилата й бяха леко изкривени на носа и тя изглеждаше толкова сексуално неустоима, че той трябваше да мобилизира цялата си сила и самоконтрол, за да не започне да я целува отново.

Долу ръцете, сега не му е времето. После, когато остане насаме с нея, ще се възползва от ситуацията и ще вземе всичко, което му се предлагаше.

Такива същества като Колин бяха печално известни със своите сексуални апетити. Досега той не беше успял да намери партньорка, която напълно да удовлетвори желанията му, но докторката… Може да успее да докаже, че е особена и в това.

Естествено, първо трябваше да оправи отношенията си нея, да направи така, че тя да свикне с присъствието му и едва тогава напълно да се отдаде на страстта си по нея.

— И така, за какво си мисля сега, Док? — Че не мога да дочакам момента, в които ще те видя гола. Че искам да лежиш под мен, изричайки името ми по време на оргазма си.

Емили примигна, пое дълбоко дъх, и чак сега забеляза, че ръцете й още са обвити около раменете му. Рязко ги отдръпна и се облегна на седалката си.

— Т-това не трябваше да…

— Но се случи. — Колин изучаващо я погледна, виждайки как се мъчи да оправи косата си с пръсти. — И отново ще се случи. — Беше я опитал втори път и това само бе засилило глада му за нея. Сега вече нищо не можеше да го накара да се откаже от Емили.

Но тя поклати глава в жест на отрицание.

— Ще работим заедно, така че не можем…

— И още как можем. — Вдигна ръка и отмести един от нейните непослушни кичури. Изобщо не го вълнуваше глупавото правило, че не трябва да се сместват работата и удоволствието. Да, те ще работят заедно по случая. И какво от това? Това само го улесняваше да я вижда.

Емили се напрегна.

— Е, кажи ми, Док, за какво мисля сега? — прошепна Колин и сведе поглед към гърдите й. През тънката материя ясно си личаха напрегнатите й зърна. Искаше му се да ги поеме с устните си.

— Аз… аз не зная. — Ръцете й лежаха на коленете, а пръстите й бяха свити в юмруци. — Опитвам се да ти обясня, че обикновено не нахлувам в чуждите мисли без разрешение.

Аха, значи докторката се придържаше към принципа „Не влизай, преди да са те поканили“, така ли? Напрежението в Колин малко спадна. Въпреки това, с огромно усилие той вдигна поглед към лицето й.

— Искаш да ми кажеш, че никога не си използвала своя дар върху мен? — Това наистина много щеше да опрости нещата.

Емили погледна настрани.

Ах, по дяволите!

— Док?

— Само един път, ясно? — тя се обърна към него с блеснали зелени очи. — Когато дойде онази нощ в дома ми. Но го направих, без да искам. Ти просто ми проектираше образи и ме бомбардираше със спомените си. Вдигнах предпазните си щитове толкова бързо, колкото можах.

Бомбардирал я със своите спомени ли?

— Какви спомени? — Той почти изскърца със зъби. — Какво видя?

За кратък миг Емили замълча, след което каза:

— Теб. Беше ранен и покрит с кръв.

Дясното рамо на Колин запулсира от спомена за болката.

— Какво още? — Знаеше, че има още. Емили все още не го поглеждаше в очите.

— Огън.

Колин се напрегна.

— Какво за огъня?

— Слушай, аз просто видях горяща къща. Ти беше там. И гледаше към голямата бяла къща, която изчезваше в огъня.

А пламъците в онази нощ бяха наистина ярки и оранжеви. И по-горещи от Ада. И толкова лакоми. Унищожиха къщата и всичко, което беше вътре в нея.

— Но ти не се притеснявай — промърмори Емили, намествайки очилата си. — Не смятам да чета мислите ти.

Хм, доста обещаващо, но…

— А защо не, Док? Да не би да си опитвала и да си научила повече, отколкото си се надявала? — Нима беше влизала в мислите на любовника си и бе открила, че той всъщност не е този, за когото го мисли?

— Може и така да се каже. — Ъгълчетата на устните й трепнаха. — Мъжът почти успя да ме изпрати в кома.

— Какво?

— Бях на осемнадесет и бях на грешното място с грешния човек. Мислех, че го познавам и че мога да му се доверя. Затова се отпуснах и отслабих защитата си. Тогава разбрах, че съм се лъгала в този мъж още от самото начало. — Тя въздъхна. — След това реших, че за мен ще бъде най-добре здраво да държа защитните си бариери. Прониквам само в мислите на пациентите си. И толкова.

Когато Колин отвори уста, за да зададе въпроса си, тя го изпревари.

— С тяхно разрешение. Никога не надничам в чуждите мисли без него. — Отново стисна устни и добави: — Естествено, ако някой не проектира мислите си с такава сила, че аз просто да не мога да се защитя от тях.

Както беше направил той. Гит въздъхна раздразнено. Слава Богу, че по Атланта не се размотават тълпи от хора с такъв дар като нейния. Определено щеше да е затънал до гуша в неприятности.

— И аз никога не отпускам напълно защитата си — отново заговори Емили с мек глас. — Винаги оставям една част от нея.

Колин изсумтя и включи двигателя на джипа. Искаше му се да я разпита за комата и за мъжа, който едва не е станал причина за нея, но реши, че за един ден това е повече от достатъчно.

Освен това, трябваше да я отведе в участъка. Трябваше да говорят със Смит и да изяснят дали патолога има нова информация по техния случай.

И след като говорят със Смит, Колин щеше да я откара до дома й. След което щеше се срещне с оператора и да изясни каква информация имаше Джейк Донъли по случая.

— Ами ти… не забрави ли нещо?

Колин й хвърли бърз поглед и видя, че тя го гледа с присвити очи.

— Да забравя какво?

Емили произнесе почти през зъби:

— Извинение.

— Ох, Док, няма нужда да се извиняваш. Сега разбрах. — Тя не беше влизала в главата му. Стана му ясно, че Емили все още не знае цялата истина за него, което всъщност бе добрата новина. — Просто се дръж далеч от главата ми и ще се сработим прекрасно. — Дори чудесно, ако всичко станеше така, както го бе намислил. В действителност те щяха да станат…

Емили изръмжа. Истински. И това му хареса. Звярът в него също изръмжа в отговор.

— Нямам намерение да ти се извинявам — отряза го Емили. — Имам предвид, че ти трябва да ми се извиниш.

— За какво трябва да ти се извинявам? — Така де, той не можеше да проникне в нейните мисли, нали?

— Не помня да съм те молила за… за… — Тя замълча изчервена.

Аха, вече се изясняваше. Той не беше проникнал в мислите и, но едва не проникна в нея.

— Вече ти казах и по-рано, Гит. — Тя предизвикателно навири брадичка и го погледна право в очите, без да обръща внимание на почервенелите си страни. — Ако искам да ме целунеш, ще ти кажа.

А, да, докторката не беше почитателка на… — как ги беше нарекла? — самоуверените мъжкари. Е, ако дамата изисква извинение…

— Моля за извинение, Док, изглежда, че моята природа се проявява в цялата си сила. — Естествената му природа, гневът, яростта и страстното му желание се отприщваха всеки път, когато се приближеше до нея.

— Да… аз съм наясно, че… шифтърите имат репутация на много агресивни и, хм…

— Сексапилни?

Тя само премигна.

— Да, такива сме. — За съжаление, болшинството от шифтърите бяха мъже, така че улиците не бяха препълнени с жени със същите апетити.

Но когато я държеше в обятията си, за момент му се беше сторило, че…

— Изглежда, че твоята същност също изплува на повърхността, нали? — Тя отвръщаше на целувките му, триеше сладкия си език в неговия, притискаше се към тялото му и крепко обгръщаше раменете му.

— Може и така да е — тихо проговори Емили, с което заслужи уважението му. Жена, която признава нуждите и потребностите си — точно от такава имаше нужда.

На Колин съвсем не му се искаше да се връщат в участъка. Искаше да продължат да пътуват, по възможност в посока към неговия дом. Където той би могъл да узнае повече за нейните желания.

Но въпреки че все още можеше да усети вкуса й, Гит разбираше, че страстта трябва да почака.

Разследването беше на първо място. Така и трябваше. Но след като заловят убиеца, и о, да, го затворят в мрачната килия, без всякакви надежди той да види слънчевата светлина, тогава ще насочи цялото си внимание на Емили.

А докато това стане, той с удоволствие и по всякакъв повод ще смесва работата с удоволствието.

Тя желаеше Колин Гит. Желаеше шифтъра. Добре, призна си го.

Ускори крачка, за да не изостава от него, докато той вървеше през полицейския участък. Няколко служителя от полицията го поздравиха, но Гит не се забави, за да говори с тях. Просто продължи напред с походката си, тип аз-съм-голям-мъжкар. Тя трябваше да върви два пъти по-бързо, за да не изостава.

Колин бутна вратата, водеща към тъмните и тесни стълби.

— Първо дамите — промърмори той.

— Благодаря. — Емили се мушна покрай него. От аромата на тялото му — топъл и наситен — й се замая главата.

Сърцето й заби по-бързо, дишането й се учести.

О, да. Там, където нещата опираха до детектива, тя определено имаше проблем.

И какво сега? Какво ще прави с него?

Стълбата свършваше пред врата с ръждив цвят. Емили знаеше, какво я очаква от другата страна. Настъпи време да спре да си фантазира за детектива и да пристъпи към работа. Изправи рамене, отвори вратата и продължи по-блестящия бял под, потропвайки с токчета.

Колин посочи към друга врата — метална, с тясна стъклена ивица върху нея.

— Да вървим, Док. Смит ни чака.

Тя пристъпи вътре.

По дяволите, мразеше тази миризма. Бяха изминали седем години, откакто бе стъпвала в морга. Но мирисът си беше същият.

Емили си пое дъх и се опита да потисне позива на повръщане. Боже, това място направо смърдеше. На химикали, хлор и разложение — все миризми, съпътстващи смъртта.

Флуоресцентните лампи на тавана осветяваха застиналата обстановка. В далечния ъгъл стоеше малко бюро. На носилката имаше завито с чаршаф тяло, а близо до него на металния поднос — блестящи и остри медицински инструменти.

— Привет, Гит. Май не си от търпеливите, а? — Висока, слаба и невероятно привлекателна тъмнокожа жена се показа измежду шкафовете с документи. Ръцете й бяха покрити с бели латексови ръкавици, а около врата й висеше синя предпазна медицинска маска.

— Здравей, Смит — Колин ослепително й се усмихна. — Нали знаеш, изминаха най-малко… — и той погледна часовника на ръката си — … пет часа от последното ми посещение тук.

— Хм-м-м… — Смит не се усмихна в отговор, а и гласът й не звучеше особено радостно. После погледът й се премести към Емили. — И си си довел компания?

— Това е д-р Емили Дрейк. Тя е профайлърът по делото Майерс.

Смит кимна и протегна ръка. Най-накрая пълните й устни се извиха в усмивка:

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също.

И тя беше съдебният патолог тук? Жената спокойно можеше да бъде двойничка на Тайра Банкс^[1].

Усмивката на Смит угасна, когато вниманието й се насочи към Колин.

— Слушай, сериозна съм. Престани да ми досаждаш. Работя над тялото толкова бързо, колкото мога. И ако искаш да знаеш, Майерс не е единственият, когото са убили напоследък.

— Да, но само едно от тези убийства е извършено от Нощния Касапин.

Патоложката изумено отвори уста.

— От кого?

— От Нощния…

Смит вдигна ръка:

— Чух те. Господи, искаш да кажеш, че медиите вече са дали име на убиеца?

Колин кимна. Сложи ръка на кръста на Емили и леко я побутна напред.

Тя почувства топлината от докосването му през блузата си и се напрегна, опитвайки се леко да намали силата й.

— Нима копелето не трябва да убие поне двама-трима, преди да има право да получи име? — Смит поклати глава. — Може да се окаже, че това е единично убийство, нали така, д-р Дрейк?

— Да, може би. — В което обаче Емили силно се съмняваше.

Смит се намръщи:

— Смятате, че нашият човек е сериен убиец?

Не и в прекия смисъл на думата. Правилата на поведение на серийните убийци не се прилагаха към „Другите“, когато те преминаха през тънката граница, разделяща доброто от злото.

— Искам да се запозная по-подробно с материалите по делото, преди напълно да се убедя в това. — Добър, с нищо незадължаващ отговор.

— Нощният Касапин — отново измърмори Смит, клатейки глава. — Що за глупаво име? — И тя се отправи към носилката, на която лежеше тялото, покрито с чаршафа. — Този нещастен човек не е бил разчленен от касапин — разкъсали са го зъби и нокти.

Емили леко отпусна защитата си. От страна на патоложката не се усещаше нищо свръхестествено, но в този случай трябваше да се убеди.

Жизнената сила на шифтъра я заля от страната на Колин, но от Смит… Нищо.

Съдебният патолог беше сто процента човек. В нея нямаше нито половин, нито дори четвърт примес от „Другите“.

Това означаваше, че трябва да работи с нея много внимателно.

— Казвате, че жертвата е била ухапана? — повтори думите й Емили, отправяйки се към тялото. — Имате пред вид, че убиецът е проявил канибализъм спрямо жертвата ли?

— Не, от жертвата не е ядено — отвърна Смит, посочвайки с пръст към тялото — Но на гърлото има следи, сякаш нападателят го е хапал. Разкъсал е гърлото му на две и го е раздрал с нокти.

Да, неприятна картина. За съжаление, точно така се беше случило. Пред очите й премина спомен за разкъсаното тяло на Престън.

Няма известни случаи вампири или шифтъри да са се хранили с жертвата си. Да са пили от кръвта й — да, но да са се бранили с човешка плът? Тя знаеше само за няколко демона, които са си позволили това.

— Не го е извършил човек. — Смит престана да почуква с пръст по трупа и погледна Гит право в очите. — Нито един човек не е способен на това.

Колин не произнесе и дума, така че Емили взе инициативата в свои ръце.

— В такъв случай, според вас, кой е нападнал Престън Майерс?

Тъмни като нощта, очите на Смит не се отместиха от Колин дори за секунда.

— Мисля, че е било голямо куче. Може и вълк.

Колин поклати невярващо глава.

— Знаеш, че това е невъзможно, Смит. Камерите…

— Да, разбира се, че зная! По дяволите! — Тя дръпна маската от врата си и я хвърли в коша за боклук. — Но нищо друго не съвпада. Върху жертвата имаше косми от козина, която изпратих за анализ. Скоро трябва да дойдат резултатите. Радиусът на ухапване по врата на жертвата не съответства на ухапване от човешка челюст. А разкъсванията… — Тя за секунда замълча и поклати глава. — Те не съответстват на рани, оставени от нож или шиш за лед. Твърде неравни и дълбоки са.

При шифтърите-вълци ноктите са мощни и смъртоносни — те са по-дълги и поздрави, отколкото тези на обикновен вълк.

— Това е най-странният случай, с който съм се сблъсквала в практиката си. — Смит отново се обърна към Емили. — Но съм уверена, че искам да зная мнението ви за убиеца.

Е, Смит едва ли ще бъде включена в групата лица, имащи достъп до всички материали по делото. Емили знаеше, че Дени ще сподели информацията само с избрани — такива, които ще са в състояние да разберат за „особените“ обстоятелства по разследването.

Смит свали ръкавиците си и протегна ръка към Емили.

— Радвам се, че Гит ви е привлякъл към този случай, д-р Дрейк. Искрено се надявам, че ще успеете да хванете това копеле.

Емили стисна протегнатата ръка.

— Да, аз също се надявам. — Прокашля се и погледна към Колин. — Има ли тук свободен кабинет, който мога да ползвам? Искам да започна с документите.

— Да, приготвили сме ти местенце. — Той посочи към вратата. — Да вървим, ще ти го покажа. Там не е по-просторно, отколкото в шкаф, но тук всички кабинети са такива.

— Беше ми приятно да се запознаем — кимна Емили на Смит и тръгна към вратата.

— На мен също. — Но внимателно я наблюдаваше, докато вървяха към вратата. Канеха се да я отворят, когато Смит ги спря. — Д-р Дрейк, искам да ви попитам само за едно.

Емили се обърна, а Колин, който беше до нея, се напрегна видимо.

— Да?

— Изглежда, че не ви удиви информацията за козина от животно върху тялото на жертвата — Смит наклони глава. — Защо? — Гласът й бе изпълнен с подозрение.

Емили се поколеба.

— Аз й бях споменал за това — изпревари я Колин и сви рамене. — Докато пътувахме насам, споменах за кучешка или вълча козина. — И подари на Смит чаровна усмивка. — Прости, че провалих изненадата ти, Смит.

Патологът видимо се отпусна.

— О, няма нищо, Гит. — Тя тихо се разсмя и призна: — Просто за момент се притесних.

— Притесни се? За какво? — попита Колин.

Без да гледа към Емили, Смит каза:

— За момент ми се стори, че доктор Дрейк знае за престъпника повече, отколкото показва.

И това бе самата истина. Емили също се опита да се усмихне. Получи се малко фалшиво, защото устните й сякаш не я слушаха:

— Имам някои подозрения за убиеца, Смит, но нищо повече това. — Погледна часовника си. Пет следобед. Има време да започне с изучаването на документите по случая и да се убеди в подозренията си, преди да отиде на срещата с Джейк.

Време е ловът на шифтъра да започне.

Докторката прекара последните три часа в офис с размерите на кутия за обувки. През стъклената стена той виждаше стаята и приведеният й над бюрото силует.

Явно съсредоточено размишляваше над нещо, наведена над документите. Снимките от местопрестъплението бяха разпилени по цялото бюро, а наблизо лежаха нахвърляни бележки.

Тя почукваше с обратната страна на химикала по устните си, изучавайки документите. И почукваше, и почукваше…

— Така, така… Това тя ли е? — разнесе се мъжки глас отстрани. Колин не си направи труда да се обърне. Можеше да познае този леко провлачен тембър навсякъде.

Партньорът му се беше върнал.

— Аха, тя е. — Емили отмести бележите си встрани и взе снимка. Вдигна я и започна внимателно да я разглежда.

— Хм…, изглежда доста симпатична. — Столът проскърца, когато Тод Брукс седна.

Колин бавно се завъртя на своя стол така, че да се окаже лице в лице с него. Тод беше хубавецът на участъка. Симпатичен, с кафява, перфектно подстригана коса и прекалено идеални зъби. И големи, кафяви вие-можете-да-ми-имате-доверие очи, които използваше не само за разпит на заподозрени. Идиотите не трябваше да му дават доверието си, но го разбираха прекалено късно.

Брукс ги закачаше на кукичката и ги уверяваше, че е най-добрият им приятел. Но след като получеше признанията им, от очите му изчезваше всичката топлина.

И на сцената излизаше истинският Брукс.

Обикновено партньорът му почти му харесваше. Тод не задаваше глупави въпроси, вършеше си работата и беше дяволски добър в това, което правеше.

Отгоре на всичко беше и женкар — бе преспал с почти всяка жена полицай в участъка.

Но за него щеше да бъде по-добре, ако не включваше докторката в плановете си.

— Тя не влиза в плановете ти, Брукс. — По-добре веднага да сложи яснота в тях. Партньорът му просто сви рамене.

— Добре де, тя работи по това дело, и какво? Можем да…

Колин се наведе към него.

— Не, не мисля, че разбра. Тя е извън зоната на досегаемост.

Влажните кафяви очи премигнаха, след което в тях светна разбиране:

— А… ти вече си я белязал, така ли, партньоре?

Не, все още не я беше белязал. Засега. Това щеше да стане по-късно. Шифтърите винаги бележеха половинката си.

Колин се напрегна. Откъде, по дяволите, му хрумна това? Докторката не е неговата половинка.

Той определено искаше да прави секс с нея, дяволски силно го искаше, но тя не е неговата половинка.

При никакви шибани обстоятелства.

— Жалко. — Погледът на кафявите очи на Тод се отмести над рамото му. — Убеден съм, че искам да я видя на дивана си.

— Брукс, престани да мислиш с пениса си — зад гърба на детектива стоеше намръщения МакНийл.

Тод само стисна зъби, след което въпросително изви вежда.

— Ти знаеше, че той е тук, нали? — Гласът му едва се чуваше.

— Да, по дяволите — Колин дори не се потруди да сниши гласа си. Само вдигна глава и погледна към капитана. — Задържалите сте се до по-късно?

— Чаках д-р Дрейк, исках да поговоря с нея. — И когато Брукс го погледна, МакНийл насочи пръст към гърдите му. — Остави докторката на мира, Брукс. Тя ни е нужна.

— Не за мен трябва да се притесняваш — промърмори Тод.

— Какво трябва да…

— Капитан МакНийл? Гит? Мога ли да поговоря с вас? — попита Емили и чувственият й глас приглуши шума в участъка.

— Да, разбира се, Ем… Д-р Дрейк — кимна й МакНийл, след което още веднъж го мушна в гърдите. — Не я закачай. — Капитанът го подмина с решителна крачка. Брукс също стана и тръгна след тях.

— Хей, аз също трябва да чуя какво има да каже тя.

МакНийл дори не се обърна.

— Утре Колин ще те информира за всичко. Тръгвай си, Брукс.

На лицето на Тод се изписа удивление, примесено с недоверие. Обикновено в полицията нещата не се вършеха по този начин.

— Какво? Но аз се занимавам с това дело и трябва да зная…

МакНийл спря и бавно се обърна с лице към разгневения детектив:

— Ти си длъжен да изпълняваш това, която ти казвам. Тя все още не е изготвила психологичния портрет на убиеца. Когато това стане, ти ще разбереш веднага.

Тод хвърли раздразнен поглед на Колин, след което процеди през зъби:

— Ти ще ми кажеш?

Колин кимна. Щеше да му каже толкова, колкото можеше. Нещо му подсказваше, че капитанът няма да разреши Брукс да узнае всички факти по делото, но това беше за негово добро. Брукс най-вероятно нямаше да повярва, ако започнеха да му разказват за „Другите“. Беше сигурен и в това, че Тод няма да знае как да залови един от тях.

— Добре — кимна Брукс на капитана. — Тогава ще се подчиня на нареждането ви и ще се разкарам оттук. — Той погледна към Емили. — Но първо искам да се запозная с докторката.

Капитанът нещо промърмори, но отстъпи встрани, давайки възможност на Тод да се приближи до Емили, която съвсем леко намръщена наблюдаваше приближаването му.

Колин приближи и преднамерено застана малко по-близо от необходимото до нея.

Брукс протегна ръка.

— Доктор Дрейк, много съм слушал за вас — след което й подари една от чаровните си усмивки на добро момче. — Аз съм партньорът на Колин, детектив Тод Брукс.

Емили прие протегнатата му ръка и я задържа за три секунди — да, Колин ги преброи, след което пусна ръката му.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, детектив. — Косата й все още свободно падаше по гърба, а стъклата на очилата й проблясваха под включеното осветление. Тя погледна към Дени. — Детектив Брукс също ли ще присъства?

— Не, не, той…

— Тази вечер имам заповед да се отправям към вкъщи — отговори Брукс. — Но с нетърпение очаквам възможността в скоро време да обсъдим с вас някои детайли от разследването.

Емили кимна.

Брукс вдигна ръка и отдаде чест.

— Лека нощ, момчета — обърна се и се отправи към изхода.

Емили се върна във временния си кабинет. Колин и Дени побързаха след нея. Гит затвори вратата и шумът от полицейския участък моментално изчезна.

— И така, какво имате за нас, Док? — попита Колин, гледайки снимките от местопрестъплението, разпилени върху бюрото.

Емили вдигна ръка и прибра един непокорен кичур зад ухото си.

— Засега съм нахвърляла основните факти за убиеца. Преди всичко трябва да търсите мъж, но предполагам, че за това вече сте се досетили и сами. Шифтърите обикновено са от мъжки пол. И в нашия случай убиецът трябва да е дяволски силен, за да се пребори с Престън. Още една точка в полза на мъжа. Нивото на неприкрита жестокост също говори за това, че убиецът е мъж.

Аха, Колин и сам се беше досетил, че трябва да търсят мъж.

— Продължавайте.

— Убиецът е млад, примерно между 25–35 години, и мога твърдо да заявя, че е местен.

— Откъде такава увереност, че той не е преминавал оттук случайно? — поинтересува се капитанът. Колин разбираше надеждите му за единично убийство, извършено от някой бродяга.

— Ориентирал се е в къщата, значи я познава — обясни Емили. — Познавал е и района. Как да влезе и излезе, без да бъде забелязан. Убиецът се е познавал с Престън. Той не е случайно преминаващ. Не принадлежи към онези, които по чиста случайност се появяват тук и убиват първата попаднала им под ръка жертва. — А и в случайните престъпления нямаше проява на толкова силна ярост, нали?

— Да… Проклятие. — МакНийл изглеждаше по-мрачен от обикновено. — Горе по върха вървят слухове, че сме се сблъсквали със сериен убиец. — Той погледна Емили. — По рано ми каза, че смяташ, че това няма да е единичен случай и че ще се повтори пак?

— Да, казах. — Стисна зъби. — Но все пак търсеният мъж не подхожда на точния профил на сериен убиец.

— Имаш предвид, докато не е убил минимум трима ли? — поинтересува се Колин.

Тя кимна.

— Според правилата на ФБР убиецът се признава за сериен след минимум три убийства. А ние имаме само един труп.

Докторката нещо премълчаваше. И той го усещаше.

— Но?

— Но аз мисля, че е убивал и преди. — Посочи снимката от камерата за наблюдение, на която се виждаше мъж, влизащ в дома на Майерс. — Той е уверен в себе си. В главата му вече има готов план за действие, съставен няколко дни преди нападението. А и върху тялото на жертвата не са намерени рани, нанесени с неуверена ръка. — Тя облиза устни. — Той е дошъл, за да убие. Той не е „зелен“, не е любител. Знае много точно какво прави.

— Но докато не открием други тела, не можем да кажем, че е сериен убиец — промърмори МакНийл.

— Точно така.

Колин бе съгласен, че това е лошо. Хората започваха да изпадат в паника, когато стане известно, че по улиците на града се разхожда маниак. А тълпа, изпаднала в паника, може да стане опасна.

— Ако той наистина е сериен убиец, няма да нападне веднага. Ще изчака да мине време и всичко да се успокои. Може би няколко дни, а може и няколко години. — Започна да събира снимките на купчина. — Разбира се, нашият мъж е шифтър, а при тях принципите на поведение на обикновените серийни убийци може въобще да не важат.

— А какви принципи може да има? — зададе въпроса си капитанът. Вече не подпираше стената, а заинтересован от разсъжденията на Емили се приближи до бюрото й и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Ами ако сме прави и той е шифтър, положението е следното — произнесе Емили, без дори да погледне Колин. — Извършителят е пет пъти по-силен от нормален смъртен мъж. Притежава голям сексуален апетит, високо ниво на IQ и добре изградени навици за манипулиране на хората.

Колин се напрегна.

— Манипулиране? — Да, тази тема определено не му харесваше.

Емили бавно се обърна към него и го погледна в очите.

— Шифтърите са родени в облика на хора, но цял живот им се налага да скриват своята същност. Те са длъжни да крият животинската си природа, преструвайки се, че не са нещо повече от всички останали. В момента, когато достигнат периода на половото си съзряване, те вече са се превърнали във великолепни измамници. Налага им се да се преструват, иначе хората ще ги убият. Ще ги преследват и убият. — Емили отново погледна към МакНийл. — Той е свикнал да лъже, да се крие и да се слива с тълпата.

— Ако този мъж е толкова добър във всичко — изръмжа МакНийл, — то как, по дяволите, ще го хванем?

Добър въпрос, на който засега Колин нямаше отговор. Разбира се, той ще провери всички следи. След малко Гит планираше да се срещне с Джейк Донъли и да изясни какво знае той по случая. Но да проследи шифтър? Няма да бъде лесно, изобщо няма да бъде лесно.

— Трябва да се потопим в неговия свят — тихо проговори Емили. — Зная, че Престън се е срещал най-малко с един демон. Може да знае и за други СС. Може, след като говорим с него, да изясним някои неща.

Хм, да… докторката току-що повтори неговия план. МакНийл хвърли на Колин въпросителен поглед.

Той просто кимна.

— Това е основният ми план — Емили просто го изпревари. МакНийл обаче продължи намръщено.

— Не можеш да вземеш със себе си Брукс. Той няма понятие от всички обстоятелства в това престъпление.

Да, разбираше, че Брукс няма да му е от помощ. Младежът беше чудесен партньор — умен, надежден и упорит. По дяволите, неговият единствен недостатък бе податливостта му към жените.

Брукс бе страхотен мъж, но нямаше ни най-малка представа за съществуването на „Другите“ в реалния свят. Не знаеше, че онези същества от филмите на ужасите, които обичаше да гледа, всъщност са реални.

Партньорът му живееше в обикновената човешка реалност, в черно-белия свят, където лошите момчета вадят ножове или пистолети. В неговия свят нямаше шифтъри, способни да те разкъсат, или демони, превръщащи враговете си в пепел.

— Вземи със себе си д-р Дрейк.

Колин трепна, чувайки заповедта. Сигурно нещо не бе разбрал.

— Капитане, би ли повторил?

Устните на МакНийл се свиха в тъничка линия.

— Чу ме, Гит. За да разпиташ „Другите“, трябва да вземеш някого със себе си. Имаш нужда от нея. По дяволите, без нея ти дори няма да можеш да видиш разликата между обикновен човек и…

— Не е безопасно за нея — изръмжа Колин, прекъсвайки капитана. Да вземе Емили със себе си при разпита на демони и шифтъри? Не, няма да стане, по дяволите.

— Ти ще й осигуриш безопасността.

— Аз… — Колин се запъна. Разбира се, ако Емили е с него, той ще направи всичко възможно, за да я защити. Но не искаше да я излага на риск. На улицата можеше да се случи всичко. И ако някой си позволеше да й причини болка, докато той е с нея… — От пръстите на Колин започнаха да израстват остри нокти.

Какво по дяволите…

Бързо сви длани в юмруци и се отдалеч и надявайки се, че Емили и МакНийл не за забелязали нищо и да не са видели острите като бръснач нокти, растящи направо от пръстите му.

Боже! Това не му се бе случвало преди. Никога изменението в него не е ставало толкова бързо, ако наоколо не съществуваше непосредствена заплаха.

Какво по дяволите става с мен?

— Колин? — чу се гласът на Емили, в който се усещаха нотки на безпокойство.

Страхотно.

— Тя няма да дойде — той не се обърна и не погледна — нито към нея, нито към капитана. Все още не можеше напълно да се контролира, защото се бореше с вътрешния си звяр.

МакНийл отново изръмжа.

— Детектив, не ставай задник. Тя ти е нужна и ти много добре го знаеш.

Ушите му доловиха тихото проскърцване на паркета. Към мен се приближава Емили. Давай, върни си самоконтрола. Той бързо се обърна и се оказа лице в лице с нея. Зелените й очи се разшириха от изненада, устните й леко се отвориха, а дишането й стана накъсано.

Когато звярът беше толкова близо до повърхността, всички чувства на Колин се обостряха. Ароматът на Емили нахлу в дробовете му, а тихият й шепот — в ушите му. Можеше да долови дори слабия пулс на сърцето й, което в момента туптеше бързо, много бързо.

— Добре ли си? — Тя изпитателно го погледна и присви вежди.

В този момент му стана интересно какво усеща тя? Използва ли своя дар? Опитва ли се да прочете емоциите му? По-рано беше споменала, че той проектира мислите си. Колин беше сигурен, че точно сега звярът в него проектираше емоциите си върху нея.

— Да, добре съм — процеди през зъби той. И това бе самата истина. Звярът отново се опита да изскочи на повърхността, но той успя да го обуздае и окове.

Емили протегна дясната си ръка към него, но спря, когато тя се оказа на нивото на гърдите му. Колин мълчаливо я наблюдаваше, докато тя бавно свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Цивилните не могат да работят на улицата. — И капитанът знаеше това много добре. — Тя няма оръжие и не може да се защити.

— Затова пък може да каже с кого точно трябва да си поговориш, нали детектив? — капитанът направо сияеше. Задник.

Разбира се, че тя можеше да посочи кой да бъде разпитан. С нея разследването щеше да тръгне много по-бързо. Но самата мисъл, че трябва да я вземе със себе си…

Това не му харесваше. Изобщо.

— Имаш нужда от мен, Гит — отново тихо заговори Емили.

Да, тя беше права. Имаше нужда от помощта й за това разследване. Беше му нужна и в леглото. На този етап обаче нямаше да го огрее нито едното, нито другото. Погледна я изпитателно и присви очи.

— Ако го направим, ти ще правиш онова, което ти кажа и ще правиш точно това, което ти наредя. — Трудно щеше да контролира докторката. По дяволите, това беше същата жена, която тръгна след него, когато той й нареди да не мърда от мястото си и се отправи да оглежда запустелия участък срещу дома й.

Мисля, че ще имаш нужда от помощта ми.

Дяволите да го вземат. Да я вземе със себе си на улицата щеше да бъде същински ад за него.

— Какво смяташ, Док? Ще можеш ли? — попита Колин и пристъпи крачка към нея. Телата им бяха толкова близко едно до друго, че усещаше топлината на кожата й. — Смяташ ли, че ще се справиш с това, да получаваш заповеди от мен? — И най-важното — да ги изпълнява?

Тя също стисна челюсти, докато в очите й избухна огън.

— Да — процеди Емили. — Мисля, че ще мога.

Може и да не му харесваше, но всичко сочеше към това, че ще им се наложи да работят на улицата като партньори.

А Джейк Донъли им бе определил среща в „Парадайз Фаунд“ след… — Колин погледна часовника си — по-малко от час и половина. Което означаваше, че партньорството им започва.

Мамка му! Тази ситуация изобщо не му харесваше.

Капитанът му хвърляше ще-е-по-добре-ти-да-не-се-облажваш погледи. Емили също го гледаше намръщено, но в зелените й очите проблясваше гняв. Което не вещаеше нищо добро.

Той се наведе към нея и прошепна с тих глас в ухото й:

— Ако го направим, помни, че главният съм аз. Ти ме слушаш и правиш точно това, което ти кажа.

Тя въздъхна дълбоко и отвърна с рязък тон:

— Знаеш ли, аз не съм идиотка. — Дори не си направи труда да понижи глас. — И разбирам, че ти си този, който има опит с работата в полицията.

О, това беше прекалено лесно. Едва ли щеше да бъде чак толкова лесно.

След което показалецът й се опря в гърдите му.

— Но не забравяй, че именно аз съм тази, която има опит с „Другите“. — И тогава, едва тогава, тя понижи глас и му прошепна: — Можеш да си мислиш, че си най-страшното същество на улицата, Гит. Но аз имам новина за теб… Налагало ми се е да се сблъсквам с много по-страшни неща, отколкото с ченге-шифтър.

Колин бързо хвърли поглед към МакНийл, който го гледаше с вежливо изражение на лицето, но устните му се извиха в лека усмивка.

Колин с усилие преглътна думите, готови да се откъснат от устните му. Ако Емили знаеше за звяра в него, който бе втората му същност, то — той можеше да се закълне в живота си — щеше да се уплаши. Проклятие! Когато предишния му партньор Майк, видя в какво се превръща, той хукна, без да гледа накъде, сякаш го гонеше самия дявол. След което се върна и се опита да го убие.

Добре че не беше толкова лесно, Колин да бъде убит.

— И така, ще работим ли заедно? — Емили отстъпи и взе документите от бюрото. — Или ти се страхуваш, че присъствието ми ще провали разследването?

О, да! Той се вълнуваше от присъствието й. Но явно ще им се наложи да работят заедно. Засега трябваше да се съгласи да играе по правилата на докторката и капитана. И ще направи всичко възможно Емили да бъде в безопасност. Ще е с нея всяка секунда. Надяваше се тя да е говорила сериозно за това, че ще изпълнява нарежданията му, защото от това можеше да зависи животът й.

— Хм, радвам се, че си изяснихте всичко — провлачи МакНийл. — Сега вече мога да си тръгна. — И отваряйки вратата, бързо хвърли намръщен поглед към Колин. — Ще ми разкажеш после как е минала срещата.

Гит кимна едва забележимо. Той вече беше разказал за бележката на Донъли на капитана. Сега осъзна, че решението му не е било сред най-добрите. И бе очевидно, че точно това е причината МакНийл да реши, че докторката има необходимите връзки, за да му помогне в разследването.

А това, че в действителност си беше чистата истина, още повече го дразнеше.

Колин мразеше да е притиснат в ъгъла.

Изчака, докато Емили пожелае лека нощ на капитана, изчака, докато стъклената врата се затвори зад гърба му, и едва тогава я хвана за ръката.

Пръстите му се увиха около китката й, усещайки забързания й пулс.

— Уверена ли си, че си готова за това? — След като пристъпят към задачата, връщане назад нямаше да има. Да си профайлър по делото беше едно — можеше да си седиш в хубав офис с климатик и да си водиш бележки. Но да отидеш да разпитваш Други… това моментално те превръщаше в мишена. А такава мишена никой нямаше да пропусне.

Тя го погледна право в очите. В погледа й не се четеше неувереност или колебание.

— Да, сигурна съм!

— Добре тогава, Док. Давай да отидем и да изясним какво може да ни разкаже операторът. — Часът за срещата с Донъли настъпи. Време беше да навестят „Парадайз Фаунд“.

Ако трябваше да се вярва на докторката, клубът бе най-популярното сборище на демони в града.

От всичките му срещи тази явно не се класираше сред удачните.

Но не можеше да се нарече и несполучлива.