Керелин Спаркс
Коледно желание (7)

Глава 7

Четиридесет и пет минути по-късно Тони бе в апартамента си, нагъваше китайска храна и се кикотеше с Карлос над рекламите в Черните страници.

— Виж тази — посочи той. — Ризница за неживи. Защитете тялото си от досадните дървени колове.

Тя почти се задави с храната.

— Онази с пилата за зъби си остава любимата ми. Трябва да поддържате зъбите си остри.

Карлос се изкикоти.

— Знаеш ли какво е най-хубавото, menina? Сега можеш да се смееш на вампирите.

— Повярвай ми, онова ужасно нападение все още ме притеснява. Просто ставам по-добра в това да не мисля за него. — Ако се замислеше, вероятно щеше да избухне в сълзи. — Имам дълга практика да се уча да се надсмивам над болката, вместо да плача.

Той потупа ръката й.

— Справяш се чудесно. Колко време можеш да останеш тази вечер? Искам да проуча къщата на доктор Проктър в Уестчестър. Трябва да сме запознати с плана на къщата в случай че ни се наложи да измъкнем Сабрина оттам.

— Моля?

Понякога Карлос не звучеше като студент по антропология.

— Няма значение. Ще се справя с чичото. Ти продължавай да работиш по намиране на доказателство за съществуването на вампирите.

Тя въздъхна. Вече бяха решили, че всеки, който прочете „Черните страници“, ще реши, че те са просто някаква шега.

— В задънена улица съм. Изглеждаше толкова лесно да се намери доказателство за съществуването им, но се оказа, че не е така. Дори да запиша някой, който си признава, че е вампир, хората ще помислят, че просто съм наела актьор.

Карлос се загледа в нищото за миг, докато размишляваше.

— Трябва да ги хванеш в крачка. Запиши ги как изчезват или как излизат зъбите им. Иди някъде, където се събират много вампири и се чувстват свободни да бъдат себе си.

— Някое вампирско свърталище?

— Точно. — Той стана и се запъти към прозореца на кухнята. — Имам нещо в апартамента си, което можеш да използваш.

— Плитка с чесън?

На вратата й се почука силно и Тони подскочи.

Карлос се поколеба.

— Очакваш ли някого?

— Не. — Тя забърза към вратата и погледна през шпионката. — О, не!

По дяволите! Със свръхразвития си слух той сигурно я бе чул.

— Какво не е наред?

Карлос смени посоката си и се върна обратно във всекидневната.

— Нищо.

По дяволите! Как Иън бе открил адреса й? Естествено, формулярът й за постъпване на работа. Сигурно бе ходил в Роматех, за да го вземе. На вратата се почука отново и тя се отдръпна назад от нея.

— Искаш ли аз да отворя? — попита Карлос.

— Не, аз ще се оправя — прошепна тя. — Това е просто… той.

— Той? Омразният той, който няма име?

Тони вдигна пръст до устата си, за да накара Карлос да замълчи. Без съмнение Супервампирът ги слушаше.

Карлос се усмихна.

— Той, чието споменаване кара очите ти да блестят с онзи вземи ме, аз съм твоя поглед?

— Това не е истина! — Тя трепна, докато поглеждаше назад към вратата. Спусна се към Карлос и му изсъска тихо: — Прибери се у вас. Преди да съм те убила.

— Ти майтапиш ли се с мен? — Той се настани на страничната облегалка на креслото. — Не бих пропуснал да се срещна с него, за нищо на света.

Тя го блъсна по рамото, но той дори не трепна. Нямаше полза. Наведе се към него, за да може да му прошепне нещо.

— Не казвай нищо за вампирите. Не се очаква да знаеш за съществуването им.

— Устните ми са запечатани. — Очите на Карлос блестяха. — Освен ако той няма други планове.

Тони изпуфтя.

— Да не си посмял да му се сваляш.

— Ау, някой си пази територията, а?

Тя погледна към усмихнатото лице на Карлос.

Третото почукване прозвуча доста по-силно.

— Няма да стане по-млад, скъпа — прошепна Карлос. — Пусни горкия мъж да влезе.

— Наистина ще те убия.

Тя ахна, когато осъзна, че „Черните страници“ стоят на масичката за кафе. Набута указателя под седалката на креслото и забърза към вратата. Уондъркити я последва. Тони завъртя ключалката и отвори вратата.

— Време беше. — Иън влезе в апартамента, килтът му се люлееше над коленете. Погледът му мина покрай Тони и се спря на Карлос. Вдигайки брадичка, Иън се вгледа сурово в другия мъж. — Не мисля, че сме се срещали. С теб ли има среща Тони?

Карлос остана седнал, докато оглеждаше Иън.

— Хубав килт.

Уон изсъска срещу Иън, след това скочи в скута на Карлос.

— Добро коте.

Той бавно погали котката. Иън повдигна вежда.

— Кой си ти и какво правиш тук?

Тони застана пред него.

— Не е твоя работа какво правя в свободното си време.

Иън сниши глас.

— Да, но когато си на работа, аз не съм в много разговорливо настроение. Ти каза, че с удоволствие ще говориш с мен по-късно, така че аз съм тук. Сега е по-късно.

— Сега не е подходящото време.

Той погледна към празните им чинии на масичката за кафе.

— Приключили сте с вечерята си, нали?

Карлос остави Уон в празния стол и се приближи с протегната ръка.

— Аз съм Карлос Пантера, съседът на Тони.

Иън се здрависа с него.

— Иън МакФий.

Карлос погледна от Тони към Иън и се усмихна.

— Ще ви оставя насаме.

— Не е нужно да си тръгваш, Карлос.

Тони го погледна остро.

— Menina, имам малък подарък за теб, не помниш ли? Ще се върна след малко.

Той се запъти към кухнята. Тони се намръщи срещу Иън.

— Мислех, че имаш три срещи тази вечер.

— Не истински срещи — тихо каза Иън. — Просто ще се срещна с тях в един нощен клуб. — Той сниши глас. — За моя вид.

— Нощен клуб? — попита Карлос, прехвърляйки единия си крак през прозореца. — Трябва да заведеш Тони. Тя обича музиката и танците. Нали, menina?

Тони се вгледа объркано в Карлос.

— Мястото не е подходящо за нея — започна Иън.

— Прекалено диво? — попита Карлос. — Не се тревожи. Тони обича да дивее. Нали така, скъпа? — намигна й той.

— Аз… аз не мисля, че ще й хареса — настоя Иън и Тони осъзна, че той не можеше да обясни, че това бе нощен клуб за вампири.

— Тони просто обожава местата, където се случват много неща.

Карлос я погледна остро и тя най-после загря. Вампирско свърталище! Това можеше да е идеалното място да си набави нужното доказателство.

— О, да! С радост ще дойда.

Иън я погледна учудено.

— Така ли?

— Разбира се. — Тя му се усмихна широко. — Ще ме заведеш там, нали?

— Но нали знаеш какви хора ще има там — прошепна той.

— Наистина бих желала да дойда. — Тони се убеди, че Карлос се е измъкнал през прозореца на кухнята. — Все още се чувствам малко некомфортно сред вампирите. Но ако дойда с теб в този клуб, това може да ми помогне да го преодолея. Мога да ви видя в съвсем различна светлина.

Иън кимна.

— Конър ми разказа колко лошо е било нападението. Много съжалявам.

— Оу. — Дали наистина го бе грижа? — Аз… аз съм добре.

Той изглеждаше искрено загрижен.

— Случило се е само преди няколко нощи. Не си имала време да се възстановиш.

— Е…

Тя отметна един изплъзнал се кичур от челото си и го приглади назад.

— Конър каза, че си се била храбро. Беше много впечатлен.

Тя пое рязко дъх. Не, по дяволите, не го бе преодоляла. Целият този разговор й лазеше по нервите. И следите от ухапванията по гърдите и торса й започнаха да я сърбят.

— Не знам как щях да оцелея, ако Конър не се бе появил тогава.

— Сега разбирам защо мразиш толкова контрола над съзнанието. Той ми каза как са те принудили да свалиш…

— Моля те, спри!

Не искаше спомените да я завладеят точно сега.

— Тони… — Той докосна рамото й и тя подскочи. — Ох, девойче, аз никога няма да те нараня.

Тя премигна, отказвайки да заплаче. Така нямаше да стане. Можеше да се справи с упорития и подозрителен Иън, но с един мил и съчувствен?

Той разтапяше всичките й съпротиви.

Тони отстъпи назад и скръсти ръце пред гърдите си, върху които бяха следите от ухапванията.

— Как върви разследването? Реши ли дали заслужавам доверието ви?

— Все още не знам цялото ти име. Но отказът ти да разговаряш с мен е напълно разбираем след начина, по който си била нападната.

— Така е.

Или може би това бе щит, с който да се предпази от привличането, което чувстваше към този мъж. Не че някога щеше да признае такова нещо.

— Все още не съм сигурен защо не си позволила на Конър да изтрие паметта ти. Това ти причинява болка, девойче.

Тя изсумтя.

— Ако изтрие всичките ми лоши спомени, няма да ми остане много.

Иън се намръщи.

— Не може да е така.

Тони се замисли. Не, тя бе имала и щастливи мигове. Хубавите спомени от баба й. Веселите времена със Сабрина. Моментите на гордост, когато се бе справяла добре в училище.

— Майка ми не ме искаше.

Трепвайки, тя закри устните си с ръка. По дяволите. Как се бяха изплъзнали тези думи?

Иън изглеждаше изумен.

— Как може това да е истина?

— Аз съм… незаконно родена.

Той сви рамене.

— Мислех, че в днешно време такива неща не са от значение.

— Не бяха за баба ми. Тя бе щастлива да ме отгледа. Но майка ми винаги се срамуваше от голямата си грешка. От мен. — Тони помаха с ръка, сякаш този факт не бе от значение. — Това не е важно. Не знам защо го споменах.

— Защото ти причинява болка. А болката, която изтърпим ни прави силни. Това, че не бягаш от нея, те прави много смела.

Погледът на Тони отново бе привлечен от неговия и тя усети как пулсът й се ускори. Кожата й изтръпна от усещането, което я обзе. Устните й пресъхнаха. Съзнанието й се замъгли и всичко, за което можеше да мисли, бе да се приближи до него. Когато Иън пристъпи към нея, тя се запита дали и той не изпитва същото.

— Знам, че този спомен ти причинява болка, но се радвам, че не си го изтрила.

— Искаш да страдам?

— Не. Но ако не го бе запазила, никога нямаше да те срещна.

— О!

Съзнанието й се замъгли още повече и тя не можеше да измисли какво да каже. Облиза устните си и забеляза, че погледът му се насочи към тях. О, боже.

— Върнах се! — обади се Карлос от прозореца в кухнята.

Тони дойде на себе си. Господи, колко време се бяха взирали един в друг двамата с Иън?

Той отстъпи назад и скръсти ръце върху гърдите си.

Карлос влезе във всекидневната и ахна.

— Какви ги вършиш, момиче? Не си се преоблякла!

— Моля?

— Не можеш да идеш в един нощен клуб облечена така — скара й се Карлос. — Ела, нека те подготвим. — Той хвана ръката й и я задърпа към стаята й. — Настани се удобно, Иън. Няма да отнеме много време.

Иън изглеждаше объркан.

— Ти ли… ще я обличаш?

— Не се притеснявай. Ще се погрижа да изглежда зашеметяващо. — Карлос я бутна в стаята и затвори вратата след нея. След това забърза към гардероба й. — Трябва да покажеш малко кожа. Какво ще кажеш за това? — Той извади къса дънкова пола.

— Ще умра от студ.

— Ще я облечеш. — Карлос я метна на леглото и се върна към гардероба. — Трябва да облечеш това елече. Направо го обожавам.

Той хвърли черното кожено елече на леглото.

— Ще ми трябва блуза за под него.

— Наистина ли? — изстена Карлос. — Щом настояваш. — Той извади бяло поло без ръкави. — Сега ще ти трябват черни ботуши, малко повече грим и не дай си боже да оставиш косата си на тази опашка.

— Мислиш ли, че този клуб ще свърши работа? — прошепна тя.

— Да, и имам нещо за теб.

Карлос извади нещо малко и метално от джоба си, след което го закачи на елечето й.

— Така ще мога да те наблюдавам.

Изглеждаше като шпионска камера.

— Сигурен ли си, че си студент по антропология?

Той се изкиска.

— Някои от племената в джунглата не си падат особено по големите камери. Стават много нервни, когато се видят уловени в една малка кутия. Стигнал съм до извода, че е по-добре да ги записвам по този начин.

— О!

Тони предположи, че в казаното има смисъл.

— Готова си. — Карлос потупа рамото й. — Късмет.

 

 

Иън се опита да чуе какво си говореха, но дочу само дума-две от шепота им. Нещо за изнервени племена в джунглата? За какво, по дяволите, говореше Карлос? И как така той можеше да гледа как се преоблича Тони? Колко точно близък бе с нея? Мъжът се бе представил просто като неин съсед.

Тих шум привлече вниманието му. Карлос излезе от стаята на Тони и затвори вратата зад себе си. Той се приведе и затвори очи със смръщено чело. Иън отвори уста да го попита какво не е наред, когато Карлос внезапно се изправи.

Мъжът притисна ръка към гърдите си.

— Кълна се във всичко свято, че ако открия още едно скрънчи^[1] в този апартамент ще го накъсам на парченца с касапския нож.

Иън не бе сигурен какво точно е скрънчи, но звучеше зловещо.

— Тони добре ли е?

— Да. Слава на бога, че бях тук, за да я спася. Страшно ще харесаш тоалета, който избрах. И й казах да се пооправи.

Да оправи какво? Иън изглеждаше объркан.

— Настоях да си сложи грим. — Карлос махна с ръка, за да наблегне на думите си. — Но тя има такава естествена красота, че почти не се нуждае от него. Не мразиш ли, когато става така?

Дали изобщо говореха на един език?

— Тя е много красива.

— Добро момиче е. — Лицето на Карлос стана сериозно. — Ще съм много разстроен, ако я нараниш.

Това вече го разбираше.

— Никога няма да я нараня. — Иън се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. — От колко време я познаваш?

— Две години. Двете със Сабрина са ми като сестри.

— Коя е Сабрина?

— О, боже, оставих кесадия^[2] във фурната. До скоро, Иън.

Карлос изчезна в кухнята, изнесе се през прозореца и го затвори след себе си.

В този мъж определено имаше нещо странно. Миризмата му бе необичайна, а поведението му противоречиво. Чу се потропването на остри токчета върху дървения под и вниманието на Иън се насочи към вратата на спалнята.

— Готова съм — съобщи Тони.

Той преглътна с усилие. Мозъкът му бързо отбеляза сочните й червени устни, разпуснатата й копринена коса, прилепналото плетено поло, миниатюрната й пола, стегнатите й златисти бедра и черните ботуши с висок ток. Премигна. Тя все още бе там, все още бе ослепителна.

Тони тръгна към него, бедрата й се полюшваха достатъчно, че да го хипнотизират.

— Това дали ще свърши работа за клуба ти?

— Да — дрезгаво отвърна той.

Слава на бога, че в „Палави дяволи“ бе пълно по принцип с жени. Но дори и една вампирка можеше да бъде изкушена от Тони.

— Най-добре ще е да стоиш близо до мен.

— Как ще стане това?

Тя се наведе над масичката за кафе, за да събере нещата си и плетеното поло прилепна към гърдите й.

— Ти нямаше ли три срещи?

— Да. — Сутиенът й трябва да бе много тесен, защото той можеше да се закълне, че тя преливаше от него. — Те са очарователно занимание.

Тони облече якето си.

— Значи мислиш, че ще са красиви?

Погледът му се спусна върху дългите й стройни бедра.

— Да, стройни и златни, целунати от слънцето.

— Имат тен? — Тя замота един шал около врата си. — Как постигат това? Ехо?

Той вдигна очи към нейните.

— Да?

Тони го погледна гневно.

— Нека ти дам един малък съвет за срещите ти. Гледай лицето на жената, с която разговаряш, не полата й.

— Твоята пола изисква вниманието на мъжа. Виждал съм носни кърпи, които са по-големи.

Тя метна чантата си на рамо.

— Аз поне нося бельо под моята пола.

— Надявам се да е хубаво, тъй като всеки ще може да го види.

Очите й блеснаха предизвикателно.

— Не всеки.

Той се усмихна бавно.

— Ще видим това.

С почервенели бузи Тони се отправи към вратата.

— Нека не караме жените да те чакат.

Иън стана и забърза покрай нея, за да й отвори вратата.

Тя се спря в коридора и затърси ключовете в чантата си.

— Къде е този клуб?

— В Хелс Китчън^[3].

— Колко подходящо. — Тя заключи вратата. — Ще тропнеш с пети и магически ще ни отведеш там ли?

— Не, ще шофираме.

Той я придружи по стълбите. Щеше да е по-бързо, ако се телепортираха направо в клуба, но като шофира дотам, щеше да има повече време да говори с нея.

— Паркирал съм наблизо.

Тя се загледа в стълбите.

— Знаеш как да шофираш?

— Шофирам от 1913 година.

— Господи. Надявам се, че си тренирал с някой от новите модели.

Той се ухили.

— Всъщност още пазя първата си кола, Ролс Ройс от 1913. През годините съм запазил любимите си — Бентли от 38-а, Морган от 59-та и МДжБ Роудстър от 69-та. Последната ми покупка е Астон Мартин от 2005.

Тя спря на средата на стълбите с учудено изражение.

— Наистина ли колекционираш скъпи коли? Не ми казвай, че останалата част от профила ти е истина.

— Коя част?

Тя продължи да слиза по стълбите.

— Частта с пленителния ти замък в Шотландия.

Той се разсмя.

— Не бих го нарекъл пленителен, освен ако не си падаш по гледката на плесен.

— Значи наистина имаш замък?

— Не е толкова голям, колкото този на Ангъс. Бих го описал по-скоро като голямо имение.

— Оу. Колко… уютно. — Тя премина ядосано през фоайето, а ботушите й на висок ток тракаха по мраморния под. — Тъй като не си писал профила си, съм сигурна, че всички онези сантиментални обещания са измислица.

Той стигна до вратата първи.

— Какви обещания?

Тя изсумтя.

— Все още не си го прочел, нали?

— Бях зает да отговарям на стотици обаждания. И да те разследвам. Какви обещания?

Тя сви рамене, сякаш не я бе грижа.

— Имаше едно за това как ще останеш верен на жена си завинаги. Сякаш може да се случи.

— Ще се случи.

Тя го изгледа съмнително.

— Имаше едно и за това как ще даряваш блестящата си като звездите принцеса с истинско блаженство завинаги. — Тя завъртя очи. — Сякаш и това може да стане.

Устата му трепна.

— Със сигурност ще се опитам. Наистина искам жена ми да се чувства щастлива.

Тя прехапа устна и се обърна настрани.

— Значи наистина възнамеряваш да се ожениш?

— Да.

Той отвори вратата и полъхът на студения вятър накара Тони да се върне крачка назад. Тя затегна шала около ушите и устата си и гласът й прозвуча приглушено:

— Господи, ще ми измръзне задникът.

При това толкова хубав задник. Иън пристъпи пред нея, за да блокира вятъра.

— Насам. Не е далече.

Той я поведе по улицата и гледаше остро мъжете, които минаваха покрай тях и зяпаха голите крака на Тони.

— Как може някой в твоето положение да взема на сериозно брачните клетви? — измърмори тя изпод шала си. — Не може да твърдиш честно, че ще останеш верен в продължение на векове.

— Не ме обвинявай в нечестност.

— Съжалявам, но някои неща в профила ти нямат смисъл за мен.

В нея също имаше неща, които нямаха смисъл. А той все още не знаеше цялото й име. Иън се разрови в спорана си за ключовете на колата. Беше взел една от колите на Роман — черен лексус.

— Например — продължи тя, — твърдиш, че искаш да прахосаш огромно количество пари по своята принцеса. Ако си толкова богат, как така работиш като охранител?

— Моята специалност са разследванията. Прониквал съм два пъти в Лангли, без да ме засекат.

— Ти си подъл мошеник, нали?

Той се ухили.

— Колкото до парите, нямам толкова много, колкото Роман и Ангъс. Те притежават милиарди. — Иън натисна един бутон на ключа и отвори вратата на колата. — Аз имам само няколко милиона.

Тя го погледна иронично.

— Трябва да се срамуваш от себе си. Какво си правил през всички тези векове — лентяйствал ли си?

Подсмихвайки се, той посочи към отворената врата.

— Не ти ли е студено?

— Объркана съм. Защо изобщо работиш? Защо не си останал в Шотландия и не караш лъскавите си коли по цяла нощ? — попита Тони и се наведе, за да влезе в колата.

— Правих това в продължение на няколко десетилетия, но ми доскуча.

Той се наслади на гледката, когато тя вдигна крак, за да влезе в колата. Миниатюрната й пола се вдигна опасно високо.

— Исках повече вълнение в живота си.

— Предполагам, че сега го получаваш — намръщи се тя, докато дърпаше подгъва на полата си.

— Да, така е.

Той се усмихна, докато затваряше вратата. След това заобиколи колата и се настани на шофьорското място.

Шофира до Уестсайдската магистрала, след това зави на север към Хелс Китчън. Всеки път, щом погледнеше надясно, погледът му бе привлечен от краката й. Слаби и мускулести, те можеха да притиснат силно един мъж около кръста.

Иън пое рязко дъх, когато тя плъзна ръце нагоре-надолу по бедрата си.

— Имаш ли нещо против да пусна отоплението? Малко е студено тук.

Той стискаше кормилото с все сила.

— На мен ми се струва доста топло, но щом искаш.

— Благодаря.

Тя се наведе към центъра на колата, за да се заеме с отоплението.

За съжаление вентилаторите издухаха сладкия й аромат право в лицето му. Вълна на желание премина от ноздрите право към слабините му. Да прекара време насаме с нея беше много лоша идея. Вместо да се снабди с отговори, той получаваше ерекция.

— Как е цялото ти име, Тони?

Тя махна с ръка, без да обръща внимание на въпроса.

— Срещнах Роман в понеделник. Той ми каза, че жена му Шана е смъртна и че още един мъж има смъртна жена.

— Да, Жан-Люк. Присъствах на сватбата му през септември.

— Ако други вампири се женят за смъртни, как ти имаш такива предразсъдъци, дори да излизаш на среща с тях?

— Нямам предразсъдъци. — Погледът му се насочи към златистата кожа на невероятните й бедра. — Намирам някои от смъртните жени за много привлекателни.

Света майко божия, тя кръстоса краката си.

— Просто не разбирам, защо отказваш да се срещаш със смъртни.

— Защото искам да съм честен. С една вампирка, няма да ми се наложи да лъжа за това, кой или какво съм. Искам връзка, изградена на пълна искреност.

Тя сведе поглед към ръцете си, които бяха свити в скута й.

— Без… тайни, а?

— Да. И без осъждания. Една смъртна ще има проблеми да приеме миналото ми, но една вампирка би ме разбрала и няма да вижда вина в нещата, които ми се е налагало да върша, за да оцелея.

Тя погледна рязко към него.

— Имаш предвид това, че си използвал жените за храна и секс?

Той стисна устни.

— Точно за такова осъждане говорех. Признавам, че съм вземал кръв, когато ми е била нужна, но никога не съм се натрапвал на някоя жена.

— Откъде може да си толкова сигурен? Контрол над съзнанието ли използва?

— Аз не съм изнасилвач.

Той зави по Западна 34-та. Обвиненията й поне вършеха добра работа, за да разпръснат похотливите му мисли.

— Няма да те упреквам, че ме разпитваш, след като си била нападната само преди няколко нощи. Сигурен съм, че няма как да не си чувствителна на тази тема.

— Не съм чувствителна. Бясна съм.

— Не ме бъркай с някой Бунтовник. Когато навляза в ума на някоя дама, мога да чуя мислите й и никога не оставам там, където не съм желан.

— Никога не си влиял върху мислите на някоя жена, за да я накараш да ти се подчини?

— Не. Аз използвах контрола над съзнанието, за да ги накарам да си мислят, че съм по-възрастен, отколкото изглеждах.

— Значи, все пак си ги лъгал.

— Проклетото ми лице бе илюзията, Тони, и нямаше как да избягам от него. Караше хората да мислят, че съм на петнадесет години, а вътрешно аз бях напълно зрял мъж. Трябваше да използвам триковете си, за да карам жените да ме виждат по начина, по който исках да изглеждам. Не се гордея със стореното, затова е толкова важно, за мен да съм честен. Друг вампир би ме разбрал.

— Може да си честен и със смъртен.

— Едва ли мога да се приближа до някоя смъртна и да й кажа: „Здравей, аз съм вампир. Искаш ли да излезеш на среща с мен?“ Ще ми се наложи да я лъжа в началото, а отказвам да правя това.

— Има достатъчно жени, които биха излезли на среща с теб точно защото си вампир.

Той спря на червено и се обърна към нея.

— Не искам да ме обичат, защото съм нежив. Не повече, отколкото ти искаш да те отблъскват само защото си смъртна.

Тя погледна настрани.

— Аз… бях прекалено сурова с теб.

— Девойче, ти имаш всички причини, за да бъдеш подозрителна. Почти си загинала преди няколко нощи. Но вампирите, които са те нападнали, вероятно са били жестоки и свирепи, преди да се трансформират. Смъртта не променя човек.

— Тогава ти си бил добър мъж — прошепна тя.

Цялото желание го завладя отново.

— Опитвам се.

Погледите им се срещнаха.

— Какво желаеш повече от всичко на света?

Точно сега, той мислеше, че можеше да се взира в очите й в продължение на век или два. Бяха прекрасни; така, както горяха от гняв, блестяха от веселие или се сгряваха от състрадание.

— Искам да бъда обичан, честно и искрено, обичан заради самия мен. И искам да обичам една жена с цялото си сърце за цял живот. Искам да жадувам за ума й, за тялото й и за компанията й.

Очите й станаха огромни.

— Оу.

Ароматът на топлата й, препускаща кръв изпълни колата и нервните му окончания избухнаха в отговор. Иън се запита дали тя има някаква идея какво му причиняваше. Можеше ли да усети вълните на желание, прииждащи от него?

Да, можеше да се закълне, че тя ги усещаше. Сърцето й биеше все по-бързо. Дишането й бе накъсано. Той се наведе към нея.

— Ти… очите ти — прошепна тя.

Той знаеше, че са се оцветили в червено, защото зрението му бе станало розово. Плъзна ръка около шията й. Тя не се отдръпна. Погледът й се спусна към устата му, той не можеше да устои повече и я целуна.