Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (9)

IX

Изпратих полицата и парчето плат на Ноула чрез Уестърн Юниън, а на гърба на визитната си картичка обясних, каквото трябваше. Ноула имаше как да открие Хюго Ритър и да научи повече за скорошните авантюри на Стийв Бантън.

Позвъних в Окръжната прокуратура и попаднах на Бил Постили, главния помощник на Лохман.

— Скот! — гласът му бе язвителен. — Къде си по дяволите?

— В една телефонна кабина.

— Тук в Манхатън?

— Да.

— Трябва да си се побъркал. Нашите момчета претършуваха града.

— Известно ми е. Трябва да те видя, Бил.

— Кога?

— Още сега.

— Не те интересува какво ще стане с работата ми. Къде?

— При Мърфи.

Чух как шумно пое дъх.

— Сега съм сигурен, че дъската ти хлопа. Това е точно отсреща.

— Място, което никому няма да хрумне да претърсва.

Той въздъхна:

— Аз служа на закона. Не бива да се събирам с преследвани от правосъдието. Можеш ли да бъдеш там след петнайсет минути?

Отговорих потвърдително и затворих телефона.

„При Мърфи“ беше тъмен оазис на Фоули Скуеър срещу съда, където адвокатите навлажняваха гласните си струни по време на почивките. Подът бе покрит със стърготини, но тръбите, по които течеше бирата, бяха чисти.

Бил Постили ме чакаше в задното помещение, измършавялата му фигура се бе превила над халба бира, а дългото му лице бе толкова скръбно, че беше станало перпендикулярно. Той мрачно ме погледна.

— Трябва да отида на лекар. Какво ще пиеш?

— Каквото и ти.

— Стой тук. Аз ще ти донеса.

Върна се след минута с още една халба в ръце.

— Кажи ми само една добра причина, поради която си залагам главата.

— Класова лоялност — започнах аз. — Братска обич. Университетска традиция. Убеждението, че съм невинен. Можеш да си избереш.

— Умът ми не стига — рече той учудено. — Беше толкова тих и ученолюбив студент. Какво става? Откъде се взе този твой афинитет към неприятности.

— Дарба е.

— И ти си я развил много добре. Хайде, казвай, какво си наумил?

— Запознат ли си със случая Бантън?

— Да съм запознат? Истината е, че съм свързан с него. Лохман ми нареди да изработя обвинителния акт. Тази седмица ще се появя пред съдебните заседатели. Фактически ти вече си мъртъв, момче. Имаме свидетели, плюс мотив, плюс оръдието, плюс възможност.

— С възможността съм съгласен, може би и с мотива. Но какво разбират под оръдие?

— Бантън е бил застрелян.

— Точно така. Къде е пистолетът?

— Намерихме го.

— Къде?

— В твоя апартамент.

— Какво? — Катапултирах от стола и се опулих срещу него.

Той съвсем сериозно кимна с глава.

— Когато снощи не си спа у дома, Лохман стана още по-подозрителен. Поиска заповед за обиск и претършува апартамента ти. Намериха пистолета на дъното на коша за мръсно бельо, напъхан под няколко ризи.

Присегнах се през масата и го сграбчих за ревера. Гърлото ми беше сухо като пустинен пясък.

— Какъв е пистолетът?

— Немски джобен автоматик, произведен от Дж. П. Зауер, 32-калибров, нерегистриран.

— Не е мой, Бил.

— Естествено. — Гласът му прозвуча безизразно.

— Сигурен ли си, че това е оръжието, с което е бил застрелян?

— Напълно. Експертите по балистика го сравниха с куршума, сложил край на живота на Бантън. Съвпадат идеално.

— Исусе! — Изпъшках аз. — Затягат въжето с всяка измината минута. Не съм убил Бантън и ти го знаеш, Бил.

— Остави ревера ми на мира. Костюмът е нов.

— Нагласено е, Бил. Подхвърлянето на пистолета е част от една и съща игра.

— Можеш ли да убедиш съдебните заседатели?

— Не трябва да се стига до там. Първо трябва да го спрем. Какви други доказателства имате?

— Една минута, Скот. Работя за народа на Ню Йорк. Защо мислиш ми плащат?

— Не ти плащат, за да опандизваш невинни хора.

— Прав си. Питай.

Отново седнах.

— Виж, Бил, цялата работа започна, когато Лохман получи снимката. Разпитахте ли в службата?

— Да, но не разполагат с информация. Някой донесъл пратката в кантората им, платил таксата, взел разписка и си отишъл.

— Мъж или жена?

— Мъж. Само това си спомнят.

— Каква е тази служба за доставяне на пратки?

Той се замисли за миг, после лицето му светна, — „Ароу“^[1]. Фирмата бе отпечатана върху плика и оформена с дълга зелена стрела.

Той млъкна, защото се бях изправил на крака и се готвех да тръгна.

— Благодаря ти, Бил. Ако изляза сух от водата, ще ти изпратя каса със скоч.

— А ако не успееш?

— Ще ти завещая мебелировката в кантората ми. Добре ще ти дойде, ако решиш да скъсаш с Лохман.

Беше станало още по-студено, небето бе мрачно и навяваше тъга. Нямах никакъв проблем с откриването на службата за доставяне на пратки „Ароу“. Малка канцелария, обзаведена само с най-необходимото, корава дървена скамейка, на която седяха двама младежи и една стенографка зад бюро с три телефона. Когато се доближих до нея, тя ме погледна.

— Бих желал известна информация — казах аз.

— Разбира се. Най-ниската ни такса е един долар за центъра, а ако желаете момчето да ползва такси, ще ви струва…

Прекъснах я.

— Съжалявам. Бих желал информация за ваш клиент.

Усмивката й се стопи.

— И аз съжалявам. Не даваме поверителна информация.

Очевидно гледаше на себе си като че ли бе пастор или адвокат. Пуснах в ход целия си чар и я дарих с мъжествена усмивка.

— Тук няма нищо поверително. Искам само да ми опишете мъжа, който в началото на седмицата е донесъл плик, адресиран до Окръжната прокуратура.

Тя стана по-почтителна.

— От полицията ли сте?

— Разследвам случая.

— Вече ни разпитаха.

— Разбирам. Искам само описанието.

С нокътя на големия си пръст тя потупваше зъбите си и си спомняше:

— Тук не идват много хора. Опитвам се да си спомня…

Знаех какво би освежило паметта й. Тя огледа банкнотата като истински експерт и я мушна в деколтето на роклята си. Престори се, че размишлява още малко, после весело се усмихна:

— Да. Спомням си този мъж. Доста грамаден, с натежало лице. Беше свил устните си така, сякаш трябваше да целуне някого, когото не харесва.

Описанието ми напомни нещо.

— Как беше облечен?

— В сиво туидено сако с кадифена яка и с една от онези чуждестранни шапки.

Това засили увереността ми. Арнълд Париш. Съпругът на племенницата на Ейми Ван Дорс. Проучването ми даде бомбастични дивиденти. Още малко и щях да я даря с още една банкнота, но преглътнах първия си импулс и вместо това я дарих с усмивка. Момчетата на скамейката ме изгледаха без интерес, когато минах покрай тях.

Арнълд Париш. Нова брънка във веригата. Вървях по улицата, без да забелязвам автомобилите, а мозъкът ми пращеше от въпроси. Откъде Париш знаеше за снимката? Кой му е казал? Откъде си е набавил копие? И защо я е изпратил анонимно до окръжния прокурор? Каква цел преследва?

Очевидно трябваше да поговоря с него. Но Париш искаше да остане в сянка. Това бе очевидно. Така че не можех да очаквам от него да се открехне и да говори истината.

Реших, че когато му дойде времето, ще импровизирам.