Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (14)

XIV

На другата сутрин в гласа на Касиди звучеше обида. Тя откри огън в минутата, в която влязох. Стоях хрисимо и приех всичко.

— Трябва да ви кажа някои неща, за да ми олекне — започна тя. — Петнайсет години съм работила за Оливър Уендъл Роджърс и това бе цяло удоволствие. Никога не ще разбера защо се съгласих с вас. Аз не съм адвокат, никога не съм се явявала на изпити. Не притежавам необходимата квалификация, за да приемам клиентите ви, особено когато в същото време трябва да се справям и с журналистите. Подготвям документи дори среднощ. Не съм вече млада и не мога да издържа. — Тя замълча и ме загледа внимателно. — Боже мой! Та вие сте полумъртъв! Какво ви сториха снощи онези ченгета?

— Не бяха ченгета — отправих се към бюрото си в другата стая. От време на време Касиди трябваше да изпуска парата си. — Вземете един празен лист и елате при мен да наваксаме изгубеното.

Касиди написа онова, което й продиктувах — тя бе единствената стенографка, която можеше да сменя моливите, без да изпусне и дума. Тъкмо препрочитах написаното, когато телефонът иззвъня. Беше Ейми Ван Дорн, с труд си поемаше дъх, а гласът й трепереше от вълнение.

— Радвам се, че ви открих, мистър Джордан. Трябва да ви видя.

— Кога?

— Колкото може по-скоро. Много е важно. Можете ли веднага да дойдете?

— Там ли е съпругът ви?

— Във Филаделфия е, на среща с издателя си.

— Веднага тръгвам.

Внезапното ми излизане стана причина за още остри забележки от страна на Касиди. Взех такси до гаража и се качих в колата си. Автомобилното движение по Западната магистрала не беше натоварено и аз се понесох като хала, като при Ривърдейл съкратих пътя си. Къщата изглеждаше самотна, заобиколена само от небе и вода. Поливачната система оросяваше яркозелената трева, а капчиците блестяха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина.

Пълна жена в черна вълнена рокля отвори вратата. Тя застана на портала с невъзмутимо изражение на широкото си славянско лице.

— Вие ли сте мистър Джордан?

Кимнах.

— Последвайте ме, ако обичате.

Ейми Ван Дорн седеше в огромно легло, подпряна от крепирани възглавници. Тя изнурено ми се усмихна.

— Ще пиете ли нещо? Кафе или нещо по-силно?

— Не, благодаря.

— Седнете, моля.

Дръпнах един стол по близко до леглото. Цялото ми внимание бе насочено към очите й. Винаги са били изразителни, но сега тя гледаше като че ли е обзета от някакъв дух — трагично и с огромна болка. В противовес на това устата й бе решително свита, като че ли твърдо знаеше, че трябва да се вземе решение, което няма възможна алтернатива.

— Четох вестниците — обади се тя. — Знам, колко сте зает. Много сте любезен да оставите всичко и да дойдете.

— По гласа ви разбрах, че е неотложно.

— Така е… поне за мен. — Изглеждаше уморена и уязвима. — Имам нужда от помощ, мистър Джордан. Повиках ви, защото знам, че не сте адвокат на Винсънт, поне не в момента.

— Той ли ви го каза?

Тя леко се изчерви.

— Трябва да ви призная нещо. Вчера подслушах разговора ви с Винсънт. Придвижих се със стола до прозореца и се заслушах. Много от онова, което чух, ме обърка, но бе достатъчно, за да разбера, че не представлявате интересите му.

Запазих вежливото си изражение, но не казах нищо.

— Разговорът ви бе конфиденциален и аз не ви моля да ме осведомите за него. Но не искам да ме съдите. Не ми остана нищо, освен Винсънт, и бих искала да знам всичко, което върши той.

— Не ви ли казва?

Тя леко сви рамене.

— Дори женените мъже имат нужда от личен живот. Не желаят съпругите им да си пъхат носа в работите им. — Тя вирна брадичка с внезапна решителност:

— Много добре съзнавам положението си, мистър Джордан. Трябва да е много трудно за мъж с темперамента на Винсънт да живее с мен. Може да не е вече млад, но е все още силен и ако от време на време изчезва… Виждате ли, аз съм ужасно ревнива жена.

— Какво точно искате да направя?

— Да ми помогнете.

— По какъв начин?

— Искам да знам къде ходи Винсънт и какво прави, когато не си е у дома.

Разперих ръце и казах:

— Аз съм адвокат, мисис Макайвър, а не частен детектив. Нямам нито време, нито наклонности за такъв вид работа. Защо се обърнахте към мен?

Очите й ме молеха:

— Не е нужно да го вършите лично, мистър Джордан. Можете да наемете някого. Би било ужасно непрактично от моя страна да разговарям с частни детективи. Моля ви да действате като мой посредник. Знам, че не ще представлява трудност за вас. — Бе събрала длани в трогателна молба. — Племенницата ми и нейният съпруг ви познаха по име, когато Винсънт ви представи, а Арнълд Париш ми каза някои неща за вас. Нямам връзка с външния свят и не знам към кого да се обърна.

Вероятно от самото начало съм бил сигурен, че ще протестирам само формално и че ще й помогна. Най-после Стийв Бантън е бил на служба при Макайвър и не можех да си позволя да пренебрегна каквато и да е възможност да науча повече за миналото му. А ако Винсънт Макайвър ме бе замесил в съзаклятничество, не му бях задължен с нищо.

— Имате ли причина да не вярвате на съпруга си?

Тя стисна ръцете си в юмруци:

— Да.

— Само го подозирате, или разполагате с факти?

— С факти, мистър Джордан. Господи, колко бих искала да греша. — В очите й се появи болка. — Не знам точно кога е започнало, но аз научих преди седмица. Бях тук и си почивах, а Винсънт беше в кабинета си, когато телефонът иззвъня. Има деривати и в двете стаи и сигурно сме вдигнали слушалките едновременно. Чух го да казва „Ало!“, а после един женски глас се обади: „Ти ли си, скъпи Вини? Денис е.“

Устните на Ейми Ван Дорн побеляха и тя ме погледна измъчено. Пое си дъх и продължи напрегнато:

— В първия миг Винсънт не отговори. После дрезгаво изрече: „Казах ти да не ме търсиш тук“ и затвори телефона.

Тази изповед не облекчи състоянието на Ейми Ван Дорн. Тя гледаше в пространството със замъглени от сълзи очи.

— Този кратък диалог не е повод да се прави заключение — рекох аз. — Той нищо не доказва.

Но всъщност знаех добре. Винсънт Макайвър не беше нито монах, нито женомразец. Всичките му жлези и хормони функционираха нормално, ето защо беше неизбежно от време на време да се откъсва от домашното огнище и да търси разнообразие.

Ейми Ван Дорн поклати глава.

— Има още. Ето защо ви повиках. С днешната поща пристигна писмо. Писмо, адресирано до Винсънт. Знам, че е от жена.

— Откъде знаете?

— Разбрах по плика и уханието му. Нямах право да го отварям, но го направих. Трябваше да зная истината.

— И писмото потвърди ли подозренията ви?

— Да. — Лицето й доби твърд израз. — Бих искала да го прочетете.

Пликът беше под възглавницата й.

Беше адресирано до Винсънт Макайвър с дребен, силно наклонен почерк. Бледосин велен с четвъртита форма и леко напарфюмиран. С усещането, че надничам в нечий интимен свят, аз отворих плика и извадих лист хартия.

„Скъпи Винс,

Обидила ли съм те с нещо? Не си се обаждал повече от седмица. Чувствам се много самотна.

С копнеж:

Денис.“

Хартията не си пасваше с плика — бяла, а най-горе имаше печат: ПАРК ХОТЕЛ „ГРЕЙСИ“. Вдигнах поглед към Ейми Ван Дорн.

— А ако научите най-лошото?

Тя затвори очи и преглътна.

— Тогава ще имам нужда от съвета ви за много неща. Трябва да бъда реалистка, мистър Джордан. Не бих искала да оставя парите си на Винсънт, като знам, че ще ги използува за същата жена, с която ми е изневерявал, докато съм била още жива.

— Ще се разведете ли?

— Ако е необходимо — тя безсилно се усмихна. — Човешкият дух е изключително издръжлив, мистър Джордан. Няма да умра от разбито сърце. От друга болест — да. Не се залъгвам. Знам колко съм болна. Смъртта ми е въпрос на време.

— Както е с всички нас.

— В различна степен, мистър Джордан, в зависимост от възрастта и състоянието на здравето. Остава ми малко и нямам никаква надежда. Каквото и да стане, трябва да знам истината за Винсънт.

Кимнах с глава.

— Ще направя всичко възможно.

— За разходите…

— Ще говорим по-късно.

— Плащайте, колкото е необходимо.

— Ще действам, както намеря за добре. Ще ми отговорите ли на един въпрос?

Тя вдигна поглед.

— Разбира се.

— Стийв Бантън е бил ваш шофьор. Защо напусна?

— В действителност той не напусна. Аз го уволних. Беше станал съвършено невъзможен — мързелив и арогантен. Спря да мие колите и когато трябваше да ни извежда на разходка, го правеше със снизхождение. Винсънт бе склонен да го търпи, но аз не виждах причина да се примирявам с положението. Заявих му, че трябва да напусне.

— Как прие това Стийв?

— Държеше се така, като че ли изобщо не го интересува. Очевидно нямал е нужда от тази служба.

— Писмото от Денис…

— Задръжте го. Не искам да го виждам. Освен това, може да ви потрябва.

Станах от стола.

— В такъв случай, това е всичко. Ще ви се обадя.

Когато стигнах до вратата, аз се обърнах и й хвърлих последен поглед. Тя лежеше съвсем спокойно, лицето й беше безизразно — мрачна маска, втренчена във вечността. Беше очевидно, че онова, което виждаше, не й харесва.