Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (8)

VIII

Не бях ходил в кантората цяло денонощие и тъй като не бях прекарал нощта у дома си, Касиди не знаеше къде да ме търси. Влязох в една телефонна будка, набрах номера и казах:

— Добро утро. Обажда се работодателят ти.

— О! Доктор Буканц. Как сте?

— Включи си инструмента за слушане — продължих аз. — На телефона е…

— Не, докторе. Ужасно съжалявам. Мистър Джордан не е в кантората и не знам къде да го търся.

— Извинявай — рекох аз. — Не действам правилно. Компания ли имаш?

— Точно така, докторе.

— От Окръжната прокуратура ли?

— О, да.

— Някакво съобщение?

— Надявам се, докторе. Остави ви телефонния номер на Лора.

— Казвай. Записвам.

— 3-02-00.

— Добре. Да не предизвикваме съдбата.

— Един момент, докторе. Ако се обади мистър Джордан, къде да ви намери?

— Мистър Джордан се крие от правосъдието — отвърнах аз.

Ако линията се подслушваше, щяха да открият този телефон, затова влязох в едно магазинче за цигари, на няколко пресечки оттук и използвах друг телефон. Набрах номера и чух дружелюбен женски сопран:

— Добро утро. Салон „Тлеймър“. Какво обичате?

— Там ли е Лора?

— В момента Лора е заета. Ще се освободи след половин час. Да ви запиша ли час.

— Ако обичате.

— Името ви?

— Джордан.

— Предполагам, че е за съпругата ви. Мисис Джордан в 11.30. Благодаря ви, сър.

Затворих телефона и разгърнах указателя. Салон „Тлеймър“ се намираше на петдесет и седма улица. С такси се пътуваше по-дълго, затова взех метрото. Размишлявах коя може да е Лора. Фактът, че Касиди не спомена фамилията й, показваше, че е позната. Може би щеше да привлече вниманието на момчетата на Лохман.

Сградата бе построена върху скъп парцел, който не бе оползотворен изцяло във вертикална посока. Беше двуетажна с огромна витрина на втория етаж. На стъклото бяха изписани букви, възвестяващи: САЛОН „ТЛЕЙМЪР“.

Оказа се, че така са нарекли този фризьорски салон.

В чакалнята цареше успокояваща атмосфера. Приглушени светлини и тъмни огледала.

Посетителките седяха на столове, наредени покрай стената, и докато чакаха реда си, прелистваха модни списания. Когато влязох, всички ме погледнаха и аз почувствувах, че ме преценяват — финансово, физически и матримониално. Момичето на касата се усмихна.

— Здравейте — казах аз. — Лора свободна ли е вече?

— Ще се освободи след около пет минути. Вие ли телефонирахте преди малко?

— Да, мадам.

Очите й пребродиха пространството зад гърба ми.

— Къде е съпругата ви?

— Нямам такава.

— Но вие записахте час.

— Само за разговор.

Тя поклати глава.

— О, боя се, че за това не може и дума да става, сър. Фризьорките ни са страшно заети. Не можем да им разрешим да се впускат в обществени контакти по време на работа. Вчера следобед Лора трябваше да излезе и това обърка цялото ни разписание. Защо не дойдете довечера и мис Бантън може…

— Кой?

Тя подскочи, стресната от внезапната сила на гласа ми и разтревожено ме погледна. Насилих се да се успокоя и се усмихнах. Гледах я със сериозен поглед.

— Вижте, трябва непременно да говоря с мис Бантън, но не бих желал това да бъде в ущърб на салона. Нека запазя часа си. Ще поръчам измиване на косата.

За миг изпадна в затруднение.

— Но това не е бръснарски салон, мистър Джордан. Нашата грижа са изключително жените. Управителката ще се разсърди, ако…

— Управителката няма защо да знае. — Поставих банкнота от десет долара върху бюрото й.

— Господи!

Прикована на място от портрета на Хамилтън върху банкнотата, тя започна да се колебае.

Една дебелана се заклати като гъска към нас и се представи на касата.

— Тази Лора е цяла артистка — възхити се тя. — Колко дължа?

Отвори портмонето си от крокодилска кожа. Няколко хиляди норки бяха загубили живота и дрешките си, за да се направи дреха за нея.

Десетдоларовата ми банкнота изчезна и касиерката се предаде.

— Мис Бантън е свободна. По коридора, кабина номер шест.

Няколко врати от двете страни на коридора бяха отворени и във всички кабини усилено се работеше. Жени на конвейер се мажеха с мазила, боядисваха, къдреха и дезодорираха. Ала отличаваше ли се крайният продукт, ставаше ли по-привлекателен? Шаситата им бяха вече поизносени, а още преди години двигателите е трябвало да намалят консумацията на гориво. Сега беше твърде късно. Измененията на скелета и плътта бяха станали неконтролируеми. И все пак козметичките ги пускаха като нови танкери от сух док, защитени от стихиите, покрити с пудра и оцветяващи помади.

Фалшиви образи, мислех си аз. Мъжът има право да знае какво получава. Но ще му трябва огромно количество крем за премахване на боя, за да съблече стоката до самия й корпус.

В кабина номер шест високо, ъгловато момиче, с късо подстригана, кестенява коса се бе навело над дългата маса и подреждаше набор от козметични средства.

Изкашлях се.

— Мис Бантън?

Тя се обърна и замени механичната си усмивка с намръщено изражение.

— Искали сте да ме видите — казах аз. — Името ми е Скот Джордан.

— О! — Тя отиде да затвори вратата, облегна се на нея и втренчено ме загледа.

— Вие сте сестрата на Стийв, нали? — попитах аз.

Тя кимна.

Приликата бе очевидна. Скулите на лицето й бяха излезли от същата матрица, но линиите им бяха по-меки. Очите й бяха зачервени, което говореше за скорошно оросяване, съвсем естествено при тези обстоятелства, независимо какви чувства бе изпитвала към брат си. Смъртта изтрива миналите грехове.

— Трябва да ми измиете главата — казах аз, — но вместо това да поговорим. Ще платя, колкото и да струва.

Тя изкопа отнякъде бегла усмивка.

— Съжалявам за Стийв. Нямам нищо общо със смъртта му.

Тя кимна.

— Знам. Лейтенант Ноула ми каза. Не съм луда по ченгетата, но този не прилича на останалите.

— Накараха ли ви да преживеете лоши неща?

— Доста. Трябваше да идентифицирам трупа. Зададоха ми много въпроси, особено окръжният прокурор. — Тя потръпна от отвращение. — Искаше да знае всичко за вас и Стийв.

— Какво му казахте?

— Какво можех да му кажа? Не живеехме заедно и Стийв никога не ми се е доверявал. А след като забогатя, съвсем забрави, че има сестра.

— Имате ли да ми кажете нещо специално?

Тя мълчаливо ме изучаваше.

— Мога ли първо да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо отидохте да видите Стийв?

— Бе замесен в едно дело, с което се занимавах преди две години.

— Развода на Макайвър ли?

Хвърлих й остър поглед.

— Знаете ли нещо за това?

— Само онова, което окръжният прокурор ми каза — че вие сте го нагласили така, че да залови Стийв в някаква хотелска стая с жената на шефа му. Че може да свидетелствува против вас.

— Това не е истина, Лора.

Тя кимна и протегна ръка да вземе шише с лосион. Отля малко на дланта си и разсеяно заразтрива ръцете си.

— Никога не сме били много близки, Стийв и аз. Но той бе единственият ми родственик. Ако беше болен, или умреше от старост, или пък го убиеха в автомобилна катастрофа, може би нямаше да се чувствам така. Но той беше застрелян и аз не искам убиецът да остане ненаказан. Искам да го заловя и да понесе наказанието си.

Гласът й беше безстрастен и незлоблив.

— Може Стийв да е сторил много лоши неща през живота си, но никой не е имал право да го убива.

— Какви лоши неща, Лора?

Тя избърса ръцете си със салфетка.

— Предполагам, че трябва да не споменавам за това, след като вече е мъртъв, но сега за него няма никакво значение. А може да помогне за залавянето на убиеца.

Очите й гледаха някъде надалеч, ровеха се в миналото. Тя сви юмруци.

— Още като момче Стийв бе трудно дете. Често караше мама да пощурява, защото непрекъснато скиташе с улични банди, вършеше бели и имаше разправии с ченгетата. Веднъж го заловиха да краде наркотици и прекара шест месеца в поправителен дом. После имаше неприятности с едно момиче, но делото беше прекратено. Мама го преживяваше много тежко и аз обвинявах Стийв за смъртта й.

Тя замълча, в усмивката й остана горчилката на самоукоряването и тя потърка чело с връхчетата на пръстите си.

— Но после получи тази работа като шофьор на Винсънт Макайвър и си помислих, че се е променил. Сега разбирам, че съм грешила.

— Защо ми казахте това?

— Убиха го, нали? Някой трябва да е имал причина да го стори. Вероятно Стийв се е забъркал в нещо лошо. — Тя повдигна брадичката си. — И въпреки всичко никой нямаше право да го убива, независимо какво е сторил.

— А аз, защо съм ви аз, Лора?

— Нуждая се от юридически съвет.

— Добре — отвърнах скептично. — Нямам нищо против да се заловя с нова работа, но защо тъкмо аз?

— Защото не познавам други адвокати. Лейтенант Ноула ме увери, че сте честен човек. Аз също разпитах, чрез познати.

— Какво искате да се направи?

— Ченгетата намериха много пари в стаята на Стийв. Около четири хиляди долара. В брой. Предполагам, че принадлежат на мен и искам да разбера как бих могла да си ги получа.

— Няма ли други сродници?

— Само мен.

— Стийв притежаваше ли сейф?

— Съмнявам се.

— Какво ви кара да се съмнявате?

— Защото преди месец донесе едно куфарче в моя апартамент и ме помоли да му го пазя. „Скрий го“, каза той. „И го пази като очите си, котенце. Тази чанта струва много пари.“ — Тя изправи рамене. — Държеше го заключено. Не се доверяваше дори на собствената си сестра.

— Разказахте ли на лейтенанта?

— Не.

— Къде е сега чантата?

— В моя апартамент.

— Отворихте ли я?

Тя зае отбранително положение.

— Кой има повече право да го направи?

— Не ме разбирайте погрешно, Лора. Не ви осъждам. Само искам да знам, дали куфарчето съдържа нещо, което би могло да даде някаква следа на полицията.

Тя се отпусна и облиза устни.

— Намерих две неща, които, мисля, трябва да видите.

Тя отвори чантата си и извади сгънат лист хартия.

— Ето едното.

Разгънах листа. Беше полица за десет хиляди долара, подписана от Хюго Ритър, платими по искане на името на Стийв Бантън.

Усетих, че пулсът ми се ускорява.

— Познавате ли този човек, Хюго Ритър?

Тя поклати глава.

— Да сте чували брат ви да споменава това име?

— Не.

— Доказателството е важно, Лора. Ритър е дължал много пари на Стийв. Това може да е било мотивът за убийството му. Кое е другото, което бихте искали да видя?

— Това. — Тя ми подаде малък кафяв плик.

Пликът съдържаше парченце плат с триъгълна форма от морскосиньо памучно кадифе, осеяно с блестящи пайети. Краищата му бяха нащърбени, като че ли бе откъснато от по-голямо парче плат. Част от него бе зацапана с кал и грес.

Повдигнах го.

— Говори ли ви нещо, Лора?

Тя сви рамене и поклати глава.

— Защо според вас Стийв го е запазил?

— Нямам представа.

— Опитайте — помолих я аз. — Напрегнете паметта си.

Но всичко беше напразно. Тя не можеше да намери обяснение.

Ето защо смених темата.

— Наемът в „Уикфорд армс“ е доста висок. Знаете ли откъде Стийв е взел пари? Откъде е имал десетте хиляди долара, които е заел на този Ритър?

Тя повдигна раменете си и после ги свали.

— Стийв непрекъснато се хвалеше с големите сделки, които замисля. Никога не съм му вярвала. Сега разбирам, че съм грешила.

— Бяхте ли вече в апартамента му?

— Ще ме пусне ли полицията?

— Попитайте лейтенант Ноула. Вероятно вече е привършил. Дайте му парчето плат. Кажете му… Не, той трябва да го получи, колкото е възможно по-скоро. Ще му го изпратя по човек.

— Ще се ядоса, че не съм му казала.

— Да, но ще му мине.

— Да се обадя ли в кантората ви, ако открия нещо в апартамента на Стийв?

— Може да не ме намерите. Дайте ми домашния си адрес.

Тя извади молив от чантата си и написа адреса. Извади и нещо друго от чантата си. Пет двайсетдоларови банкноти.

— За какво е това?

— За нашия договор. Обичам да си плащам за всичко. А аз искам да вземете десетте хиляди долара от Хюго Ритър.

— Ще се опитам.

Оставаха още няколко минути от времето ми, но си тръгнах. Спрях се на касата.

— Отличен шампоан — казах аз. — Колко струва?

— Пет долара.

Платих и щастлив напуснах салона. Той ми напомняше на бояджийница, където гланцират ръждясали автомобили.