Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (25)

XXV

Върху масата беше наредено съдържанието на малката кожена торба. То привличаше погледа ми — масивна златна гривна и чифт обеци. Обеците бяха специални, ръчна обработка, два грамадни скъпоценни камъка бяха инструктирани върху тях и аз веднага ги разпознах.

— Откъде ги взехте, Лора?

— Открих ги в жабката на автомобила на Стийв — гласът й едва се чуваше.

— Кога?

— Днес следобед. Имах свободен ден и исках да отида в провинцията. Полицията ми даде плик с вещите на Стийв, вътре бяха и ключовете от колата му. Знаех къде я паркира. Беше стояла на улицата няколко дни и предното стъкло беше мръсно. Погледнах в жабката за някакъв парцал и ето какво открих.

Гърлото й бе пресъхнало и гласът й излизаше с мъка.

— Били са нейни, нали? На Клеър Макайвър?

— Да — отвърнах аз.

Изобщо не се съмнявах. Обеците ясно се виждаха на снимката с Никълъс Странг в нощния клуб. Снимката, направена същата нощ, през нощта на убийството.

Лора нещастно преглътна:

— Четох във вестниците, че е била убита и че бижутата й са били откраднати.

В очите й се появиха сълзи.

— Собственият ми брат! Как е могъл да направи такова нещо?

— Мислиш, че е виновен за убийството?

Тя извърна поглед.

— Така трябва да е. Не виждате ли? Всичко говори за това — бижутата, парченцето от роклята й, дори времето, по което е била убита.

— Какво за времето на убийството?

— Четвъртък вечер. Почивният ден на Стийв. Имал е прекрасна възможност да го стори.

Гласът й пресекна.

— Щастлива съм, че мама не е жива. Срамът щеше да я убие.

— Каква кола притежаваше Стийв?

— Линкълн. Няма защо да повдигате вежди. Беше седемгодишна и струваше само двеста долара. Принадлежеше на семейство Макайвър. Бяха решили да я продадат и я продадоха на Стийв.

Отидох до барчето, налях внушителна глътка бренди в една чаша и й я занесох.

— Изпийте го — казах аз. — Всичкото.

Тя го изпи и се закашля.

— А сега тръгвайте, накъдето си бяхте наумили — посъветвах я аз. — Качете се на колата и напуснете града. Промяната ще ви се отрази добре. Пренощувайте в някой мотел.

— Утре съм на работа.

— Забравете за работата. Винаги можете да си намерите друга. И не се тревожете много за Стийв. Каквото и да е сторил, мисля, че не е виновен за убийството.

— Само така говорите.

— Не, мисля го.

След като тя си тръгна, аз си позволих да пийна. После с неумолим жест отстраних бутилката. Имах нужда от бърза и точна мисъл и може би щяха да ми потрябват и такива рефлекси.

Извадих пистолета си от скривалището. Напълних пълнителя и го напъхах вътре. После сложих един куршум в задната част на цевта за всеки случай. Намествах пистолета под колана си, когато телефонът иззвъня.

Беше Винсънт Макайвър.

— Джордан? — Гласът му бе развълнуван. — Слава богу, че сте си вкъщи. Страшно съм разтревожен, приятелю. Върнах се преди около час и видях, че Ейми си е отишла. Това е лудост, изобщо не мога да го разбера. Прислужницата каза, че е опаковала нещата си и е тръгнала с мисис Париш. Десет пъти звънях по телефона в апартамента й, но никой не отговаря. Ейми не ми е оставила никакво съобщение, нито думичка, нищо, а това не е в нейния стил.

— Защо се обаждате на мен?

— Защото претърсих спалнята й и открих вашия телефонен номер и адреса ви на нощната й масичка. Имате ли представа какво се е случило? Казвала ли ви е нещо?

— Да — отвърнах аз. — Ейми иска развод.

— Какво? — Гласът му се издигна цяла октава.

— Знаете, че е ревнива и какво отношение има към изневярата. Твърди, че не сте й верен.

— Боже мой! Защо?

— Докато бяхте във Филаделфия се получи писмо. Ухаеше на парфюм и Ейми го отвори.

От устата му се изтръгна вик на страдание:

— Не! О, не!

— О, да. Името й е Денис Хауард.

— Чуйте, Джордан. Момичето не означава нищо за мен. Нима Ейми иска развод заради едно писмо?

— Не съвсем. Писмото я направи подозрителна и тя нае частен детектив. Почакайте да чуете името му. Бенедикт Майлоу. Същата птица, която наехте да следи Клеър. Ирония на съдбата, нали? Проследил ви до парк-хотел „Трейси“ и сега Ейми знае колко време сте останали при момичето. Когато получи доклада, това я довърши. Повика племенницата си, Айрийн Париш пристигна и я прибра.

— Но аз съм невинен, Джордан. Кълна ви се.

— Знам — отвърнах аз. — Вие сте подведен.

— Какво? — Беше разярен.

— От Арнълд Париш и жена му. Изфабрикували са всичко заедно с Денис. Париш написал писмото. Знаят, че на Ейми не й остава много да живее и се опитват да разстроят брака ви.

Той си взе дъх и дрезгаво изрече:

— Трябва да я видя. Къде са я завели?

— Изолирана е — отвърнах аз. — Не допускат никого до нея. Дори и мен, а аз съм й адвокат.

Той не повярва на ушите си.

— Ейми ви е наела?

— Защо не?

— Слушайте — гласът му звучеше отчаяно. — Идвам при вас. Веднага тръгвам. Ще отидем заедно при нея. Вие можете да ги накарате да отворят вратата. Ще свършим с тази работа веднъж и завинаги. Още тази нощ.

— Добре — отвърнах аз. — Чакам ви.

Значи всичко щеше да се разбере след малко. Всяко нещо щеше да дойде на мястото си. Започнах да се изпотявам, отидох до прозореца и го отворих. Нощното небе беше мрачно и въздухът бе зареден с електричество.

Мислех си за Арнълд Париш, който злорадства от временния си триумф. Мислех си за Никълъс Странг и за несъстоятелната му логика. Мислех си за Винсънт Макайвър, който пришпорваше сребристосивия си бентли край Хъндсън.

Насилието ражда насилие. Трима души бяха мъртви. Клеър, Бантън и Майлоу. Първото убийство е трудно, но следващите са по-лесни.

Телефонът отново иззвъня.

— Скот? — обади се Хейзъл. — Тревожех се. Добре ли си?

— Чувствам се чудесно.

— По радиото съобщиха, че утре денят ще бъде хубав. Чудех се дали няма да можем да излезем на пикник и…

— На какво?

— На пикник. Нали се сещаш — сандвичи и бръшлян.

— Може би — отвърнах аз. — Ако всичко върви добре. Представлението е тази нощ.

Тя шумно си взе дъх.

— Идвам веднага, Скот.

— Не, Хейзъл. Стой, където…

Но нямаше никакъв смисъл. Тя бе затворила телефона. Обадих се на лейтенант Ноула и накъсо му разказах как стоят нещата. После поканих Бил Постили, който наистина заслужаваше билет за представлението.

Навън заваля, гръмотевици разтърсиха стъклата на прозорците.

Постили живееше наблизо и пристигна пръв. Изтърси водата от палтото си, погледна ме с любопитство и отиде направо при барчето за глътка бърбън. След няколко минути на вратата се позвъни — дойдоха сержант Уиник и Арнълд Париш. На масивното лице на адвоката бе изписано сдържано възмущение; той се развика:

— Виж, Джордан, какво означава всичко това?

— Търпение — отвърнах аз. — Ще разбереш.

Отново се позвъни. Този път беше Ноула, а зад него се влачеше Никълъс Странг. Улових враждебния му поглед, а след това поканих всички в дневната. Ноула настръхна и се отправи към масата. Повдигна обеците и ги загледа съсредоточено.

— Откъде ги взе?

Информирах го за посещението на Лора Бантън.

Той се обърна към Странг.

— Виждали ли сте ги?

— Да. Клеър ги носеше в нощта на убийството. — Той облиза устните си. — Това не обяснява ли причината за смъртта й?

— Нейната може би. Но не и тази на Бантън.

Отново чух звънеца и отидох да отворя. Винсънт Макайвър се бе променил. Бръчки на отчаяние обрамчваха разтревоженото му лице, а от изисканите му маниери нямаше и следа. Пръстите му се впиха в ръката ми.

— Не бива да се бавим, Джордан. Ейми в апартамента на Париш ли е? Там ли са я завели?

— По-спокойно — казах аз. — Ейми е в безопасност. Няма да й сторят нищо лошо. Влезте.

Компанията го сепна.

Той познаваше Странг и Париш, но лейтенантът и помощник окръжният прокурор му бяха непознати. Аз му ги представих и той ме погледна въпросително.

— Намерихме някои от бижутата на Клеър — започнах аз.

Удивеният му поглед проследи показалеца ми.

— Познавате ли ги? — попита Ноула.

— Разбира се. Гривната е купена от Картие, а обеците бях поръчал в Мексико. Къде ги открихте?

— Бяха в колата на Стийв Бантън.

Той замълча за миг, после бавно поклати глава.

— Аз… не мога да повярвам. Познавах Бантън. Той работеше при мен години и… е, да очерни жената на работодателя си, това мога да го разбера. Но убийство!… Отново поклати глава. — Изглежда невъзможно.

— Прав сте — отвърнах аз. — Бантън не е убил Клеър.

— Тогава… откъде е взел бижутата?

— Никога не ги е вземал.

— Не разбирам.

— Много е просто. Били са подхвърлени в колата му, след като са го убили. След като е станало ясно, че смъртта на Клеър не е злополука.

Той разпери безпомощно ръце.

— Но защо?

— За заблуда на полицията. За да изглежда така, като че ли Бантън е блъснал Клеър с колата си и е откраднал скъпоценностите й. Защото Бантън също е бил мъртъв и няма да може да проговори. Няма да има смисъл да се правят повече разследвания.

— Какво е станало с останалите бижута? — Въпросът бе зададен от Странг, който силно бе смръщил вежди.

— Почакай — отвърнах аз. — И така, получаваме впечатлението, че Бантън ги е откраднал. Няма средства да се издържа, а живее на широка нога. Парите му наистина са били придобити с измама. Шантажирал е някого.

В стаята цареше тишина. Дъждът чукаше по стъклата на прозорците.

— Хайде — обадих се аз. — Попитайте ме кого.

Никой не проговори. Странг бавно прекара върха на езика по горната си устна. Арнълд Париш шумно дишаше. Погледнах Макайвър и забелязах, че под очите му се бяха появили тъмни кръгове, които подчертаваха пепелявия цвят на бързо стареещото му лице.

— Започнало е от развода ви — казах аз. — Клеър го е искала, не вие. И ето че се появява Странг, съветва я как може да се направи и всъщност урежда всичко. Именно Странг…

Адвокатът издаде звук, като че ли някой го души и се хвърли към мен.