Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (16)

XVI

Човешкото двуного е стадно животно. То притежава дълбок инстинкт за обществени взаимоотношения. Когато падне нощта, местата за социални контакти никнат като гъби: нощни клубове, пивници, кабарета и салони за танци — и навсякъде свири музика. Тя варира от гърмящия автомат в бирариите до известните инструментални групи и латиноамерикански оркестри в елегантни нощни ресторанти.

Музиката дава възможност на двойките да се прегръщат публично.

Според един закон на физиката два различни предмета не могат да заемат едно и също място по едно и също време. Но аз съм виждал как този закон на практика се отрича от впили се един в друг мъж и жена, заети с упражненията на Терпсихора по-здраво, отколкото пътниците във влака за Бонкс в 5.30 в делничен следобед. Плащаш си за привилегията да те натискат, мачкат, задушават и блъскат, докато се наслаждаваш на врявата, тютюневия дим, алкохолните изпарения и безсмисления брътвеж на щастливо видиотяване. Да не споменавам непоносимата надутост на келнерите. И всичко това трябва да се квалифицира като удоволствие.

Но онези, които не могат да вземат участие в това удоволствие, нямат чет. Самотните жени, излишните в компанията, кутсузлиите.

За борба с този недостиг, цялата страна, от атлантическия до тихоокеанския бряг, е осеяна с школи по танци. Почти на върха на тази индустрия се намира мистър Андрю Нортън, предприемчив джентълмен, който спечели цяло богатство от обществените потребности на хората. Неговата енергия и изобретателност се материализираха в огромна организация, посветена на мисията да чифтосва всеки самотник, независимо дали е мъж или жена, и да го превръща в превъзходен танцьор.

Костюмите за танц бяха впечатляващи. Атмосферата бе сърдечна и дружеска. На касата седеше усмихната брюнетка с привлекателна усмивка. Трябва да е преминала стажа си при много добър актьор, защото изглеждаше наистина радостна да ме види.

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?

Можех да измисля няколко неща, но не го направих.

— Трябва ми информация за уроците по танци.

— Разбира се. За пръв път ли се обръщате към школата на Андрю Нортън?

— Да, мадам.

— Можете ли да танцувате, мистър…

Изрекох първото име, което ми дойде наум:

— Астер.

Тя чаровно се усмихна.

— Надявам се, че първото ви име не е Фред?

— Не, мадам. Ървинг Астер. Танцувам малко, повече старомодни танци — валс, фокстрот, такива неща. Но мисля, че съм изостанал от модата, поне така твърдят приятелките ми. Напоследък всички са се запалили по латиноамериканските ритми и аз се чувствам като парий.

— Моля?

— Като отхвърлен.

— О, да, разбирам ви, мистър Астер. — Усмивката й беше блестяща. Зъбите й наистина бяха безупречни. — Говорите самата истина. Нито един мъж не може да бъде приет от обществото в наши дни, ако не е превъзходен на дансинга. Дори румбата вече не е на мода. Всички съвременни хора танцуват мамбо, танго, самба и болеро.

— Това казвам и аз.

— Сигурно танцувате ча-ча-ча?

— Ъ?

— Не сте ли го чували? Известно време хората бяха луди по него.

— Скъпи ли са уроците ви?

— Никак. Само три и петдесет за половинчасово индивидуално занимание.

— Колко урока трябва да взема?

— Зависи от много неща, мистър Астер. Способностите ви, естествените ви наклонности и чувството ви за ритъм. Една от инструкторките ни ще ви направи анализ, което ще ни помогне да преценим от каква точно помощ се нуждаете. След това, сигурна съм, че ще можем да уредим нещо, което да отговаря на финансовите ви възможности. — Тя обнадеждаващо ме погледна. — Имате ли свободно време в момента?

— Да, мадам. Чудех се дали бих могъл да се занимавам с точно определена инструкторка.

— Разбира се, само да е свободна. Кого имате предвид?

— Виждате ли, един мой приятел е вземал уроци тук и резултатите са зашеметяващи. Беше непохватен като вол, а сега… е, не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи. Казва, че всичко е дело на инструкторката му. Твърди, че…

— Спомняте ли си името й?

— Мис Хауард — Денис Хауард.

— О, да. — Брюнетката погледна програмата. — Вие сте щастливец. Мис Хауард в момента има урок и ще се освободи след десетина минути. Ще почакате ли?

— С удоволствие.

— През това време можем да попълним формуляра.

Тя се приготви да записва:

— С какво се занимавате, мистър Астер?

— С реклама.

Зададе ми още няколко въпроса и аз си измислих отговорите. Ако напуснех, без да се ангажирам, можеха да ме бомбардират по пощата и по телефона с предложения. Организацията струваше скъпо и те не биха желали да изгубят перспективен клиент.

Докато чаках, се чудех дали Бил Постили бе успял да прокара обвинителния акт пред съдебните заседатели. Бих могъл да го предотвратя, ако бях отвлякъл свидетелите от „Уикфорд армс“ и ги бях хвърлил в някоя варница, мислех си аз.

— Мистър Астер — касиерката ме повика по име. — Направо по коридора в стая номер шест, ако обичате.

Станах и тръгнах, по пътя дочувах иззад вратите заглушена музика, различни оркестри, различни темпа. Шести номер беше стая със средни размери, обзаведена с маса, грамофон и набор от плочи. Едно момиче се обърна с лице към мен и аз се стъписах.

Може би невинаги съм в състояние да потисна чувствата си, но обикновено успявам да ги скрия. Ала не и сега, защото разпознах момичето и знаех, че съм застанал с отворена уста. Затворих я и изфабрикувах стеснителна усмивка.

Момичето ми се усмихна в отговор, приемайки реакцията ми като комплимент с убеждението, че е в резултат на външността й. Както си и беше, но не поради причината, която тя предполагаше. Беше свикнала да вижда такива реакции у мъжете, които говореха за внезапно активизиране на мъжките хормони.

Беше същото онова момиче с огнена коса, с което Арнълд Париш имаше среща в бирарията близо до кантората му.

Тя не се нуждаеше от никакво дамско бельо, което да подчертава женствеността на фигурата й. Тялото й беше превъзходно. Природата бе дарила Денис Хауард с необходимите неща. Наистина всичко си беше като на останалите жени, въпросът тук бе в пропорцията. Не че бе нещо необикновено. Такива като нея можеха да се видят по календарите в бръснарските салони.

Ама че момиче, помислих си аз. Един ден се люби с Винсънт Макайвър, а на другия си определя среща с Арнълд Париш. Поне се въртеше в кръга на едно семейство.

Тя ме прецени с поглед, като се спря на цената на костюма ми и направо преброи колко пари имах в портфейла си. После се справи с листа хартия.

— Вие сте мистър Астер, нали? — Дикцията й беше бавна и добре тренирана.

— Да, мадам.

— Разбрах, че един от бившите ми ученици се е изказал много ласкаво за мен.

— Точно така, мадам — отвърнах въодушевено аз.

— Любопитна съм. Кой е той?

Заусуквах го:

— Аз… виждате ли… стана така, мис Хауард. Срещнах този приятел на един купон и като видя, че имам проблеми с танцуването, предложи ми да вземам уроци. Спомена вашето име и каза, че сте направили чудеса с него. Никога не съм разполагал с достатъчно време за танци. Бях твърде зает, докато спечеля първия си милион. Но сега вече е друго и си помислих, че мога да дойда и да се повъртя малко.

— Съпругата ви не се ли е опитвала да ви учи? — имах впечатление, че това е стандартният въпрос, който задава, с цел да разбере матримониалния статус на клиентите си.

— Нямам съпруга — отговорих аз.

— Можем да го оправим — искам да кажа танцуването. — Усмивката й бе топла и интимна. — Да видим какво знаете.

Тя се обърна към грамофона и извади няколко плочи.

— Ще започнем с бавна румба. Така ще мога да преценя възможностите ви.

Плочата се плъзна в оста. Иглата се завъртя по браздите и внезапно електрическите импулси се превърнаха в звуци. Атмосферата се промени, когато в стаята се разнесе мелодията на маракас и въздухът се изпълни с биенето на барабани. Добре тренирани ръце заудряха по бонгото, а потракващите палки определяха ритъма.

Това не бе камерна музика. Не беше в пианисимо и не притежаваше успокояващата тоналност на нощна музика. Нито пък беше бавна; може би първите два такта, но после ставаше вълнуваща, като че ли внезапно бяха инжектирали музикантите със смес от бензедрин и марихуана. Тази музика бе композирана, за да влезе вътре в теб, да разиграе и възпламени кръвта ти.

През първите пет минути гледах соло изпълнение. С дясната длан на корема си и с лявата превита в лакътя, тя движеше краката си в забързана сложна стъпка, от която бедрата свободно се люлееха. В изпълнението имаше доста от енергията, характерна за животните. После тя спря с порозовяло лице, леко се засмя и изключи апарата.

— Харесва ли ви?

— Страшно — отвърнах аз.

— След няколко урока ще можете да танцувате като мен.

— Съмнявам се.

— Ще видим. — В оста се спусна друга плоча, този път бавна румба. Тя се приближи до мен (носеше проста рокля от вълнено трико и аз си помислих, че ако в този момент производителят я видеше, вероятно щеше да повиши дизайнера, а дизайнерът щеше да почувства, че е достигнал крайната цел на своето изкуство).

Танцувах румба съвсем сносно, с чувство за мярка, но този следобед като че ли и двата ми крака бяха леви. Денис Хауард бързо разбра, че работата й с мен нямаше да е лесна. Но до края запази пресилената усмивка на лицето си, докато силно стискаше устни.

— Добре — рече тя окуражаващо, — не беше съвсем лошо.

— Едва ли — изрекох аз със съмнение в гласа.

— Не тренирате достатъчно, мистър Астер. Затова се чувствувате неудобно. Но имате големи заложби и тънко чувство за ритъм. Бихме могли да направим чудеса. За съвсем кратко време всичките ви приятели ще ви завиждат.

— Колко време?

— Ще зависи от това, колко често ще идвате и колко дълги ще са уроците с вас. Мисля, че искате индивидуални занимания, така че трябва да го уредите в канцеларията.

— Бихте ли могли вие да ми бъдете инструктор?

— С удоволствие, но часовете ми са нередовни.

— И моите. Работя като на въртележка.

— Така ли? — Тя бе искрено любопитна. — Какво работите?

— Реклама. Занимавам се с телевизионната продукция на моята фирма.

В кобалтовите й очи се появи преценяващ блясък и тя изправи глава.

— Какво съвпадение! И аз съм работила за телевизията.

Загледах се в лицето й и щракнах с пръсти.

— Почакайте. Затова ми изглеждахте позната. Не съм ли ви гледал в нещо преди няколко седмици?

— Съвсем малка роля.

— Бяхте добра. Кой е агентът ви?

— Нямам агент.

— Господи, моят екип може да използва момиче с данни като вашите.

— Можете да се възползувате от мен, мистър Астер.

— Наричайте ме Ървинг. Трябва да го обсъдим някога.

— Какво ще кажете за тази вечер? — гореше от нетърпение.

Поколебах се малко и внезапно реших:

— Виждате ли, не съм сигурен, че ще мога да го уредя. Днес имам голяма конференция. Работя върху нова програма, избирам материал, определям изпълнителите, назначавам директор, съвещавам се със спонсора, разпореждам се за декорите — обичайното главоболие…

Изглеждаше впечатлена. Самият аз бях впечатлен.

— Довечера свободна ли сте? — попитах аз.

— Да.

— Ще ви кажа какво ще направим. Дайте ми телефона си и аз ще ви се обадя.

Тя тръгна към чантичката си като изритано коте, извади молив и лист и го записа. Взех листчето и по лицето ми трябва да се е появила някаква реакция, защото тя ме попита:

— Какво има, мистър Астер?

— Нищо — отвърнах с усмивка аз. — Днес пропуснах обеда си и тази румба ме измори. Не се ангажирайте за вечерта, мис Хауард. Ще ви се обадя.

Гласът й прозвуча зад мен, докато излизах:

— Да не забравите…

В приемната касиерката подготвяше нов проспект. Тя вдигна поглед и бързо каза:

— След минута ще ви обърна внимание, мистър Астер.

— Трябва да тичам — викнах през рамо. — Имам неотложна среща.

— Не искате ли да…

— Искам. Ще се върна утре сутринта.

Бях вече извън сградата и не чувах гласа й. Не исках да я карам да изгуби комисионната, но не се виждах да докладвам, как е преминал урока ми по мамбо само от филантропични съображения. Школата по танци на Андрю Нортън ще преживее и без моята помощ.

На улицата извадих бледосиния плик, който ми бе дала Ейми Ван Дорн, и сравних почерците. Силно наклонените букви не приличаха на смелите драскулки на червенокосата красавица.

Очевидно не Денис Хауард бе написала любовното писмо.

Тогава кой? Или пък не беше същото момиче?

Това изглеждаше невероятно, като се има предвид, че живееше в парк-хотел „Трейси“ и че се срещаше с Арнълд Париш. Съществуваше само едно обяснение. Някой трети искаше да даде на Ейми Ван Дорн да разбере, че съпругът й е женкар и че се е отклонил от правия път.

Може би Париш? Дали не иска Денис само за себе си? Трябваше да видя неговия почерк. Но най-напред бях обещал да се обадя на лейтенант Ноула. Влязох в една телефонна кабина и позвъних в отдел „Убийства“. Лейтенантът не се беше върнал и аз пуснах още един жетон, за да говоря с Питър Килборн. В гласа му се чувстваше скрито вълнение.

— Джордан! Опитвах се да те открия. Получи ли съобщението ми?

— Не. Какво е станало?

— Да си чувал някога за човек на име Борг — Луис Борг?

Нищо не ми говореше.

— Очевидно е нашият човек — продължи Килборн. — Току-що получих доклад от Вашингтон във връзка с пръстовите отпечатъци, които взехме от апартамента на Лора Бантън. Луис Борг, наричан още Хюго Ритър. Изключително хитър клиент с богато досие. Преди четири години го пипнахме в една афера с наркотици; дело не бе образувано поради липса на доказателства. Година по-късно беше заловен в измама, но успя да се изплъзне. Преди шест месеца отново го хванахме на въдицата, отвличане на самолет, но отново пусна стръвта и избяга.

— Смело момче — казах аз.

— Защо?

— Залавя се с чичо Сам. Винаги се забърква във федерални престъпления.

— Скоро ще се измъкне отново и вече трудно ще го открием. Случаят Бантън може би е онова, от което сега имаме нужда.

— Бих искал сам да го заловя. Открихте ли къде се намира?

— Още не. — Килборн замлъкна за миг и след това гласът му прозвуча авторитетно. — Ще ти предложа нещо, адвокате. Пази се от Борг. Остави го на нас.

— Забравяш нещо — казах аз. — Обвинен съм в убийството на Стийв Бантън. И този Борг, или Ритър, му дължи десет хиляди долара. Полага всички усилия, щото полицията да не направи връзка между него и Бантън. Трябва да разбера какво се опитва да скрие.

— Само не ни замесвай — изрече Килборн с равен глас.

— Не, сър. Искам да ви помогна. Извинете, ще прекъсна разговора.

Може би изглеждаше доста грубо да прекъсвам връзката по този начин, но не бях в настроение да слушам поучения или заплахи.

Луис Борг, наричан още Хюго Ритър. Как да откриеш някого в град с осем милиона жители? Седях в телефонната кабина, намръщен и потънал в мисли, и се опитвах да анализирам онова, което бях чул. Никак не е трудно да останеш анонимен в град като Ню Йорк.

Внезапно се сепнах. През ума ми като светкавица премина една идея. Ударих юмрук в дланта си. Може пък да стане, помислих си аз. Може пък наистина да стане.

Излязох от кабината и с пълна пара се отдалечих по посока на хотел „Уикфорд армс“.