Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (20)

XX

Килборн искаше подробен доклад по инцидента с Ритър, написан със собствения ми почерк. Хартията беше от правителството, а от мен — писалката. Изписах четири страници и пръстите ми се изкривиха. Когато свърших, той внимателно го прочете и го отнесе в друга канцелария.

Поседях десетина минути, за да си отпочинат краката ми. Вратата се отвори на два пъти и различни лица се появяваха, за да ме огледат. Тъкмо мислех да изляза, когато Килборн се върна.

— Къде е Ритър? — попитах го аз.

— В болницата — охраняван и приспан. Може да се наложи присаждане на кожа. Оттам ще бъде преместен във Федералния затвор, докато бъде съден.

— Значи намери парите?

— Не са пари. Само хартия без стойност. Да, открихме я в стаята му, струва около петдесет хиляди долара, добре скрита, част от нея в двойното дъно на куфара му, а останалата — в хастара на палтото му.

— Правителството оценява ли усилията ми?

— Ако искаш да разбереш, дали ще ти окачим медал, или дали ще помолим Конгреса да ти отпусне някаква сума — не. Ритър не е важен. Трябва ни мозъкът на предприятието, момчетата, които печатат и разпространяват банкнотите.

— Ритър знае, откъде идват. Не можете ли да го накарате да проговори?

— Не знам. Още сме нямали възможност. Лекарите му дадоха приспивателно и той не се е съвзел.

— Но беше в съзнание, когато го заловихте, нали?

— Достатъчно буден, за да държи езика зад зъбите си.

— Защо не му обещахте, че ще направите сделка с него, че ще облекчите присъдата му, ако ви помогне?

— Направихме го и той онемя още повече. — Килборн беше кисел. — Ритър се страхува. Бои се до смърт, че като излезе от затвора, организацията ще си спомни за него и ще го убие.

— Можехте да му предложите протекция.

Килборн откри в джоба си една цигара и започна да я мачка с пръсти.

— Знае колко струват обещанията ни. Какво можем да сторим? Да прикрепим двама агенти да живеят с него до края на живота му? Ще бъде под постоянна заплаха.

— Не и ако бандата е в затвора за дълго време. От Алкатраз не могат да му сторят нищо лошо. Вие изненадахте Ритър, Пийт. Не е вече млад. Една присъда би го довършила. Мисля, че ако го разпитате, ще грохне.

Килборн запали цигарата.

— Не сме спрели да го притискаме.

— Попитахте ли го за Стийв Бантън?

— Аз не. Лейтенант Ноула успя да му зададе няколко въпроса в болницата. Ритър каза съвсем малко. Изглежда парите са били от Бантън, а връзките — от Ритър. Той дал на Бантън няколко банкноти, мисля, че са били същите, които ти си взел от сестра му.

— Нещо за убийството?

— А, да. — Килборн сухо се усмихна. — По този въпрос Ритър говореше съвсем ясно, дори крещеше. Кълнеше се наляво и надясно, че е невинен.

— Истината ли казва?

— Кой може да отсъди? Хора като Ритър нямат никакво съзнание, никаква етика, никакво приличие. Лъжата е съвсем естествена за тях.

— Може да са се скарали — предположих аз. — И Ритър да е решил да отстрани партньора си.

Килборн ме погледна подигравателно.

— Иска ти се да го докажеш, нали?

— Но как?

— Защо тогава Ритър не се опита да се оневини, като скъса полицата?

— Защото не е могъл да я намери. Бантън я бил скрил при сестра си. Не можеш да твърдиш, че Ритър не се опитва да го стори, още щом е разбрал къде да я търси.

Килборн замислено всмукна от цигарата си.

— Разумно е.

— Да — навъсих се аз. — Но няма никакво доказателство, нито намек от улика. Досега всички нишки водят към мен.

Килборн посочи със запалената си цигара към мен:

— По-лошо е, отколкото си мислиш, Джордан. Ако важните клечки разберат как е бил заловен Ритър, могат да решат, че знаеш повече, отколкото казваш.

Тази мисъл бе неприятна и аз се почувствувах обезкуражен. Седях и притеснено смучех бузата си.

— Наистина нищо не знам.

— Може би. Но Ритър те мрази от цялата си душа. Може да реши да им намекне нещо за теб. Няма друг начин да ти навреди.

— Не може — отвърнах аз. — Извън играта е вече.

— Само донякъде. Има право на адвокат и организацията вероятно ще му изпрати някой от техните, за да бъдат защитени, да го държат под око. Не можем да контролираме разговорите на Ритър с неговия душеприказчик.

Извадих носната си кърпа и попих потта от челото си. Като че ли си нямах достатъчно неприятности. Станах, а Килборн излезе в коридора с мен. Когато стигнахме до асансьора, стисна ми ръката.

— Горе главата, Джордан — каза ми той. — И внимавай. Не се изпречвай пред куршумите.

Докато слизах с асансьора, усетих в себе си празнота. Не се бяхме пазарили така. Щатът Ню Йорк също ме преследваше. Но той трябваше да действа по правилата. Да използва законни средства. Нямаше начин да узная как или кога нелегалната организация ще нанесе удара.

По това време на нощта в долния край на Манхатън тесните улици са тъмни и пусти и приличат на тунели, оградени от черните сгради. Внезапно някаква кола избуча край мен и се чу изстрел, аз се търкулнах встрани като войник от десантна част. Беше чист рефлекс. Останах легнал, докато сърцето ми възвърна нормалния си ритъм. После бързо слязох в една осветена вестникарска будка в метрото с чувството, че съм гол, тъй като бях без пистолет.

Но нямах намерение да се върна вкъщи да си го взема. Приятелите на Ритър може би ме чакаха. Затова тръгнах към апартамента на Хейзъл.

— Избрал си точния момент — каза тя. — Тъкмо привършвам работа. Нашият приятел Макайвър е написал много интересен роман. Поне в началото.

Отметнала глава, тя с любопитство ме съзерцаваше.

— Напоследък не живееш нормално. Какво се е случило пак?

— Мога ли да остана при теб тази нощ?

Тя повдигна едната си вежда.

— Какво те накара да промениш намеренията си?

— По-безопасно е.

— Така си мислиш. Добре, свали си палтото, не стой така. Гладен ли си?

— Аха.

— Ще приготвя нещо.

Тя направи бъркани яйца с лук и гъби и аз ги изгълтах като вълк.

— Кога си ял за последен път? — попита Хейзъл.

— Не си спомням.

— Знаеш за тази нощ, нали, скъпи — същия диван, същите условия.

— Да, мадам.

Тя избухна от възмущение:

— Не трябва да си толкова отстъпчив. Можеше да се престориш на разочарован. Момичетата обичат да им се показва, че са привлекателни.

Тя сложи ръка на кръста си.

— Кажи ми истината, Скот. Бил ли си някога наистина влюбен.

Налях си още кафе.

— Влюбен?

— В-л-ю-б-е-н. Влюбен. Знаеш ли какво е това?

— Разбира се. Дума. Синоним на биологичния импулс, използван от съчинителите на песни. Чиста илюзия.

— Очарователна илюзия, Скот. Погледни какъв прекрасен ефект притежава.

— Прекрасен ли? Понижава интелигентността и критериите на мъжа и погубва свободата му.

Тя ме погледна със съжаление.

— Нещо трябва да ти е станало още в детството.

— Хайде пак — изръмжах аз.

— Говоря ти сериозно, Скот. Но дори да си прав, ако любовта отнема тези неща на мъжа, погледни какво дарява в замяна.

— Какво?

— Три жизненоважни неща — любов, другарство и деца.

— Нима са жизненоважни?

— Добре — отвърна мило тя. — Да вземем любовта. Да предположим научиш, че никога вече няма да можеш да…

— Съгласих се. Мини нататък.

— Второ: другарство. Сега си млад, Скот, все още си желан и имаш сили да обикаляш като котарак целия град. Какво ще стане след трийсет години, когато си стар, набръчкан и безпомощен, живееш в самота, съвсем сам, нежелан, необичан, няма никой, който да…

— Достатъчно. Съгласих се. — Бъдещето наистина изглеждаше мрачно.

— А колкото до децата — продължи тя, — е, просто не е нормално за човек да живее и умре, без да остави следа от съществуването си. От психологична гледна точка всеки иска да увековечи собствената си личност. А от биологична гледна точка — това е свещеният му дълг. Човешката раса трябва да просъществува. Нима искаш да носиш отговорност за това, че земята се е върнала към насекомите и влечугите, че е заличена многовековна цивилизация, че съществува анархия и варварство, тъмнина и…

Вдигнах ръце.

— Предавам се. Печелиш.

Но всъщност вървях по много тънък лед и трябваше да внимавам. Хейзъл ме бе притиснала до стената.

— Какво смяташ да правиш, Скот?

— Смятам да заспя. Тези неща изискват внимателно обмисляне. Може ли да си взема одеялата?