Харолд К. Мейзър
Висок, мургав и… мъртъв (24)

XXIV

Наместих се в таксито и се опитах да събера мислите си. Всяко нещо, което ми дойдеше наум, предизвикваше лавина от мисли.

Виждах разрешението — почти.

Ако съзнанието ми работеше с неумолимата логика на „Юнивак“, ако разполагах с необходимите данни и ако можех да чакам веригата да се затвори и на екрана да се появи точният отговор.

„Юнивак“ тежеше повече от тон. А сивият механизъм на човешката глава — само петдесет унции. Човешкият мозък не беше толкова бърз, но затова пък бе по-богат, беше способен да складира и регистрира милиони разнообразни впечатления. Имаше едно голямо препятствие — невъзможността да надникна в картотеката и да събера необходимите данни. Да сортирам, да подбера и да оценя резултатите.

Хейзъл усещаше, че мозъкът ми работи и седеше тихо, без да ми пречи.

Таксито спря на Гроув Стрийт пред мигаща, неонова реклама „Клуб Маракас“. Портиерът ни зарадва. Дошли сме навреме, програмата не е започнала. Шефът ни отведе на една маса.

Като се настанихме, огледахме помещението. Не бе голямо, а крещящите декори придаваха ефекта на „от сърма и злато“. На подиума двама дребни латиноамериканци свиреха мамбо. Теснотията на дансинга изключваше възможността да се впуснеш в един от онези известни стари танци, ала въпреки това постоянните клиенти намираха място да потренират.

Премигнах, когато Хейзъл отново щракна пръсти под носа ми.

— Събуди се. Ти ли предложи кандидатурата ми да те придружа на това място, Скот?

— Да, мадам.

— Тогава се отпусни. Музиката свири, а на дансинга са останали още няколко квадратни сантиметра пространство.

Тя стана и вплете пръсти в моите.

Пробихме си път през танцуващите двойки и аз я обгърнах през талията. Пред пишещата си машина, с йероглифите на мистър Грег пред себе си Хейзъл бе енергична, безразлична и работоспособна. На дансинга, слушайки музиката на сеньор Монтоя, тя се превърна в съвсем друго нещо — оживена, грациозна и вдъхновена.

— Е — каза тя, — поправяш се, Скот.

— Естествено. Вземам уроци.

— Къде?

— В студиото на Андрю Нортън.

— Добра работа върши.

Танцът свърши, но ние останахме на дансинга за следващия. Този път беше бърза румба, която ни загря и ни остави съвсем без дъх.

— Да се върнем на масата — настоях аз. — Не можем да продължим да танцуваме така, без да сме се нахранили.

Но не ни беше писано да стигнем до нашата маса. На края на дансинга се натъкнахме на преграда. Денис Хауард бе застанала на пътя ни с ръце на хълбоците и с убийствен син поглед в очите си. На врата й висеше фотокамера със светкавица. Забележителните части от анатомията й бяха силно акцентирани в роклята, в която беше вложено оскъдно малко количество плат.

Със скърцащ от злоба глас тя изрече:

— Много бързо възприемате, мистър Астер.

Няколко души, подушили приближаването на бурята, се бяха обърнали и гледаха към нас. Усмивката на Хейзъл се стопи и тя застана несигурно до мен.

— Каква е тази шмекерия? — попита Денис, без да се старае да понижи тон.

— Шмекерия ли?

— Уроците по танци. Кого мислите, че заблуждавате. Току-що ви видях на дансинга.

— Денис — започнах предразполагащо аз, — слушай…

— Не. Вие слушайте. Не мога да понасям някой да ме прави на глупачка. Вие дойдохте в студиото с цел. Искам да знам каква е тя.

— Успокой се — казах аз. — Ще си загубиш работата, ако вдигаш скандал на клиентите.

— Не ми пука. — В гласа й се усети хапещ сарказъм. — Ще ми намерите работа в телевизията, нали? Ще ме направите известна. На куково лято, мистър Джордан. Не познавате никого в телевизията. Вие сте адвокат. Помислих си, че ви познавам отнякъде и след като си отидохте, намерих снимката ви в един вестник.

— Какво става тук? — Беше се намесил непознат глас — гласът на шефа.

— Нищо — отвърнах аз. — Всичко е наред. С мис Хауард сме стари приятели.

— Много стари, като смъртта — с горчивина каза тя. Гневът й растеше.

Шефът смразяващо я погледна.

— Напуснете дансинга, мис Хауард.

— Опитай се да ме накараш да си отида.

— Не се сърдете — успокоих го аз. — Да не започваме тъкмо тук. Искаше обяснение, Денис, и аз ти го дължа. Да отидем някъде, където ще можем да си поговорим.

Тя се обърна и тръгна с вдървена походка и свити устни.

Стиснах успокояващо Хейзъл за ръката.

— След минута ще дойда. Върни се на масата.

Моето момиче не възрази. Просто се обърна и тръгна.

Последвах Денис отзад в съблекалните по тесния коридор, надолу по стълбите към мазето. Приличаше на котка, която си е показала ноктите. Влязохме в малка стаичка; някакъв младеж работеше с фотографски джунджурии и разтвори. Негативите се сушаха на въженце, други плаваха в емайлирани легени. Той се заоплаква с високо извисен глас:

— Не трябва да водиш никого тук, Денис. Това е…

Тя го прекъсна с властен жест:

— Излез, Ървинг. Върви да подишаш чист въздух.

— Но аз трябва да свърша последния филм. Шефът ще…

— Чу ли ме добре? — Тя му се озъби. — Марш навън!

— Виж, синко — обадих се аз, — няма да се забавим. Програмата след миг ще започне и нито един клиент няма да си тръгне тъкмо сега. Имаш достатъчно време да извадиш снимките. — Помогнах му да реши дали да излезе с десетдоларова банкнота.

Когато той изчезна, Денис се обърна към мен, а от очите й хвърчаха искри.

— Е, слушам. Какво ви доведе в студиото?

— Исках да се срещна с теб, Денис. Исках да те огледам и да те преценя.

— Защо?

— Бях любопитен да разбера що за момиче може да бъде наето да заплете един мъж в паяжините си, без той да го желае. Не защото тя го харесва, а за пари, така жена му ще бъде измамена и ще повярва, че той й изневерява.

Думите ми я изненадаха и тя отстъпи назад.

— Аз… за какво говорите?

— За теб — отвърнах аз. — За теб и Винсънт Макайвър.

Тя ме гледаше втренчено, а устните й бяха леко разтворени — бе пообъркана от внезапната смяна на позициите.

— Познаваш мъжа — продължавах аз. — Бил е в апартамента ти няколко пъти. Снощи го проследих. Същото е направил и един частен детектив, нает от жена му. Докладът му е в джоба ми и ние знаем колко време е останал Макайвър в стаята ти.

Тя се опита да се защитава:

— И какво от това? Защо да не ме посещава? Жена му е инвалид. Не можете да очаквате от мъж…

— Моля. — Прекъснах я. — Това не е истинска любовна история. На теб не ти пука за Макайвър. Възможно е дори да не ти харесва. Нарочно си направила добре преценен капан за мъжа и това ти е било съвсем лесно. Преминал е първа младост и самолюбието му е поласкано. Но това не означава нищо, особено за теб. Защото си била наета за представлението.

Шията й се бе зачервила, виждаше се как бие пулсът под кожата й. Тя не произнесе въпроса, който се таеше в очите й.

Но аз му отговорих:

— Била си наета от Арнълд Париш.

Най-после гласът й се чу, тя се опита да говори с безразличие.

— Никога не съм чувала това име.

— Няма смисъл, Денис. Ако продължаваш да лъжеш, само ще затънеш още по-дълбоко. Разполагаме с всички факти. Знаем, че си се срещнала с Париш в един бар онзи ден. Бях там и ви видях. Още повече че в джоба си имам писмо до мисис Макайвър, написано от ръката на Париш, но подписано от твое име. Писмото е било заловено от жената на Макайвър, точно както е било планирано от Париш. Нарочно е било изпратено, за да пристигне по време, когато сте знаели, че Макайвър не е в града.

— Аз… аз не ви вярвам.

Извадих писмото и й го подадох. Бързо го прочете и аз улових странно пламъче в очите й. Разбрах, че след миг писмото ще стане на малки парченца и го грабнах от ръцете й.

— Извинявай. Не исках да бъда груб, но писмото ни е нужно като улика.

Раменете й се отпуснаха, а в устата си почувства горчивия вкус на поражението. Тя примирено сви рамене.

— Чуй ме, Денис — тихо казах аз. — Нямаме нищо против теб. Не искаме да ти причиним болка или да те замесим в това дело. Има много неща, за които не знаеш нищо. Едно от тях е убийство. — Тя пребледня. — Ако сега ми кажеш истината, ще се опитам да те държа на страна. Ще получиш онова, което ти се дължи.

Тя премисляше с прехапана устна. После помръдна тежко рамене и отвърна с безизразен глас:

— Какво искате да знаете?

— Къде се запознахте с Арнълд Париш?

— В студиото. Вярвате или не, но той дойде, за да взема уроци по танци. Поне така каза. Може би е търсил някоя като мен за мръсната работа. На два пъти ми даде големи бакшиши и с това ми направи впечатление. На два пъти излязох с него, преди да ми направи предложението за Макайвър.

— Какво ти обеща?

— Каза ми, че ако развали брака на Макайвър, жена му ще получи голямо наследство. Обеща ми две хиляди долара, ако му помогна.

— И ти му повярва?

— Даде ми петстотин в аванс.

— А как се запозна с Макайвър?

— Арнълд го уреди. Каза, че Макайвър бил много суетен и му изпрати писмо от мое име. В него пишеше колко много харесвам книгите му и колко съм била разочарована, че толкова дълго време не е писал нищо. Пишеше още, че някои от момичетата в студиото искат да организират клуб на почитателките на Макайвър и бихме ли могли да се срещнем, за да поговорим. Той се хвана на въдицата и два дни по-късно се появи. — Тя се усмихна едва-едва: — Когато ме видя, той се учуди. Мога да кажа, че направо го сразих и той пожела да ме изведе. После беше лесно. Продължавах да хваля книгите му и да се чудя колко лесно ги пише. Наистина обичаше да слуша хубави неща за себе си.

Едно на нула Арнълд Париш. Изборът му за сътрудник бе почти безупречен. Хвалебствията и ласкателствата на Денис към известния в миналото писател са изиграли ролята на фотографски фиксаж.

Той е знаел за ревнивостта на Ейми, познавал е чувството й за собственост, нейното непримиримо отношение към изневярата. И е искал да разстрои брака им, веднъж и завинаги.

— Добре — казах аз. — Получила си петстотин долара, защото си ги спечелила. Дръж си ги и смятай, че си късметлия. Париш няма да се опита да си ги вземе обратно. Не желае никаква публичност. А сега искам да ти дам един съвет. Гратис. Стой настрана от Макайвър. Разбра ли ме?

Тя кимна.

— Окей. А сега върви да правиш снимки.

Хейзит ме чакаше на масата и прилежно се трудеше над пържолата.

— Огладнях и направих поръчката. — Посочи вилицата си и преглътна.

— Поне никога не ми е скучно да излизам с теб. Разкажи ми за червенокосата.

От изражението й разбрах, че няма да мина метър. Обясних й и видях как по лицето й се изписаха всички емоции — от недоверие до гняв. Тя разгорещено тръсна глава.

— Искаш да кажеш, че Арнълд Париш е направил този трик, с цел да разстрои един брак и да наследи нари?

— Точно така.

— Колко низък и достоен за презрение е човекът!

— Това зависи от количеството пари, които са в играта. Доста ниско е паднал, наистина.

— Но такъв план — боже мой, та това с пъклено дело. Знае ли Айрийн?

— Дори му помага.

— И двамата са зверове. Не съм чувала нещо по-подло. Как могат да се опитват да лишат Ейми и от малкото щастие, което й остава?

— Какво ще кажеш за Макайвър?

— Всички мъже са еднакви. Не бива да обвиняваш Винсънт. Само като погледнеш червенокосата красавица…

— Много е апетитна.

— Ето че и ти си го усетил.

— Не съм сляп.

— Ще ослепееш, приятелю, дори ако трябва да го сторя със собствените си нокти.

Тя се замисли и смръщи чело.

— А какво щеше да стане, ако планът на Арнълд пропаднеше? Ако Винсънт не се бе уловил на въдицата?

Кимнах с глава.

— Париш и това е взел предвид. Имал е други средства. Мисля, че с Денис се е застраховал срещу провал. Сумата трябва да е доста голяма, защото доста се е потрудил, за да отстрани Макайвър.

Тя ме гледаше и чакаше да продължа.

— Знаеш, че цялата история я е започнал Париш. Вероятно е заподозрял, че нещо не е наред в развода му с Клеър. Ето защо си е направил труда да се свърже с Майлоу и когато е видял в картотеката на детектива снимката на Клеър и Бантън, подозренията му са се засилили. Не знам дали я е купил, или я е откраднал, но факт е, че я е изпратил на окръжния прокурор и е написал колко важна улика е тя. Тук е бил късметлия, защото моментът е съвпаднал с кампанията на Лохман по бракоразводните дела в щата и прокурорът е започнал разследване. Знаеш какво се случи после.

Хейзъл затвори устата си.

— Знае ли приятелят ти?

— Кой приятел?

— Лейтенант Ноула. Не трябва ли да го информираш?

— Наистина трябва. Извини ме за момент.

Спомних си, че в коридора до съблекалните имаше телефонна кабина. Позвъних в отдел „Убийства“ и на телефона се обади сержант Уиник. Каза ми, че лейтенантът го няма. После деловито добави:

— Имаме още една.

— Още една каква?

— Жертва. Дъхът ми секна.

— Кой?

— Бенедикт Майлоу, частният детектив в бракоразводното дело. Някой му е пръснал черепа с куршум. Мисля, че лейтенантът иска да те види. — И затвори.

Останах в кабината, в главата ми всичко се обърка, мислите се блъскаха една в друга. Много бавно оставих слушалката. Като видя лицето ми, Хейзъл скочи от стола си, още преди да се приближало масата. Съобщих й новината. За миг настъпи тишина.

— О, Скот, как ще свърши всичко това?

— Имам много добра идея — отвърнах спокойно аз. — Искам да вземеш такси и да си отидеш вкъщи. Ще го направиш ли? Върви си вкъщи и ме чакай.

Тя преглътна, но не отмести поглед от мен.

— Внимавай, Скот.

— Ще се опитам.

Когато таксито й потегли, аз останах в тъмнината, за да събера мислите си. И така Бенедикт Майлоу бе мъртъв. Самият факт не ме изненада. Някой все трябваше рано или късно да го отстрани от играта.

Той бе заплаха за Арнълд Париш, защото можеше да проговори. За Странг бе още по-голяма заплаха. Адвокатът никога не можеше да бъде сигурен кога Майлоу ще се стопи под въздействието на високата температура.

Нямаше как да не се случи. Независимо от това дали приятелите на Хюго Ритър ме очакваха, или не, трябваше да се върна в апартамента си. Само за малко. Бях скрил оръжието си, деветмилиметров пистолет, който бях взел от един немски полковник по време на войната.

Случаят приближаваше кулминационната си точка и не исках да се движа повече без оръжие.

Още щом влязох във фоайето, някой излезе от тъмнината и аз се вцепених. После лицето на фибрата се освети. Беше Лора Браун и на мен ми олекна.

— Лора — извиках я аз. — Какво има? Очите й бяха зачервени и подпухнали и цялата беше напрегната.

— Можем ли да се качим горе? Трябва да ви покажа нещо. Нещо ужасно.