Иван Тургенев
В навечерието (6)

X

Елена посрещна Берсенев приятелски, но не в градината, а в гостната, и веднага, почти нетърпеливо възобнови вчерашния разговор. Тя беше сама: Николай Артемевич незабелязано беше изчезнал някъде, Ана Василевна лежеше; горе с мокра превръзка на главата.

Зоя седеше до нея, оправила внимателно полата си и сложила ръце на коленете си; Увар Иванович почиваше в мецанина на широкия и удобен диван, който бяха нарекли „самосън“. Берсенев отново спомена за своя баща: той свято тачеше паметта му. Да кажем и ние няколко думи за него.

Собственик на осемдесет и двама души, които бе освободил преди смъртта си, илюминат, някогашен гьотингенски студент, автор на съчинение в ръкопис Проявите или предзнаменованията на духа в света, съчинение, в което шелингианизмът, сведенборгианизмът и републиканството се бяха смесили по най-оригинален начин бащата на Берсенев го бе довел в Москва още като малък, веднага след смъртта на майка му, и сам бе се заел с неговото възпитание. Той се подготвяше за всеки урок, трудеше се необикновено добросъвестно, но съвсем безуспешно: той беше мечтател, книжовник, мистик, говореше със запъване, с глух глас, изразяваше се неясно и претрупано, повече със сравнения, странеше дори от сина си, когото обичаше страстно. Естествено, че синът само мигаше на неговите уроци и: не напредваше ни на косъм. Старецът (той беше ма около петдесет години, беше се женил много късно) разбра най-сетне, че работата не върви на добре и премести своя Андрюша в пансион. Андрюша започна да се учи, но не се освободи от родителския: надзор: бащата го посещаваше непрекъснато, като дотягаше на съдържателя със своите наставления и беседи; надзирателите също се отегчаваха от неканения гост: той постоянно им донасяше някакви, както се изразяваха те, премъдри книги за възпитанието. Дори на учениците ставаше неловко, като видеха мургавото сипаничаво лице на стареца, слабата му фигура, винаги облечен в някакъв остропол сив фрак. Учениците не подозираха тогава, че този навъсен, никога неусмихващ се господин, с походка на жерав и с дълъг нос, от сърце страдаше и скърбеше за всеки от тях почти като за свой собствен син. Веднаж бе му хрумнало да побеседва с тях за Вашингтон. „Млади питомци!“ — започна той, но при първите звуци на странния му глас младите питомци се разбягаха. Честният гьотингенец не живееше сред рози: той постоянно беше подтиснат от хода на историята, от различни въпросни съображения. Когато младият Берсенев постъпи в университета, той започна да ходи с него на лекции; но вече здравето започваше да му изменя. Събитията от 48-а година го разтърсиха из основи (трябваше цялата книга да се преработи) и той умря през зимата на 53-а година, като не дочака синът му да свърши университета, но го поздрави предварително с титлата кандидат и го благослови да служи на науката. „Предавам ти факела — му каза той два часа преди смъртта си, — аз го държах, додето можах, не изпущай и ти тоя факел докрая.“

Берсенев дълго говори с Елена за баща си. Неловкостта, която той чувствуваше в нейно присъствие, изчезна и той не фъфлеше тъй силно. Разговорът мина върху университета.

— Кажете — попита Елена, — между вашите другари имаше ли забележителни хора?

Берсенев си спомни думите на Шубин.

— Не, Елена Николаевна, да ви кажа право, между нас нямаше нито един забележителен човек. Къде ти! Било е, казват, някога славно време в Московския университет! Но не сега. Сега това е училище — не университет. На мене ми беше тежко с моите другари — добави той, като понижи глас.

— Тежко? — прошепна Елена.

— Впрочем — продължи Берсенев — трябва да се поправя. Зная един студент — наистина не е от моя курс, — той е действително забележителен човек.

— Как се казва? — живо попита Елена.

— Инсаров, Дмитрий Никанорич. Той е българин.

— Не е русин?

— Не, не е русин.

— А защо живее в Москва?

— Той е дошъл тука да се учи. И знаете ли с каква цел се учи? Той е изпълнен с една мисъл: освобождението на родината си. И съдбата му е необикновена. Баща му бил доста богат търговец от Търново. Търново сега е малко градче, а в старо време е бил столица на България, когато още България е била независимо кралство. Търгувал той със София, имал връзки с Русия; сестра му, родна леля на Инсаров, досега живее в Киев, омъжена е за учител по история в тамошната гимназия. В хиляда осемстотин тридесет и пета година, ще рече, преди осемнадесет години, било извършено ужасно злодеяние: майката на Инсаров изведнаж изчезнала безследно; след една седмица я намерили заклана. Елена потрепера. Берсенев спря.

— Продължавайте, продължавайте — проговори тя.

— Носели се слухове, че я отвлякъл и убил едни турски ага; мъжът й, бащата на Инсаров, научил истината, искал да си отмъсти, но само наранил с кама агата… Разстреляли го.

— Разстреляли го? Без съд?

— Да. Инсаров по това време бил почнал осмата година. Останал на грижите на съседите. Сестрата узнала за участта на братовото си семейство и пожелала да вземе племенника при себе си. Завели го в Одеса, а оттам в Киев. В Киев той прекарал цели дванадесет години. Затова говори така добре руски.

— Той говори руски?

— Както ние с вас. Когато навършил двадесет години (това било в началото на четиридесет и осма година), той пожелал да се върне в родината си. Бил в София и Търново, цяла България изходил надлъж и нашир, прекарал там две години, научил пак родния си език. Турското правителство го преследвало и той вероятно в тези две години се е излагал на големи опасности; аз веднаж видях на врата му широк белег, изглежда, следа от рана; но той не обича да говори за това. И той е своего рода мълчаливец. Опитах се да го разпитам — но напразно. Отговаря с общи фрази. Ужасно е упорит. През петдесета година той пак дошъл в Русия, в Москва, с намерение да завърши образованието си, да се сближи с русите, а после, когато свърши университета…

— Тогава какво? — прекъсна го Елена.

— Каквото бог даде. Трудно е да се гадае. Елена дълго не снемаше очи от Берсенев.

— Вие много ме заинтересувахте с разказа си — каза тя. — Как изглежда тоя ваш, как го казахте… Инсаров?

— Как да ви кажа? Според мене не е лош. Но сама ще го видите.

— Как така?

— Аз ще го доведа тук, у вас. В други ден той пристига в нашето селце и ще живее в моята квартира.

— Нима? Но ще иска ли той да дойде у нас?

— Разбира се! Много ще му е приятно.

— Не е, ли горд?

— Той? Ни най-малко. Тоест, ако щете, той е горд, само не в онзи смисъл, както вие го разбирате. Мари той например взаем от никого не би взел.

— А беден ли е?

— Да, не е богат. Като си ходил в България, събрал някои и други дреболии, оцелели от бащиния му имот, и леля му помага, и о всичко това е нищожно.

— Той навярно има силен характер — забеляза Елена.

— Да. Желязо човек. И в същото време, вие ще видите, у него има нещо детско, искрено въпреки всичката му съсредоточеност и дори затвореност. Наистина неговата искреност не е пашата глупава искреност, искреност на хора, които изобщо нямат какво да скрива!… Но аз ще го доведа у вас, ще го видите.

— А не е ли стеснителен? — попита пак Елена, Не, не е стеснителен. Само самолюбивите хора са стеснителни.

— Че нима вие сте самолюбив.

Берсенев се смути и разпери ръце.

Вие възбуждате любопитството ми продължи Елена. Е, кажете, не е ли отмъстил той на този турски ага?

Берсенев се усмихна.

Отмъщават само в романите, Елена Николаевна; а освен това за тия дванадесет години тоя ага може да е умрял.

Но господин Инсаров ме ви ли е говорил нищо за това?

Нищо.

Защо е ходил в София?

— Там е живял баща му, Елена се замисли.

— Да освободи родината си! — промълви тя. Страшно е дори човек да изговори тия думи, толкова са велики…

В тоя момент влезе Ана Василевна и разговорът се прекрати.

Странни чувства вълнуваха Берсенев, когато се връщаше в къщи тази вечер. Той не се разкайваше за намерението си да запознае Елена с Инсаров, той намираше съвсем, естествено дълбокото впечатление, което й направиха разказите му за младия българин…, не се ли стараеше и сам той да засили това впечатление! Но едно тайно и тъмно чувство се загнезди дълбоко в сърцето му; той тъгуваше с лоша тъга. Тази тъга не му попречи обаче да вземе Историята на Хохенщауфените и да започне да чете от същата онази страница, на която бе спрял снощи.