Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XV

Ана Василевна обичаше да седи в къщи, както вече е известно на читателя; но понякога съвсем неочаквано в нея се явяваше непреодолимо желание за нещо необикновено, за някаква чудна partie de plaisir[1]; и колкото по-голяма трудност представляваше тази partie de plaisir, колкото повече приготовления и грижи изискваше, толкова повече се вълнуваше самата Ана Василевна, толкова й беше по-приятно. Хванеше ли я това настроение през зимата — тя нареждаше да откупят две-три съседни ложи, събираше всички свои познати и отиваше на театър или дори на маскарад; лете тя отиваше извън града, някъде по-далече. На другия ден се оплакваше от главоболие, охкаше и не ставаше от леглото, а след два месеца у нея пак се запалваше жаждата за „необикновеното“. Същото се случи и сега. Някой спомена пред нея за хубостите на Царицино и Ана Василевна внезапно заяви, че тя други ден възнамерява да отиде в Царицино. В къщи се вдигна тревога: нарочен човек замина в Москва за Николай Артемевич; с него замина и икономът, да купи вино, пастети и всякакви хранителни продукти; на Шубин бе заповядано да наеме пощенска кола (само каретата бе недостатъчна)и да приготви коне за смяна при пътуването; прислужникът два пъти тича до Берсенев и Иисаров и им занесе две покани, написани най-напред на руски, после на френски от Зоя; самата Ана Василевна се грижеше за пътния тоалет на госпожиците. Между това partie de plaisir едва не се провали: Николай Артемевич пристигна от Москва в кисело и недоброжелателно, фрондьорско разположение иа духа (той все още се сърдеше на Августина Христиановна) и като разбра каква е работата, решително обяви, че той няма да замине; че да се пътува с коли от Кунцево до Москва и от Москва до Царицино, и от Царицино пак до Москва, и от Москва до Кунцево — е безсмислено — и най-сетпе, прибави той, „нека най-напред ми докажат, че на едно място на земното кълбо може да бъде по-весело, отколкото на друго, тогава ще тръгна“. Това, разбира се, никой не можеше да му докаже и Ана Василевна поради липса на солиден кавалер вече беше готова да се откаже от partie de plaisir, но си спомни за Увар Иваиович и от мъка изпрати да го повикат от стаичката му, като каза: „Давещият се и за сламка се хваща.“ Събудиха го: той слезе долу, изслуша мълчаливо предложението на Ана Василевпа, размърда пръсти и за обща изненада се съгласи. Ана Василевпа го целуна по бузата и го нарече миличък; Николай Артемевич се усмихна презрително и каза: „Quelle dourde!“[2] (той обичаше при случай да употребява „изящни“ френски думи), а на другата сутрин, в седем часа, една карета и една каляска, натоварени догоре, потеглиха от двора на Стаховата дача. В каретата седяха дамите, прислужницата и Барсенев; Инсаров се настани на капрата; а в каляската бяха Увар Иванович и Шубин. Увар Иваиович само с движение на пръста си повика при себе си Шубин; той знаеше, че Шубин ще го дразни през целия път, по между „черноземната сила“ и младия художник съществуваше някаква странна връзка и свадлива откровеност. Впрочем този път Шубин остави своя дебел приятел на спокойствие: той беше мълчалив, разсеян и кротък.

Слънцето вече беше високо в безоблачния лазур, когато екипажите пристигнаха до развалините на Царицинския замък, мрачен и страшен дори посред бял ден. Цялата компания се изсипа на тревата и веднага се упъти към градината. Напред вървяха Елепа и Зоя с Инсаров; зад тях, с израз на пълно щастие на лицето, пристъпяше Ана Василевпа под ръка с Увар Иванович. Той пъхтеше и се клатеше, новата сламена шапка режеше челото му, краката му пареха в обувките, но и той се чувствуваше добре; Шубин и Берсенев завършваха шествието. „Ние ще бъдем, братко, в резерва, като някои ветерани“ — пошепна Шубин на Берсенев. — „Там сега е България“ — прибави той, като посочи е вежди Елена.

Времето беше чудесно. Всичко наоколо цъфтеше, бръмчеше и пееше; в далечината сияеше водата на езерата; празнично, светло чувство изпълваше душата. „Ах, колко е хубаво! Ах, колко е хубаво!“ — непрестанно повтаряше Ана Василевна; Увар Иваиович клатеше одобрително глава в отговор на нейните възторжени възклицания и веднаж дори промълви: „Няма какво да се говори!“ Елена от време на време разменяше по някоя и друга дума с Инсаров; Зоя придържаше с двете си пръстчета края на широката си шапка, кокетно показваше изпод розовата си копринена рокля малките си крачета, обути в светлосиви ботинки с тъни върхове, и поглеждаше, ту встрани, ту назад. „Ехе — възкликна изведнаж невисоко Шубин, Зоя Никитишна, чини ми се, се озърта. Ще отида при нея. Елена Николаевна сега ме презира, а тебе, Андрей Петрович, уважава, което е все едно. Ще отида; стига съм се мръщил. А тебе, приятелю мой, те съветвам да се занимаваш с ботаника: в твоето положение това е най-хубавото, което можеш да измислиш; а то и в научно отношение е полезно. Сбогом!“ Шубин изтича при Зоя, предложи й ръка, като каза: „Ihre Hand Madame“[3], хвана я и тръгна с нея напред. Елена се спря, повика Берсенев и също го хвана под ръка, но продължаваше да говори с Инсаров. Тя го питаше как на неговия език се казва момина сълза, клен, дъб, липа… („България!“ помисли си бедният Андрей Петрович.)

Изведнаж напред се чу вик; всички вдигнаха глави; табакерата на Шубин летеше към храсталака, хвърлена от ръката на Зоя. „Почакайте, аз ще ви отплатя за това!“ — възкликна той, мушна се в храста, намери там табакерата си и се върна пак при Зоя; по преди да успее да се приближи до нея, табакерата му отново полетя през пътеката. Пет пъти се повтори тази игра, той лее се кискаше и се заканваше, а Зоя само мълчаливо се усмихваше и се свиваше като котенце. Най-после той хвана пръстите й и така и стисна, че тя изписка и дълго след това духа ръката си, престорено се сърдеше, а той й тананикаше нещо на ухото.

— Лудетини, млади хора — весело забеляза Ана Василевна на Увар Иванович.

Той раздвижи пръсти.

— Как ви се вижда Зоя Никитишна? — каза Берсенев на Елена.

— А Шубин? — отговори тя.

В туй време цялата компания стигна до беседката, наричана Миловидова, и се сиря да се полюбува на гледката на Царицинските езера. Те се простираха едно до друго на няколко версти; гъсти гори се тъмнееха зад тях. Моравата, която покриваше целия склон на хълма до главното езеро, придаваше на самата вода необикновено ярък, изумруден цвят. Никъде, дори край брега, не се явяваше вълна, не белееше пяна дори бръчки не пробягваха по гладката повърхност. Сякаш застинала маса стъкло тежко и светло се бе утаила в огромен купел, а небето бе отишло на дъното му и къдрави дървета неподвижно се оглеждаха в неговата прозрачна дълбочина. Всички дълго и мълчаливо се любуваха на гледката; дори Шубин млъкна дори Зоя се замисли. Най-после всички единодушно пожелаха да се повозят на лодка. Шубин, Инсаров и Берсенев се спуснаха надолу по тревата тичешком. Те намериха една голяма, пъстро боядисана лодка, намериха двама гребци и повикаха дамите. Дамите дойдоха при тях; УварИванович внимателно заслиза след тях. Докато той се качваше в лодката, докато се настаняваше, всички много се смяха. „Внимавайте, господине, да не ни обърнете“ — забеляза един от гребците, млад чипонос момък с червена рубашка. „Е, е, бърборко!“ продума Увар Ивапович. Лодката заплува. Младите хора уловиха греблата, по само Инсаров умееше да гребе. Шубин предложи да пеят в хор някаква руска песен и сам подзе: „Вниз по матушке“… Берсенев, Зоя и дори Ана Василевпа подхванаха песента (Инсаров не можеше да пее), но се получи дисхармония, на третия стих певците се объркаха, само Берсенев се мъчеше да продължава е баса си: „Ничего в волнах не видно“, но също скоро се засрами.

Гребците си смигнаха и мълчаливо се ухилиха. „Какво обърна се към тях Шубин, вижда се, че господата не могат да пеят?“ Малкият с александрийската рубашка само тръсна глава. „Чакай, чипопоско — каза Шубин, — ние ще ти покажем. Зоя Никитишна, изпейте ни «Le lac[4]» от Нидермайер. Не гребете!“ Мокрите гребла се вдигнаха във въздуха като криле и така замряха, като ронеха звънливо капки; лодката поплува като лебед. Зоя започна да се превзема… „Allons“[5] — ласкаво промълви Ана Василевна… Зоя свали шапката и запя: „О Lac! L’annee a peine a fini sa carriere…“[6]

Нейният обикновен, по чист гласец се понесено огледалната повърхност на езерото; далече в гората отекваше всяка дума; сякаш и там някой пееше с ясен и тайнствен, но не човешки, неземен глас. Когато Зоя свърши, гръмко „браво“ се раздаде от една беседка на брега и оттам изскочиха няколко червендалести немци, дошли да погуляят в Царицино. Някои от тях бяха без гюртуци, без връзки и дори без жилетки и толкова яростно крещяха „bis!“, че Ана Василевпа заповяда да карат по-скоро към другия край на езерото. Но преди лодката да спре на брега, Увар Ивапович още ведиаж успя да учуди своите познати: като забеляза, че на едно място в гората ехото особено ясно повтаряше всеки звук, той изведнаж започна да подвиква като пъдпъдък. Отначало всички трепнаха, по тутакси почувствуваха истинско удоволствие, — толкова повече, че Увар Иванович подвикваше много вярно и сполучливо. Това го окуражи и той се опита да мяучи; помяукането не излезе така сполучливо; той извика още веднаж като пъдпъдък, изгледа всички и млъкна. Шубин се хвърли да го целуна: той го отблъсна. В този миг лодката спря и цялата компания слезе на брега.

В това време коларят, лакеят и прислужницата бяха донесли кошницата от каретата и бяха наредили обеда са тревата под старите липи. Всички насядаха около постланата покривка и се заловиха за пастета и другите ястия. Всички имаха отличен апетит; а Ана Василевна постоянно подканяше и молеше гостите си да ядат повече, като уверяваше, че на чист въздух това е много полезно; тя се обръщаше е такива думи и към самия Увар Иванович. „Бъдете спокойна“ …… измуча й той с натъпкана уста. „Такъв чудесен ден даде господ!“ — повтаряше тя непрестанно. Не можеше да я познае човек: беше се подмладила с двадесет години. Берсенев и каза това. „Да, да — отговори тя, — чудо мома бях аз на времето…… лична хубавица.“ Шубин се беше настанил до Зоя и непрестанно й наливаше вино: тя отказваше, той я канеше и свършваше с това, че сам изпиваше чашата, а после пак я канеше; той освен това я уверяваше, че желае да сложи главата си на коленете й; тя никак не искаше да му позволи „такава голяма волност“. Елена изглеждаше по-сериозна от всички, но в сърцето й цареше чудно спокойствие, каквото тя отдавна не бе изпитвала. Тя се чувствуваше безкрайно добра и все й се искаше да е до нея не само Инсаров, но и Берсенев… Андрей Петрович смътно разбираше какво значи това и тайно въздишаше.

Часовете летяха; наближаваше вечерта. Ана Василевна изведнаж се разтревожи. „Ах, драги мои, колко е късно — заговори тя. — Хапнахме, пийнахме, господа, време е да си вървим.“ Тя се засуети и всички се засуетиха, станаха и тръгнаха към замъка, дето бяха екипажите. Като минаваха край езерата, всички се спряха да се полюбуват за последен път на Царицино. Навсякъде пламтяха ярки предвечерни багри, небето беше алено, листата преливаха в блясъци, разклатени от появилия се ветрец; като разтопено злато се струяха далечни води; рязко се отделяха от тъмнозелените дървета червеникавите кулички и беседки, пръснати тук-там из градината. „Сбогом, Царицино, няма да забравим днешното пътуване!“ — промълви Ана Василевна… Но в тоя миг като че за потвърждение на последните й думи се случи странен инцидент, което наистина не така лесно можеше да се забрави.

А именно: преди Ана Василевиа да успее да изпрати своя прощален привет на Царицино, изведнаж на няколко крачки от нея, зад един висок люляков храст, се раздадоха нестройни възклицания, кискалия и викове — и една група чорлави мъже, същите ония любители на пеенето, които така усърдно ръкопляскаха на Зоя, изскочиха на пътеката. Господа любителите изглеждаха доста пийнали. Като видяха дамите, те се спряха; но един от тях, огромен на ръст, с врат на бик и зачервени като на бик очи, се отдели от другарите си и като се клатушкаше тромаво, приближи към вкаменилата се от страх Ана Василевна.

— Бонжур, мадам — каза той с пресипнал глас, — как сте със здравето?

Ана Василевиа се дръпна назад.

— А защо вие — продължаваше великанът на развален руски език — не искаш да пеете „bis“, когато наш компания крещял „bis“ и „браво“, и „форо“?

— Да, да, защо? — се чу от компанията.

Инсаров понечи да излезе напред, но Шубин го спря и сам застана пред Ана Василевна.

— Позволете — започна той, — уважаеми непознати господине, да ви изкажа искреното учудване, в което поставяте всички ни с постъпките си. Вие, доколкото мога да преценя, принадлежите към саксонската част на кавказкото племе; следователно трябва да предполагаме, че знаете светското приличие, а вие заговаряте с дама, на която не сте били представени. Повярвайте, в друго време на мене особено би ми било много драго да се сближа с вас, защото забелязвам у вас такова феноменално развитие на мускулите biceps, triceps и deltoideus, и като скулптор бих сметнал за истинско щастие да ви имам за модел; но днес ни оставете на мира.

„Уважаемият непознат господин“ изслуша цялата реч на Шубин, презрително извил настрана глава и сложил ръце на хълбоци.

— Аз нищо не разбира какво вие говориш — продума той най-сетне. — Вие мисли може би аз обущар или часовникар? Е! Аз офицер, аз чиновник, да.

— Не се съмнявам в това — започна Шубин.

— А аз ето какво казвам — продължи непознатият, отстранявайки го с мощната си ръка като клонче от пътя, — аз казвам: защо вие не пял „bis“, когато ние викаше „bis“? А сега аз веднага, тая минута си отива, само нушно тая фройлайн, не тая мадам, не, тая не пушна, а ето тая или тая (той посочи Елена и Зоя) даде мене einen Kuss, както казваме по немски, цалуфчица, да; защо? Това… нищо.

— Нищо, einen Kuss, това нищо — се раздаде сред компанията.

— Ih, der Sakramenter![7] — обади се, задавяйки се от смях, един вече съвсем хилав немец.

Зоя хвана за ръката Инсаров, но той се отскубна от нея и застана право пред високия нахалник.

— Благоволете да се махнете — каза му той с невисок, но рязък глас.

Немецът тежко се закиска.

— Как махайте? Ето това и аз обичам! Нима аз не мога да се разхожда? Как това махай се! Защо махай се!

— Затова, защото се осмелихте да безпокоите една дама — продума Инсаров и изведнаж побледня, — защото сте пиян.

— Как? Аз пиян? Чуваш? Hoeren Sie das, Herr Provisor?[8] Аз официр, а той смее… Сега аз искам Satisfaction! Einen Kuss will ich![9]

— Ако направите още една крачка — започна Инсаров.

— Е, какво тогава?

— Ще ви хвърля във водата.

— Във водата Herr Je![10] И само това? Е, да видим, това много любопитно, как така във водата…

Господин официрът вдигна ръце и пристъпи напред, по изведнаж се случи нещо необикновено; той изкряска, цялото му огромно туловище се залюля, повдигна се от земята, краката му заритаха във въздуха и преди дамите да бяха успели да извикат, преди някой да можеше да разбере как стана това, господин официрът, с цялата си маса, с тежък плясък бухна в езерото и веднага изчезна под развълнувалата се вода.

— Ай! — дружно писнаха дамите.

— Mein Gott[11] — се чу от другата страна. Мина минута… и една кръгла глава, цяла облепена с мокри коси, се показа над водата; тя пускаше мехури, тази глава; две ръце конвулсивно се блъскаха пред самата й уста.

— Той ще потъне, спасете го, спасете! — завика Ана Василевпа на Инсаров, който стоеше на брега, разкрачил крака, и дишаше дълбоко.

— Ще изплува — проговори той с презрителна и безжалостна небрежност.

— Да вървим — прибави той, като хвана Ана Василевна за ръка, — да вървим, Увар Иванович, Елена Николаевна.

— А… а… о… о… — се раздаде в тоя миг викът на нещастния немец, който бе успял да се хване за крайбрежната тръстика.

Всички тръгнаха след Инсаров и всички трябваше да минат край самата „компания“. Но останали без водач, гуляйджиите се бяха укротили и ни думица не продумаха; един само, най-храбрият от тях, измърмори, като клатеше глава: „Е, това обаче… това бог знае какво… след това“; а друг дори свали шапка. Инсаров им се виждаше много страшен и ненапразно: нещо недобро, нещо опасно се четеше на лицето му. Немците се спуснаха да измъкват другаря си и той, едва като се озова на твърда земя, започна сълзливо да ругае и да вика след тези „руски мошеници“, че той ще се оплаче, че той при негово превъзходителство граф фон Кизериц ще отиде…

Но „руските мошеници“ не обръщаха внимание на виковете му и бързаха е всички сили към замъка. Всички мълчаха, докато вървяха през градината, само Ана Василевна леко охкаше. Но ето че стигнаха екипажите, спряха се и неудържим, нестихващ смях екна сред тях като сред Омировите небесни обитатели. Пръв пискливо, като луд, се заля в смях Шубин, след него ситно забарабани Берсенев, а Зоя разсипваше тънък бисер; Ана Василевна също изведнаж прихна, дори Елена не може да не се усмихне, дори най-после и Инсаров не се сдържа. Но най-силно от всички и най-дълго, и най-неудържимо се кискаше Увар Иваиович: той се смееше до премаляване, до кихане, до задушаване. Затихна малко и продума през сълзи: „Аз… мисля… какво ли плесна?… А то… той цамбурнал…“ И заедно с последната, конвулсивно изказана дума ново избухване на смях го разтърсваше цял. Зоя още повече го подсторваше. „Аз казва — гледам крака във въздуха…“ — „Да, да …… подхваща Увар Иванович, — крака, крака… и току — цоп! — а то той ц-ц-цамбурнал!“ — „Но как успя той, та немецът е три пъти по-голям от него?“ — попита Зоя. „А аз ще ви кажа — отговори, като бършеше очите си, Увар Иваиович, — аз видях: седна ръка през кръста, подложи крак и — цоп! Чувам: какво ли е това?… А то той цамбурнал…“

Отдавна вече екипажите бяха тръгнали. Царицинският замък беше се скрил от погледа, а Увар Иванович все не можете да се успокои. Шубин, който пътуваше пак с него в каляската, му каза да се засрами най-сетне.

На Инсаров му беше неудобно. Той седеше в каретата срещу Елена (на капрата се настани Берсенев) и мълчеше; тя също мълчеше. Той мислеше, че тя го осъжда; но тя не го осъждаше. Тя се изплаши много в първата минута; после я порази изразът на лицето му; после все размишляваше. Не й беше съвсем ясно за какво размишляваше. Чувството, което изпитваше през деня, бе изчезнало: това тя съзнаваше; но то се бе заменило с нещо друго, което тя още не бе разбрала. Partie de plaisir продължи доста дълго: вечерта незабелязано премина в нощ. Каретата бързо се носеше ту край зреещи ниви, където въздухът беше душен и ароматен и дъхаше на жито, ту край широки ливади и изненадващата им свежест удряше в лицето като лека вълна. Небето сякаш димеше по краищата. Най-сетне изплува луната, мътна и червена. Ана Василевна дремеше; Зоя беше подала глава през прозореца и гледаше пътя. На Елена й дойде на ума най-сетне, че повече от час не бе заговорила с Инсаров. Тя се обърна към него с незначителни въпроси: той веднага радостно й отговори. Във въздуха се долавяха някакви неясни звуци, като че някъде далече говореха хиляди гласове: наближаваха Москва. Напред заблещукаха светлинки; те ставаха все повече и повече; най-сетне под колелетата затропаха камъни. Ана Василевна се събуди; всички в каретата заговориха, макар че никой вече не можеше да чуе за какво става дума: така силно гърмеше настилката под двата екипажа и тридесет и двата конски крака. Дълго и скучно им се видя пътуването от Москва до Кунцево; всички спяха или мълчаха, опрели глави в разни ъгълчета; само Елена не затваряше очи; тя не ги сваляше от тъмната фигура на Инсаров. Шубин го бе налегнала тъга: ветрецът духаше в очите му и го дразнеше; той се сгуши в яката на шинела и едва не заплака. Увар Иванович благополучно похъркваше, като се клатеше надясно и наляво. Най-после екипажите спряха. Двама лакеи изнесоха Ана Василевна от каретата; тя съвсем се беше разкиснала и като се сбогуваше със своите спътници, съобщи, че едва се държи на краката си; те почнаха да й благодарят, а тя само повтори:

„Едва се държа на краката си.“ Елена стисна (за пръв път ) ръката на Инсаров и дълго не се разсъблече, седнала до прозореца; а Шубин улучи момент да пошепне на отиващия си Берсенев:

— Е, как да не е герой: във водата пияни немци хвърля!

— А ти и това не направи — възрази Берсенев и си тръгна към къщи с Инсаров.

Зарята вече трептеше на небето, когато двамата приятели се върнаха в квартирата си. Слънцето още не бе изгряло, но вече повяваше хлад, сребриста роса покриваше тревата и първите чучулиги звъняха високо-високо в полуздрача на въздушната бездна, откъдето като самотно око гледаше голямата последна звезда.

Бележки

[1] Увеселителна разходка (фр.).

[2] Каква нелепост! (фр.)

[3] Дайте ръката си, мадам (нем.).

[4] Езерото (фр.)

[5] Хайде (фр.).

[6] О, езеро! Годината една свърши своя бяг (фр.).

[7] Ах, проклетнико! (нем.)

[8] Чувате ли, господин аптекарю? (мем.)

[9] Удовлетворение! Една целувка искам! (нем.)

[10] Господи Исусе! (нем.)

[11] Боже мой! (нем.)