Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XXVI

Цели осем дена Инсаров се намираше между живота и смъртта. Докторът дохождаше постоянно, като се интересуваше все пак като млад човек от тежко болния. Шубин чу за тежкото положение на Инсаров и отиде да го види; дойдоха негови съотечественици българи; между тях Берсенев позна двете странни фигури, които го бяха смаяли с неочакваното си посещение на дачата; всички изразиха най-искрено съчувствие, някои предлагаха на Берсенев да го сменят при леглото на болния; но той не се съгласяваше, помнеше обещанието, което даде на Елена. Той я виждаше всеки ден и крадешком й предаваше — понякога с думи, понякога с малки бележчици — всички подробности за хода на болестта. С какво примряло сърце го чакаше тя, как го изслушваше и разпитваше! Тя самата силно желаеше да отиде при Инсаров, но Берсенев я молеше да не прави това: Инсаров рядко биваше сам. В деня, когато научи за болестта му, самата тя едва не се разболя; щом се върна, заключи се в стаята си; но я повикаха за обед и тя се яви в столовата с такова лице, че Ана Василевна се уплаши и искаше непременно да я накара да легне. Елена обаче можа да се съвземе. „Ако той умре — повтаряше си тя, — и аз няма да живея.“ Тази мисъл я успокои и й даде сила да изглежда равнодушна. Впрочем никой не я безпокоеше особено: Ана Василевна се занимаваше с болните си венци; Шубин работеше с настървение; Зоя се отдаваше на меланхолия и се капеше да прочете Вертер; Николай Артемевич беше много недоволен от честите посещения на „ученика“, толкова повече, че неговите „планове“ относно Курнатовски вървяха мъчно: практичният оберсекретар недоумяваше и изчакваше. Елена дори не благодареше на Берсенев: има услуги, за които е мъчително и неудобно да се благодари. Само веднаж, на четвъртата си среща с него (Инсаров беше прекарал много лошо нощта, докторът беше споменал за консулт), само на тази среща тя му напомни за клетвата му. „Е, в такъв случай да вървим“ — каза й той. Тя стана и тръгна да се облича. „Не — промълви той, — да почакаме още до утре.“ Привечер на Инсаров му стана по-добре.

Осем дни продължи това мъчение. Елена изглеждаше спокойна, но нищо не можеше да яде и не спеше по цели нощи. Тъпа болка беше обхванала цялото й тяло; сякаш главата й беше пълна с някакъв сух, горещ дим. „Нашата госпожица се топи като свещица“ — казваше за нея прислужницата й. Най-сетне на деветия ден настъпи прелом. Елена седеше в гостната до Ана Василевна и без сама да разбира какво прави, й четеше Московски ведомости; Берсенев влезе. Елена го погледна (колко бърз и плах, и проницателен, и тревожен беше първият поглед, който тя всеки път му хвърляше!) и веднага разбра, че той носи добра вест. Той се усмихваше; леко й кимаше с глава: тя стана да го посрещне.

— Той дойде на себе си, спасен е, след една седмица ще бъде съвсем здрав — шепнеше й той.

Елена протегна ръце сякаш за да отклони удар, и нищо не каза, само устните й затрепераха и алена краска се разля по цялото й лице. Берсенев заговори с Ана Василевна, а Елена отиде в стаята си, падна на колене и започна да се моли, да благодари на бога… Леки светли сълзи се лееха от очите й. Тя изведнаж почувствува силна умора, сложи глава на възглавницата, пошепна: „Бедният Андрей Петрович!“ — и веднага заспа с мокри ресници и бузи. Отдавна не беше спала и плакала.