Иван Тургенев
В навечерието (24)

XXIX

Николай Артемевич, свъсил вежди, ходеше назад-напред из кабинета си. Шубин седеше до прозореца и сложил крак върху крак, спокойно пушеше пура.

— Престанете, моля ви се, да крачите насам-натам — промълви той, като отърсваше пепелта от пурата си. — Аз все чакам, да заговорите, следя ви — вратът ме заболя. При това в походката ви има нещо напрегнато, мелодраматично.

— Вие знаете само да се шегувате — отговори Николай Артемевич. Не искате да влезете в моето положение; не искате; да разберете, че съм свикнал с тая жена, че съм привързан към нея най после, че отсъствието и трябва да ме измъчва. Ето вече е октомври, зимата е под носа ни. Какво може да прави в Ревел?

— Навярно плете чорапи… за себе си; за себе си — не за вас.

— Смейте се, смейте се; а аз ще ви кажа, че не познавам подобна жена. Такава честност, такова безкористно …

— Протестирала ли е полицата? — попита Шубин.

— Такова безкористие — повтори, като повиши глас, Николай Артемевич, — това е удивително. Казват ми, на света има милион други жени; а аз ще кажа: покажете ми тоя милион; покажете ми тоя милион, казвам аз: ces femmes — qu’on me les montre!^[1] И не пише, ето кое е убийственото!

— Вие сте красноречив като Питагор — забеляза Шубин, — но знаете ли какво бих ви посъветвал?

— Какво?

— Когато Августина Христиановна се върне… вие ме разбирате?

— Е да; какво?

— Когато я видите… следите ли развитието на мисълта ми?

— Е да, да.

— Опитайте се да я понатупате: какво ли ще излезе от това?

Николай Артемевич се извърна възмутено.

— Мислех, че ще ми даде някакъв наистина умен съвет. Но какво може да се очаква от и е го! Артист, човек без принципи…

— Без принципи! А виж, казват, вашият фаворит, господин Курнатовски, е човек с принципи, вчера е спечелил от вас сто сребърни рубли. Това вече е неделикатно, съгласете се.

— Че какво? Играхме на пари. Разбира се, аз можех да очаквам… Но него така малко умеят да го ценят в тая къща.

— Какво ли си е помислил: „Да става, каквото ще! — подзе Шубин. — Дали ще ми стане тъст, или не — това е още скрито в урната на съдбата, а сто рубли са хубаво нещо за човек, който не взема подкупи.“

— Тъст!… Какъв тъст съм аз, да го вземе дяволът? Vous revez, mon cher.^[2] Разбира се, всяко друго момиче би се зарадвало на такъв кандидат. Разсъдете сам: човек смел, умен, сам се е издигнал, в две губернии теглел каиша…

— В …ска губерния губернатора за носа водил — забеляза Шубин.

— Много е възможно. Навярно така е трябвало. Практичен, предприемчив…

— И на карти добре играе — пак забеляза Шубин.

— Е де, и на карти добре играе. Но Елена Николаевна… Можеш ли да я разбереш? Любопитен съм ще се намери ли човек, който би се наел да разбере какво иска тя. Ту е весела, ту скучае; отслабне изведнаж така, че не ти се ще да я гледаш, а после изведнаж се поправи, и всичко това без всякаква видима причина…

Влезе един неугледен лакей с поднос, на който имаше чашка кафе, съд с каймак и сухари.

— Бащата харесва кандидата — продължи Николай Артемевич, като размахваше сухара, — а дъщерята не ще и да знае! Хубаво е било в предишните патриархални времена, но сега ние всичко изменихме. Nous avons change tout ca. Сега госпожицата разговаря, с когото си иска, чете, каквото си иска; тръгва сама из Москва, без лакей, без прислужница, като в Париж; и всичко това е прието. Тия дни питам: къде е Елена Николаевна? Казват, благоволи да излезе. Къде? Неизвестно. Какво — това ред ли е?

— Вземете си чашката и освободете човека — промълви Шубин. — Сам вие казвате, че не трябва devant les domestiques — прибави той тихо.

Лакеят погледна изпод вежди Шубин, а Николай Артемевич взе чашката, наля си каймак и сграбчи десетина сухара.

— Исках да кажа — започна той, щом лакеят излезе, — че аз не знача нищо в тая къща. Това е. Защото в наше време всички съдят по външността: някой човек може да е и празен, и глупав, но държи ли се важно — уважават го; а друг може би има таланти, които биха могли… биха могли да принесат голяма полза, но от скромност…

— Вие държавен човек ли сте, Николенка? — попита Шубин с тънък гласен.

— Стига палячовщини! — извика сърдито Николай Артемевич. — Вие се забравяте! Ето ви ново доказателство, че аз не знача нищо в тая къща, нищо!

— Ана Василевна ви притеснява… Нещастният! — продума, като се протегна, Шубин. — Ех, Николай Артемевич, ние и двамата сме виновни! По-добре да бяхте приготвили някакво подаръче за Ана Василевна. Тия днй й е рожденият ден, а вие знаете колко и е скъп и най-малкият знак на внимание от ваша страна.

— Да, Да — бързо отговори Николай Артемевич, — много ви благодаря, че ми напомнихте. Разбира се, разбира се; непременно. И ето аз имам нещичко: фермоарче, тия дни го купих от Розенщраух; само не зная наистина, ще влезе, ли в работа?

— Вие сте го купили за оная, за ревелската жителка, нали?

— Тоест…, аз… да… мислех…

— Е, в такъв случай навярно ще влезе в работа.

Шубин стана от стола.

— Къде ще бъдем тая вечер, Павел Яковлевич, а? — попита Николай Артемевич, като го поглеждаше любезно в очите.

— Но нали вие ще отидете в клуба?

— След клуба… след клуба.

Шубин пак се протегна.

— Не, Николай Артемевич, утре трябва да работя. Друг път. — И той излезе.

Николай Артемевич се намръщи, прекоси два пъти стаята, взе от бюрото кадифената кутийка с „фермоарчето“ и дълго го разглежда и бърса с кърпата си. После седна пред огледалото и се зае старателно да разчесва гъстата си черна коса е важен израз на лицето, наклоняваше главата си ту надясно, ту наляво, издуваше с езпк бузата си и не сваляше очи от прическата си. Някой се изкашля зад гърба му: той се обърна и видя дакся, който му бе донесъл кафето.

— Какво искаш? — попита го той. Николай Артемевич — продума с някаква тържественост лакеят, вие сте наш господар!

— Зная; после?

— Николай Артемевич, вие не ми се сърдете; само че аз, който служа при ваша милост от малък, от робско, значи, усърдие трябва да съобщя на ваша милост…

— Но какво има?

Лакеят се запъна.

— Вие благоволихте да кажете — започна той, че не благоволявате да знаете къде си позволява да се отлъчва Елена Николаевиа. А на мене това ми стана известно.

— Какво дрънкаш, глупак?!

— Ваша воля, само че аз преди четири дни я видях как благоволи да влезе в една къща.

— Къде? Какво? Каква къща?

…… На …ска уличка до Поварска. Не е далеч оттука. Аз и вратаря попитах; какво, казвам, у вас тука какви хора живеят?

Николай Артемевич затропа с крака.

— Млък, безделнико! Как смееш?… Елена Николаевиа поради своята добрина посещава бедните, а ти… Вън, глупако!

Изплашеният лакей хукна към вратата.

— Стой! — извика Николай Артемевич. — Какво ти каза вратарят?

— Ами ни-нищо не ми каза. Казва, сту… студент.

— Мълчи, безделнико! Слушай, мерзавец, ако ти макар насън някому проговориш за това…

— Моля ви се…

— Мълчи! Ако ти само гъкнеш… ако някой …ако аз науча… И под земята място няма да си намериш! Чуваш ли? Махай се!

Лакеят изчезна.

„Господи боже мой! Какво значи това? — помисли Николай Артемевич, като остана сам. Какво ми каза тоя простак? А? Трябва обаче да науча коя е тая къща и кой живее там. Сам трябва да отида. Ето докъде я докарахме накрая!… Un laquais! Quelle humiliation!“^[3]

И като повтори високо: „Un laquais!“ Николай Артемевич заключи фермоара в бюрото и се запъти към Ана Василевна. Намери: я в леглото, с превързана буза. Но страдалческият й вид; само го раздразни и той много скоро я разплака.