Иван Тургенев
В навечерието (26)

XXXI

Шубин каза истината. Неочакваното известие за сватбата иа Елена едва не уби Ана Василевна. Тя легна на легло. Николай Артемевич настоя пред нея да не пуска дъщеря си да се вества пред очите й; той сякаш се зарадва, че случаят му даваше възможност да се покаже в пълната си тежест като господар на къщата, във всичката си сила на глава на семейството: той непрестанно вдигаше врява и крещеше на слугите и само повтаряше:

„Аз ще ви покажа кой съм, ще ви дам да разберете — почакайте!“ Докато той стоеше в къщи, Ана Василевна не виждаше Елена и се задоволяваше с присъствието на Зоя, която много усърдно й услужваше, а в себе си мислеше: „Diesen Jnsaroff vorziehen — und wem!“^[1]. Но щом Николай Артемевич излезеше (а това се случваше много често: Августина Христиановна наистина се бе върнала), Елена отиваше при майка си — и тя дълго, мълчаливо, със сълзи я гледаше. Този ням укор по-дълбоко от всичко друго проникваше в сърцето на Елена; не разкаяние чувствуваше тя тогава, а дълбока, безкрайна жалост, подобна на разкаяние.

— Мамичко, мила мамичко! — повтаряше тя, като целуваше ръцете й. — Какво можех да направя? Аз не съм виновна, аз го обикнах, не можех да постъпя иначе. Обвинявайте съдбата; тя ме събра с човек, който не се харесва на татко, който ме откъсва от вас.

— Ох… — прекъсваше я Ана Василевна, — не ми напомняй за това! Като си спомня къде искаш да отидеш, сърцето ми се свива!

— Мила мамичко — отговаряше Елена, — утешете се поне с това, че можеше да бъде и по-лошо: аз можех да умра.

— Че аз и тъй не се надявам да те видя вече. Или ти ще свършиш живота си там, в някоя колиба (Ана Василевна си представяше България нещо като сибирските тундри), или аз не ще понеса раздялата.

— Не говорете тъй, добра ми мамичко, ние пак ще се видим, ще даде бог. А в България има също такива градове, както и тук.

— Какви градове! Там сега има война; сега там, мисля аз, където да погледнеш, все топове стрелят… Скоро ли се готвиш да заминаваш?

Скоро… ако само татко… Той иска да се оплаква, заканва се да ни раздели.

Ана Василевна вдигна очи към небето.

— Не, Леночка, той няма да се оплаче. Аз самата не бих се съгласила за нищо на света на тая сватба, по-скоро бих умряла, но извършеното не може да се поправи и аз не ще позволя да се опозорява моята дъщеря.

Така изминаха няколко дни. Най-после Ана Василевна се съвзе и една вечер се затвори с мъжа си насаме в спалнята. Всичко в къщи утихна и се умълча. Най-па-пред не се чуваше нищо; после загърмя гласът иа Николай Артемевич, после се завърза спор, раздадоха се викове, дочуваха се дори стенания… Шубин заедно с прислужниците и Зоя вече се готвеше отново да се яви на помощ; но шумът в спалнята започна малко по малко да отслабва, премина в говор — и замлъкна. Само от време на време се чуваха слаби хълцания — и те престанаха. Задрънчаха ключове, чу се скърцане от отваряне на бюрото… Вратата се отвори и се показа Николай Артемевич. Сурово погледна всички и се запъти към клуба; а Ана Василевна повика при себе си Елена, силно я прегърна и обляна в горчиви сълзи, промълви:

— Всичко е уредено, той няма да прави истории и нищо вече не ти пречи да заминеш… да ни оставиш.

— Ще позволите ли на Дмитрий да дойде да ви благодари? — попита Елена майка си, щом тя се успокои малко.

— Почакай, душко моя, не мога сега да срещна оня, който ни разделя… Ще се видим преди заминаването.

— Преди заминаването — печално повтори Елена.

Николай Артемевич бе се съгласил „да не прави истории“; но Ана Василевна не каза на дъщеря си срещу каква цена той даде съгласието си. Тя не й каза, че бе обещала да заплати всичките му дългове, пък и на ръка му бе дала хиляда рубли. На всичко отгоре той решително заяви на Ана Василевна, че не желае да се срещне с Инсаров, когото продължаваше да нарича „черногорец“, а като отиде в клуба, без всякаква нужда заговори със своя партньор, запасен генерал от инженерните войски, за сватбата на Елена. „Чухте ли — промълви той с престорена, небрежност, — че дъщеря ми от много голяма ученост се омъжи за някакъв студент.“ Генералът го погледна през очилата, изръмжа: „Хм!“ — и го попита на какво играе.