Иван Тургенев
В навечерието (20)

XXV

— Търси ви някакъв си, кой го знае, железар ли е, какъв е — казваше на следващата вечер на Берсенев неговият слуга, който се отличаваше със строгото си държание към господаря си и със скептичен ум, — иска да ви види.

— Извикай го — промълви Берсенев.

Влезе „железарят“. Берсенев позна шивача, хазаинът на квартирата, в която живееше Инсаров.

— Какво има? — попита го той.

— Дойдох при ваша милост — започна шивачът, като местеше бавно краката си и от време на време махаше дясната ръка, хванал с последните три пръста маншетата на ръкава. — Нашият квартирант, кой го знае, е нещо много болен.

— Инсаров?

— Да, той, нашият квартирант. Кой го знае, вчера сутринта беше на крака, вечерта само искаше вода, моята стопанка му носи вода, а през нощта все бърбореше нещо, чува се при нас, защото една преградка ни дели; а тази сутрин вече не говори, лежи проснат и гори в огън, боже упази! Помислих си, кой го знае, току-виж, умрял; в участъка, мисля си, трябва да се каже. Защото той е сам; а стопанката ми казва: „Иди, казва, при онзи квартирант, у когото нашият беше на дача; може той нещо да ти каже или сам ще дойде.“ Та аз дойдох при ваша милост, защото ние не можем, тоест…

Берсенев грабна фуражката си, пъхна в ръката на шивача една рубла и веднага се затече с него към квартирата на Инсаров.

Намери го да лежи на дивана в безсъзнание, неразсъблечен. Лицето му беше страшно изменено. Берсенев веднага нареди хазаинът и хазайката да го съблекат и да го пренесат на леглото, а сам изтича за доктор и го доведе. Докторът предписа наведнаж пиявици, компрес, каломел и нареди да се пусне кръв.

— Опасно ли е? — попита Берсенев.

— Да, много — отговори докторът. — Много силно възпаление на белите дробове; перипневмония в силна форма, може би и мозъкът е засегнат, а човекът е млад. Собствените му сили сега са насочени срещу него. Късно ме извикахте, но впрочем ще направим всичко, каквото предписва науката.

Самият доктор беше още млад и вярваше в науката.

Берсенев остана да нощува при болния. Хазаинът и хазайката се оказаха добри и дори пъргави хора, щом се намери човек, който да им казва какво да правят. Дойде един фелдшер — и започнаха медицинските изтезания.

Сутринта Инсаров дойде на себе си за няколко минути, позна Берсенев, попита: „Аз, изглежда, съм болен?“, погледна наоколо с тъпо и вяло недоумение на тежко болен и пак се унесе. Берсенев си отиде в къщи, преоблече се, взе някакви книги и се върна в квартирата на Инсаров. Той реши да се премести при него, поне на първо време. Обгради леглото му с парван, а той се настани до диванчето. Тъжно и бавно мина денят. Берсенев се отлъчи само за да похапне. Мръкна се. Той запали една свещ с абажур и се залови да чете. Всичко наоколо беше тихо. У хазаите зад преградната се чувате ту сдържан шепот, ту прозявка, ту въздишка…

Никой от тях кихна и с шепот го смъмраха; зад паравана се чуваше тежко и неравно дишане, от време на време прекъсвано от кратко охкане и мъчително мятане на главата по възглавницата… Странни мисли овладяха Берсенев. Той се намираше в стаята с човек, животът на когото висеше на косъм, с човек, когото, това той знаеше, обичаше Елена… Спомни си оная нощ, когато Шубин го настигна и му съобщи, че тя го обича, него, Берсенев! А сега… „Какво да правя сега? — питаше се той. — Да съобщя ли на Елена, че е болен? Или да почакам? Това известие е по-печално от онова, което й бях съобщил някога: странно, как съдбата все ме поставя като трето лице между тях!“ Той реши, че е по-добре да почака. Погледът му падна на масата, покрита с купове книжа… „Ще осъществи ли той плановете си? — помисли Берсенев — Нима всичко ще свърши?“

И му ставаше жално за младия погиващ живот, и той се заричаше да го спаси…

Нощта беше тежка. Болният много бълнува. Няколко пъти Берсенев ставаше от диванчето, приближаваше се на пръсти до леглото и печално се вслушваше в неговото несвързано бълнуване. Веднаж само Инсаров внезапно произнесе ясно: „Не искам, не искам, ти не трябва…“ Берсенев трепна и погледна Инсаров: лицето му, страдалческо и мъртвешко в същото време, беше неподвижно и ръцете му лежаха безсилно отпуснати… „Не искам“ — повтори той едва чуто.

Докторът дойде сутринта, поклати глава и предписа нови лекарства.

— Има още много време до кризата — каза той, като си туряше шапката.

— А след кризата? — попита Берсенев.

— След кризата? Изходът е: aut Caesar, aut nihil^[1].

Докторът си отиде. Берсенев се разходи няколко пъти по улицата: имаше нужда от чист въздух. Върна се и се зае с книгата. Раумер вече отдавна беше свършил; сега изучаваше Грот.

Изведнъж вратата тихо скръцна и в стаята предпазливо се показа главичката на хазайската дъщеря, покрита както обикновено с дебела кърпа.

— Тука е — заговори тя полугласно — оная госпожица, дето тогава ми даде петаче…

Главичката на хазайската дъщеря внезапно се скри и на нейно място се появи. Елена.

Берсенев скочи като ужилен; но Елена не трепна, не извика… Сякаш тя всичко разбра в едни миг. Страшна бледност покри лицето й, тя приближи до паравана, надникна зад него, плесна с ръце и се вкамени. Още миг — и тя щеше да се хвърли върху Инсаров, но Берсенев я спря.

— Какво правите? — зашепна той развълнувано.

Вие можете да го погубите!

Елена се олюля. Той я заведе до диванчето и я тури да седне.

Тя го погледна в лицето, после го обхвана с поглед, после втренчи очи в пода.

— Умира ли? — попита тя така студено и спокойно, че Берсенев се уплаши.

— За бога, Елена Николаевна — започна той, какво говорите? Той е болен наистина, и то доста опасно… Но ние ще го спасим, това ви гарантирам.

— Той е в безсъзнание? — попита тя също така, както първия път.

— Да, той сега е в безсъзнание… Така е винаги в началото на тези болести, по това нищо не значи, нищо, уверявам ви. Пийнете малко вода.

Тя вдигна очи към него и той разбра, че не бе чула отговорите му.

— Ако той умре — проговори тя с все същия глас, — и аз ще умра.

Инсаров в този миг леко изохка; тя затрепера, хвана се за главата, после започна да развързва панделките на шапката си.

— Какво правите? — попита я Берсенев.

Тя не отговори.

— Какво правите? — повтори той.

— Аз оставам тука.

— Как… за дълго?

— Не зная, може би за цял ден, за цяла нощ, завинаги… не зная.

— За бога, Елена Николаевна, елате на себе си. Аз, разбира се, никак не очаквах да ви видя тука; но пак… предполагам, че сте дошли тука за малко. Помислите, в къщи ще разберат, че ви няма…

— И какво?

— Ще ви търсят… Ще ви намерят…

— И какво?

— Елена Николаевна! Вие виждате… Той сега не може да ви защити…

Тя отпусна глава, сякаш се замисли, сложи кърпичката на устните си и конвулсивни ридания с потресающа сила внезапно се изтръгнаха от гърдите й… Тя се хвърли с лице на дивана, като се мъчеше да ги заглуши, но цялото й тяло се повдигаше и трепереше като току-що уловена птичка.

— Елена Николаевна… за бога… — повтаряше пад нея Берсенев.

— А? Какво има? — раздаде се изведнаж гласът на Инсаров.

Елена се изправи, а Берсенев замря на мястото си… Като почака малко, той се приближи до леглото… Главата на Инсаров все така безсилно лежеше на възглавницата; очите му бяха затворени.

— Бълнува ли? — прошепна Елена.

— Изглежда — отговори Берсенев, — но това няма значение; винаги става така, особено ако…

— Кога се разболя? — прекъсна го Елена.

— От три дни; от вчера съм тука. Оставете на мене, Елена Николаевна. Аз няма да се отделя от него; всички средства ще бъдат употребени. Ако трябва, ще повикаме консулт.

— Той ще умре без мене! — извика тя, като чупеше ръце.

— Аз ви давам дума да ви осведомявам всеки ден за хода на болестта му и ако настъпи действително опасност…

— Закълнете ми се, че веднага ще изпратите да ме извикат, когато и да е, денем, нощем; пишете записка направо до мене… Все ми е едно сега. Чувате ли? Обещавате ли да направите това?

— Обещавам, пред бога.

— Закълнете се.

— Кълна се.

Тя изведнаж хвана ръката му и преди той да успее да я отдръпне, прилепи към нея устни.

— Елена Николаевна… какво правите! — промълви той.

— Не… не… не трябва — произнесе неясно Инсаров и тежко въздъхна.

Елена отиде до паравана, стисна кърпичката си със зъби и дълго, дълго гледа болния. Безмълвни сълзи потекоха но бузите й.

— Елена Николаевна — й каза Берсенев, — той може да дойде на себе си, ще ви познае; бог знае дали това ще е добре. Пък и аз всеки момент очаквам доктора.

Елена взе шапката си от дивана, сложи я и се спря. Очите й печално блуждаеха по стаята. Сякаш тя си спомняше…

— Не мога да си отида — прошепна тя най-после.

Берсенев й стисна ръката.

— Елате на себе си — промълви той, — успокойте; се; оставете го на моите грижи. Още тази вечер ще дойда при вас.

Елена го погледна, продума: „О, мой добри приятелю!“ — заплака и се спусна навън.

Берсенев се опря на вратата. Горестно и горчиво чувство, нелишено от някаква странна отрада, притисна сърцето му. „Мой добри приятелю!“ — помисли той и сви рамене.

— Кой е тук? — чу се гласът на Инсаров. Берсенев отиде до него.

— Аз съм, Дмитрий Никаиорович. Какво обичате?

Как се чувствувате?

— Сам ли? — попита болният.

— Сам.

— А тя?

— Коя тя? — проговори почти е уплаха Берсенев.

Инсаров помълча.

— Резеда — пошепна той и очите му пак се затвориха.