Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Накануне, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Иван Сергеевич Тургенев

Романи и повести

В навечерието

Превел от руски: Г. Константинов

Народна култура, София, 1974

 

И. С. Тургенев

СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ДВЕНАДЦАТИ ТОМАХ

НАКАНУНЕ

Государственное издательство художественной литератури

Москва 1958

Тираж 300 000

История

  1. — Добавяне

XXVIII

Инсаров прочете бележката на Елена и веднага почна да подрежда стаичката си, помоли хазайката си да изнесе шишетата с лекарства, свали халата, облече сюртука си. От слабост и от радост главата му се въртеше и сърцето му биеше. Краката му се подкосиха: той се отпусна на дивана и започна да гледа часовника. „Сега е дванадесет без четвърт — си каза той, — преди дванадесет тя не може да дойде, ще мисля за нещо друго през тоя четвърт час, иначе не мога да издържа, Преди дванадесет тя не може…“

Вратата се отвори и в тънка копринена рокля, цяла бледа и свежа, млада, щастлива влезе Елена и със слаб радостен вик падна на гърдите му.

— Ти си жив, ти си мой — повтаряше тя, като прегръщаше и галеше главата му. Той цял замря, той се задъхваше от тая близост, от тия докосвания, от това щастие.

Тя седна до него, притисна се и започна да го гледа с онзи смеещ се, ласкав и нежен поглед, който свети само в женските любещи очи.

Лицето й внезапно се натъжи.

— Колко си отслабнал, мой бедни Дмитрий — каза тя, като прокара ръка но бузата му, — каква брада имаш!

— И ти си отслабнала, моя бедна Елена — отговори той, като целуваше пръстите й. Тя весело разтърси къдрите си.

— Това няма значение. Ще видиш как ще се поправим! Бурята връхлетя както в онзи ден, когато се срещнахме в параклиса, връхлетя и отмина. Сега ще живеем!

Той й отговори само с усмивка.

— Ах, какви дни, Дмитрий, какви жестоки дни! Как ли хората преживяват ония, които обичат? Аз всеки път знаех предварително какво ще ми каже Андрей Петрович, наистина: моят живот замираше и се подемаше заедно с твоя. Да живее моят Дмитрий!

Той не знаеше какво да й каже. Искаше му се да се хвърли в краката й.

— Забелязах и друго — продължаваше тя, като отхвърляше назад косите му — (много неща забелязах през времето, докато бях свободна), когато човек е много, много нещастен, с какво глупаво внимание следи всичко, което става около него! Аз просто понякога се заглеждах в някоя муха, а в душата ми такъв студ и ужас! По всичко това мина, мина, нали? Всичко е светло в бъдещето, нали?

— За мене ти си бъдещето — отговори Инсаров, — за мене е светло.

— Ами за мене! Помниш ли тогава, когато бял при тебе, не последния път… не, не последния път — повтори тя е неволно потръпване, — а когато говорихме с тебе, аз, сама не зная защо, споменах за смъртта; дори не подозирах тогава, че тя ни е дебнела. Но нали ти сега си здрав?

— Много по-добре съм, почти съм здрав.

— Ти си здрав, ти не умря. О, колко съм щастлива?

Настъпи кратко мълчание.

— Елена? — извика Инсаров.

— Какво, мой мили?

— Кажи ми, пе ти ли е минавало през ума, че тая болест ни е пратена за наказание?

Елена сериозно го погледна.

Тая мисъл ми мина през, ума, Дмитрий. Но помислих: за какво ще бъда наказана? Какъв дълг съм престъпила, с какво съм съгрешила? Може би съвестта ми не е както на другите, но тя мълчеше; или може би аз съм виновна пред тебе? Ще ти попреча, ще те спра…

— Ти няма да ме спреш, Елена, ние ще тръгнем заедно.

— Да, Дмитрий, ние ще тръгнем заедно, аз ще тръгна с тебе… Това е мой дълг. Аз те обичам… друг дълг аз не зная.

— О, Елена! — промълви Инсаров. — Какви здрави вериги ми слага всяка твоя дума!

— Защо да говорим за вериги! — подзе тя. — Ние с тебе сме свободни хора. Да — продължаваше тя, като гледаше замислено пода, а с едната ръка както преди гладеше косите му, — много преживях в последно време, за което никога не съм имала и представа! Ако някой ми бе предсказал, че аз, госпожицата, благовъзпитаната, ще излизам сама от къщи под разни измислени предлози, и то къде? — в квартирата на един млад човек — какво негодувание бих почувствувала! А всичко това стана и аз не чувствувам никакво негодувание. Ей богу! — прибави тя и се обърна към Инсаров.

Той я гледаше с такъв израз на обожание, че тя тихо свлече ръка от косите към очите му.

— Дмитрий — започна тя отново, — но ти не знаеш, че аз те видях, там, на това страшно легло, видях те в ноктите на смъртта, в безсъзнание…

— Ти си ме видяла?

— Да.

Той помълча.

— И Берсенев беше тука?

Тя кимна с глава. Инсаров се наведе към нея.

— О, Елена! — прошепна той. Не смея да те гледам.

— Защо? Андрей Петрович е толкова добър! Аз не се срамувах от него. И защо да се срамувам? Аз съм готова да кажа на целия свят, че съм твоя… А на Андрей Петрович се доверявам като на брат.

— Той ме спаси! — възкликна Инсаров. Той е пай-благородният, най-добрият човек!

— Да… И знаеш ли, че за всичко аз съм задължена нему? Знаеш ли, че той пръв ми каза, че ме обичаш? И ако можех всичко да открия… Да, той е най-благородният човек.

Инсаров погледна втренчено Клепа.

— Той е влюбен в тебе, нали? Елена наведе очи.

— Той ме обичаше — продума тя полугласно.

Инсаров силно й стисна ръката.

О, вие, русите — каза той, имате златни сърца! И той, той се грижеше за мене, той не спеше по цели нощи… И ти, ти, мой ангел… Нито укор, нито колебание … и всичко това за мене, за мене!…

— Да, да, всичко за тебе, защото те обичат. Ах, Дмитрий! Колко е странно това! Аз, струва ми се, ти казах вече — но все едно, приятно ми е да го повторя, а на тебе ще ти бъде приятно да чуеш — когато те видях за пръв път…

— Защо има сълзи на очите ти? прекъсна я Инсаров.

— Сълзи? — Тя избърса очи с кърпичката си. — О, глупавичкият ми! Той още не знае, че хората и от щастие плачат. Та исках да кажа: когато те видях за пръв път, не намерих всъщност нищо особено в тебе. Помня, че отначало Шубин много повече ми хареса, макар никога да не съм го обичала, а що се отнася до Андрей Петрович — о, имаше момент, когато си помислих: не е ли той? А ти — нищо; затова пък после… после… тъй, с двете си ръце грабна сърцето ми!

— Пощади ме — проговори Инсаров. Той поиска да стане и веднага се отпусна на дивана.

— Какво ти е? — загрижено попита Елена.

— Нищо… още съм малко слаб… Това щастие не е по силите ми.

— Тогава стой спокойно. Благоволете да не мърдате, да не се вълнувате — прибави тя, като го заплаши с пръст. И защо сте си свалили халата? Рано е още да се докарвате! Стойте, а аз ще ви разказвам приказки. Слушайте и мълчете. След вашата болест е вредно да разговаряте много.

Тя започна да му говори за Шубин, за Курнатовски, за това, какво е правила през двете последни седмици, за туй, че ако се сьди но вестниците, войната е неизбежна и че следователно, щом той оздравее напълно, ще трябва да не губи пито минута, а да намери средства на заминаване… Тя говореше всичко това, като седеше до него, опирайки се на рамото му…

Той я слушаше, слушаше, като ту побледнянаше, ту се зачервяваше… искаше няколко пъти да я спре — и изведнаж стана.

— Елена — каза и той с някак странен и рязък глас, — остави ме, иди си.

— Как! — промълви тя с изумление. — Лошо ли ти е? — прибави тя живо.

— Не… добре ми е…, но, моля ти се, остави ме.

— Не те разбирам. Ти ме пъдиш?… Защо правиш това? — проговори тя изведнаж; той се приведе от дивана почти до пода и прилепи устни до краката й. — Не прави това, Дмитрий… Дмитрий…

Той се изправи.

— Тогава остави ме! Виж какво, Елена, когато се разболях, не изгубих веднага съзнание; знаех, че съм пред; гибел; дори с температура, бълнувайки, аз разбирах, аз смътно чувствувах, че смъртта иде към мене, аз се прощавах с живота, е тебе, е всичко, разделях се с надеждата… И изведнаж това възраждане, тази светлина след тъмнината, ти… ти… до мене, при мене… твоят глас, твоето дихание… Това не е по силите ми! Чувствувам, че те обичам страстно, чувам, че ти сама се наричаш моя, аз за нищо не отговарям…Иди си!

— Дмитрий. — прошепна Елена и скри глава е рамото му. Тя едва сега го разбра.

— Елена — продължаваше той, — аз те обичам, ти знаеш това, живота си съм готов да дам за тебе… но защо дойде при мене сега, когато съм слаб, когато не се владея, когато цялата ми кръв гори… ти си моя, казваш… ти ме обичаш…

— Дмитрий — повтори тя и цяла пламна и още но-силно се притисна към него.

— Елена, смили се над мене — иди си, чувствувам, че мога да умра не ще издържа тези пориви… цялата ми душа се стреми към тебе… помисли, смъртта едва не ни раздели… и сега ти си тук, ти си в моите обятия… Елена…

Тя затрепера цялата.

— Тогава вземи ме… — прошепна тя едва чуто.