Кристоф Хохмут
Вертикален старт (6) (Курс към бога)

Глава 4
Човекът изгонва Бога

Покани за обяд или вечеря, покани за презентации на продукти, семейни тържества, семейни чествания, предизборни събрания, разпродажби или концерти на местния самодеен оркестър… Множество такива и други подобни покани се получават ежедневно в домовете ни. Ние постоянно трябва да взимаме решения кои покани да приемем и кои предпочитаме да откажем. Безброй пъти сме били канени. Но случвало ли ви се е някога да бъдете изгонени? Да ви помолят изрично да не взимате участие в дадено събитие? Доста неучтиво, нали? Но дали няма някой, когото ние сме изгонили? От тържество, от някое събитие, от живота си? Случват се такива неща. И има един, който често бива изгонен, макар че той самият кани всички — Бог.

Бог ни кани да вярваме и да живеем заедно с него. Но тази покана не пасва особено към нашето ежедневие. Толкова много неща имаме да вършим — защо да отделяме време за нещо, което ни е малко неприятно, а понякога дори конфузно? На всичкото отгоре, хората, които сериозно се отзовават на поканата за живот заедно с Бога, често се смятат за малко съмнителни. Вярата не е модерна и за мнозина има привкус на нещо смехотворно. Вярващи, които живеят с Бога, изглеждат като че ли са от друга планета. Тези хора не знаят ли, че вече сме в 21-ви век?

Макар че привидно живеем в толерантен свят, в съвременните индустриални държави господства такъв идеологически климат, че Бог и вярата са теми-табу. Вярата в Бога се изтиква в периферията на живота и се счита за интересна едва когато животът не предлага нищо друго. Когато една жена занесла книга за Иисус на снаха си, която лежала в болница за отстраняване на тумор, снахата възкликнала възмутено: „Е, не съм чак толкова зле!“ Подаряването на книга за Иисус й се сторило като признак, че зълва й вече я е „отписала“. Този пример ясно показва противоречивото отношение, което мнозина имат към вярата. Тя няма нищо общо с живота, но при срещата със смъртта може да послужи като някаква утеха. На погребението на набожната леля можем да почувстваме известно облекчение при мисълта, че тя е имала „добри връзки там горе“. Но на постоянната маса в кръчмата разговор за доверие и любов към Бога се счита за крайно неуместен. В съвременното информационно общество знанието за Бога е застрашено от изчезване.

Необозримият порой от информация, с който разполагаме в нашия глобален и взаимосвързан свят, достига до нас филтриран и сбит от медии и институции. Ние всеки ден получаваме предварително подготвен пакет от събития, които уж движат света. При това властва една атмосфера на внушение, в която новинарите определят какво е тема, и какво не е. Новините, които непрекъснато ни заливат, са съкратено представяне на това, което се случва по света. Те са един умален вариант на действителността, а и не може да бъде другояче. Избрана последователност от факти достига до нашия хол и заедно с книги и други източници на информация формира нашите възгледи за нещата. При това много неща изпадат през ситото. За войни, които нямат особено значение за световната икономика, или за инициативи, които не се смятат за достойни за вниманието на медиите, се отделя точно толкова малко време в денонощния информационен поток, колкото и за Бога.

Когато не чуваме или не виждаме разни събития и затова изглежда, че те са без значение за нашия живот, означава ли това, че те не се случват? Разбира се, че не. Водят се войни, за които ние не знаем нищо. Започват се инициативи, за които ние никога няма да научим. Също така, макар и почти да не се говори за Бога, той е реалност. Той дори е последната реалност, която никой не може да подмине. Той е бъдещето, към което всички ние вървим — независимо дали на конвейера на живота му обръщаме гръб и насочваме вниманието си към неща, които само присветват в мрака и един ден ще изчезнат в нищото. Иисус е знаел, че много хора няма да осъзнаят през живота си неизбежния факт, че един ден ще трябва да застанат пред Бога. Но ако това е непоклатима истина, значи ние всички — вярващи, невярващи, съмняващи се, търсещи и присмехулници, вървим нататък. „Ще бъде плач и скърцане със зъби“ — казва Иисус (Лука 13:28). Хората ще плачат за една истина, която внезапно са осъзнали, и за прозрението, че са се разминали с нея в живота си. Тази опасност е много голяма. Защото господстващата житейска философия не позволява да се счита за нормално човек да вярва в Бога със сърце и разум. Това може да се определи като симптом на слепота за Бога. Ние сме деца на нашето време и приемаме несъзнателно, често без да разсъждаваме, нормите и предписанията на нашето общество. С това би трябвало да се занимаем по-задълбочено.

Социалните норми създават правила на поведение и представи, които се приемат от повечето членове на обществото. Нормите ни казват какво е разрешено и какво не е — например, че по време на ядене не бива да се мляска, или че след обилно хранене в ресторанта не бива да си отпускаме колана. Нормите предписват за какво може да се говори и за какво — не.

Те ни казват, че на постоянната маса в кръчмата не е уместно да се говори за Иисус. Важно е обаче да разбираме, че нормите на поведение се менят. Те зависят от културната среда и се променят с течение на времето.

„Целият свят се върти около мен!“

В наше време човекът се поставя в центъра на всички неща. Нормална част от нашия живот е често да размисляме за себе си, да се самоанализираме. Това е елемент от нашата житейска философия. Ние търсим себе си, стремим се да намерим, да открием себе си. Стойността на нещата често се измерва по това, доколко са добри за нас. Ние търсим връзки и приятелства, които подхранват нашето его, и мислим много за собствения си емоционален свят. Казано накратко, ние се въртим около себе си. Може би твърде критично, но във всеки случай самите ние сме в центъра на своя интерес. Любов към себе си, самоуважение, самосъзнание, себереализация — това станаха ключови понятия.

Навремето Николай Коперник е направил откритие, което е потресло неговите съвременници. Той е открил, че не Слънцето се върти около Земята, а обратно. Така се оказало, че Земята не е центърът на вселената, както се считало до тогава. Цялостният светоглед на тогавашния свят бил разтърсен из основи. А как е днес?

Какво ще стане, ако твърдата вяра на човека в себе си бъде разклатена? Ако се установи, че светът не се върти около него? Ако раздуването на нашето себелюбие се окаже съвсем погрешен фокус? Ако разберем, че Бог е центърът, а не ние? Ако разгледаме какво ни казва Евангелието, ще видим необходимостта да поставим Бога в центъра. В тази връзка благата вест на Иисус Христос ще предизвика преосмисляне и разбуждане, за да насочим погледа си към Бога. Библията говори за вечното евангелие (Откровение 14:6). Това вечно добро послание е поканата да се върнем към Бога, да се обърнем към него. Тази Божия покана е била винаги една и съща за всички култури и за всички хора, въпреки променящите се норми. Бог не ни кани на безкрайна морална проповед, а да прекараме вечността с него. Има огромно значение дали ще последваме тази покана, или не.

Поканени при Бога

По повод на едно угощение при един високопоставен фарисей, т. е. набожен юдеин, Иисус пояснява какво означава Божията покана и как хората реагират на нея. В отговор на забележката на един от гостите за това, колко хубаво би било човек да е поканен в небесното царство, той разказва следната притча (оригиналния текст виж в Лука 14:16–24):

Един човек устроил голямо угощение и поканил на него много хора. Когато всичко било готово, той изпратил, по ориенталски обичай, слугата си да съобщи на поканените гости, че тържеството може да започне. Оказало се обаче, че никой не желае да участва в него. Исус разказва конкретно за трима души, които се оправдали за отсъствието си. Първият казал на слугата: „Току-що купих една нива и сега е важно и необходимо да отида и да направя оглед на място. Моля да ме извините, но е належащо.“ Другият казал: „И аз бих искал да се извиня, защото купих пет впряга волове и трябва да проверя дали стоката е в ред. Възпрепятстван съм.“ А третият казал: „Съжалявам. И аз не мога да дойда, защото току-що се ожених и искам да прекарам времето с жена си.“ Така слугата се върнал без гости. Господарят се разгневил и наредил на слугата да отиде бързо в града, там, където се навъртали бедните, куците, сакатите и слепите. Тях трябвало да покани и да доведе. Те щели да гуляят с домакина вместо първоначално поканените. Слугата довел всички тези хора в къщата на господаря си и му казал: „Има място за още гости.“ Тогава господарят го изпратил още веднъж навън, за да убеди всички, които се намирали по улиците, да дойдат да се насладят на угощението.

Какво е искал да каже Иисус на хората с тази история? Домакинът символизира Бог. Той е поканил много хора и е направил необходимата подготовка за тях. Но когато изпраща слугата си да доведе гостите, те не идват. И днес е така. Вече 2000 години след смъртта на Иисус слугите все още предават Божията покана. Тази покана много често се отхвърля. На Бога не му е лесно да напълни своето небе. Онези, които са паднали най-ниско в живота си — бедните и болните — най-лесно разбират колко прекрасна е Божията покана. Но Бог насочва вниманието си и към по-далечните и иска настойчиво да им засвидетелства, че са добре дошли.

Мнозина си намират оправдание да не уважат поканата. Примерите от притчата показват защо и днес хората не идват при Бога. Този, който иска да види нивите си, е загрижен за имота си. Този, който иска да провери воловете си, поставя работата на първо място. За третия е по-важна жена му. Всъщност и тримата биха могли да участват в пиршеството, но приоритетите им са други. И днес притежанията, работата и семейството така ни обсебват, че си мислим, че нямаме време за Бога. С това често оправдаваме факта, че сме изгонили Бога от своя живот, или че не сме приели неговата покана. Нещата се утежняват допълнително от общата атмосферата на слепота за Бога, която вече описахме в началото. Ние знаем твърде малко за Божията покана и за онзи, който ни я е предал — Иисус Христос. Но за Иисус можем да научим много от Новия Завет. Това знание ни помага да осъзнаем значението на Божията покана и да разберем как да я приемем. Иисус е ключовата фигура. Той е платил нашия вход за небето. По този повод Йоан пише:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“

Йоан 3:16

„Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не се покорява на Сина, няма да види живот, а Божият гняв остава върху него.“

Йоан 3:36

„Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот.“

Йоан 5:24

Цитираните пасажи показват, че ние трябва да приемем Иисус, ако искаме да приемем поканата на Бога. Но за да приемем Иисус, трябва предварително да ни е ясно, че такива, каквито сме, с досегашния си живот, не можем да устоим пред Бога. Не защото Бог е дребнав, а защото е справедлив. Но Бог е създал за нас един път, по който можем, въпреки моралната си недостатъчност, да достигнем до него, ако искаме. Същественото е, че Иисус е поел на кръста нашия грях върху себе си. Затова той може да ни доведе при Бога, ако вярваме в него. Ключовият фактор тук е това да стане доброволно. Бог очаква от нас да идем при него по своя воля и с честни намерения. Никой не бива принуждаван. Такъв е Божият план за нас.

В Новия Завет се казва, че по този начин ние получаваме вечен живот. Под вечен живот се разбира истинският живот — живот, непомрачен от сълзи, скръб, мъка болка и смърт (виж Откровение 21:4). На някои хора им е трудно да повярват в тези твърдения на Новия Завет. За всеки, който се съмнява, е важно да се занимае с личността Иисус Христос и да провери нещата сам за себе си.

През всички времена, включително и днес, е имало и има много хора, които приемат Божията покана. Те отреждат на Бога активно място в своя живот и му предоставят водачеството. Те вече не се въртят около себе си, а насочват фокуса към своя Творец. Те са разбрали, че Бог не е абстрактен, а наистина е жив. Той не започва да съществува едва на прага на смъртта. Живият Бог, за когото говори Библията, съществува и в този живот. Сега. И той самият дели небето с хората, които са направили крачката към Иисус и с вяра са обвързали своя живот с него. Защото неговото послание е послание на любов: „Който дойде при Мен, никак няма да го изпъдя… Който дойде при Мен, никога няма да огладнее, и който вярва в Мен, никога няма да ожаднее“ (Йоан 6:35). И както в притчата човекът изпраща слугата си да покани и далечните, така и днес поканата е отправена към всички онези, които са далеч от Бога. На небето има много място, защото Иисус казва: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място“ (Йоан 14:2).