Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Senkrechtstart, Kurs auf Gott, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
1 (× 1 глас)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Кристоф Хохмут

Заглавие: Вертикален старт

Преводач: Димитър Константинов

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Издателство „Верен“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Редактор: Юлиана Балканджиева

ISBN: 978-619-7015-42-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13011

История

  1. — Добавяне

Глава 9
Блажени вярващите

В предходните глави видяхме, че вярата е ключов фактор за връзката с Бога. Какво се разбира под вяра и как можем да я придобием?

Преди всичко за хората, които произхождат от семейства, в които никога никой не е вярвал в Бога, вярата е абстрактно понятие. Те често казват: „Иска ми се да можех да вярвам, но ми липсва основата. Не съм възпитан така.“ Дали наистина вярата е въпрос на възпитание? Какво означава да вярваш?

Думата „вяра“ се използва в най-различен смисъл. От една страна тя е синоним на „предполагам“. „Вярвам, че времето ще е хубаво.“ Този израз няма нищо общо с вярата, за която се говори в Библията. Понякога вярата се отъждествява с някакво мъгляво вътрешно чувство: „Имам чувството, че изпитът мина добре, вярвам, че ще получа добра оценка.“

Думата „вярвам“ е свързана с думата „вярност“, „верен“. Тълковният речник дава за „вярвам“ следната дефиниция: „Да можеш да разчиташ на някого, да му се доверяваш, да се уповаваш на него, да го зачиташ. Да даряваш доверие.“ Това значение отговаря на това, което казва Библията. „Да вярваш в Бога“ означава да му се довериш с цялото си сърце и да разчиташ на неговите обещания.

За да можеш да се довериш наистина на някого и да създадеш взаимоотношение на доверие с него, е необходимо преди това да го опознаеш добре. Вярата в Бога също се заражда, когато опознаем Бога като личност. Никой не може (а и не би трябвало) да вярва на някого, когото не познава. Човек може да опознае Бога, защото Бог се е изявил като човек в личността на Иисус Христос. Чрез него той ни е разкрил своята воля, своите ценности, своята същност. Така Бог ни е дал съвсем конкретна основа, на която можем да му имаме доверие. Новият Завет обвързва непосредствено вярата в Иисус Христос с обещанието за вечен живот. В своето Евангелие Марк разказва какво е казал Иисус на своите единадесет ученици по този въпрос:

„Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден.“

Марк 16:15–16

Когато апостол Павел лежал в затвора във Филипи заради проповядване на евангелието, основите на затвора се разтърсили от земетресение и портите се отворили. Началникът на затвора понечил да се самоубие, защото помислил, че затворниците са избягали и той ще трябва да отговаря за това, че не ги е опазил. Но това негово притеснение било неоснователно. Павел извикал високо към него: „Не прави на себе си никакво зло, защото всички сме тук“ (Деяния 16:28).

При всичко това началникът на тъмницата осъзнал свръхестественото действие на Бога. Той извел Павел и Сила на свобода и ги попитал:

„Господа, какво трябва да направя, за да се спася? А те казаха: Повярвай в Господ Иисус (Христос) и ще се спасиш — и ти и домът ти.“

Деяния 16:30–31

Оттук става ясно, че вярата в Иисус води към вечен живот (спасение). Тази вяра няма нищо общо с несигурните надежди, а е равностойна на твърда увереност. Който вярва в Иисус, получава вечен живот. Бог не е заинтересован ние да извършваме религиозни ритуали. Той иска да му се доверим. Ако го сторим, той ни дарява закрила, сигурност и увереност. Следният пример илюстрира това:

Един мъж заминава и оставя жена си сама. Как може да бъде сигурен, че по време на отсъствието му жена му ще му бъде вярна? Той ангажира частен детектив, който следи жена му и ежедневно го информира за нейната вярност. Могат ли тези доклади да му дадат сигурност и спокойствие? Не, защото самият частен детектив може да е таен любовник на жена му. За да има увереност, съпругът трябва да намери някой, на когото може наистина да се довери. Чак тогава може да да има сигурността, която желае. Най-добре би било, разбира се, ако може да се довери на жена си.

От този пример се вижда, че една здрава връзка е възможна само на основата на дълбоко доверие. Недоверието, съмнението и скептицизмът развалят всички взаимоотношения.

„Да вярваш в Бога“ означава да имаш детско доверие в него. Под „детско доверие“ се разбира пряк, простичък подход към Бога. Ние можем да си говорим с нашия небесен Баща за всичко, което ни е на сърцето.

„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на този, който хлопа, ще се отвори. Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък, или ако поиска риба, ще му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече вашият Отец, който е на небесата, ще даде добро на тези, които искат от него!“

Матей 7:7–11

Иисус насърчава своите ученици не само да наричат Бога Отец, а и да му вярват още по-дълбоко, отколкото дете вярва на баща си. Сравнението с човешкия баща е много ярко. Макар и не съвършени, общо взето бащите знаят как да удовлетворят молбите на децата си така, както е най-добре за тях. Представете си колко повече Бог — съвършеният във всяко отношение Баща — ще даде добри неща на тези, които го молят за това!

Това доверие в Бога няма нищо общо с лековерие или суеверие. При суеверието човек си въобразява, че може да се довери на някакви предмети или явления. Суеверието дори пречи на връзката с Бога. То насочва вниманието към бездушни предмети (например подкова, талисмани, амулети), които не могат да направят нищо. Те уж би трябвало да предизвикат положителна промяна в съдбата, но възможно ли е да се създаде истинско отношение на доверие към тях? Отговор получаваме най-късно тогава, когато животът ни увисне на косъм. Макар че упованието в носещи късмет предмети и позитивното мислене развиват известна собствена динамика и понякога дори ни дават сили и способности да вършим велики неща, те нямат нищо общо с библейската вяра, дълбоката, вечна връзка с Бога. Във вярата в Бога няма нищо ирационално и тя не е насочена към „великото неизвестно“. Основата за доверие към Бога се създава, когато човек разчита на това, което Бог казва. По пътя към тази вяра обаче често се сблъскваме със силни насрещни ветрове.

Блажени верующите!

„Блажени верующите!“ Този израз има две значения. Едното е библейското. „Блажен“ означава спасен човек. Който вярва в Иисус Христос, е спасен и има вечен живот. Другото значение, по-разпространено в ежедневния език, се свежда дотам, че който вярва дадено нещо, е наивен. Много показателно за нашето време е, че призивът за вяра в евангелието се счита за нещо чуждо и остаряло и придобива съвсем друг смисъл. В атмосфера на неверие се счита за смешно и наивно да се вярва в Бога. Въпреки тази нагласа Бог си остава една реалност — както и неговото предложение към нас. Причината, поради която за много хора е трудно да повярват в Бога, е незнанието за него. Така е било и по времето на апостолите:

„Как обаче ще призоват Този, в когото не са повярвали? А как ще повярват в Този, за когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“

Послание към римляните 10:14

Ако човек никога не е имал дълбоко съприкосновение с вярата в Бога, е разбираемо, че ще му е трудно да приеме сериозно този въпрос. Ако в личното му обкръжение никой не говори за Бога, не разказва за своята вяра в Бога, как тогава Бог ще играе някаква роля в живота му? Никой обаче не е принуден да остава в това състояние на незнание. И днес Бог призовава хората при себе си по съвършено личен начин.

Другата пречка по пътя към Бога са предразсъдъците. Предразсъдъците всъщност са мнения, създадени поради недобро познаване на ситуацията или засегнатия човек. Ние пъхаме хората в разни чекмеджета и ги отписваме. По същия начин съществуват много предразсъдъци относно вярата, Библията, Бог или християните, респ. християнските институции и църквите. Изрази като „вярата е опиум за народа“ или „Бог е мъртъв“ още повече засилват тези предразсъдъци. За жалост наистина има и лъжливи проповедници, които говорят едно, а вършат друго. Голямото недоверие се подклажда и от редица исторически събития, като напр. икономическите войни от Средновековието, наречени „кръстоносни походи“ и представяни като религиозни войни. Общото на всички тези примери е, че те нямат нищо общо с Бога, който ни се изявява в Библията — един Бог, който дава мир, който изисква ненасилие, честност, любов към ближния. Има опасност да бъдем уплашени от хора и събития, които замъгляват погледа ни за Бога. Тогава отхвърляме Бога, без изобщо да сме го познали истински.

В една атмосфера, в която Бог е изключен, хората бързо се задоволяват с някой предразсъдък, който като че премахва неудобната тема или уж остарялото мислене. В днешно време не се ли нуждаем повече от вяра? В действителност ние, хората, не само сме силно предразположени да вярваме, но вярата, респ. доверието, дори са основата за функционирането на нашия ежедневен живот. Ние всъщност вярваме на много неща. Още от раждането си вярваме и се доверяваме — първоначално на родителите си. Вярваме, че те казват истината и че тяхната гледна точка е правилната. Доверяваме се на учителите си, че ни учат на правилния правопис. Доверяваме на институции, напр. банки, че ще управляват почтено парите ни. Вярваме, че влаковете пътуват в правилната посока, че пилотът на самолета може да го управлява, че хранителните продукти в супермаркета не са отровни и т. н. В повечето случаи се доверяваме, без да проверяваме. Без вяра и доверие в хората и нещата около нас ние не сме в състояние да живеем. Доверието е мостът към ближните ни и околната ни среда. Дори и учените трябва да вярват, за да могат да провеждат научните си изследвания. Те трябва да разчитат, че научната основа, върху която се гради работата им, е правилна. Бог е създал света така, ние не сме способни да живеем без вяра. Той ни е дал заложбата за вяра — едно първично доверие.

Как възниква спасителната вяра? Апостол Павел дава отговор на този въпрос в своето Писмо до римляните: „И така, вярата е от слушане, а слушането — от Христовото слово“ (Римл. 10:17). Посланието за Иисус Христос е документирано и може да се прочете в Новия Завет. Иисус ни посочва пътя, който трябва да поемем в своя живот. Той е приносителят на добрата вест, евангелието. Думата „евангелие“ е гръцка и означава „добра новина“ или „радостна вест“. Първоначално тази дума била употребявана при други обстоятелства. Когато между гръцките градове-държави избухнела война, войските на враждуващите градове се срещали на неутрално бойно поле, а съгражданите им чакали тревожно вестта за победа или загуба. Победата означавала богатство и мир, а загубата — робство и смърт. В добрия случай, при победа, бегачът донасял вестта „евангелион“, т. е. „блага вест“ — „Победихме и ще живеем!“ Апостолите са обобщили Христовото послание със същата тази дума — евангелие. Евангелието е благата вест за вечен живот и блаженство. То съдържа анализ на настоящото състояние на отношенията на човека с Бога, но и сочи пътя към Бога за всеки отделен човек. Настоящото състояние е, че всеки човек, без изключение, е нарушил Божиите стандарти и в неговите очи е грешен.

„Защото няма разлика, защото всички съгрешиха и са лишени от Божията слава.“

Послание към римляните 3:23

Как е възможно Бог да постанови една и съща присъда за всички хора? Създателят на нашите уши чува всяка дума, която казваме, и вижда дори делата и мислите, които крием от другите. Самият Бог е чист и безгрешен. По този начин дори и една-единствена простъпка ни отделя от него. И тъй като няма човек без грях, на нас ни е необходим някой, който да заплати за нашите грехове, за да не бъдем вечно разделени от Бога.

Този мост над пропастта между Бога и хората не се създава от нашите усилия, а от това, което Бог сам е направил. Евангелието ни казва не само, че общението с Бога е възможно, а и че той го желае и се стреми към него. И тъй като пред справедливия Бог вината трябва да се изкупи, той ни изпраща своя Син, който да дойде в този свят, за да изплати греха на цялото човечество. Още от самото начало Създателят е постановил, че наказанието за греха е смърт (виж Римл. 6:23). Иисус, който сам не е извършил никакъв грях, е умрял доброволно на кръста заради греховете на хората и така е понесъл тяхното наказание вместо тях. Бог е натоварил цялата вина на света върху него и Иисус е заплатил за нея с живота си.

„Защото и Христос един път пострада за греховете — Праведният за неправедните — за да ни приведе при Бога.“

Първо послание на Петър 3:18

Той е поел върху себе си всяка лъжа, всяко убийство, всяка лоша постъпка на хората. Тази вина е умряла заедно с Иисус и по този начин е заличена пред Бога. Със смъртта си Иисус е проправил път към Бога. Той е бил мъртъв за три дни, но след това се е върнал към живот. След своето възкресение се е явявал в продължение на 40 дни на различни хора, а веднъж — на 500 души едновременно. Неговото възкресение е живото доказателство за това, че Бог е приел жертвата му. Наказанието за греха е смърт — тази смърт е била победена. Наказанието е отменено. Смъртта вече няма последната дума. Йоан обобщава тази радостна вест и съдържанието на евангелието по следния начин:

„Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, а да има вечен живот.“

Йоан 3:16

Така кръгът се затваря. Който се довери на това, че Христос е умрял на кръста като негов заместник, за да възстанови връзката му Бога, ще бъде блажен — ще има вечен живот. Вярата в Иисус включва и това, да приемем необходимостта от неговата заместваща смърт. Много хора се считат за добри и мислят, че Христос не би трябвало да умира заради тях. Те смятат, че в общи линии биха могли и сами да устоят пред Бога. За Бог обаче няма „в общи линии безгрешен човешки живот.“ Иисус казва направо, че всеки човек е съгрешил. Една-единствена лъжа би била достатъчна, за да отдели човека от светия Бог. Самочувствието за собствена праведност е илюзия и пречка за вярата. Ако разчитам на себе си, не мога да се доверя на Божия план за моята вечност. Спасение и вечно единение с Бога не може да се получи с наши усилия, а единствено и само защото Бог в своята милост ни го подарява. Единственото, което той иска за това, е нашата вяра.

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас — това е дар от Бога — не чрез дела, за да не се похвали никой.“

Послание към ефесяните 2:8–9

Вярата в Иисус е свързана с осъзнаването на собствената ни безпомощност. Това съзнание или покаяние (първоначалният смисъл на „покаяние“ е обръщане), е първата крачка при обръщането към Бога. Тази смяна на посоката се изразява в различна вътрешна нагласа, а именно в съзнанието, че трябва да помолим Бога за неговата милост, за да можем да застанем без грях пред него. Бог иска да подари своята милост на всеки човек, който го помоли за това в името на Иисус:

„Всеки, който призове Господното име, ще се спаси.“

Послание към римляните 10:13

Това призоваване на Господното име се отличава от обикновената молитва и в Новия Завет се нарича „обръщане“. По принцип това е молбата Бог да прости греховете ми въз основа на заместващата смърт на кръста на Иисус Христос, за да мога да имам вечен живот. Всеки, без изключение, който помоли Бога по този начин за прошка, получава вечен живот. Това е неговото обещание, на което можем да разчитаме. Това наистина е радостна вест.

Човек може да се реши на тази крачка само по собствена воля. Иисус е говорил много за решението за вярата и за трудностите, които ни пречат да го вземем. Той сравнява пътя към вярата с преминаването през тясна врата:

„Борете се да влезете през тясната врата; защото ви казвам: мнозина ще търсят да влязат и няма да могат.“

Лука 13:24

„Влезте през тясната порта, защото широка е портата и пространен е пътят, който води към погибел, и мнозина са онези, които минават през тях. Понеже тясна е портата и тесен е пътят, който води към живот, и малцина са онези, които ги намират.“

Матей 7:13–14

Защо само малцина намират портата, макар че Бог иска всички хора да дойдат при него?

Препятствията могат да изглеждат по различен начин. Това може да е нерешителност, страх от реакцията на околните или просто леност. Голяма опасност да пропуснем вратата се крие и в това, че сме склонни се влияем от масата. Бог се надява лично на всеки човек. В лицето на Иисус той ни подава ръка. От своя страна Бог е направил всичко необходимо, за да можем ние да живеем с него. Тази негова стъпка, да предаде на смърт собствения си Син, за да ни спечели за свои деца, е показателна за голямата му любов към нас. Божията любов надхвърля нашето въображение. Той доброволно е направил всичко и е дошъл при нас. Сега човекът трябва да направи крачката към Бога.

Стъпката към Бога може да се извърши само на основата на вярата, на доверието. Първата крачка на вярата е да се предадем на Бога в молитва, което се нарича обръщане. На много места в Новия Завет сме призовани да се обърнем към него.

„Затова покайте се и се обърнете, за да се заличат греховете ви и да дойдат освежителни времена от лицето на Господа.“

Деяния на апостолите 3:19

С това се има предвид, че всеки човек трябва лично да се обърне към Бога и, така да се каже, да остави живота си в неговите ръце. Обръщането към Бога намира израз в молбата за спасение.

Защото Писанието казва: „Никой, който вярва в Него, не ще се посрами.“ … Защото „всеки който призове Господното име, ще се спаси.“

Послание към римляните 10:11, 13

Такава молитва съдържа най-малко три неща:

• изповед, че съм изгубен грешник,

• вяра в жертвената смърт на Христос за греховете на всички хора и в неговото възкресение,

• лична молба към Бога за спасение.

Когато човек се помоли с такава молитва, като израз на сърдечната си вяра и желание, Бог е обещал със сигурност да чуе тази молитва и да й отговори.

„Защото, ако изповядаш с устата си, че Иисус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш. Защото със сърце се вярва за правда, и с уста се прави изповед за спасение.“

Послание към римляните 10:9–10