Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (8)

7

— Да, Жан-Люк, разбрах, че си искал да говориш с мен.

Беше ранната пролет на 1980 година. Джоузи Спийлбърг седеше в кабинета си и се чудеше защо ли главният готвач е помолил за среща с нея.

— Искам с голямо прискърбие да ви съобщя, че се каня да напускам, мадмоазел — спокойно каза пълничкият мъж.

— О, не, Жан-Люк, не бива да постъпваш така.

— Налага се, госпожице. Много съм доволен от службата си. Вие се държите с мен изключително любезно, нямам никакви оплаквания, но съм реалист. Догодина Джиджи ще замине да учи в някой университет. Честно казано, останах тук толкова дълго само заради нея. Тя ми беше ученичка, за каквато винаги съм си мечтал. Исках да я обуча на всичко, което знам. А мадам Айкхорн не се нуждае от главен готвач.

— Но, Жан-Люк, госпожа Айкхорн, откакто се е омъжила за господин Айкхорн, винаги е имала главен готвач. Разбира се, че си й нужен.

Джоузи се ужаси при мисълта, че ще трябва да търси друг опитен готвач тъкмо когато нещата в кухнята бяха потръгнали толкова добре, че не ставаше нужда да мисли за тях.

— Позволете ми да не се съглася с вас. Когато мадам си е вкъщи, тя яде толкова по малко и така внимава с калориите, че уменията ми остават без приложение. От мен се иска само от време на време да сготвя някой тънък бульон. Ако госпожата отново започне да кани гости, винаги може да повика добър готвач за случая. Не е необходимо да държи главен готвач, който всъщност стои без работа. Скоро ще забравя за какво служи маслото и какъв е вкусът на гъстата сметана.

— Ако става дума за заплатата… Или някой друг ти предлага да му станеш готвач…

— Не, няма такова нещо. Просто възникна възможност да осъществя една стара моя мечта. Мой приятел търси главен готвач за малкото ресторантче, което се кани да открие в Санта Барбара. Кухнята ще е много изискана, ресторантът — също, а освен това моят приятел ми предложи да станем съдружници. Съгласете се, че ще е глупаво да изпусна такъв шанс.

— Вярно, че не опирахме често до френските ти специалитети, Жан-Люк, но не бих ли могла да те накарам по някакъв начин да промениш решението си?

— Не, освен ако Джиджи си остане вкъщи. Ще поработя още два месеца, за да имате достатъчно време да ми намерите подходящ заместник. Може би някой по-възрастен човек, който ще е доволен да му плащат почти без да работи. Някой без особени професионални амбиции, може би… американец.

— Прекаляваш, Жан-Люк!

— Може би говоря твърде откровено, но ви казвам истината — рече той почтително и си излезе.

 

 

Провокирана от препоръката на Жан-Люк, Джоузи дълго търси, докато най-сетне намери Куентин Браунинг, млад двайсет и шест годишен готвач, чийто баща беше собственик на чудесен провинциален хотел в Котсуълдс, прочут с превъзходната си кухня. „Аш Гроув“, старовремски хотел близо до Стратфорд на Ейвън; разполагаше с двайсет стаи и пет апартамента, но имаше посетители през цялата година. Реномето му се дължеше на отличния ресторант, където масите се резервираха цели седмици предварително и от местни хора, и от лондончани, които пристигаха специално заради храната.

Куентин Браунинг бе завършил престижното частно училище „Ръгби“, след което бе заминал за Швейцария да учи хотелиерство. От малък знаеше, че един ден ще се върне да работи в преуспяващото заведение на баща си, затова по време на престоя си в Швейцария проявяваше жив интерес към всички специалности, свързани с хотелиерството. След това реши да овладее професията главен готвач, защото макар в кухнята на „Аш Гроув“ да работеха доста хора, добре щеше да е, ако придобие опит, за да може да ги надзирава. Ако не станеше достатъчно компетентен, главният готвач на бащиния му ресторант би могъл да го мами, което беше недопустимо.

Куентин Браунинг бе работил в редица реномирани ресторанти в Лион, Париж, Милано и Рим, като започваше от най-долните стъпала на занаята и както е редно, се изкачваше стъпка по стъпка. Успехите си дължеше на своята работливост, на таланта си и на личния си чар, чието въздействие се удвояваше от това, че бе англичанин — представител на островния народ, който не причислява чара към деловите качества. Куентин Браунинг тъкмо бе изкарал едногодишния си стаж като помощник-главен готвач във френски ресторант в Хюстън и бе получил примамливо предложение в Сан Франсиско, но предпочете да поработи в голяма къща.

Реши, че се нуждае от малко спокойствие след годините на робско чиракуване. Баща му още нямаше нужда от него, а и надали щеше да разбере, че неговият послушен син ще си даде една добре платена ваканция, като се вземе под внимание доста високата заплата за леката работа. „Защо да не се порадвам известно време на калифорнийския живот, на сърфинга, на слънцето и на дузините едри закръглени руси мацки, преди да се забия в глухата Шекспирова провинция и да се захвана здраво за работа?“ — запита се Куентин, при което отговорът се съдържаше в самия въпрос.

Джиджи с тъга се сбогува с Жан-Люк, със своя приятел и незаменим учител, който остана чак до тържеството по случай нейното завършване. На него присъствуваха Били, Спайдър, Валънтайн, Доли, Лестър, фризьорката от салона на Сасун Сара, всички, които живееха в къщата на Чаринг Крос Роуд, и половината от персонала на „Скръпълс“. По това време Вито се бе запилял някъде из Южна Франция и липсваше единствено на Джиджи.

За да се поразведри след отпътуването на Жан-Люк, Джиджи реши да направи една торта в чест на заместника му, който щеше да пристигне на другия ден. Тортата нямаше да е натруфена, пищна, вулгарна, но с нейна помощ Джиджи щеше да провери познанията на новоназначения по сладкарство. Джиджи намисли да измайстори една генуезка ванилова торта, класически френски пандишпанен сладкиш, за чието приготвяне се изискваха невидими умения, които би могъл да оцени само специалист. Това беше клопка. Джиджи не вярваше, че от англичанин може да излезе френски готвач.

— Защо пандишпанена торта, Джиджи? — попита заинтригуван Бърго О’Съливан, докато наблюдаваше как тя се подготвя за работа в обезлюдялата този следобед кухня. — Защо не направиш нещо по-приемливо за окото?

— Бърго, знам, че не ти беше лесно, докато ме учеше да шофирам. Знам, че поверяваше живота си в ръцете ми, докато кръстосвахме магистралите. Но дори ти не би имал смелостта да направиш тази на пръв поглед простичка торта. Толкова неща могат да се сбъркат, че бих се изпритеснила, докато я правя, ако не бях толкова добра.

— Възхищавам се от скромността ти.

Джиджи му се ухили.

— В готварството няма място за скромност. Кухнята е същинска бикоборска арена, Бърго. Не бива да се захващаш за нещо, ако не си в състояние да го довършиш — заяви тя, докато разбиваше яйцата, захарта и ванилията във водна баня. — Ето това, да речем, трябва да бухне точно четирикратно, приятелю. Тази смес трябва да се разбие до строго определена степен. Толкова строго определена, че да те дострашее да не я прескочиш.

Бърго се изтегна на стола си. Джиджи с колосаната престилка до глезените и с кадифената лента, минаваща през челото й, за да не й пада косата над очите, приличаше на работлива млада булка от илюстрация към готварска книга от епохата на кралица Виктория.

— Още не си ме впечатлила достатъчно — каза той, — но знам, че е само въпрос на време. И тъй като усещам, че искаш да ми го обясниш, питам: „Защо трябва да е толкова добре разбито?“

— Защото номерът на тази торта, която много лесно може да се съсипе, е нейната плътност. Когато добавя разтопеното масло в точно определен момент, което се каня да направя сега, кремът ще спадне, а може дори и да се пресече. Затова — наблегна Джиджи, размахвайки бъркалката, — затова предварително трябва добре да го разбия, за да се получи в края на краищата сочна торта.

— Звучи убедително — измърмори Бърго.

— Не бързай, Бърго. Ако пък прекаля с разбиването дори малко, кремът ще бухне прекалено и тортата пак няма да стане сочна.

— Значи и в двата случая рискуваш да стане суха.

— На сухар ще заприлича, Бърго. Само една грешка — и ще заприлича на сухар — каза Джиджи с престорена угриженост и започна да пресява брашно върху сместа, която според нея тъкмо беше достигнала оптималното си състояние. — От друга страна, тъй като не използувам бакпулвер, ако не разбъркам тестото достатъчно гладко, тортата ще стане тежка и лепкава, Бърго, и ще заприлича не на сухар, а на огромна мазна поничка.

— Толкова труден занаят ли е сладкарството? В телевизионното предаване на Бети Крокър то изглежда като детска игра.

— Бърго, искам да направя такава фантастична торта, която да накара свинските очички на новия готвач да изхвръкнат от орбитите. Бети Крокър никога няма да ти направи такава.

— Имам чувството, че искаш да се изфукаш.

— Доброто готварство винаги предполага изфукване — невъзмутимо му отговори Джиджи. — Ако не беше готварският инстинкт, досега щяхме да живеем в пещери и да ядем сурово месо и корени. Къщата представлява придатък към кухнята. Без готварския инстинкт нямаше да има цивилизация.

— Знаех си, че някой трябва да е отговорен за цивилизацията — каза Бърго, докато Джиджи изсипваше сместа във формичката, която след това сложи в предварително затоплената фурна. После започна да приготвя маслено-яйчения крем, който щеше да намаже между трите блата. — От толкова време живея в тази къща — добави той, — та бях започнал да мисля, че цивилизацията се дължи на инстинкта за пазаруване. Имаш ли среща тази вечер, Джиджи?

— Разбира се — отговори му тя. — Всички отиваме на „Роки Хорър шоу“.

— Кои „всички“?

— Моята тайфа, Бърго: Мейз, Сю, Бети и няколко момчета. Защо питаш?

— Това шоу сте го гледали поне дванайсет пъти — упрекна я Бърго.

Той знаеше, че те ще го гледат поне още дванайсет пъти, докато не му мине модата, но всъщност искаше да разбере дали Джиджи ходи с някое момче. Понякога, докато играеха покер, той разпитваше приятеля си Стан, който беше пазач в „Юни“, какво е това ходене на тайфи. На Бърго му се струваше, че е крайно време Джиджи да си намери някой свестен приятел, вместо да е една от общата глутница. Все пак тя беше на осемнайсет, на тая възраст собствената му майка бе родила едно дете и чакаше второ. Но Стан, който знаеше за тийнейджърите повече от Бърго, му обясняваше, че поведението на Джиджи е съвсем естествено.

„Когато тръгне с някой скапаняк, тогава ще започнете да се притеснявате, и бездруго сте прекалено грижовни — му бе казал неговият приятел. — Щом Джиджи постъпи наесен в университета, всичко ще се промени и ще ви се иска тя пак да се движи с някоя безопасна прилична тайфа.“

Известно време, докато тортата изстиваше, за да може Джиджи да я разреже напряко и да намаже блатовете, двамата потънаха в приятелско мълчание.

— Бърго, погледни тази торта — поде Джиджи, когато свърши. — Какво ще кажеш?

— Нали искаше да направиш нещо простичко?

— Но не чак толкова скучно. Това е най-тъпо изглеждащата торта, която съм виждала. Кръгла и бяла — единственото, което може да се каже за нея. Прилича на пита кашкавал. Но всъщност е най-страхотната пандишпанена торта на света.

— Защо не я украсиш?

— Бях решила да я оставя както е, невзрачна, та този английски простак да може да реагира само на вкуса й. Не е трудно да украсиш една торта и да залъжеш окото. Ако я украся, ще разваля съвършенството й. Но ако не го сторя, никой изобщо няма да я опита. По този начин не се забогатява.

— Джиджи, значи проблемът ти е творчески? Търговия ли да въртиш или да правиш чисто изкуство.

— Ще взема компромисно решение. Ще изпиша отгоре няколко думи — каза Джиджи вдъхновена, докато разтопяваше бял шоколад и приготвяше шприца от хартиена фуния, сетне изсипа смесения с малко олио течен шоколад във фурната, след това отряза връхчето на конуса и изписа върху тортата с тънки и големи букви: „Добре дошъл, Куентин Браунинг“. После изрисува около тях едва забележим сложен орнамент.

— Страхотно! — каза Бърго възхитен. — Бяло върху бяло. Съвсем като гангстерите, които си слагат бели вратовръзки на белите ризи.

— Ще трябва да я опита дори само за да не се покаже невъзпитан. И тогава уж между другото ще му подхвърля, че съм само любителка, че готварството ми е само хоби. Ха! Да го видим после този Браунинг ще може ли да направи по-добра торта. Жан-Люк ми е казвал, че англичаните са просто неспособни да правят сладкиши… по генетични причини. А сега, Бърго, двамата с теб ще измием чиниите.

— Всеки готвач сам си мие чиниите, Джиджи. Не съм чак такъв балама.

— Това, че си балама, според мен е неоспорим факт. Добре, за начало оближи купата от крема.

 

 

В неделя следобед, когато Куентин Браунинг пристигна на Чаринг Крос Роуд с багажа си, голямата къща сякаш спеше. След абитуриентското тържество на Джиджи Били бе заминала за Мюнхен, където зажаднели за нови тоалети и фрашкани с дойчмарки жени с нетърпение очакваха откриването на новия „Скръпълс“, който още не беше съвсем довършен. Тъй като повечето служители имаха почивен ден, Джоузи нареди на Бърго да посрещне новия готвач. Той отведе Куентин до стаята му, която се намираше в крилото на прислугата.

— Искате ли да ви разходя из къщата, или предпочитате първо да се настаните?

— Благодаря ви, по-късно ще си разопаковам багажа. Бих искал да видя първо кухните. Когато разговаряхме с госпожица Спийлбърг, тя нямаше време да ми ги покаже.

— Лесна работа. Да ви направя ли чаша чай?

— Благодаря. С удоволствие ще го изпия. От години никой, освен мама не ми е правил чай. Вие с какво още се занимавате тук?

— С всичко, освен готвенето, чистенето и градинарството.

— Имам един чичо, който много прилича на вас — каза Куентин и се усмихна добродушно. — Ако отсъствува няколко дена, всичко в хотела ни започва да се разпада. Значи вие сте незаменимият човек тук?

— И така може да се каже — отговори му Бърго и го изгледа.

За англичанин изглеждаше доста свестен. Не би го учудило, ако излезеше и покерджия.

След като огледаха най-старателно кухните, килерите, складовете за храни, избата с вината и трапезариите за персонала и господарите, Куентин и Бърго седнаха на чаша чай и парче от тортата, която Джиджи бе наредила на Бърго да извади. Куентин прочете надписа.

— Не само съм трогнат от любезността, но и умирам от глад — призна си той, поласкан от вниманието.

— Току-що се обадих на Джиджи по вътрешния телефон и я попитах не й ли се пие чай — каза Бърго.

— На коя Джиджи?

— Тя е доведена дъщеря на госпожа Айкхорн. Горе е, чете си нещо.

— Малко момиченце ли е?

— Не е съвсем малка, но всъщност не е и голяма — дълбокомислено каза Бърго. — За Калифорния е дребничка.

— На колко е години?

— Млада е. А, ето я и нея. Джиджи Орсини. Куентин Браунинг.

Джиджи механично подаде ръка, усмихна се и седна. Тя никога не бе срещала истински англичанин, но имаше представа за този тип от Лорънс Оливие и Алек Гинес, от Алън Бейтс и сър Ралф Ричардсън, от Рекс Харисън и Дейвид Нивън, от Джон Гилгуд и Джон Ленън. Беше сигурна, че във всичките си разновидности англичаните няма с какво да я изненадат. И все пак нищо от видяното във филмите не бе я подготвило за срещата с този млад мъж. Той беше висок, слаб и имаше външност на авантюрист. Напомняше по-скоро безстрашен изследовател на изворите на Нил, а не готвач. От друга страна, с палавата си усмивка той й заприлича на пуснат във ваканция гимназист. Носът му беше дълъг и остър, ушите му — възголеми, а правата му руса сресана на път коса непрекъснато падаше върху челото. Той беше сдържан, но в сивите му очи се четеше нещо истински приятелско.

— Хайде да опитаме тортата — каза Бърго.

Джиджи седеше безмълвно със замъглен поглед и дори не посягаше към чашката с чая.

— Каква торта? — попита Джиджи, сякаш думата й бе непозната.

— Тортата върху масата. Тази кръгла бяла торта — каза Бърго нетърпеливо.

От предния ден той предвкусваше тортата. Не трябваше да облизва купата от крема.

Джиджи и Куентин механично опитаха от тортата. Бърго налапа голяма хапка от своето парче и се разтопи от удоволствие. Джиджи бе надминала себе си. Невъзможно беше една торта да е толкова вкусна.

— Не е лоша — отрони Джиджи безразлично.

— Тортата наистина е чудесна — каза Куентин разсеяно, загледан в момичето, и отхапа доста голямо парче.

Джиджи не беше от неговия тип, от едрите блондинки, но би могъл да направи изключение. С пънкарската си оранжева коса, със заострените си ушички и с устните си, които всеки миг сякаш щяха да се засмеят, тя веднага зае високо място в неговата класация.

— Вашият готвач е истински творец.

— Беше — каза Джиджи и въздъхна.

— Надявам се, че няма да падна много по-долу от него.

— Джиджи — смушка я Бърго, — Джиджи, кога точно е правена тази торта?

— Откъде да знам? — мъгляво отговори Джиджи.

— Не си ли спомняш? А, Джиджи?

— Не! — отсече тя и го погледна строго.

— Вие готвите ли? — попита Куентин, чудейки се какво да каже на това красиво, безразлично и мълчаливо създание.

— О, не — отговори му тъжно Джиджи. — Никога не съм имала време да се науча.

— Сигурно поне най-елементарните неща знаете…

— Все съм много заета, нали, Бърго?

— Какво? А, да…​

— Искате ли да ви науча как се готвят най-простите ястия? — попита я Куентин. Даването на уроци по готварство беше най-силното му оръжие за сваляне на млади мацки.

— Хъм… Защо не?… Идеята е добра. Това може да ми потрябва някой ден. Как смяташ, Бърго?

— Да, Джиджи, някой ден, ако се озовеш на необитаем остров — нервно каза Бърго.

Какъвто и капан да залагаше сега Джиджи на Куентин, той беше твърде макиавелистичен, за да го проумее Бърго. Тя поне можеше да го предупреди за новата си дяволия.

— Можем да прескочим беленето на лука и морковите и да преминем направо към… бърканите яйца — предложи Куентин, който се страхуваше да не я уплаши с черната кухненска работа.

— Не, не, искам да науча всичко както трябва — каза Джиджи с широко отворени наивни очи. — Искам да започна от самото начало и да стигна стъпка по стъпка до яйцата. Разполагам с много свободно време, цяло лято няма да имам друга работа.

— Аз май ще си взема още едно парче от тортата — каза Бърго, внезапно обзет от силно предчувствие, което едва не му уби апетита. — Вие не ми изглеждате гладни.

 

 

Същата вечер Джиджи разведе Куентин с колата си из Лос Анжелис — от кея на Санта Моника до Бевърли Хилс и от края на булевард Сънсет до „Пинк“, прочутото заведение за хот-догове, което като повечето туристически атракции правеше пари от любопитството на хората към безсрамно високите цени.

— Кажи ми още нещо за Котсуълдс — помоли тя Куентин, докато чакаха на опашката, за да си купят по още един хотдог, намазан с лютив сос, с горчица и поръсен с накълцан лук.

— Джиджи, ти ме разпитваш, откакто се качихме в колата, а не си ми казала нищо за себе си.

— О — промълви Джиджи толкова загадъчно, че дори Бети Дейвис би могла да й завиди, — наистина не знам откъде да започна… Аз водя страхотно объркан космополитичен живот, Куентин… Непрекъснато снова между Ню Йорк и Лос Анжелис, в тези два града за мен няма тайни. Предполагам, че хората ме смятат за преждевременно узряла. А и трябва да си призная, че съм безспорно покварена. Но, какво, по дяволите, да правя, след като от малка не ме свърта на едно място?! Това е неизлечимо: винаги да се стремиш към ново приключение, колкото и безумно да е то; винаги да искаш да разбулиш следващата тайна, дори ако тя е жестока. Най-лошото е, че много добре знам какъв е моят проблем. Човек би си помислил, че на двайсет и една години вече е редно да имам постоянно гадже. Не ме гледай толкова учудено, Куентин. Моето проклятие се състои в това, че имам детински вид. С него съм подлъгала десетки мъже. — Джиджи поклати глава с пресилена театралност и махна с ръка, явно отчаяна от измамната си външност. — Разбираш ли, Куентин, колкото и да съм си правила експерименти, нещо все ме кара да продължавам. Това сигурно е кипежът на живота при всяка нова среща.

— В такъв случай защо прекарваш лятото тук? Когато пристигнах, всичко ми се стори много заспало.

— Миналата година… как да ти кажа… бях направо пощръкляла. Тласкаше ме инстинкт за самоунищожаване. Сигурно някой от къщата ще ти го изклюкарствува, затова предпочитам аз да си призная, че имах сериозна, доста сериозна връзка с… е… добре, ще ти кажа… с един цял роксъстав… Като се замисля сега, преживяването беше доста странно, но си имаше своите привлекателни страни. — Джиджи се усмихна хитро, сякаш не искаше да сподели всичко. — Затова — продължи тя — Били реши да изкарам лятото вкъщи, за да е спокойна. И понеже я обичам, се съгласих. Не предполагах, че благодарение на това ще получа възможност да се науча да… готвя.

Тя погледна Куентин изпод почернените си мигли толкова палаво, че той изведнъж осъзна: тази светска лъвица не се побира в неговата класация.

— Сега разбирам защо не си имала време да се научиш да готвиш.

— Не го смятах за най-важното нещо.

— Явно не си го смятала. А как се казваше тоя роксъстав?

— О, предпочитам да не ти кажа, Куентин. Всъщност се опитвам да ги забравя.

Тя извърна глава и Куентин забеляза, че при този спомен се изчерви от дълбокото деколте на блузата от бяла коприна, вкарана в белите дънки, чак до дългите индиански обеци от сребро с тюркоази и до корените на косата си.

— Извинявай, Джиджи, глупаво беше от моя страна да ти задавам този въпрос. И аз не знам защо го направих.

— Не, не се извинявай, всичко свърши още преди месеци.

— Наистина ли е свършило?

— Окончателно. Вече се оправих. Всъщност изживяването беше пълноценно, а какво друго бих могла да желая?! Спомняш ли си тази песен на Пиаф, Куентин? „Не съжалявам за нищо“. Това е девизът ми. Хайде да се прибираме.

Джиджи мълча през цялото време, докато уверено караше яркорозовата си кола към Чаринг Крос Роуд. От една година изпитваше болезнена потребност да порасне, безполезни бяха опитите й да се измъкне от копринения пашкул на девичеството си, защото животът не й предоставяше такава възможност. Момчетата от нейната тайфа бяха направо деца в сравнение и с най-неразвитите момичета. Но въпреки това групичката им, която се бе обособила от големия випуск, не се разпадаше. Никой от тях не се осмели да разклати безопасната лодка, преди да завърши училище. Естествено не минаваше без тийнейджърски целувки, натискане и безвредни закачки, но на Джиджи всички момчета й се струваха еднакви и тя ги възприемаше като братчета.

Докато шофираше, тя се замисли колко пасивна е живяла в старата си кожа, която отдавна й беше отесняла, колко кротко е съществувала под крилото на Били, Джоузи и Бърго, приспана от спокойствието на голямата къща и от приятелството на Мейз. „Излиза, че нас двете с Мейз спокойно биха могли да ни изпратят в католически пансион — помисли си тя, — и в «Юни» беше същото, независимо от няколкото по-буйни тайфи.“

С всяка измината от колата миля Джиджи сякаш навлизаше все повече в живота на възрастните. Всеки път, когато хвърлеше поглед към прелестния профил на Куентин, ръцете й решително списваха волана и тя ставаше все по-зряла, мъдра и сигурна в себе си. „Той е мъж, а аз съм жена — каза си Джиджи. — Станах жена в момента, в който му казах, че не знам да готвя.“ Но от всички лъжи, които беше изприказвала на Куентин, смайвайки дори себе си, само едно беше вярно: тя никога не съжаляваше за нищо. Сега, след като бе осъзнала в каква оранжерийна обстановка е живяла, не й се искаше да се върне в нея.

Махна с ръка на пазача край портата, мина по дългата алея и прибра колата в гаража. Всичко живо в къщата спеше, усети Джиджи, когато отвори входната врата, леко разтреперана от силата на собствената си решителност.

— Не се ли заключвате? — попита Куентин.

— Не е необходимо, има охрана. Скоро ще ги опознаеш.

— Не знам как да намеря стаята си. Без Бърго съм загубен.

— Аз ще те заведа, не се притеснявай. Но първо ела да видиш моя апартамент. И той като „Пинк“ може да мине за туристическа атракция.

— Ще е нещо като посещение на личните покои на кралицата в Бъкингамския дворец.

— От това, което съм чувала за тях, си правя извода, че моят апартамент е по-уютен.

Джиджи бързо го поведе нагоре по стълбището. Още миналата година спалнята й бе превърната в цял апартамент чрез събарянето на една стена към съседната стая. Сега Джиджи разполагаше и с обширен хол, с малка кухничка и с гардеробна. Те бяха обзаведени изключително луксозно, защото Били тайно се надяваше, че по този начин ще подтикне Джиджи да се запише в лосанджелиския университет и да изкара следването си тук.

— Това е истински Холивуд… — каза смаяният Куентин, след като бяха обиколили апартамента и застанаха пред огромното легло от епохата на реставрацията на Бурбоните, над което висеше балдахин от такова количество коприна, че би могъл да послужи като походна палатка на Екатерина Велика.

— Такъв беше замисълът на архитекта. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, благодаря.

— А една целувка?

— Да, моля.

Джиджи обгърна врата му с ръце и го целуна бързо по брадичката.

— Е, да се прибирам в стаята си — решително каза Куентин.

— Закъде си се разбързал?

— Джиджи…

— Да?

— Какво си намислила? Нов експеримент ли си правиш? Още едно пълноценно изживяване ли търсиш?

— Позна. — Джиджи се разсмя. Олекна й, защото Куентин бе поел нещата от нейните неопитни ръце в своите. — Но само ако ти е приятно. Това не влиза в служебните ти задължения.

— Господи, Джиджи! Стига си говорила глупости — изпъшка той.

— Давам ти точно пет секунди, за да вземеш решение — съобщи му Джиджи, решително стисна юмруци и задържа дъха си от нетърпение.

— О, Холивуд!!! — прошепна Куентин Браунинг, капитулира и я сграбчи.

После я вдигна и я сложи на леглото. Зацелува жадната й триумфираща уста силно, докато разкопчаваше блузата й и разгалваше нейните млади, малки, розови и остри гърдички. Обзета от нетърпение, Джиджи прекъсна опитните му целувки, като го хвана за косата и насочи главата му към гърдите си. Пое ги е длани и напъха нежните им зърна в устата му толкова грубо, сякаш й се искаше той да започне да ги хапе. „Почакай, почакай…“ — измърмори той, но Джиджи се престори, че не го чува. Бързаше да смъкне дънките и гащичките си, докато той наблюдаваше как малките розови зърна набъбват и се втвърдяват.

— Боже, колко си ненаситна — измърмори Куентин, когато видя, че вече е гола. — Малко алчно момиченце.

После се съблече бързо. Тя го прегърна през гърдите и започна да се търка в голото му тяло толкова силно, сякаш гореше и се опитваше да загаси пламъците с неговата кожа, като през цялото време го целуваше страстно, където свари. „Чакай!“ — нареди й той и задържа ръцете й, за да може да я огледа, да види както трябва нейната тънка талия, прекрасно изваяните й крака, леко заобленото й коремче и мамещите косми в основата му.

Джиджи стисна очи, докато той я разглеждаше. Тя се бе задъхала от нетърпение, от очакване, но не можеше да се изскубне от ръцете му. Инстинктивно започна да поклаща леко хълбоците си по такъв сладострастен начин, че той забрави за любопитството си.

Щом я пусна, тя се хвърли върху него и стисна пениса му между топлите си бедра. Куентин се засмя на импулсивността й и се отдръпна малко, за да може да я гали между краката и да ги разтвори както трябва. Прокара пръсти през копринената къдрава козинка и срамните й устни, които искаше да види, преди да проникне в тях. Когато я докосна, Джиджи отново затвори очи, стисна зъби и започна да прави с тялото си такива движения, че той се разпали от нейната трескавост и престана да се сдържа. Хвана твърдия си потрепващ пенис и го вкара целия в нея само с едно бързо, грубо движение. „Сигурно е толкова тясна, защото е дребничка“ — каза си той. И това беше последната мъглява мисъл, преди движенията на нейното тяло да влязат в синхрон с неговите. Джиджи го захапа до кръв по рамото, за да отвърне на бруталността му с бруталност. Тя така буйно и страстно го притискаше към себе си, че въпреки големия си опит той се смая. Опита се да забави ритъма, защото не беше сигурен дали е готова, но тя не го остави да се колебае, подканвайки го безмилостно с тялото си. В движенията й имаше нещо непохватно, но те бяха толкова мощни, че той скоро се отпусна в неудържим оргазъм.

Изтощен, се свлече от Джиджи и се просна безмълвен на леглото. Накрая изохка възхитен:

— Ти май наистина постигаш всичко, което си наумиш, а?

След като тя не му отговори, Куентин я погледна с полуотворени очи и по зачервеното й, очакващо и напрегнато лице безпогрешно разбра, че не я е задоволил.

— О, по дяволите… Ти не си… Извинявай…

— Не съм, но имаме още време… Нали не бързаш да си ходиш? — каза Джиджи и го прегърна. — Извинявай, че те ухапах.

— Друг път не прави така, много ме заболя.

— Вече няма да има нужда… Направих го само за да не изкрещя от болка.

Куентин рязко се надигна.

— Чакай… Какво е това?

Той обвиняващо сочеше малкото кърваво петно на чаршафа.

— На какво ти прилича? — попита го Джиджи ужасно доволна от себе си.

— Ти си най-голямата лъжкиня, която съм срещал — каза й той вбесен.

— Сигурно е така — съгласи се тя щастливо. — Сигурно е така.

— А какъв е бил оня шибан роксъстав? Женски ли?

— О, Куентин, не се хващай за всяка моя дума — изкиска се Джиджи и вдиша косата от челото си. — Между другото, не понасям рока.

— О, Боже, какво си докарах на главата! — извика той. — Ти да не излезеш четиринайсетгодишна?! Казвай, малка нагла кучко!

— Разбира се, че не съм — отговори му тя с престорено възмущение. — Прехвърлила съм прокурорската възраст, няма от какво да се притесняваш. Защо не легнеш и не си подремнеш? Виждам, че имаш нужда от малко сън. Аз ей сега ще се върна.

За всеки случай Джиджи заключи и двете врати на апартамента си и скри ключа. Куентин спеше дълбоко, а по красивото му издължено лице се бе изписало удовлетворение. Като усещаше болка при всяка стъпка, тя тръгна на пръсти към банята. Докато пълнеше ваната с топла вода, защото мислеше, че така ще облекчи болките си, си затананика песента „Булевардът на рухналите мечти“, като имитираше Тони Бенет. „Май не си струва да казвам на Мейз“ — реши Джиджи. Беше вече твърде голяма, за да споделя всичко, което й се е случило. А и нощта едва започваше.

 

 

„Ако Джиджи му вика на това флиртуване, вдигам ръце от нея“ — помисли си Бърго, докато я наблюдаваше колко съвестно стърже моркови, реже целина и се учи как да потапя домат във вряла вода, преди да го обели. Дребен трик, който му бе показвала още преди три години. Тази глупава детска игра никак не го интересуваше и ако Джиджи беше дотам загубена, та да си мисли, че като се прави на идиотка в кухнята, ще привлече вниманието на един мъж, Бърго наистина щеше да вдигне ръце от нея. Всъщност той нямаше защо да се притеснява. Отначало го беше страх, че Джиджи е понаучила някои неща от госпожа Айкхорн, която надали би си губила времето в белене на лук, ако реши да свали някого. Но, слава Богу, малката Джиджи не напредваше в тази насока. А Бърго беше последният, който би й казал къде греши.

Джоузи Спийлбърг, която от кабинета си следеше какво става в цялата къща, много се зарадва, когато разбра, че новият готвач също е започнал да дава на Джиджи уроци по готварство. Винаги има какво да се научи в едно непрекъснато развиващо се изкуство като готварството, всеки майстор си има свои похвати и една запалена ученичка като Джиджи щеше да попие по нещо от всеки нов учител. На Джоузи й се дощя Жан-Люк сега да беше тук, за да види, че влечението на Джиджи към готварството не се е изпарило след неговото заминаване. Както тя обичаше да казва, никой не е незаменим.

Хората от персонала бяха свикнали да виждат Джиджи в кухнята и отдавна бяха престанали да я питат точно какво готви. Струваше им се, че готвенето е еднообразна процедура; интересуваше ги само крайният резултат.

Били се завърна от Мюнхен и прекара няколко дена в Лос Анжелис, преди да замине за Хаваите — там бе построен още един „Скръпълс“, който трябваше да поеме тълпите от богати и запалени по модата японски туристки.

Били искаше да вземе Джиджи със себе си и след това двете да посетят „Скръпълс“ в Хонконг. Не обичаше да се разделя за дълго с нея, но очевидно след изморителното учене за изпитите и преживяванията около абитуриентските празненства горкото дете си мечтаеше само да стои вкъщи, да помързелува, да си отспи, да се мотае в кухнята както винаги, да плува всеки следобед и малко по малко да идва на себе си от кандидатстудентското напрежение. Джиджи бе приета в университетите „Смит“, „Васар“ и „Бъркли“, но реши да се запише в лосанджелиския за голяма радост и облекчение на Били.

Докато обядваха заедно, Били добре огледа Джиджи и забеляза колко я е променило завършването на гимназията. „Естествено това е голямо събитие в живота на всеки човек“ — помисли си Били и забеляза приповдигнатото щастливо настроение на Джиджи, новопоявилия се блясък в очите й и руменината по бузите й. Джиджи сякаш бе пораснала само за няколко седмици, което явно беше невъзможно и сигурно беше зрителна измама, но Били все едно се сепна. У Джиджи се бе появило нещо сладникаво, леконравно, някаква палава кокетност, в движенията й се долавяше… нещо женско.

— Джиджи — каза Били, потресена от ужасното, внезапно обзело я подозрение, — ти напоследък не ядеш ли повечко от обикновено?

— Възможно е — допусна Джиджи. — Всъщност май само това правя. Колкото и да съм мързелива, не пропускам ядене.

— Господи, скъпа, трябва да внимаваш. Не бива да си позволиш да надебелееш. При твоите деликатни кости всеки излишен килограм ще личи. Повярвай ми: ако не прави редовно гимнастика, а яде нормално, човек неусетно напълнява, докато един ден… — Били потръпна при мисълта, че Джиджи може да стане дебелана. — В момента изглеждаш чудесно. Това, че си се позакръглила, ти отива. Но съществува една незабележима граница между цъфтежа и прецъфтяването. Искам да ми обещаеш, че никога, никога няма да я прекрачиш.

— Обещавам ти, Били. Честна дума, ще започна да смятам калориите. Ако днес няма да ходиш в „Скръпълс“, мога да те размажа на тенис и да ти докажа, че още не съм съвсем скапана.

— Добре — веднага се съгласи Били.

Много я беше страх Джиджи да не напълнее като повечето първокурснички в университета. Наистина трябваше да я наблюдава отблизо, независимо от това ще смята ли Джиджи калориите, или не. „Момичето вече не е дребно, не е миньонче, на каквото приличаше, когато пристигна от Ню Йорк — каза си Били, а тя винаги беше обективна, когато преценяваше подобни жизненоважни неща. — Джиджи е пораснала тъкмо колкото трябва. Сантиметрите не са толкова важни, колкото пропорциите, а нейните пропорции са чудесни. Има дълги крака, стройна фигура, всичко идеално отговаря на ръста й. Затова изглежда по-висока, отколкото е, което се дължи и на гордата й, самоуверена стойка. Тя яде колкото си иска, но това е позволено само на тийнейджърите, към които за съжаление вече не спада.“

 

 

Когато Били отсъствуваше, Джиджи и Куентин се промъкваха по задното стълбище за прислугата, за да стигнат до стаите на Джиджи по безлюдния коридор в централната част на сградата. А когато си беше вкъщи, намираха други места, където правеха любов всяка нощ: съблекалните на тенискортовете — там слагаха на пода десетки дебели хавлиени кърпи, за да си направят постеля — или складчето на оранжерията за орхидеи, където си подлагаха торби с торф, а климатичната инсталация поддържаше въздуха толкова топъл и влажен, че спокойно можеха да се излежават голи и да си представят, че са в гора.

Джиджи беше завладяна от първата си любов, сякаш се бе качила на въртележка, която никога нямаше да спре, главата й беше замаяна, а сърцето й тръпнеше от радост. През деня тя беше твърде неспокойна, за да може да чете или да се обажда по телефона на приятелките си. Със затаен дъх чакаше да дойде време за урока по готварство, защото знаеше, че Куентин ще се навежда над нея, за да й показва как се използува ножът за рязане на зеленчуци и белачката за картофи, тъй като Джиджи се преструваше на несръчна, мудна и бездарна ученичка.

Налагаше му се безброй пъти да хваща ръцете й, докато тя се научи как се чупят яйца, без черупката да разкъса жълтъка. А когато стигнаха до бърканите яйца, стана нужда той да застане зад нея и дълго да й демонстрира как се държи тиганът и какви движения се правят с лъжицата, за да не загорят яйцата.

Джиджи сякаш не можеше да се заеме, с каквото и да е в кухнята, преди Куентин да я докосне, преди да се задъха и да започне да се оплита в собствените си наставления. После изведнъж се сещаше, че трябва да вземе нещо от килера, и Куентин безропотно тръгваше след нея, като знаеше, че там ще се прегърнат и ще потънат в света на потайните целувки, докато съвсем забравят за урока, обзети само от мисълта за предстоящата нощ.

 

 

Джиджи беше лудо влюбена, а Куентин, тъй като беше с осем години по-възрастен от нея, усещаше, че неговото чувство не е толкова силно. Струваше му се, че откак всичко това започна преди един месец, не му е останала дори минута свободно време, за да обмисли ситуацията. Не можеше да се познае: беше станал същински роб на тази осемнайсетгодишна магьосница, която властвуваше над него така самоуверено, че дори ако му минеше през ум да се опълчи, не би знаел как да го стори. Всяка нощ той се извисяваше до такива върхове на сексуално удоволствие, за каквито не бе подозирал, че съществуват. А на следващия ден Джиджи отново го караше да я желае, макар той да се заричаше, че поне веднъж ще устои и няма да й се подчини.

„За Джиджи не съществуват граници“ — помисли си Куентин. А той беше зрял мъж на двайсет и шест години, знаеше, че има граници и че ги нарушава.

Понякога сутрин в стаята си, докато бързаше да се облече и да слезе, за да приготви закуската, Куентин Браунинг осъзнаваше, че има опасност да забрави не само добре обмислените си планове за бъдещето, а и собственото си име. „Прекаляваш!“ — сам се предупреждаваше той, а след това с приближаването на нощта сутрешните му разумни мисли малко по малко се изпаряваха. Щом чуеше чаровния дълбок смях на Джиджи и видеше мамещите й зелени очи, той загубваше ума си.

Веднъж рано сутринта взе една от колите и замина да напазарува от „Гелсънс“ продукти за партито, което Били щеше да даде следващата вечер, преди да замине за Хаваите. Така той щеше да остане за няколко часа сам и да обмисли ситуацията, в която толкова неочаквано се бе озовал.

Да, Джиджи наистина беше очарователна… Но. Имаше много „но“-та. Това, че тя още не е навършила деветнайсет години, не бе най-страшното. Но майка й беше циганка, самата тя бе живяла сред цигани, баща й беше филмов продуцент, мащехата й — безумно богата. Всички тези хора бяха превърнали Джиджи в едно екзотично цвете, което според него може да вирее само в Холивуд.

„Дори ако й предложа да се оженим, бракът ни няма бъдеще“ — помисли си той трезво. Неговото поприще беше предопределено: щеше да стане собственик на хотел и да се подчинява през цялата година на изтощителния ритъм на професията си. Животът му щеше да е осмислен, плодотворен, полезен и интересен, но за Джиджи нямаше да има място в него.

Той искаше да си намери жена, която да му помага, на която би могъл да разчита в трудните моменти. Тя трябваше да научи доста неща от майка му, да стане истинска съдържателка на хотел, да е в състояние да наема и уволнява хора и да се грижи за всичко: от смяната на чаршафите до посрещането на редовните клиенти и настаняването им в техните любими стаи. И беше необходимо това да й доставя удоволствие. Щеше да води почтен, пълен с отговорности, щастлив, но напрегнат и донякъде скучен живот. Нещата стояха точно така.

А Джиджи? Беше ли способна да го върши? Джиджи, неговата разглезена, импулсивна, романтична любима? Джиджи, която винаги правеше каквото й скимне? Джиджи, която жадуваше за приключения, чийто живот тепърва започваше, която имаше страхотни възможности? Как може тя да се задоми и улегне? Предстояха й години на следване, светът беше неин.

„Дори ако стигна в глупостта си дотам, че й предложа да се оженим, дори ако тя приеме и има най-добри намерения, от това пак нищо няма да излезе — помисли си Куентин. — Изключено е, дявол да го вземе!“

Докато търсеше място за паркиране, Куентин си каза тъжно: „Защо не се намери някой да ме предупреди, че още първият ми допир с калифорнийския начин на живот ще ми създаде такива проблеми?! Как не попаднах на някоя едра, сочна англосаксонска блондинка вместо на тоя келтско-ирландски мелез с хитри очи и лъжлива уста?“

Само за един месец Джиджи бе започнала да му дотяга. Тя изобщо не се опитваше да прояви благоразумие. Беше твърде жадна за целувките му, за да го изслуша, когато той се опитваше да й обясни, че трябва да понамалят темпото, да поуспокоят топката. Джиджи беше безразсъдна. Рискуваше безумно, защото не пропускаше нито една възможност да го докосне или прегърне, дори когато в стаята имаше други хора. Непознатата опасност я опияняваше. Куентин знаеше, че някой ден ще ги хванат, това рано или късно неизбежно щеше да стане, ако не се вразумят.

Лятото едва започваше, оставаха повече от два месеца до септември, когато Джиджи щеше да тръгне на лекции, но и тогава тя всяка вечер щеше да спи вкъщи. Куентин Браунинг си помисли, че рискът да ги разкрият нараства с всеки изминал ден, а ако… всъщност не „ако“, а когато връзката им излезе наяве, ще стоварят цялата вина върху него, защото той е по-възрастният, а Джиджи беше девствена, когато той пристигна в къщата. Това полудете беше любимка на целия персонал и най-свидното същество за страшната всемогъща госпожа Айкхорн. „Ще бъда съсипан. Един Господ знае какво ще предприеме госпожа Айкхорн“ — си каза Куентин.

Той взе две колички и ги затика към месарския щанд, където щеше да обясни на продавача точно как да отреже парчетата телешко бонфиле, които му трябваха за тази вечер. После щеше да напазарува всичко останало и да се върне за месото. Когато минаваше край една пирамида от доматени консерви, той видя, че Джиджи се приближава към него с танцова стъпка. Светлините на големия супермаркет се отразяваха в косата й, сякаш тя се намираше на сцена. Щом стигна до него, Джиджи спря и го погледна учудено.

— О, каква неочаквана среща — каза, после се наведе да вземе една консерва и преди да я пусне в количката му, успя да го целуне по китката.

— Джиджи! Бъди разумна, за Бога. Ами ако ни види някой приятел на госпожа Айкхорн?

— Приятелите на Били си имат хора, които да им пазаруват — отговори му тя, направи нетърпелива гримаса и съвсем се доближи до него с недвусмислен поглед.

— Целуни ме силно, скъпи, наоколо няма жива душа. Имам такава нужда от целувка. Просто се налага да я получа.

— Стига!

Куентин я изгледа смразяващо, заряза количките и побягна.

 

 

— Куентин наистина ме разочарова — каза Джоузи Спийлбърг на Джиджи на другия ден, когато Джиджи дойде в нейния кабинет, за да помоли секретарката да презавери членската й карта за автомобилния клуб.

— Защо, снощната вечеря не Мина ли добре?

— Той ни напуска, затова съм бясна. Утре си заминава дори без едноседмично предизвестие. Постъпи ужасно некоректно и ми създаде големи проблеми, защото през този сезон е направо невъзможно да се намери приличен готвач. Но остана непоколебим, независимо от всичките ми увещания.

— Увещания? — Джиджи можа само да повтори като ехо последната дума на Джоузи.

— Аз, естествено, поисках от него да ми каже поне една причина за внезапното си напускане, още повече че бе обещал да остане най-малко една година. Но той беше толкова объркан, че само ми намекна за нещо като причина. Свалил някакво маце, а сега не му се ще да се жени за него и да го води в Англия. Изброих му поне десетина начина за безболезнено измъкване от ситуацията, но той продължи да настоява, че трябвало да си замине. Сигурно е забременяла… Обзалагам се, че е така. Не знам какво ще каже госпожа Айкхорн, когато се завърне от Хонконг и пак види нов човек в кухнята, ако изобщо намеря такъв. Не беше честно да постъпи така с мен!

— Това не е възможно!

— И аз му казах същото… Джиджи, чакай, остави ми картата си. Почакай…

Джоузи Спийлбърг огледа празния си кабинет. Защо хората не са малко по-организирани? Защо всички й усложняват живота? Защо всички толкова бързат и са толкова упорити! Ако тя управляваше света…

 

 

Джиджи се заключи в стаята и избухна в такъв плач, че стана нужда да напъха края на чаршафа в устата си, за да не привлече със своите викове вниманието на камериерките, които минаваха по коридора. Сви се на топка върху леглото, разтрепери се от мъка и се зави през глава. Направи опит да се овладее, като прегърна раменете си с всичка сила, за да преодолее болката. Чувствуваше се като диво животно, което прегризва лапата си, за да се измъкне от капана. Веднага бе осъзнала, че утре Куентин наистина ще си замине. Независимо от мъката умът й работеше. Ако тя случайно не беше се отбила днес при Джоузи, Куентин е щял да изчезне, без да й каже нито дума.

Той не я обича. Никога не я е обичал. Сега иска да се измъкне, а е твърде страхлив, за да й каже в очите. Сигурно е предположил, че ще му направи сцена, ще се опита да го спре, затова не си е дал труда дори да я излъже, да й каже, че нещо се е случило в семейството му — оправдание, на което тя щеше да повярва. Защо не й бе казал, че са го търсили от къщи, че баща му спешно се нуждае от него? Или си е помислил, че тя ще поиска да го придружи? Навярно… навярно… Точно така е разсъждавал. Значи не е толкова страхлив, а просто е взел предпазни мерки, за да избяга от натрапената му любов. Да, натрапена! За да избяга също толкова безсърдечно, както предния ден в „Гелсънс“. Тя би понесла всичко, дори това, че не я обича, стига да беше проявил уважение, поне малко уважение към нея. Да бе седнал и просто да й бе обяснил какви са чувствата му към нея. Това, че го обичаше, не би й попречило да приеме истината. Той не беше длъжен да я обича.

Джиджи дълго плака, а след това остана да лежи неподвижно и се замисли какво да направи. Ако можеше да не излиза от стаята си, докато Куентин си замине, та никой да не види лицето й… Но какъвто и предлог да измислеше: че я боли стомах или че е настинала, Джоузи веднага щеше да схване каква е работата. А такова унижение Джиджи не би могла да понесе, макар да беше сигурна, че Джоузи никога няма да издаде тайната й, няма да започне да я утешава и с нищо няма да покаже, че знае за станалото.

След четири часа трябваше да започне урокът на Джиджи по готварство и Куентин сигурно щеше да я чака в кухнята, за да не събуди подозренията й. Разбира се, можеше да пропусне урока и на Джоузи нямаше да й направи впечатление, но всичко в Джиджи се опълчи против тази мисъл. Не можеше да си върне нищо друго, освен гордостта и самоуважението, които й бяха отнели. „Не — каза си тя и тръгна към банята, за да си наплиска лицето със студена вода; очите й толкова се бяха подули, че едва виждаше, — нищо няма да пропускам. Ще се държа както обикновено… или почти както обикновено.“

Когато пооправи лицето си, Джиджи се измъкна незабелязано от къщата и прескочи до големия рибарски магазин в Санта Моника. Беше сигурна, че когато се прибере, няма да завари Куентин в кухнята, защото той ще се е сврял някъде, за да не го открие тя преди началото на урока.

Занесе четирите големи кесии в кухнята, сложи си престилката и започна да подрежда на масата продуктите с прецизността на хирургическа сестра в операционна, доволна, че е заета с нещо и това ще я откъсне от черните й мисли. Беше решила преди урока да извърши само предварителната подготовка. Свари рибен бульон от зеленчуци, подправки, вино, сок от миди и вода, в която пусна всички глави, кости, опашки и кожи от многото килограми червена мексиканска риба, калкан и костур, които беше накупила. В друга тенджера сложи да се варят скаридите и мидите заедно с черупките. В трета тенджера с кипяща вода пусна омара.

Остави бульона да къкри половин час, после го свали от огъня и го преля в най-голямата тенджера, която намери в кухнята. Извади сварения омар, остави го да изстине и го наряза на няколко големи парчета. Провери всичко ли е наред и си погледна часовника. Вдигна вътрешния телефон и позвъни на Бърго, който по това време винаги подремваше в стаята си.

— Бърго, ще дойдеш ли днес на урока ми по готварство?

— Не издържам, Джиджи. Извинявай, мила, но ми дойде до гуша.

— Днес няма да се уча, Бърго, а аз ще давам урок — каза Джиджи с такъв глас, че Бърго с трясък спусна краката си на пода.

— Дадено. Обади ли се ирландската ти кръв, малката? Колко публика искаш да ти доведа?

— Всички, които намериш, включително Джоузи и градинарите.

— Ще ги имаш.

— Ела малко преди тях, Бърго, и ако Куентин направи опит да се измъкне, не му позволявай.

— Ще си направим малко шоу, така ли? Крайно време беше.

— Аз бях малко некадърна ученичка.

— Но не и глупава, нали?

— Разчитам на теб.

— На мен винаги можеш да разчиташ — каза той и затвори телефона, радостен за пръв път от деня, когато тя направи бялата торта.

Доста време бе минало, докато Джиджи се научи да преценява мъжете, но беше твърде млада и наивна, не знаеше, че за да привлечеш нечие внимание, не е необходимо да се правиш на глупак.

 

 

Куентин Браунинг прекара два часа на плажа на Санта Моника. Хвърли прощален тъжен поглед на Тихия океан. Никога нямаше да се върне тук. Щеше да се превърне в островитянин, обграден от студени морета, щеше да му остане само споменът за Джиджи. Някой ден щеше да се ожени и да бъде щастлив, щяха да избледнеят подробностите от този месец. „Неизбежната забрава — помисли си той, — това е най-страшното! Аз не мога да си позволя да обичам Джиджи, но не смея да й го кажа. Може и да съм лайно, добре, лайно съм, но умно лайно, защото се сетих да се чупя навреме, безболезнено и бързо.“

Когато се прибра в къщата и тръгна към кухнята, чу гласове на много хора, което го изненада. „Чудесно — помисли си той. — Слава Богу, че няма да сме само двамата.“ Не знаеше как би могъл да изтърпи още един урок насаме с Джиджи. Влезе в голямото помещение и видя, че Джиджи е застанала до кухненската маса, обградена от цяла тълпа любопитни хора от персонала.

— Какво става тук? — попита Куентин една от камериерките.

Но тя само му се усмихна и нищо не му каза. За нея това беше просто една малка неочаквана почивка. Една от демонстрациите на Джиджи, каквито тя често правеше, докато Жан-Люк още не си бе отишъл.

— Ей, внимавай! — извика Куентин, когато Джиджи взе един много остър нож.

Но още преди да стигне до нея, тя започна да кълца праза толкова сръчно, на толкова тънки резенчета, че той се вцепени.

Празът бе готов за секунди и Джиджи се зае да кълца чесъна, копъра и портокаловата кора, да реже доматите и да стрива дафиновия лист и черния пипер. Вършеше всичко това едновременно или поне така им се струваше на зрителите, които виждаха само колко бързо се движат ръцете й и как святкат инструментите. Професионалният ритъм на движенията й не се забави нито за миг, докато тя не премери на теглилката малко семена от целина, не отвори пликче с шафран и не взе с малка лъжичка от ценната подправка. После гребна доматено пюре от една консерва и изсипа всичко, което бе приготвила, в голяма тенджера с врящ зехтин. Пусна в нея точно толкова щипки сол, колкото бяха необходими, и сръчно разбърка сместа.

— Джиджи… — започна Куентин, защото се чувствуваше длъжен да каже нещо.

Тя не му обърна внимание, а се втурна към почистената риба и започна да я реже с виртуозността на майстор готвач. Рибите, които изискваха по-дълго варене, режеше на двусантиметрови кубчета, а останалите — на четирисантиметрови. За три минути се справи с всичката риба.

Чак когато я изсипа в кипящия бульон, погледна Куентин. Той стоеше със скръстени ръце и я наблюдаваше, опитвайки се да прикрие яда си на човек, който неочаквано е осъзнал, че с него са си направили лоша шега. Но освен това в погледа му се четеше и професионално възхищение. А на Джиджи нищо друго не й трябваше.

— Знае ли някой от вас — попита Джиджи публиката, — че буйябесът е изобретен от ангелите, когато трите Марии претърпели корабокрушение край бреговете на Южна Франция? Не бях подозирала, че и светиците огладняват като нас. Разбира се, по-добре щеше да е, ако в тази супа имаше средиземноморска риба, уловена тази сутрин, но се надявам, че супата все едно ще е вкусна и ще стигне за всички. Куентин, би ли донесъл купички, само че преди това ги затопли. И нарежи от ония франзели, докато аз приготвя чесновата майонеза. Буйябесът няма да е истински без нея, нали, господин главен готвач?

Куентин тръгна да излиза от кухнята.

— Стой тук! Я дай купичките и нарежи хляба — тихо каза Бърго и му препречи пътя.

Куентин учудено погледна Бърго и когато забеляза изражението на по-възрастния мъж, бързо отиде до шкафа, в който се намираха керамичните купички. „Глупак съм, глупак, глупак! Тя през цялото време ме е разигравала като маймуна — помисли си той. — Сигурно цялата къща се е забавлявала.“

Докато се бореше с франзелите, които Джиджи беше сложила на една странична масичка, той забеляза усмивките по лицата на присъствуващите, които приличаха на театрали, дошли да видят любимата си пиеса.

— Готова съм — весело заяви Джиджи, като слагаше на дъното на всяка купичка по филийка хляб и по няколко стриди. — Докато си изпием аперитива, супата ще стане. С буйябеса върви бира, а не вино и само французите знаят защо. А може и главният ни готвач да е наясно? Можеш ли да обясниш това, майсторе? Май не знаеш? Тогава само отвори бирите и ще ги изпием като последни простаци.

Бърго помогна на Куентин, донесе чаши, защото му дожаля за момчето. Джиджи май беше попрекалила. И така всички в кухнята държаха по чаша бира.

— Чакайте! — провикна се Джиджи и се качи на един кухненски стол. — Чакайте! Трябва да вдигнем тост. Днес се сбогуваме с нашия приятел Куентин Браунинг. Утре той ни напуска. Тишина! Напуска ни, и толкоз. Така че пийте бързо, за да ни остане време за по още една бира.

Тя вдигна високо чашата си и погледна Куентин право в очите. Изви вежди и му се усмихна съжалително и съчувствено. Никой не забелязваше острата кама, забита в сърцето й.

— Сбогом, Куентин. Bon voyage. Приятно пътуване и ne regrette rien. Знаеш, че това е девизът ми, а ако ти се наложи, нямам нищо против да го използуваш. Не съжалявай за нищо, Куентин. За rien.