Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (10)

9

Почти една година след пожара, през пролетта на 1981 година, Джош Хилман с типично адвокатската си прецизност по отношение на детайлите прецени, че случаят „Скръпълс“ може да бъде приключен. Прекалено възбуден, за да седи на едно място, той крачеше из кабинета си във внушителния небостъргач Сенчъри Сити, където се намираха канцелариите на юридическата фирма „Страсбъргър, Липкин и Хилман“. Не беше в състояние да изпита облекчение от съзнанието, че се е справил с една тежка задача.

Били изобщо не бе пожелала да погледне изгорелия „Скръпълс“. Джош си спомни как тя дойде при него право от летището, съсипана от мъка, в депресия, в каквато не бе я виждал, откакто му беше клиентка, и даде нарежданията си.

„Сринете сградата до основи — му каза тя с дрезгав пресеклив глас, — изкоренете градините и продайте незабавно земята.“

Той й кимна в знак на съгласие и си записа казаното от нея в бележника. Но тя продължи да му дава нареждания, които той просто не можеше да проумее. „Да бъдат продадени магазините в Чикаго, Ню Йорк, Мюнхен, Хонолулу, Хонконг и да се спре строежът на всички останали. Да се продадат парцелите, които бях купила за бъдещи строежи. Отървете се от тях колкото може по-скоро, Джош.“

„Били, разбирам чувствата ти към магазина в Бевърли Хилс — й каза тогава деликатно Джош, — но защо ще продаваш магазините в Чикаго и Ню Йорк? Това е прекалено, Били, наистина прекаляваш. Като твой адвокат съм длъжен да те предупредя, че това е едно неразумно решение. И двата магазина процъфтяват, да не говорим, че са построени на парцели, каквито никога вече не ще можеш да купиш. Луда ли си да ги продаваш при положение че днес всичко поскъпва?! Разбирам колко си разстроена, но, повярвай ми, моментът не е подходящ за вземане на дългосрочни решения. Нека си поговорим за това след няколко седмици, ако тогава бъдеш в…“

„Млъкни, Джош! Взела съм решение и не ме интересува дали ще спечеля, или ще загубя.“

„Виж какво, още не си преодоляла шока. Сега не разсъждаваш трезво. Нормално е да се чувствуваш така, но ако изпълня твоите заповеди, империята «Скръпълс» ще бъде разрушена.“

„И колкото по-бързо, толкова по-добре“ — му каза тя с безжизнен глас.

Джош я изгледа потресен, защото никой не знаеше по-добре от него какво означават за Били успехите на веригата „Скръпълс“.

„Извинявай, Били, но аз просто не мога да те разбера“ — рече той отчаяно.

„Валънтайн още щеше да е жива, ако не я бях помолила да направи костюмите за «Легенда». Сигурна съм, че точно с тях се е занимавала, преди да избухне пожарът. Тя беше преуморена и бързаше да си свърши работата в срок. Аз съм виновна, Джош, единствено на теб го казвам. И ти го казвам само за да престанеш да ми възразяваш. Аз съм виновна. Според мен това е единственото, което трябва да направя. Знам, че по този начин няма да я възкреся, но… ми се струва… че постъпвам правилно.“

„Били…“ — започна Джош, ала свирепият й глас прекъсна неговите възражения.

„Джош, искам да се свържеш с адвокатите ми в Ню Йорк. Не желая да се занимавам повече с тази работа. Оставям всичко в твои ръце. Дайте по шест месечни заплати на всички от тукашния «Скръпълс», по две на служителите в Ню Йорк и Чикаго и оправете всички сметки. Не, не ми противоречи, Джош! Не ми противоречи. Не желая да разговарям с теб повече по този въпрос. «Скръпълс» трябва да престане да съществува.“

Тогава Били изхвръкна от кабинета му, преди той да успее да й отговори, че ще изпълни нейните нареждания. Адвокатът прояви разбиране към безумната й припряност и към безпочвеното й чувство за вина, но започна да действува с присъщата си разсъдливост и прецизност. Мина се година, преди всички тези нареждания да бъдат изпълнени и оформени юридически до последната запетайка. Джош Хилман осъществи ликвидацията на всички дъщерни фирми на „Скръпълс“, където и да се намираха те, оперативно, но без излишно избързване. Знаеше, че цените на големите магазини се покачват непрекъснато. Когато разпродаде всички магазини и парцели, с тъжно задоволство констатира, че разрушаването на империята „Скръпълс“ е донесло на Били доста добра печалба. Особено от магазините в Ню Йорк и Чикаго, които успя да продаде веднага. Сега от всичко бе оцеляла само една мраморна плоча с прасковен цвят. Върху нея беше изсечено името „Скръпълс“ и тя бе украсявала входа на магазина на Родео Драйв. Бяха му я донесли пожарникарите като на Билин адвокат и той не можеше да се раздели с нея.

Тази плоча беше единственото, което му бе останало от ​Валънтайн. Валънтайн, в която той се бе влюбил от пръв поглед. Валънтайн, заради която се бе развел с жена си след дългогодишен брак. Валънтайн, която искаше да се омъжи за него до самия ден на сватбата си със Спайдър Елиът. Никой не разбра за тяхната любов, дори Джоан, бившата му съпруга. Джош Хилман прие сватбата на Валънтайн със същото ужасно стоическо мълчание, с което сега тъгуваше за нея след смъртта й. Това беше единственото, което можеше да направи за жената, дарила го с толкова щастие.

Джош Хилман погледна на изток през прозореца на кабинета си на двайсет и втория етаж. Нямаше смог и той видя в далечината очертанията на високата жилищна сграда, в която живееше Валънтайн, отначало сама, а след омъжването си — със Спайдър. „Къде ли е сега Спайдър?“ — запита се той.

Чекът за десет милиона долара, представляващи дела на Спайдър и Валънтайн от съвместната им с Били фирма, бе изпратен на Спайдър по куриер, докато той все още не бе напуснал Лос Анжелис. След погребението на Валънтайн никой не го бе виждал. От един търговец на яхти в Марина дел Рей, който бе поискал от него да потвърди издаден от Спайдър чек, Джош научи, че си е купил някаква презокеанска платноходка, сменила двама собственици, но в добро състояние, непретенциозен плавателен съд, нещо средно между яхта и гемия. Тя беше дълга осемнайсет метра и освен платната имаше сигурен двигател. Четирите й каюти можеха да поберат малкия екипаж и собственика й. За една седмица Спайдър беше пренесъл на борда й малкото си багаж, бе наел двама опитни моряци, бе заредил лодката с храна, вода и гориво и бе поел към Хаваите. На два пъти се чу, че някой го е видял, но той самият не се обаждаше. Някой го бе забелязал на рейд близо до Кауаи, след това за няколко месеца следите му се загубиха, а после се разбра, че е хвърлил котва в Райатеа, във Френска Полинезия. Поради липса на друга информация Джош предполагаше, че Спайдър е останал някъде в този район, голям колкото цяла Западна Европа.

„Да можех и аз да направя като него!“ — помисли си Джосая Айзая Хилман. Дощя му се да каже на света да продължи пътя си към своя провал без него и да отплава нанякъде, където би могъл да подири поносимо споразумение с живота. Но вече беше на четирийсет и седем години, старши съдружник в известна адвокатска фирма, имаше три деца и задължения към обществото. Единственият романтичен проблясък в неговия подреден, строг, благополучен и пълен е отговорности живот беше увлечението му по Валънтайн. Нея вече я нямаше и той щеше да продължи да живее, както бе живял, преди да я срещне, разчитайки на инерцията на навика.

„Слава богу — помисли си, — че на никого не му хрумна да ме помоли да говоря на възпоменателната церемония, състояла се в градините на Били. Защото щях да рухна като Били и Спайдър, които седяха напълно съкрушени и безразлични към всичко.“ Тогава той не посмя да погледне Спайдър, но видя, че лицето на Били е закрито почти изцяло от широката периферия на черната й шапка. Със самообладанието на добра актриса Доли Мун говори за Валънтайн с такава любов, че думите й имаха целебно въздействие. Джимбо Ломбарди, много добър приятел на Валънтайн от Ню Йорк, разказа с щадящ хумор за времето, когато Валънтайн била най-веселият човек и най-ярката личност в екипа на тогавашния й шеф, моделиера Джон Принс. Каза няколко думи и Уелс Коуп, който сподели колко ценял таланта на Валънтайн. Накрая Джиджи изрече няколко фрази с ясния си, чист глас, разказвайки за първия ден, в който видяла Валънтайн, и за всичките следващи щастливи дни, прекарани с нея. После всичко свърши.

Били напусна къщата на Чаринг Крос Роуд, като остави Джоузи Спийлбърг и Бърго О’Съливан да се грижат за нея. Всяка седмица там идваше цял екип чистачки, градините също се поддържаха, но Били сякаш нямаше намерение да се връща никога в този дом, след като двете с Джиджи заминаха да прекарат остатъка от лятото с Джесика Торп Строс и семейството й в Истхамптън.

„А аз — помисли си Джош Хилман — сега трябва да се прибера вкъщи и да се преоблека за партито у Сузан Арви, която ме смята за най-изгодната партия и си е наумила да ме жени. На никой мъж не пожелавам такава ужасна, безполезна, трагична съдба.“

 

 

— Не мога да повярвам, че наближава Денят на труда — каза тъжно Джесика, широко отворила виолетовите си очи изпод облака пухкава коса, която беше запазила златистия си цвят.

Беше последната седмица на август 1980. Двете с Били седяха кротко и си четяха книжки на терасата. Откакто Били и Джиджи пристигнаха преди два месеца веднага след погребението на Валънтайн, Джесика не разпитваше Били какво се кани да прави по-нататък. Но наближаваше краят на лятото и трябваше да се вземе някакво решение.

По-възрастната с три години Джесика бе покровителствувала Били през най-важните етапи от съзряването й, но макар да я познаваше от шестнайсет години, никога не беше я виждала толкова затворена и отчаяна, заприличала на недостъпна гранитна статуя на жена, която оживяваше само когато караше платноходка или играеше тенис с петте деца на Джесика и с Джиджи. Били сякаш бе дошла в Истхамптън само за да търси младежка жизнерадост и весела компания. През цялото лято избягваше да остава насаме с Джесика.

„Сякаш ще я разпитвам или ще й давам съвети, — помисли си Джесика, — сякаш не знам, че съществуват неща, за които не бива да се говори, сякаш не разбирам, че не съм в състояние да й помогна.“

Но след Деня на труда трябваше да започнат да си стягат багажа за завръщане в Манхатън. През септември децата щяха да се пръснат по своите училища, предстоеше да им се купуват дрехи и имаше още цял куп неща за уреждане.

— Денят на труда… о, Джеси, не, не ми се ще да идва краят на лятото… Винаги съм мразила Деня на труда, но тази година… — каза Били бавно, при което неохотно затвори книгата. — Не си спомням някога да съм очаквала с такава тревога някой празник.

— Хъм — издаде Джесика неутрален звук.

Тя не искаше да прекъсва Били тъкмо когато приятелката й като че бе решила най-сетне да проведат неизбежния разговор.

— Джеси — каза Били, понадигна се и остави книгата настрана, — цяло лято те използувах. Не ми противоречи и недей ми казва, че това не е вярно, или други любезности и добронамерени глупости, защото и двете добре знаем, че пристигнах тук, за да се опитам да се съвзема. Децата са ми дошли до гуша, затова се налага да поговоря с теб.

— Хъммм.

Били се усмихна.

— Хъмкай колкото си искаш, не ми пречи. Пести си силите, ще ти трябват, когато тръгнеш да купуваш обувки на близнаците. Те споделиха с мен, че се канят да носят през зимата само тенис обувки. Знам всички тайни на децата ти, Джеси. Включително и това, че твоят Дейвид младши е лудо влюбен в Джиджи, но тъй като е на нейната възраст, със същия успех би могъл да сваля Жана Моро. Обещала съм да не ти казвам, затова се прави, че нищо не знаеш.

— Хъмм.

— Но все пак е толкова готин, че тя му позволява да я чука.

— Какво?!

— Знаех си, че това ще те събуди.

Били се засмя, като видя изражението на Джесика, а на Джесика й олекна на сърцето, щом чу смеха й. Били се будалка, значи е започнала да се оправя.

— Сигурно си задаваш въпроса какво се каня да правя отсега нататък, така ли е?

— Минавали са ми такива мисли през ума — каза Джесика насърчително.

— Струва ми се, че когато човек е най-зле, трябва да не се спира, а да върви напред, докато не преодолее всичко. Харесва ли ти този девиз? — попита Били.

— Ако става дума за плаване по Амазонка, подходящ е.

— Такъв съвет са дали на Скот Фицджералд, когато срещнал трудности при писането на „Нежна е нощта“. Мисля, че той е валиден за всички случаи, освен при яденето на шоколадена торта. Аз ще го следвам и ще продължа право напред.

— Накъде?

— През живота. Ясно ти е какво имам предвид, нали? — каза Били с неубедителен ентусиазъм. — Ще се правя на страхотно богата, красива разведена жена, която може да си купи всичко на този свят. Ще имам къщи в най-престижните квартали, ще се срещам с най-интересните хора, ще сия с най-красивите мъже, ще давам най-изисканите партита, снимките ми ще се поместват в най-известните списания. — Тя млъкна, изгледа изпитателно осъдителното изражение на Джесика и продължи. — Само няколко души ще знаят, че животът ми е провален, защото отсега нататък не искам да съдействувам за разрухата му. Мнението на хората за теб до голяма степен се определя от това, което ти самата си им признала. От днес ще си признавам само нещата, които изглеждат, миришат и имат вкус на триумф.

— Боже Господи! — промърмори Джеси.

— Какво ще кажеш по въпроса? — Гласът на Били звучеше предизвикателно и в същото време несигурно. В него се долавяше паника.

— Защо ме питаш? Един триумфиращ човек не би трябвало да се интересува от мнението ми.

— Наистина възнамерявам да нравя това, което ти разказах, Джеси. Трябвала имам някаква цел. Така няма да причиня болка на никого, освен на себе си. Отлично съзнавам, че това не е рецепта за влизане в рая…

— Всъщност това, което си намислила, включва само три от седемте смъртни гряха — каза замислено Джесика. — Похотта, алчността и възгордяването.

— Кои са останалите?

— Завистта, лакомията, мързелът и злобата. Според свети Тома Аквински. Въпреки че не знам кой го е упълномощил… да ги формулира. Погледнато по този начин, ти спадаш повече към ангелите.

— Няма да се уплаша дори ако извърша шест от седемте гряха. Лакомията не ме съблазнява. Важното е да се измъкна от тресавището, в което съм затънала. Хайлайфният живот е единственото, което ми идва наум като изход. Знам, че би трябвало да стана филантропка, но защо да се лъжем, знам и че няма да издържа дълго… Упълномощила съм Джош да се разпорежда с парите ми и съм сигурна, че той ще помага на хора, които наистина се нуждаят.

— А с Джиджи какво мислиш да правиш?

— Поговорихме си с нея. Не й се следва и не мога да й се сърдя, защото аз самата също не съм учила в университет. Освен това не искам да й се налагам. Ще й се час по-скоро да стане самостоятелна. Намерила си е работа като помощник-готвач в най-реномираната нюйоркска фирма за доставка на готови ястия. Казва се „Царството на изобилието“. Кора Мидълтън ни я препоръча. Разбира се, би ми се искало да я държа по-изкъсо и по-близо до себе си, но какво да нравя, след като тя има дарба за тази професия?

— А къде ще живее?

— Наех й апартамент в една много добре охранявана жилищна сграда. Джиджи ще живее в него с още едно момиче, което се казва Саша Невски. Саша е почти на двайсет и две, майка й и майката на Джиджи са били приятелки. Разбрахме се по телефона с госпожа Невски… Тя остана много доволна, защото Саша живее в доста опасен квартал. Сега двете момичета ще живеят на две крачки от твоя апартамент. Джиджи винаги ще може да идва при теб, ако й потрябва съвет. През отпуски те си ще идва при мен или аз ще прескачам до Ню Йорк да се видим.

— Откъде, за Бога, ще прескачаш? Защо не започнеш хайлайфния си живот в Манхатън? — попита Джесика, притеснена за пръв път от започването на разговора.

— Искам да поживея известно време извън Съединените щати, Джеси — бавно каза Били.

— О, Били, не прави това — примоли й се Джесика. — Защо трябва да напускаш Ню Йорк?

— Искам да започна на ново място. В Ню Йорк всички знаят всичко за мен… Разбираш ме, нали?

— Да, за съжаление.

— Освен това няма да съм по-далеч, отколкото когато живеех в Калифорния — каза Били с възможно най-убедителния си тон. — Поне на първо време. И Париж, и Лос Анжелис са на три хиляди мили оттук.

— Париж ли? Да не би да си решила да се върнеш в Париж? Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, не мога да повярвам на ушите си.

— Единственият чужд език, който владея, е френският, а освен това имам да довършвам там някои неща.

— Обзалагам се, че знам кои са тези неща.

— О, Джеси, не знаеш всичко. Знаеш почти всичко… Е, добре, може би си права. Напуснах Париж бедна и изоставена, с подвита опашка. Човешко е да си мечтая за едно бляскаво завръщане. След като съм решила да водя хайлайфен живот, Париж е най-подходящият град, защото хората там се занимават с това от стотици години. Не съм ли права?

— Това също е идея на Кора, нали?

— Напротив. Когато й казах, се ужаси. И тя като теб иска да остана тук.

— Господи, пак ме изоставят! Не ми ли стига, че съм жена, изоставена и от производителите!

— А?

— Първо изчезна от пазара моят номер ръкавици — каза натъжена дребничката Джесика. — Или сутиените. Толкова време мина оттогава, че не си спомням. Днес вече никой не носи сутиен нула номер. После дойде ред на гащичките… Престанаха да произвеждат четвърти размер и дори не ме предупредиха, та да се запася. Обувки трийсет и четвърти номер за възрастни няма от години. Дори тенис чорапите си купувам от магазините за детско облекло. А що се отнася до дрехите, няма да повярваш, ако ти кажа колко пари давам, за да ми ги преправят и подкъсяват. Не знам аз ли се смалявам или расте предубеждението спрямо дребните жени. Единственото нещо, което ми правят по мярка, са очилата. И богатите като теб, и слабичките като мен непрекъснато трябва да си сменят очилата. Спряха да произвеждат червилото, което харесвах, любимите ми спирали за мигли и… А, ето ги и децата.

— Ако един красив младеж, висок метър и деветдесет, може да се нарече дете. Какво пее Дейвид младши?

— Новата си ода за Джиджи. Пее се по мелодията на „Аз свикнах с нейното лице“… Аз свикнах с нейния пантоф, с чехъла й чисто нов. Не са загадка те за мен. За друга курва съм роден — изтананика Джесика с високия си чист сопран, много доволна, че по този начин си го връща на Били за нейната шега по повод на отношенията между Джиджи и Дейвид. — Забавно звучи, нали, въпреки че римите не са съвсем точни.

— Джесика! Курва ли каза? Как смее да я нарича така? Джиджи не е споделяла с мен, че са спали заедно, но и не е заявявала противното — изсъска Били.

— Значи никога няма да разберем истината.

— Мъжките майки са безмилостно самодоволни.

— И аз имам дъщери, за които да се притеснявам.

— Това е безполезно — каза Били, която изведнъж заговори сериозно, — не помага. Нещата, за които се притесняваш, не се случват, а после разбираш, че е за предпочитане да са се случили, защото вече не ти изглеждат толкова страшни.

 

 

Саша Невски седеше на пода между напълнените си до средата куфари, обзета от тъга, разочарование и лоши предчувствия. Много бяха причините, поради които не й се искаше да напусне своята чудесно разхвърляна стая, гледаща към една олющена стена. Тя живееше на занемарена улица близо до Уест Енд Авеню. Сега я принуждаваха да се изнесе от уютното си жилище и да се премести на другия край на града, в някакъв новообзаведен луксозен апартамент в самия център на Ист Сайд. Щеше да го дели с Джиджи Орсини, която беше почти с четири години по-малка от нея, момиче, което, кажи-речи, не си спомняше, някакво идиотче с ужасна рошава коса, май още невлязло в пубертета. Саша разбираше, че майка й я е продала на Били Айкхорн заради сигурността на охраняваната сграда, бдителния портиер и обслужвания от лифт бой асансьор. Тя трябваше да се откаже от своята независимост, от скъпоценната си и извоювана с толкова труд независимост, така необходима за сложния живот, който водеше. И всичко това само защото майка й искаше тя да живее в приличен квартал и в сигурна къща.

Но когато майка й, Татяна Орлов Невски, тази ужасна упорита циганка, си наумеше нещо, никой от семейството не се осмеляваше да й възрази. Саша безропотно се примиряваше с това. И бездруго едвам бе измолила разрешението да живее сама. Мълчеше си и поради естеството на своята професия. Майката на Саша цяла година се бе съпротивявала, преди да й позволи да прилага дарбата си. Но често напомняше на дъщеря си, че разрешението е временно.

„Как може една дребна светлоока женица да е такъв деспот, че толкова дълго време да пречи на дъщеря си да изяви своите способности? — запита се Саша. — На какво се дължи неоспоримата абсолютна власт на майка ми в семейството?“

Ако можеше да разбере кое е онова душевно качество, благодарение на което майка й бе безспорен шеф на шест семейства, всяко от които оглавено от една от петте й по-малки сестри, всичките по баща Орлови, Саша щеше да използува това качество, да го усъвършенствува и да превземе света.

Докато подреждаше чорапогащниците си по цветове, Саша направи тъжна равносметка на своя живот. Тя беше издънката на семейство Невски, която позореше целия сплотен руско-еврейски клан на сестри Орлови. Единствена тя от всичките си талантливи братовчедки не можеше да пее, да рецитира, да свири на някакъв инструмент и което беше най-голямата трагедия, не можеше да танцува. Не можа да усвои нито степа, нито класическия балет, нито дори най-обикновените танцови стъпки. Тя нямаше никакво чувство за ритъм, докато в рода й всички се раждаха едва ли не със завършено балетно училище.

Най-зле се чувствуваше, когато цялото семейство се събираше да празнува Деня на благодарността. Тогава Саша трябваше да седи настрани, обзета от ненавист към себе си, задето е прекалено висока, слаба и лишена от талант. Налагаше й се да слуша разкази за някогашни мюзикъли, за сегашни мюзикъли, за бъдещи мюзикъли, за мюзикъли на Бродуей, за мюзикъли извън Бродуей, за турнета и възобновени постановки на класически мюзикъли. Следваше изреждане на уроците, рециталите и успехите на братовчедките й в балетните и музикалните училища. После лелите й започваха да споделят какви надежди възлагат на децата си. А Саша през цялото това време си задаваше въпроса е какво ще се занимава по-нататък, защото и учението не й вървеше кой знае колко. Нейната вродена находчивост и пъргав ум не намираха отражение в бележките й, така че тя нямаше с какво да спечели уважението на роднините си.

Саша много добре знаеше какво си мислят в семейството за нея. Съжаляваха я с бъбрива сърдечност, ако изобщо се сетеха за нея. Тя беше мокрото врабче, кацнало на клон, длъгнестото момиче, което всички пренебрегнаха, единствената несполука на Татяна, която не можеше да проумее как дъщеря й не е наследила нито едно от ценните качества както на Орлови, така и на Невски. Саша често се гледаше в огледалото и се убеждаваше, че не изглеждат чак толкова зле, но щом се озовеше сред Невски и Орлови, толкова се притесняваше, че се завираше в някой ъгъл. Седеше изгърбена, за да не бие на очи. Знаеше, че ако някой от семейството забележеше и най-малък неин опит да изглежда привлекателна, това щеше да се превърне в събитието на деня, което всички щяха да коментират с малко пресилена добронамереност, щяха да я насърчават и да й дават съвети. Само любовта на брат й Закари, младеж с много дарби, пет години по-голям от нея, я окуражаваше и й помагаше да запази самочувствието си през годините, когато съзряваше.

След това, малко по-късно от нормалното, тя се разви физически и стана същинска хубавица. Навярно Орлови-Невски, които без изключение бяха слаби, плоскогърди, с типични за балерините мускулести крака и гъвкави гръбнаци, не смятаха, че да притежаваш най-прекрасните гърди, най-привлекателния заоблен задник и най-тънката талия на света е кой знае какво качество, но редица хора не бяха на същото мнение и проявяваха готовност да плащат за нейните прелести. Затова доскоро бездарната, безнадеждно кльощава Саша Невски стана най-добрата манекенка на бельо на Седмо Авеню.

Най-добрата Демонстрационната за бельо беше най-близкото до сцената поприще, достъпно за Саша, и тя добре знаеше това. Но ако още съществуваха ревютата на Зигфелд, тя щеше да е една от техните звезди, защото имаше осанка на богиня. „Саша Невски — каза си тя, тъй като често мислеше за себе си в трето лице — има вдъхновена походка, която не може да се усвои в никое балетно училище. Походка, в която много точно са съчетани сексапилът и достойнството, задължителни при демонстрирането на скъпите гащички, сутиени и нощници, произведени от «Харман Брадърс».“

Това съчетание караше клиентите да изскачат от демонстрационната и да се втурват към магазините за бельо.

Фактът, че основаната още преди сто години „Харман Брадърс“ е една от най-солидните и най-уважаваните фирми за бельо в Съединените щати, не можа да разубеди майка й, която смяташе, че дъщеря й ще стане бяла робиня. Наложи се Саша да я заведе във внушителната административна сграда и да я запознае с господин Джими, собственик на фирмата и син на един от основателите й, едър белокос бонвиван, известен с добродушието и любезността си, който убеди Татяна Невски да разреши на своята дъщеря да започне работа, за която ще й плащат доста повече, отколкото получава, която и да било циганка, и най-важното — редовно.

Саша работеше за господин Джими от година и нещо и сценичният й усет, който й позволяваше да се представя добре в демонстрационната на „Харман Брадърс“, се бе пренесъл в нейното ежедневие. Сега тя ходеше с гордо навирена глава и изправени красиви рамене. Беше се научила да използува грима и да се сресва по такъв начин, че да подчертава своята естествена красота. Започна да си купува от време на време тоалети, за каквито доскоро само си мечтаеше, когато прелистваше модните списания. Но никога не си позволяваше да се появява в новия си вид на семейни тържества, защото драстичната промяна във външността на кротката, невинна и невзрачна дъщеря само щеше да потвърди подозренията на майка й към безнравствения свят на търговията с бельо.

„Но сега, тъкмо когато се утвърдих в новата си работа, тъкмо когато вече престанах да се изморявам толкова — помисли си Саша, — тъкмо когато всички колеги започнаха да ми изглеждат симпатични, а всички клюки — поучителни; сега, когато моите цветя се приспособиха към полумрака на стаята ми, когато тъкмо се бях наканила да си подредя гардероба, когато котаракът ми Марсел най-сетне свикна с това жилище, а аз можах да вместя в претрупания си график и трите си гаджета, на великолепната Саша Невски ще й се наложи да се премести в толкова изискан квартал, че наблизо дори няма спирка на метрото.“

Разбира се, би могла да взема автобус и да се прекачва на Осмо Авеню, можеше да стига до работата си с такси, но спестяваше, за да си открие някой ден собствен магазин за бельо. „Аз разбирам само от едно — казваше си Саша, — от това какво искат да носят жените под дрехите си. Не мога да танцувам, но имам бъдеще в търговията. Готова съм да се обзаложа, че е така.“

Би могла да се обзаложи и че Джиджи Орсини носи бели памучни кюлоти и ходи без сутиен. Сигурно под влиянието на мащехата си Били Орсини тантурестото нищожество, което си спомняше Саша, се е превърнало в разглезено нафукано хлапе. И сигурно още е девствено.

 

 

Джиджи разглеждаше новия си апартамент с интерес. Отваряше една по една витринките, пълни с порцелан и кристал. Имаше сребърен сервиз за дванайсет души и пълен сервиз от лиможки порцелан за чай. Всички полици в кухнята бяха отрупани с провизии, а хладилникът едвам се затваряше, толкова беше претъпкан. „Били сигурно си е мислила, че ще давам официални вечери“, си каза Джиджи.

Тя се чувствуваше по-скоро като крадец, отколкото като пълноправен наемател. След като вчера изпрати Били за Париж, Джиджи преспа тук на едното от двете легла в новата си спалня. Тя никога не бе виждала толкова ужасяващо тих апартамент, макар да беше наясно, че сградата се охранява като султански харем през разцвета на Отоманската империя. „Всъщност аз за пръв път в живота си прекарах нощта сама“ — осъзна Джиджи. И притеснена се запита кога ли ще дойде Саша Невски.

„За последен път се видяхме като че ли преди пет години — помисли си Джиджи, спомняйки си за времето, когато живееше с майка си. — Не се сещам да сме разговаряли.“ Но въпреки това беше запомнила Саша, защото тя беше свита, притеснителна и никак не приличаше на шумните, красиви, жизнерадостни потомки на сестри Орлови.

Но Саша поне притежаваше старовремски добродетели, които я правеха добра съквартирантка. А Били категорично възразяваше срещу това Джиджи да живее сама в Ню Йорк. Джиджи си облече най-грозните дънки и фланелка и най-старите и мръсни гуменки, за да не стресне скромното девойче със страхотните си нови дрехи, които Били й купи, преди да замине за Париж. От елементарно уважение към своята външност си сложи малко повечко грим и освежи тук-там цвета на косата си, защото все пак се намираше в Ню Йорк и независимо от всичко Саша Невски беше нюйоркчанка.

От една съквартирантка се иска да е невидима… да е само едно присъствие… сянка… ненатрапчив призрак, който не се меси в работите ти и зачита твоето право на личен живот; както и ти зачиташ неговото. В наше време е анахронично да караш насила две момичета, кои го нямат нищо общо помежду си, да живеят под един покрив. Тях ги свързваше само това, че преди много години майката на Джиджи, Мими О’Брайън, е била приятелка на Татяна Невски. Затова веднъж годишно госпожа Невски се обаждаше на Джиджи в Калифорния да я пита как е.

Джиджи тъжно поклати глава. Убедена беше, че Били й е натрапила Саша Невски не толкова като съквартирантка, колкото като бавачка. Били категорично отказа да позволи на Джиджи да живее сама в Ню Йорк, въпреки че бе проявила разбиране към желанието й сама да си изкарва хляба. Затова, щом намери подходящ апартамент, й каза, че Саша е задължителна добавка към него. Без съмнение е инструктирала момичето да я надзирава, защото е по-голямо. Не е изключено Саша да доносничи всеки път, когато Джиджи си покани гадже. Слава богу, апартаментът беше толкова голям, че и двете щяха да разполагат със самостоятелни спални и бани. Джиджи просто трябваше да измисли как да държи Саша Невски на разстояние.

Саша трябваше да пристигне след около час, затова Джиджи, която се чувствуваше изнервена в спретнатия апартамент, реши да се заеме с първото нещо, което й хрумна. Омеси горчиво-сладки датски курабийки и ги сложи да се пекат в новата фурна. После погледна с какво е зареден хладилникът. Тъкмо тогава звънецът на входната врата иззвъня рязко. Джиджи се стресна, избърса си ръцете в престилката и отиде да отвори вратата със скептично изражение на лицето.

— Какво обичате? — попита тя красивата брюнетка, която стоеше на прага.

Мацката беше висока, много изискана, с буйна черна коса. Беше облечена в страхотно елегантен черен костюм. Изглеждаше озадачена. В красотата й имаше нещо от стила на сецесиона. Тя потропваше нервно с обувката си на висок ток и държеше в ръцете си огромна бяла ангорска котка.

— Тук ли живее Джиджи Орсини?

— Защо питате? — каза Джиджи, гледайки я през бретона си.

— Да или не? — попита Саша.

— А вие коя сте?

— Саша Невски.

Изведнъж Джиджи забеляза нещо познато в лицето й и разбра, че това наистина е тя.

— А аз съм Джиджи — неохотно си призна момичето.

— Глупости! — категорично възрази Саша.

— Наистина съм аз — настоя Джиджи ядосано.

— Докажи. Кажи моминското фамилно име на майка ми.

— Сталин. И ти си непоносима като нея.

— Може би ние с теб ще се разбираме — Саша се изсмя и влезе в апартамента, без да чака покана, — ако обичаш котките.

— Никой не ми е споменавал за котка — възрази й Джиджи. — Това не влиза в споразумението.

— Не е вярно. Онези две заговорнички, майка ми и твоята мащеха, биха приели да дойда с цяла зоологическа градина, само и само да ти стана съквартирантка. Бъди благодарна, че донесох единствено скъпото си котенце.

— Ха! Това животно е голямо колкото куче и вече се разхожда из апартамента, сякаш е негов.

— Негов си е. Котките стават собственички на всяко място, на което се озоват. Името му е Марсел. Къде си боядисваш косата?

— Сама върша тази работа… С гребен и кислородна вода.

— Страхотна си. Другаде изрусяваш ли се?

— Къде?

— Между краката, та момчетата да си мислят, че косата ти е естествено оранжева.

— Не… но като нищо ще почна да го правя. Как не съм се сетила. Идеята е фантастична.

— Значи не си девствена?

— Разбира се, че не съм — каза Джиджи възмутено. — А ти?

— Скъпа — надменно й отговори Саша, — доста несръчно се опитваш да засегнеш великата вавилонска блудница.

— О, ти си идеална бавачка за мен. За пари ли се чукаш?

— Само за развлечение.

— Защо се мислиш за велика?

— Отзивите за мен са страхотни. — Саша седна и с жест на любезна домакиня подкани Джиджи да направи същото. — Ако отзивите за Саша Невски можеха да се публикуват, щях да стана световноизвестна. Я виж ти, Марсел те хареса! А не харесва никого.

Джиджи погледна рунтавото животно, скочило в скута й. Струваше й се, че мъркането му е по-скоро агресивно, отколкото приятелско. Искаше й се да вярва, че не е алергична към котки.

— Колко мъже се искат — попита Джиджи заинтригувана, — за да минава една жена за велика блудница?

— Трима. Винаги трябва да са трима. Нито повече, нито по-малко. Необходимо е да знаеш границата. Иначе се превръщаш в обикновена блудница.

— Трима наведнъж ли?

— Стига, Джиджи! Разбира се, че един по един, и то в различни дни. На всеки отделям по две нощи седмично, а в неделя спя сама.

— Доста активен сексуален живот водиш. Но кое те прави велика блудница, а не обикновена курва? — въодушевено попита Джиджи.

— Отношението ми към тях. То е най-важното. При мен всичко е разсъдъчно. Аз определям правилата на играта. Капризна съм, придирчива съм и дори когато съм най-разнежена, пак съм своенравна и опака…

— Непостоянна, темпераментна, безотговорна и може би дори… жестока — прекъсна я Джиджи.

— Точно така — одобрително каза Саша. — Джиджи, мъжете трябва да страдат. Това са четирите ключови думи. Запомни ги! Без тях ще си останеш само едно красиво момиче, да, признавам, че си красива, дори нещо повече. След време можеш да придобиеш ярка индивидуалност, но и тогава ще си останеш само хубавица. Няма да си велика блудница. Какво ухае така прекрасно?

— Ау, изгоряха ми курабиите!

Джиджи скочи, втурна се към кухнята и извади курабиите тъкмо навреме. Саша я последва заинтригувана, а Марсел скочи на кухненската маса и се надвеси над тавата.

— Само да поизстинат малко и ще са готови за ядене — каза Джиджи.

— Как не се досетих! Марсел ти се подмазваше, защото е надушил, че си правила курабии. От готова смес ли ги направи?

— Смес ли? Виж какво, Саша. Вярвам ти, че си велика блудница, но толкова ли не можеш да познаеш домашно приготвени сладки само като ги видиш?! Между другото, аз съм страхотна готвачка. Казвам го, защото и ти не си от най-скромните.

— Наистина ли си добра?

— Една от най-добрите.

— Жена, която е страхотна готвачка и овладее уменията на велика блудница, ще заслужава титлата върховна блудница — замислено каза Саша. — Ако ме научиш да готвя, ще те направя блудница… Има милион дреболии, които никога не биха ти дошли наум. Но първо трябва да си купиш някакви прилични дрехи.

— Имам си прилични дрехи. Облякох тези парцали, за да не те комплексирам.

— Може и да не съм балерина, Джиджи, но не забравяй, че разговаряш с потомка на Невски и Орлови. Нас никой не може да ни комплексира.

— Забелязах — каза Джиджи.

— Харесваш ми — каза Саша. — А харесам ли някого, не си променям мнението. Няма да ти създавам главоболия.

— И ти ми харесваш — каза Джиджи, прегърна Саша през кръста и я целуна по рамото.

— Добре ще си живеем.

— Мисля, че вече добре си живеем — заяви Джиджи. — Някое от горките ти гаджета няма ли приятел като за мен? Доста време съм загубила, преди да те срещна.

„Сигурно след време ще опозная Саша достатъчно добре, за да споделя с нея за Куентин Браунинг и за мъката, която той ми причини“ — помисли си Джиджи.

След заминаването на Куентин Джиджи се почувствува обезверена. Загуби усещането за собствената си стойност, което не бе осъзнавала, преди то да изчезне. Постепенно стигна до извода, че сама си е виновна. Беше се отдала на един непознат, без много да му мисли, без да се дърпа и да флиртува като във филмите. Онази нощ направо му се метна на врата и се лепна за него като пиявица. Принуди го да й покаже колко малко означава тя за него. Не, тя не беше девственица и възнамеряваше да се научи как да кара мъжете да страдат, но не искаше да си представи, че някога пак ще повярва на някой мъж. Можеше да стане велика блудница дори без сексуален живот. Рано получи този урок, може би твърде рано, но това щеше да й бъде от полза занапред. Девизът й все още беше „За нищо не съжалявам“.

 

 

За Коледата на 1980 година Били се върна в Ню Йорк, за да прекара празниците с Джиджи. Поканиха я на малко празненство в тесен семеен кръг у госпожа Невски. Около трапезата насядаха само двайсетина души. Едва сега Били разбра колко е случила, като е избрала за съквартирантка на Джиджи свитата, неразговорлива и кротка Саша Невски. „От момичето може да стане невероятна красавица — помисли си Били, — но то просто не си знае цената.“ Изглеждаше като мишка сред привлекателните си братовчедки. Саша скромно седеше встрани от останалите и при всеки опит на Били да я заговори отвръщаше с неразбираемо мънкане. Тя сякаш търсеше при Джиджи закрила от собственото си семейство. А Орлови-Невски се държаха така, като че са осиновили Джиджи. Тази безлична, безопасна съквартирантка беше по-подходяща за Джиджи от някоя нюйоркска флиртаджийка. Били смяташе, че колкото по-късно съзрее Джиджи, толкова по-добре за нея.

Огледа апартамента на Джиджи и зададе няколко заобиколни въпроса, за да разбере как стоят нещата с гаджетата. Ала момичетата като че още пребиваваха в щастливата възраст между последното ходене при педиатър и първата визита при гинеколог, за да им предпише противозачатъчни таблетки. Но тъй като Марсел лепна на Били котешка екзема, тя не можа да проведе задълбочено проучване. Доволна беше, че Джиджи е научила доста неща в „Царството на изобилието“ и че работата на Саша, май в счетоводството на някаква фирма за бельо на Седмо Авеню, й отнема много време. Двете момичета идеално поддържаха апартамента, в него сякаш никой не живееше.

 

 

След Нова година Били се завърна в Париж, където беше наела голям четиристаен апартамент, просторен почти колкото къща, на втория етаж на хотел „Риц“. Уиндзорският херцог и уиндзорската херцогиня толкова дълго бяха живели в този апартамент, че той носеше името им. Били се бе свила на тапицираното с розова дамаска канапе в единия от двата хола и си мислеше, че е крайно време да започне да си търси къща. Колкото и да сгряваха, пламъците в камините на „Риц“ бяха хотелски. Пищните букети във всички вази бяха безлични като всички хотелски букети. Парфюмираният уют на стаите си оставаше хотелски уют. Тя бе успяла да предаде на стаите нещо от своята индивидуалност: писалището бе покрито с нейни бележници и моливи; но масичките и върху камината бяха подредени любимите й снимки в тежки сребърни рамки; огънят в камината се отразяваше от лака на нейните нокти и в почти зеленикаво лъщящите черни перли, които бе свалила от врата си и премятате в ръцете си. Тук тя не се чувствуваше у дома си. Лос Анжелис не съществуваше, Ню Йорк не съществуваше, Париж трябваше да й предостави нов дом.

За голямо щастие Кора Мидълтън също беше в Париж. Бе пристигнала предния ден, за да урежда някакви юридически формалности, свързани е наследството на мъжа й. Когато тя се обади по телефона, Били я покани на чай. Кора предложи да й намери посредник.

— Толкова са много, че трудно можеш да разбереш кои от тях са кадърни — каза Кора. — За щастие, познавам една жена, на която имам пълно доверие. Тя се казва Дениз Мартен. Ако искаш, мога да те свържа с нея. Когато ти трябва посредник, независимо дали купуваш или продаваш имот, редно е да се спреш на един. Разбере ли тя, че освен нея още трима души ти търсят къща, няма да се престарава. Понеже си сериозна клиентка, тази посредничка ще ти покаже всичко, което е за продан, дори ако се наложи да раздели комисионата с друг посредник. За нея е по-добре да вземе петдесет процента, отколкото нищо.

Както винаги съветът на Кора се оказа много ценен. Били осъзна това през седмиците, докато двете с Дениз Мартен обикаляха Седми район на Париж. Древният аристократичен квартал Фобур Сен Жермен на левия бряг бе единствената част на града, където Били би искала да живее. Както мадам Дьо Стал, която на времето била казала, че на драго сърне би заменила красивата си къща в провинцията и изгледа към Швейцарските Алпи срещу „канавките на улица Бак“, така и Били усещаше, че само Седми район би могъл да я направи съпричастна с добре охраняваната очарователна тайнственост на още живата история на Париж. Обаче малкото къщи за продан в този квартал не се предлагаха на пазара. Те можеха да се купят само чрез познати. Дори хора, чиито предни са живели във Фобур Сен Жермен много преди царуването на Луи XV, с десетилетия чакаха търпеливо, за да се сдобият с малко жилище в Седми район.

Въпреки това след по-малко от два месеца Дениз разузна, че се продава една голяма къща, чийто собственик починал наскоро. Къщата се намираше на улица Вано и никой от шестимата наследници нямаше достатъчно пари, за да я изплати на останалите. Не беше палат, стаите бяха само двайсет, но наследниците искаха да им се плати като за палат. Цената беше осем милиона долара. На другия ден след като видя къщата на улица Вано, Били се озова в смърдящ кабинет, заобиколена от двама нотариуси, единият от нейна страна и другият — от страната на собствениците, както и от двамата посредници, които едва прикриваха нетърпението и задоволството си.

С годините беше натрупала голям опит в закупуването на недвижими имоти. Макар никога да не бе сключвала сделка, преди Джош Хилман да провери всички документи, беше детайлно запозната е процедурата. И се гордееше, че купува само имоти, които си струват парите. Когато седна до голямата маса с писалка в ръката, всички впериха погледи в нея и тя се поколеба.

Трябваше да подпише чек за капарото, чек за десет процента от цената на къщата, чек за осемстотин хиляди долара, които нямаше да й бъдат върнати, ако сделката не се състоеше по каквато и да било причина, включително и ако тя умреше. Били много добре знаеше: никой не се е надявал, че тя ще плати исканата цена, а всъщност се канеше да го направи. Цената, както всички цени на недвижими имоти, бе завишена, за да остане място за пазарлък. Освен това абсолютно задължително беше купувачът да наеме експерти, които да огледат къщата и да се произнесат за нейното състояние. Никоя французойка, дори най-богатата и най-разглезената, в никой случай не би купила на тази безумна цена къща, която е видяла едва предния ден. Нотариусите и посредниците с пълно основание я смятаха за най-голямата балама, която са срещали в живота си. Тя се оставяше да я излъжат, преметнат, изпързалят или, казано на английски, да я преебат.

— Ако не подпишете днес, някой друг може да грабне къщата на улица Вано — й прошепна Дениз, но Били не помръдваше. — Ако дадете на наследниците капаро, те по закон ще са длъжни да я продадат единствено на нас, каквото и да стане. Представете си, че днес следобед някой друг хареса къщата. В момента мнозина богати хора купуват имоти в Париж. Някой от тях може да предложи по-висока цена. Ако не дадете капаро, твърде вероятно е да загубите къщата. Когато човек се колебае, все така се случва.

„Глупости“ — помисли си Били. От самото начало нямаше вяра на преценките на Дениз и сега усети, че е била права. Кора си бе създала погрешно мнение за тази жена, която досега явно е посредничила само в закупуването на по-дребни имоти. Никоя голяма къща, в колкото и добър район да се намираше, не можеше да намери купувач толкова бързо. А къщата на Вано беше занемарена от възрастния си собственик и трябваше да се хвърли цяло състояние за ремонтирането й, което щеше да продължи най-малко една година, като се остави настрана това, че поддръжката й също нямаше да е евтина. Тази къща можеше да чака с месеци появата на нов купувач. Били спокойно би могла да преговаря за цената седмици наред.

„Да, но преди стотици години тази сграда, по онова време къща на земевладелец, е била строена тъкмо за мен — помисли си Били, — тя ме е чакала повече от два века.“ Още когато мина през високата порта от железни пръти, вградена в обраслата с бръшлян тухлена ограда, в душата й звънна струната на нейните мечти. Били влезе в павирания двор и погледна прекрасната къща, която сякаш я подканваше да прекрачи прага й. Стигна до голямата входна врата над четири полукръгли стъпала и едва тогава забеляза двете странични пристройки, едната, от които навремето очевидно е била конюшня, защото пред нея имаше статуя на изправен на задните си крака кон. Независимо от нетърпението си забеляза колко старателно са издялани сивите камъни, от които беше иззидана непретенциозната отвън двуетажна къща, направиха й впечатление и приличащите на мидени черупки релефни украси над френските прозорци. Щом вратата се затвори зад нея, Били се потопи в атмосферата на пасторално спокойствие. Влезе като насън в кръглото фоайе с орнаментален паркет. Всички пропорции абсолютно точно съвпадаха със заложения някъде в мозъка й усет за хармоничност. Докато минаваше през разнебитените врати, които свързваха отделните стаи, тя осъзна, че шумът на Париж е заглъхнал. Помещенията бяха разточително просторни. Навсякъде имаше толкова много прозорци и камини, че Били веднага разбра: тази богаташка къща навремето е била заобиколена с градини, поколения бяха живели и умирали в нея щастливо и достойно, но тя не приличаше на студени палати.

Озова се в едно величествено минало. Всяка стая й говореше за спокойния ход на времето. В ъглите проблясваха паяжини като геометрични чертежи, извезани от сърмени нишки. Вградените в ламперията помътнели огледала правеха отраженията златисти. Подовете проскърцваха, заинтригувани от стъпките й. Первазите на прозорците, чиято тапицерия беше изпокъсана, я подканваха да коленичи на тях и да се загледа в играта на буболечките по черчеветата. Струваше й се, че ако погледне навън, ще види смели и горди кавалери с кадифени шапки с пера и красиви дами с напудрени перуки и широки кринолини, прикриващи една щастлива безнравственост. Имената на тези хора красяха страниците на старите книги. Не я интересуваше изгнил ли е водопроводът, изпотрошени ли са керемидите на покрива, има ли плъхове в избата, мишки на тавана, плесенясали ли са стрехите.

Тя беше обзета от желание да купува, да купува незабавно, да плаща, без да се замисля. Знаеше, че след като си начеше крастата, такова желание скоро няма да я споходи. Но точно сега усещаше, че е завладяна от старата си страст да притежава, да придобива, изпълваше я копнеж, трескаво нетърпение да стане собственичка на нещо. Тук нямаше място за предпазливост и здрав разум, защото беше почувствувала онова силно желание, оня животворен нагон, онази потребност, която не може да се преодолее с воля, желанието, на което се бе подчинявала години наред и което я бе напуснало след развода.

Били бавно подписа чека, като изрисуваше всяка буква от името си с нарастващо задоволство, напълно безразлична към прекомерните хонорари на нотариусите, към дванайсетте различни данъка, за които изобщо не попита, към многото комисиони. Знаеше, че когато Джош види този договор, косата му ще настръхне.

„Господи, колко е приятно пак да започнеш да прахосваш пари“ — каза си тя.

 

 

Откъм улицата зиданата ограда и портата на. Билината къща изглеждаха също толкова сиви и строги, както на съседните сгради от XVIII век, много от които бяха заети от посолства. Като повечето дворци в квартала къщата на улица Вано имаше преден двор, традиционния cour d’honneur, а отзад — просторна градина. Всички прозорци от вътрешната страна гледаха към Отел Матиньон, официалната резиденция на френския министър-председател, която се намираше на улица Варен и беше разположена перпендикулярно спрямо къщата на Били. Прекрасният парк на Матиньон, защото той беше твърде голям, за да бъде наречен градина, се простираше на много акри. Само една стена разделяше Билината градина от огромните дървета и широките поляни на министър-председателя. На плана на Париж от 1738 година къщата на Били липсваше, както и улица Вано. По онова време тук са се ширели поляни, цветни градини и горички чак до хоризонта. Върху някогашните земи на Матиньон сега се издигаха красивите старинни къщи, построени от двете страни на улицата. Тя беше изключително тиха, по нея минаваха само пешеходци, велосипедисти и от време на време някоя кола.

Ремонтът на къщата започна, но преди да реши на кой художник декоратор да се спре, Били отиде при мосю Муй, прочут паркостроител и собственик на „Муй-Сава“, най-изискания парижки цветарски магазин, който се намираше на площад Пале Бурбон. Тя помоли младия господин Муй, типичен, вечно флиртуващ весел самохвалко, да направи от нейната банална и занемарена градина нещо изключително, защото знаеше, че вековните дървета заедно с корените си трябва да минат през къщата, а това трябваше да стане преди започването на вътрешното обзавеждане. Мосю Муй създаде градина, в която дърветата и храстите бяха подбрани така, че винаги да има зеленина през дългите, но немного студени зими.

Били продължаваше да живее в „Риц“, но прекарваше всеки ден доста часове на Вано, наблюдавайки как върви ремонтът. Много добре знаеше, че строителите в цял свят трябва да бъдат държани изкъсо. А тук профсъюзите забраняваха на своите членове да работят повече от трийсет и девет часа седмично. На всичко отгоре един от майсторите беше човек на живота и всеки петък се изпаряваше рано следобед. Освен това работниците, както в цяла Франция, „правеха мост“ — сливаха редовните почивни дни с празничните — и по този начин си удължаваха уикендите.

Къщата на Вано изцяло погълна вниманието на Били. Тя вникваше и в най-дребните детайли от преустройството й. Бе ръководила строежа на десетина магазина в шест различни страни и никога не бе влагала толкова емоции.

Всяка вечер се прибираше в „Риц“, събличаше се и се потапяше в дълбоката бяла вана, пълна с топла вода. После уморено оглеждаше бялата мраморна баня, чиито чучури бяха във формата на златни лебеди, купчините хавлиени кърпи в прасковен цвят и си признаваше, че ако беше наела някой от известните парижки декоратори като Анри Самюел, Франсоа Катру или Жак Гранж веднага след купуването на къщата, преустройството щеше да е колкото негова грижа, толкова и нейна. Той щеше да й намери човек, който да ръководи строежа, и щеше да й докладва само при нужда. А тя би могла да кара ски, да се излежава на плажа на някой частен остров, да потърси вила в Англия или да купува състезателни коне. Но, честно казано, й се стоеше в Париж.

Докато се обличаше за вечеря, тя се погледна в огледалото и се засмя при вида на грейналото си лице. Отнасяше се към тази къща като към своя рожба. Не й се искаше да я дели нито с декоратори, нито с когото и да е. Не искаше да й дават съвети, колкото и ценни да са те. Не искаше помощ, колкото и да й бе нужна тя. Къщата си беше нейна и Били на драго сърце хвърляше всичката си енергия, за да я съживи. Висенето над главите на майсторите не беше точно онова, което бе излагала пред Джесика като довод за идването си в Париж. А и на самата нея това не й минаваше през ум, преди да бе видяла къщата. Но сега осъзнаваше, че дори и да иска, не би могла да спре, да се откаже. Беше налапала въдицата.