Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (22)

21

— Модно ревю? — Били повтори думите на Спайдър. Тонът й беше студен. Тя за пръв път се виждаше със Спайдър, откакто бе обядвала с Джиджи. Той току-що бе нахълтал в нейния кабинет, завладян от новата си идея. — Никога не съм си мислила за такава възможност.

— И аз. Хрумна ми нощес — обясни й Спайдър. — Сънувах каталога и когато се събудих, вече имах съвсем ясна представа как трябва да изглежда ревюто. Ще покажем само модулните колекции на Принс. Всяка поотделно, а после ще демонстрираме какви комбинации могат да се правят от отделните елементи, за да види публиката колко многофункционални са нашите дрехи. Трябва веднага да ангажираме поне осемнайсет манекенки, а може и повече, ако възприемем идеите на Джиджи за използуването на аксесоарите.

— Напълно осъществимо е, вече получихме всички мостри. Но за кого ще е предназначено ревюто?

— Това е най-важното — каза Спайдър, който гореше от ентусиазъм. Той седеше на ъгъла на бюрото на Били, изящен и елегантен както винаги, обзет от нетърпение да сподели час по-скоро идеята си с нея. — Ще поканим елита на модната журналистика. Главните редактори на най-популярните списания за жени. Завеждащите рубриките за мода в най-големите вестници. И, разбира се, телевизията. Водещите на най-известните предавания за мода… Буквално стотици са хората, които трябва да поканим.

— Да поканим?… — каза Били, едва ли не стресната от мащабността на плановете му. — Къде ще ги поканим?

— Мисля, че тържествата трябва да траят цял един уикенд. Ще докараме гостите в Бевърли Хилс със самолети. Първо ще им предложим специална забавна програма, а после ще им покажем колекциите на Принс за „Скръпълс 2“. Това ще стане по време на тържествения прием в събота вечер. Можем да използуваме павилионите за някоя филмова студия. Ще наемем професионални организатори на приеми. Те ще имат грижа за подробностите… Но кажи ми харесваш ли моята идея.

— Дай ми една секунда да си помисля — каза Били, подпря лакти на бюрото и обхвана лицето си с длани.

Беше понеделник вечерта. Минаваше седем. От вчерашния обед с Джиджи досега тя беше изяла само един сандвич. От сутринта бе работила без почивка. Следеше как върви разопаковането на скъпоценните мостри, които току-що бяха пристигнали, след като един от главните помощници на Принс месеци наред се бе грижил те да представляват абсолютно точни копия на оригиналните модели.

— Не е ли твърде рано, Спайдър? — попита Били и вдигна глава. — Тепърва трябва да произведем стоката, да издадем каталога и да го разпространим. Ще ни отнеме месеци. Защо искаш да си правим реклама още отсега?

— Трябва да разпалим любопитството на клиентките, Били, да направим така, че да им потекат лигите. Филмовите студии винаги започват да рекламират големите си коледни премиери още от средата на лятото. „Скръпълс 2“ не прилича на никой друг каталог. Необходима ни е реклама далеч, преди да започнем да го разпространяваме. Ей, слушаш ли ме?

— Спомням си бала, който организирахме по случай откриването на „Скръпълс“… Беше първата събота на месец ноември 1976 година. Спомняш ли си? А сега, седем години по-късно, си говорим за ново парти… съвсем различно… Тогава всичко беше прекрасно… Имаше и хора от пресата, но повечето гости бяха известни филмови звезди, прочути личности, красиви жени с изискани бални рокли… Пълнолуние, танци до премала… Нарекоха го Последното голямо парти: Разбира се, не беше вярно, но…

— Били, това е минало — почти грубо я прекъсна Спайдър. — Престани да си спомняш с умиление за нещо, което не можем да върнем. Помъчи се да го забравиш, малката. „Скръпълс 2“ ще има съвсем друга клиентела, затова и партито ни ще е различно.

— Мислех, че искаш да чуеш мнението ми — отсече Били, ядосана от безцеремонността, с която той беше прекъснал носталгичните й спомени. — Но виждам, че вече си взел решение и ме питаш само формално. Не съм ли права, Спайдър? Сигурно вече си съставил списъка на гостите и си наел организаторите на партито. Сигурно си определил и датата. Не, не ме прекъсвай! Най-напред си наел осемнайсетте манекенки. Познах ли? Това би било съвсем в твоя стил.

— Идеята ми хрумна нощес — каза той, учуден от острия й тон. — Ти си първият човек, с когото я споделям. Защо си толкова дръпната?! Какво ти е влязло в задника?

— Много изискано се изразяваш, Спайдър. Възхитена съм от речника ти.

— Не се възмущавай толкова, скъпа Били — продължи да я дразни Спайдър. — Как можеш да ме упрекваш, след като понякога употребяваш изрази, каквито и морските пехотинци не са чували.

— Може и така да е, Спайдър, но морските пехотинци поне не свалят момичета, които могат да им бъдат дъщери.

— Какво искаш да кажеш? — попита Спайдър и скочи от бюрото й.

— Мисля, че знаеш — каза Били с леден глас. — Прекалено млад си, за да постъпваш като похотлив старец. Май много рано започваш да навлизаш в тази роля. Или просто не можеш да преодолееш навика си да прекараш всяка останала без партньор, емоционално уязвима, самотна и безпомощна жена? Колко стотици жени си свалил, Спайдър, преди да си наумиш, че и Джиджи трябва да влезе в списъка ти?

— Господи! Затова ставало дума значи. Били, упрекваш ме за един мимолетен инцидент, който на всичко отгоре се случи преди месеци. Само се целунахме няколко пъти. Нищо повече. Освен това от къде на къде трябвала ти давам обяснения за личния си живот?!

— Не ме интересува твоят живот! — викна Били. — Пет пари не давам за него. За нейния живот се притеснявам. Ти си я смутил и разстроил. Знаеш ли колко страда заради това, че си се опитал да я докопаш с мръсните си лапи?

— Ти съвсем си се побъркала! Ние с Джиджи сме приятели. Ако изпитваше някакви други чувства към мен, щеше да ми го каже. Тя е изключително откровен човек, не е способна да крие нищо.

— Естествено, ти сам би го усетил дори ако тя не ти каже нито дума. Всички сме чували за твоята прословута интуиция. За легендарната ти способност да разбираш жените. Глупости! Оказва се, не си в състояние дори да разбереш, че една жена мисли за друг, докато я целуваш. Защо според теб Джиджи не ти е позволила да се възползуваш от слабостта й или, по-точно казано, да я наебеш? И не се опитвай да отричаш, че си щял да го направиш… Тя е влюбена в друг, глупако. Ако не беше безчувствен като орангутан, щял си да го усетиш.

— Били… Виж какво… Опитвам се да те разбера… Ти закриляш своето пиленце, но… прекаляваш. Защо се опитваш да ме изкараш по-лош, отколкото съм?

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не си щял да наебеш Джиджи, ако ти беше позволила? Какво би станало с реномето ти на женкар? Ти, Спайдър, си един евтин мъжки вариант на леко момиче. Не ме разсмивай. Сигурна съм как е щяла да завърши вашата вечеря.

— Ти не беше с нас — каза Спайдър, който най-сетне се ядоса истински. — Не си ни светила. Не знаеш какво съм си мислил тогава и какво съм възнамерявал да правя. Съдиш ме за нещо, което дори не се е случило. Самоназначила си се за прокурор, за съдия и за съдебни заседатели едновременно…

— Да отречеш ли се опитваш?

Били сама разпалваше гнева си и по този начин правеше още по-дълбока пропастта между нея и Спайдър.

— Да, отричам!

— Добре, продължавай да се правиш на невинен. Ти си само един безотговорен тъпкач! Знам какво си искал да направиш.

— Изобщо не ме е грижа какво си мислиш, че знаеш. Само ще ти кажа, че грешиш. Писна ми. Аз си отивам.

 

 

„Тя е готова за лудницата!“ — мислеше си Спайдър, докато крачеше из просторната си тъмна къща. През живота си бе срещал безброй откачени жени. Повечето от тях бяха само временно луди, с изключение на Мелани Адамс, която беше направо ненормална, за негово голямо съжаление. Но днес Били ги надмина всичките. Нахвърли се върху него без никаква причина, нарочно подбираше думи, от които да го заболи, и едва ли не го обвини, че е педофил. Не пожела да изслуша обясненията му, въпреки че добре го познаваше от години. „Не е ли запазила поне малко приятелски чувства след всичко, което преживяхме заедно?!“ — помисли си той.

Обвиненията го връхлетяха толкова ненадейно, че Спайдър дори не можа да реагира както трябва. Чувствуваше се като човек, избягал след тежка катастрофа, при която е можел да загине, макар че нищо не му се е случило. Побиваха го тръпки и му се повдигаше. Никога не бе предполагал, че Били може толкова да го засегне. „И за какво, по дяволите?! За това, че се поддадох за секунда на желанието си. И то преди толкова месеци! Мислех, че симпатиите ни с Джиджи са взаимни. Това, че се опомнихме навреме, е съвсем нормално. Винаги може да се случи на един мъж и една жена. Но все пак запазихме топли чувства един към друг и ни остана приятен, макар и незначителен спомен. Поне аз така си мисля. Макар че дали мога да разчитам на разсъдъка си?“

Калифорнийците открай време са свикнали с мисълта, че всеки миг може да започне земетресение. Спайдър също изпитваше този подсъзнателен страх, но той не му пречеше да се радва на живота. А Били за няколко минути успя да разлюлее устоите му и буквално да го погребе жив. Отначало си мислеше, че тя се шегува, докато не го нарече похотлив старец. Щом си спомни тези думи, той усети, че му се повдига.

„Има нещо неясно в цялата тази работа — помисли си той. — Сигурен съм, че дори ако страда, Джиджи не би се оплакала на Били. Дори и да е разказала на мащехата си най-подробно всичко, което се случи онази вечер, не мога да си обясня защо Били е толкова разгневена. Струва ми се, че Джиджи не изпитва никакви особени чувства към мен, а това, че е влюбена в някого си, само доказва, че с нищо не съм й навредил. Е, добре, признавам: не трябваше да я целувам. Съжалявам, че го сторих. «Съжалявам» не е най-подходящата дума, но друга не мога да измисля. Сега ми е ясно, че беше много глупаво от моя страна да започна да свалям Джиджи само защото онази вечер тя ми се стори толкова привлекателна… Само защото бях в подходящо настроение. Познавам Джиджи от малка и донякъде продължавам да я възприемам като мило момиченце… Не биваше да целувам едно дете, което познавам от години, каквото и да ме е подтиквало към това. Ако наистина я обичах, първо трябваше да й го кажа и да си изясня какви са нейните чувства към мен. После бих могъл да я целуна… Но аз не съм влюбен в Джиджи. Никога не съм бил и няма да бъда.

Ако от всичко това следва, че съм голям мръсник, значи наистина съм такъв. Не знам как бих могъл да се оправдая пред Били. Беше толкова ядосана, че няма смисъл да се опитвам. Тя не ме презира, а направо ме мрази. — При тази мисъл Спайдър се почувствува още по-зле. — Ако Джиджи не ме беше спряла, щях ли да спя с нея?“

— Боже, какъв мръсник съм! — простена на глас Спайдър.

„Кого искам да излъжа всъщност?“ — помисли си той.

 

 

На Били и през ум не й минаваше да вечеря. Тя не можеше да си намери място в огромната къща. Знаеше, че тази вечер няма да намери утеха дори в скришната си градина. Най-сетне се качи на горния етаж и седна на перваза на прозореца в гардеробната. Загърна се в един стар афганистански халат, който си беше купила преди повече от двайсет години. „Това е последното ми убежище — помисли си Били. — Дали всяка жена си има местенце, където да отива, когато много й дотежи? Или повечето са обречени да се заключват в банята, а децата да думкат по вратата? Защо си задавам въпроси, чийто отговор ми е известен? Защото толкова ме е срам от самата мен, се опитвам да мисля за другите, за да не се занимават със себе си, е това, колко съм ужасна. Дори когато съм била най-сърдита на Вито, никога не съм си позволявала да си изтърва дотам нервите и да стана толкова отвратителна, толкова… Никога не съм изпадала в такова състояние като днешното. Никога не съм искала напълно да съсипя Вито с думи. Винаги съм се опитвала да разглеждам обективно нашите проблеми, не съм започвала да го замерям с кал още преди да го изслушам. Не мога да се позная. Не подозирах, че съм способна да изрека подобни думи, да се нахвърля по този гнусен начин върху Спайдър, който се втрещи и се опита да възприеме моите нападки като една от честите ни полушеговити кавги, докато не разбра, че… И дори тогава не ми се разсърди истински. Но аз продължих да го обвинявам и му се наложи да се защити. За каква се мисля? Да не би да съм от нравствената полиция? Или от полицията на мислите? Или от Бостънското дружество за защита на добрите нрави? Джиджи е достатъчно зряла, за да взема самостоятелно решение. Беше независима още когато пристигна в Калифорния. От години живее сама в най-големия от големите опасни градове. И през цялото това време е преживяла само един плах и невинен роман със Зак Невски, по когото толкова страда. Загрижеността ми за Джиджи не може да бъде оправдание за това, че внезапно се превърнах в палач. «Надменна кучка» — такова е било първото впечатление на Спайдър от мен. Той е бил направо снизходителен. Като знам каква съм всъщност. О, Господи, аз май още се сърдя на Спайдър — помисли си Били. — Без всякакви основания изпитвам нужда да продължа да го нагрубявам, докато не го накарам да се разплаче. Да, да се разплаче. Само това би ме удовлетворило. Той е толкова неуязвим, толкова самоуверен, толкова общителен и разкрепостен. Толкова… Той притежава всички качества, които ми липсват на мен. Как може да съм толкова зла? Да му завиждам за това, че е личност? Да се нахвърля срещу него само защото той е такъв, какъвто е? Дали не е от стреса? — запита Били. — Дали стресът, с който хората си обясняват всичко — от пъпчасването до внезапната смърт — не е причината за това, че се държах толкова зле със Спайдър? Стресът от работата около този отвратителен каталог. Да, каталогът е виновен — каза си Били и си спомни как днес Спайдър влезе в кабинета й и я прегърна толкова радостно, сякаш тя беше единственият човек на света, когото той искаше да види. — Когато го нямаше каталога, когато ги нямаше тълпите служители, когато двамата със Спайдър не бяхме съдружници… тогава отношенията ни бяха съвсем естествени и приятелски. А аз ги разруших завинаги. Никога, никога не ще мога да си взема думите обратно.“

Били се загърна със стария си халат през глава и се разрида сърцераздирателно.

 

 

„Би трябвало да има ескалатор или поне някаква аварийна стълба между двата етажа, заети от офисите на «Скръпълс 2» — си каза Джоузи Спийлбърг, докато чакаше нетърпеливо да дойде някой от четирите асансьора на небостъргача Сенчъри Сити, в който се бе настанила фирмата. — Как мога да ръководя толкова хора, след като всеки ден губя по двайсет и пет минути в пътуване от етаж до етаж?“

Годините, през които бе работила в къщата на госпожа Айкхорн, сега й приличаха на продължително приятно пътуване с увеселителен презокеански кораб в сравнение с лудницата около издаването на каталога. Винаги бе мечтала да се занимава с по-активна работа, открай време беше убедена, че при стопанисването на къщата, въпреки че тя беше огромна, не може да изяви пълноценно всички свои умения. Но като административен директор на „Скръпълс 2“ направо се съсипваше от работа. Разбира се, новото й положение и новата й заплата бяха променили нейния живот. Но независимо от всичко тя се чувствуваше засегната, защото според нея никой не я съжаляваше заради заетостта й.

„Сякаш не ми стига това, че съм нещо като офицер за свръзка между производството на стоката и издателската дейност, а ме товарят и с маркетинга, и е операциите; на всичко отгоре отговарям за бързото довършване на строежа във Вирджиния.“

Всички отдели във фирмата си имаха свои началници, но Джоузи си мислеше, че е шеф на шефовете. Всички свикнаха да й се обаждат по вътрешния телефон и да я питат кой къде се намира в момента.

„Без съмнение такава е цената за това, че съм най-работливият и най-организираният човек в цялата фирма. Аз съм най-важната фигура в «Скръпълс 2» — реши Джоузи Спийлбърг, когато влезе в асансьора, и се усмихна самодоволно. — Най-необходимата… А доскоро си мислех, че няма незаменими хора. Не могат без мен — особено сега, когато уикендът с модното ревю наближава и нервите на всички са изопнати. Кой осигури сложния превоз на триста журналисти, които ще пристигнат почти едновременно утре, в петък следобед, а в понеделник вечерта вече ще си бъдат вкъщи? Кой резервира стаите в хотелите? Кой нае колите и автобусите? Кой съгласува с организаторите на партито и със специалистите по рекламата всички подробности, свързани с провеждането на тържествата. Госпожа Айкхорн беше твърде заета, за да се занимава с това. А Спайдър непрекъснато беше на снимки. Кой осигуряваше връзката между тях двамата? Как щяха да общуват, ако ме нямаше? Чрез спътник ли? Длъжността ми трябва да бъде променена. Административните директори се занимават с канцеларските материали, телефоните, изплащането на заплатите и подменянето на килимите. А аз имам помощнички, които вършат тази работа. Трябва да стана вицепрезидент по въпросите на… здравия разум. Не съм чувала за такава длъжност, но освен мен само шепа незнайни жени заслужават да носят тази титла. Аз ще вляза в историята на фирменото управление — заключи Джоузи. — Ще поговоря за това с госпожа Айкхорн, щом мине уикендът. Сега моментът не е подходящ. Госпожа Айкхорн е доста притеснена, но ще стиска зъби, докато минат тези три дена. Колкото и да мрази славата, колкото и да е стеснителна всъщност (дали госпожа Айкхорн подозира, че съм разгадала тази нейна тайна?), тя съзнава, че повечето журналисти ще дойдат само заради нея. Нейното усамотяване след смъртта на Елис Айкхорн само подсили любопитството на пресата към личността й. И все пак досега никой не разбра, че «Скръпълс 2» е каталог, а не магазин. Успяхме да опазим тайната от пресата. Джоузи Спийлбърг, вицепрезидент по въпросите на здравия разум. Добре звучи! Един ден и мен ще искат да ме интервюират. Е, няма да ме обсаждат чак като госпожа Айкхорн, но все пак…“

 

 

„Саша не е проумяла нищичко от всичките ми разкази за това, какво безумие са сватбите — помисли си Джиджи. — Нищичко! Сигурно съществува някакъв инстинкт, който, както при секса, кара хората да изключват разума си. Някои не могат да повярват, че са се омъжили, докато не вдигнат страхотна сватба.“

До сватбата оставаха цели шест седмици. Но Саша и майка й, досадната Татяна Невски, всеки ден си говореха с часове по телефона. Главатарката на клана Татяна явно одобряваше избора на дъщеря си. Тя осъзнаваше, че Саша все пак не може да се омъжи за принц Андрю, въпреки че Даяна успя да пипне Чарлс. Като всеки младоженец Джош стоически изтърпяваше предсватбената треска. Никой не се интересуваше, че той иска всичко да свърши колкото може по-скоро.

„Съчетанието от уикенда с ревюто и подготовката за сватбата би побъркало всеки друг, но не и един опитен организатор на тържества — помисли си с гордост Джиджи. — За всичко съм помислила. Всяка манекенка е получила необходимите аксесоари. Многократно сме репетирали излизането на момичетата на сцената. На всеки две манекенки се пада по един професионален гардеробиер. Десетките аксесоари са ясно обозначени, за да не ги объркат. Раздали сме на момичетата и списъци на тоалетите, които ще обличат. Комбинирането на дрехите нямаше да може да се осъществи, ако Принс в последния момент не бе ушил на ръка още няколко модела. Той е толкова горд с красивите си младежки ефектни колекции, които направи за «Скръпълс 2», че довечера ще пристигне, за да може да обработва пресата през целия уикенд. Не му стига, че ще води ревюто. Всичко ще мине идеално, макар Били толкова да се тревожи, че чак изпадна в депресия — успокояваше се Джиджи. — Сигурна съм, че ревюто ще мине добре, да не се казвам Грациела Джована Орсини, ако не изляза права. Но тази проклета шаферска рокля ме довърши. Татяна Невски, която се намира на три хиляди мили оттук, ще решава какви да са роклите на трите шаферки, едната, от които е дъщеря на Джош, — това надминава всичко! Дори в «Царството на изобилието» не съм виждала гранд дама да си позволи такова нещо“ — ядосано си помисли Джиджи, докато караше розовото си волво към апартамента на Джош на булевард Уилшър, където бяха занесли роклята й, пристигнала със самолет от Ню Йорк.

Всички шаферски рокли, които Джиджи бе виждала през живота си, бяха отвратителни. В модните къщи беше разпространена представата, че всички жени, присъствуващи на сватба, с изключение на булката, трябва да изглеждат като мъченици. Моделиерите създаваха за тях рокли, каквито никоя жена с вкус не би облякла. Те бяха строга и старомодни. Моделиерите очевидно разчитат на това, че присъствуващите ще бъдат прекалено погълнати от церемонията, за да обърнат внимание на тези тоалети.

„Лично аз бих предпочела да се появя облечена като индианската принцеса Покахонтас“ — помисли си Джиджи.

Тя остави колата си на момчето от паркинга и се качи с асансьора до луксозния апартамент на Джош. Саша веднага й отвори, сякаш бе слушала зад вратата кога ще спре асансьорът на етажа.

Джиджи нервно я целуна по бузата.

— Къде е шедьовърът, който нямал равен на себе си в Бевърли Хилс? Майка ти сигурно си мисли, че в този град няма свестни магазини.

— Ти винаги си мразила скъпото ми мамче — каза Саша. Тонът й беше прекалено весел за ситуацията.

— А ти не я ли мразеше? Хайде, моля ти се. Ти се дегазираше всеки път, когато трябваше да се появиш пред очите й. Щом пристигне тук и те види в цялата ти красота, ще припадне. Освен ако не се облечеш и на сватбата си като плоскогърдо невзрачно момиченце.

— Стига си се притеснявала — каза Саша, без изобщо да прояви съчувствие към Джиджи, която отговаряше за всичко — от ревюто до сватбата.

Бе настояла Джиджи да дойде и да премери роклята днес, точно днес, един ден преди да се изсипят всички журналисти. Бе й казала, че сигурно ще се наложат някои поправки на роклята, а освен това била убедена, че Джиджи като изключително организиран човек не си е оставила някаква несвършена работа за последния ден преди тържествата.

— Покажи ми я — каза Джиджи, когато видя голямата картонена кутия на масата в просторния, модерно обзаведен хол на Джош.

Саша отвори кутията и извади увитата в мека хартия рокля.

— Добре, че поне е виолетова — отсъди Джиджи, докато я разглеждаше.

— Мама каза, че този цвят щял да отива на косата ти. О, моля ти се, иди в спалнята и я облечи. Престани да сумтиш подозрително като Марсел, когато види Джош. И ако обичаш, побързай. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Той още ли се скубе? — попита я Джиджи, взе роклята и неохотно тръгна към спалнята.

— Не. Поокопити се. Само погледът му продължава да е зъл. Гостуването му при теб го излекува. Когато горкото животно се върна, толкова се зарадва. Сигурно изобщо не си му обърнала внимание. Хайде, готова ли си?

— Съжалявам, че не му е харесало при мен — провикна се Джиджи от спалнята.

Тя остана по чорапогащник, събу ботушите си и нахлузи сребърните официални обувки, които бе донесла специално за пробата. После предпазливо стъпи в облака от виолетов шифон и затърси ципа. Роклята с лекота се плъзна нагоре по тялото й въпреки многото фусти. Джиджи се огледа в голямото огледало на вратата на гардероба.

„Е, може би Татяна Невски не е чак толкова ужасна, колкото ми е говорила Саша. Тази жена е направо гениална“ — помисли си възторжено Джиджи, докато връзваше сръчно на талията си широката кадифена панделка с цвят „виолет дьо Парм“.

Роклята й стоеше прекрасно. Подгъвът на полата й беше точно на петнайсет сантиметра от пода. Голямото деколте беше толкова дълбоко, че роклята едва се държеше на раменете на Джиджи. Корсажът прилепваше към тялото й, а полата се разперваше широко от кръста надолу. Леко плисираният ръкав се разширяваше към китката и стоеше чудесно, когато Джиджи държеше букета пред талията си. По роклята нямаше никакви набори, никакви гарнитури. Тя беше ушита от десетки метри гладък шифон. С нея Джиджи приличаше на балерина. Тази рокля можеше да се носи по всякакви поводи и през всички сезони. Тя беше самата красота. Джиджи се завъртя пред огледалото, скоро подстриганата й оранжева коса се развя като копринена паяжина. Джиджи наблюдаваше как се полюшва полата й и съвсем забрави за Саша, която чакаше с нетърпение отвън да чуе мнението й.

„Приличам на… приличам на… пеперуда, сътворена от Баланчин… на цвете с криле… никога не съм изглеждала толкова хубава.“

— О, Саша, вземам обратно всички ужасни думи, които съм казала някога по адрес на майка ти — провикна се Джиджи и се втурна към хола.

— Ще предам това на мама — каза Зак, който стоеше насред хола.

Джиджи се вцепени, олюля се на високите си токчета и едва не падна. От смайване не бе в състояние да проговори.

Толкова пребледня, че Зак бързо отиде до нея и я подхвана, за да не се строполи.

— Казвах на Саша да те предупреди, но тя…

— Много рано си пристигнал — чу гласа си Джиджи. — До сватбата… остават още седмици…

— По друг повод пристигнах — каза той и нежно обърна с пръст лицето й към себе си.

— Зак… О, Зак… — прошепна тя, разпери ръце и го прегърна.

Изведнъж осъзна, че постъпва правилно. Толкова й беше драго да го види. Любовта им беше неизбежна.

— Знаеш ли колко те обичам? — попита я развълнувано Зак. Той не се осмеляваше да я целуне, преди да е чул отговора й.

— Казвали са ми — успя да му отговори Джиджи. — Информацията ми е от… сигурен източник.

Зак притисна нежното й тяло към мускулестата си фигура и я целуна. Продължи да я целува, докато виолетовата рокля не се смачка окончателно, а душите и сърцата на двамата не затържествуваха от радост. Зак и Джиджи разбраха, че тази целувка не е неочаквана за тях.

— Никога не си ми казвала, че ме обичаш — поде Зак, когато най-сетне се откъсна от устните й.

— Не си спомням да си ме питал. Поне с думи не си.

— Обичаш ли ме? — попита я той. Джиджи никога не го бе чувала да говори толкова смирено.

Поколеба се за секунда. Беше сигурна, че това, което знае за Зак, не може да накърни любовта й към него.

— Да — каза тя най-сетне съвсем искрено, преодоляла съмненията си.

— Засега това ми стига. — Той я изгледа и избухна в своя невъздържан триумфиращ смях. — Исках само да чуя твоето „да“.

Вратата на хола се отвори, а после се затръшна, след като Марсел влезе с гордо навирена опашка.

— Това беше Саша, нали я знаеш колко е тактична — каза Зак. — Накарах я да иде до супермаркета. Тя искаше да изчака в кухнята, но аз не й позволих.

— При вас всичко наред ли е? — провикна се Саша откъм коридора.

— Иди да купиш още нещо — отговори й Зак.

— Няма да ида — възпротиви си тя и влезе в хола. — Дадох ви достатъчно време. Седях в коридора. За твое сведение, Зак, аз никога не пазарувам. Джиджи, добре ли се чувствуваш?

— Струва ми се, че да — каза Джиджи с разтреперан глас и надникна през широкото рамо на Зак.

— О, Господи, Джиджи! Измачкала си роклята. Знаех си, че не бива да ви оставям сами.

 

 

Въпреки че Джон Принс не прие да гостува в къщата на Били по време на модното ревю в края на седмицата, а предпочете да отседне в хотел, тя изпрати самолета си да го докара в Лос Анжелис и лимузината да го вземе от летището. Шофьорът изчака Принс, докато той се настаняваше в хотела, и след това го откара у Били за вечерята. Били реши да покани моделиера, защото през уикенда и двамата щяха да бъдат много заети, а тя искаше да обсъди с него встъпителното си слово към ревюто, което той щеше да ръководи.

Чакаше Принс пред камината в единия от двата големи хола. Въпреки че беше май, нощите още бяха хладни и огънят приятно топлеше. Били чу познатия глас на Принс, който беше влязъл в къщата, и забърза да го посрещне. Усмихна се колкото можа и го целуна по двете бузи. Щом видя издокарания в туид Принс, настроението й се пооправи. Докато вървяха към канапето пред камината, той я гледаше изпитателно. Успокои се, когато видя, че тя е разстроена.

— Пиленце — каза й моделиерът, — радвам се, че не обръщаш внимание на тези глупости.

Хвърли на масичката една книжка от списание „Фашън енд Интириърс“. Били го изгледа учудена. „Пиленце“ беше най-нежното обръщение на Принс. Десет пъти по-нежно от „малката“. Тя погледна тревожно списанието. „Сигурно някой журналист е надушил тайната на «Скръпълс 2» и я е разкрил в прочутата клюкарска рубрика на списанието.“ Материалите в нея не се подписваха, тя започваше на първа страница, пълнеше се с най-гнусните сплетни от хайлайфа и света на висшата мода, илюстрираше се с компрометиращи снимки, беше сочна като презряла диня и предоставяше най-интересното четиво в това влиятелно издание. Всеки абонат започваше да го чете от първа страница.

— Още не съм получила тази книжка — каза Били. — На какво не трябва да обръщам внимание?

— Нося ти това списание от Ню Йорк. Получих го вчера. В клюкарската рубрика са поместили една доста гадна история, пиленце. Помислих си, че си я прочела, но не си се ядосала — обясни Принс.

— По дяволите! Толкова месеци успяхме да опазим тайната. Тъкмо сега ли трябваше да се случи това? — завайка се Били.

— Материалът не е за „Скръпълс 2“ — мрачно се обади Принс.

Били се разтревожи, взе списанието и погледна корицата.

„В светската ни рубрика: РОМАНТИЧНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА БИЛИ АЙКХОРН.“

— Какво, по дяволите?…

— Не питай мен.

С разтреперани пръсти Били отгърна корицата и зачете бързо материала, докато Принс си сипа уиски, обърна се с гръб към нея и се загледа в пламъците на камината.

„Всички сте чували приказката за горкото малко нещастно момиченце, което не можело да разбере заради парите му ли го обичат или заради самото него. Сътрудниците на нашата рубрика разкриха, че прочутата Били Айкхорн от Бевърли Хилс се е опитвала да намери отговора на този въпрос, водейки двойствен живот в Париж.

На вниманието на всички разузнавачи! Ще повярвате ли, че елегантната Били в продължение на една година е успявала да се представя за обикновена учителка от Сиатъл? (Естествено, за учителка по френски.) Точно така. Една от най-богатите жени на света е убедила красивия скулптор от Сан Франсиско Сам Джеймисън, че е бедно, но честно момиче по време на тяхната идилия в ателието му в Маре. Да прощаваш, Сам, леко си сбъркал.

От проверката в парижкия «Риц» стана ясно, че Били е разполагала с уиндзорския апартамент през цялата минала година. Но Анри Льогран от галерия «Темплон», в която миналата есен произведенията на скулптора направиха сензация, сподели с нашите сътрудници, че познавал нашата Били под името «Хъни Уинтроп» и че тя в продължение на няколко месеца живеела в ателието на скулптора в качеството си на негова любовница.

За пръв път една бостънска аристократка от рода Уинтроп (моминското име на нашата Били е Вилхелмина Хънънуел Уинтроп, ако не ви е известно) използува почтеното си фамилно име за прикриване на тайна любовна връзка.

Оказва се, че Били не е в състояние да си намери мъж, ако не се представя за друга. Всички сигурно си спомняте за краткия й брак с филмовия продуцент Вито Орсини («Момче от добро потекло»), с когото тя се разведе заради връзката му с Маги Макгрегър. Когато стана ясно, че «Момче от добро потекло» е провалът на десетилетието, Маги би шута на Вито и незабавно го смени с Фред Грийнспан, женения й началник, който внезапно реши, че телевизионното шоу за света на киното на царицата на репортажа Макгрегър заслужава още половин час ефирно време. Маги, както всички знаем, се издигна в професията благодарение на способността си да се възползува в подходящия момент от най-подходящите мъже. Добре би било Били да се посъветва с Маги как да подбира любовниците си. След раздялата с Вито в живота на Били не се е появявал друг, освен измамения Сам Джеймисън. Изводът е, че колкото и много пари да има (и колкото и да се прави, че ги няма), Били не може да си купи продължителна любов.

Как е свършило всичко това? Не са малко очевидците как нашата храбра героиня допуснала да бъде сгащена една вечер в Операта, накичена с всичките си брилянти. (Е, не с всичките, разбира се, но с достатъчно много, за да рухне легендата за учителката.) Сам Джеймисън познал своята Пепеляшка и вдигнал доста шумен скандал. На другия ден в ресторант «Лип» той окончателно отрязал квитанцията на Били, която търчала по петите му.

Нашата Били побързала да избяга от Париж във всеопрощаващия Бевърли Хилс, където и до днес се уединява по съвсем разбираеми (n’est pas?) причини. А ето и нашата препоръка към нещастното в любовта клето богато момиче: следващия път, «Хъни», си намери богат мъж.

Но цялата истина е известна само на Вилхелмина Хънънуел Уинтроп Айкхорн Орсини, ако изобщо съществува такова лице.“

— Е, пиленце, поне снимките са хубави, особено онази, на която си по бикини — каза Принс и се обърна, когато чу, че Били захвърли списанието. — И всичките ти имена са правилно написани — добави той и се загледа в съкрушеното й лице. — Били, разбирам, че ти е неприятно, но ще го преживееш.

— Така е.

— Какво си направила на Хариет Топингам, че толкова си я ядосала? Това е най-долното писание, публикувано от тях.

— Срещала съм я веднъж… само веднъж… на едно парти — отговори със запъване Били. — Това е дело на Кора дьо Лионкур. Само тя е в състояние да сглоби цялата история.

— А на нея какво си й сторила?

— Нищо… Или поне не се сещам какво — каза Били с дрезгав глас и пребледня.

— Пиленце, знам, че е ужасно, но в такива ситуации човек трябва да се държи, сякаш не се е случило нищо. Не си извършила нищо, от което би трябвало да се срамуваш.

— Ти не разбираш…

— Не искам да те залъгвам, Били, естествено, хората ще те клюкарат седмица-две, но докато излезе следващата книжка на списанието, ще са забравили всичко.

— Няма. Хората никога не забравят такива пикантни истории. Докато съм жива, все ще ме одумват.

— Е, може и така да стане — призна той, защото знаеше, че тя е права. — Все едно с нищо не можеш да предотвратиш това.

— Всички — бавно каза Били, — абсолютно всички, с които ще се срещам отсега нататък в живота си, ще се сещат за това, щом ме видят… А аз ще знам за какво си мислят. Станах за присмех. Всички ще ме съжаляват.

— О, пиленце, не го вземай толкова навътре. Какво от това, че ще ти се присмиват? Не могат да ти отнемат всичко, заради което ти завиждат. Виж се в огледалото. Озърни се около себе си. Били, ти си победителка в този живот.

„Той не може да ме разбере — отчаяна си помисли Били, — не може да ме разбере, защото не знае, че когато бях малка, всеки ден, всеки час страдах, че ми се присмиват. За колкото и велика и всемогъща да ме мислят, още се измъчвам от безразличното отношение на родителите ми към мен, от непрекъснатите жестоки подигравки на моите съученици, от съчувствието на лелите ми и от пренебрежението на братовчедките ми.“

Били се опита да се успокои, че много хора са преживели същото, повтаряше си, че самочувствието на всеки човек вероятно е било потъпквано през юношеските му години, но тази статийка беше отровната есенция на кошмарите й, които я будеха посред нощ напоследък, откакто бе започнала да се притеснява за бъдещия успех на „Скръпълс 2“. Всяка дума от отвратителния пасквил се бе врязала в съзнанието й. Фактите бяха верни и тя не можеше да ги отрече. Били усети, че се връща назад в годините и пак се чувствува като дебеланата Хъни Уинтроп, на която всички се присмиват.

— Принс, не мога… не съм в състояние да застана пред журналистите през този уикенд. Спайдър ще прочете встъпителното слово и ще те представи. Аз ще си стоя тук. Няма да излизам от къщи. Не ме интересува какво ще кажат хората… Просто не мога…

— Били, не бива да постъпваш така — строго каза Принс.

— Не, Принс. Извинявай, но искам да остана сама — отговори му Били е непоклатима решителност.

— Пиленце!

Принс последна Били нагоре по стълбището, но се спря, вдигна безпомощно рамене и реши да си тръгне. Дори една самотна вечеря в хотелската стая беше за предпочитане пред това, да седи и да гледа измъченото лице на Били. Принс си помисли, че колкото и неприятна да е цялата тази история, самата случка е доста пикантна. Барът на хотела щеше да е пълен с негови познати, изгарящи от любопитство да научат подробности за това, как Били инкогнито се е скъсвала от ебане в Париж. Естествено, Принс нямаше да им каже нищо. Все пак наистина ценеше Били.