Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (7)

6

Валънтайн О’Нийл седеше пред чертожната маса в своето ателие в „Скръпълс“, отпиваше от силното френско кафе, което си пареше всяка сутрин, и мислеше за много неща. Беше късната пролет на 1980 година и тя бе напълно щастлива. „Колко ли жени са напълно щастливи — запита се, — и то само на двайсет и девет години?“ Според нейните наблюдения повечето жени на двайсет и девет години се притесняваха или за гаджетата си, или за съпрузите си, или за децата си, или за работата си, или от липсата на работа, или пък от всичко това, взето заедно. Повечето жени никога не постигаха пълно щастие, а то е спокойствието да се радваш на себе си. Или го постигаха едва когато станеха баби и се оттеглеха от кипежа на живота. Поне майка й така казваше. „Горката ми майка — помисли си Валънтайн, — толкова мъдра беше, а почина съвсем млада, като работѝ до последния си час в модната къща на Балмен. Всъщност не съм напълно щастлива“ — заключи накрая Валънтайн.

Винаги щеше да й липсва нейната майка, французойка, омъжила се за американец, когото срещнала в деня на освобождението на Париж. Двамата отишли да живеят в Ню Йорк, където се родила Валънтайн. След ранната смърт на съпруга й младата вдовица бе, завела своето полуирландче-полуфранцузойче в родния си Париж, където ателиетата на голямата модна къща Балмен станаха второ училище за Валънтайн. Там Валънтайн толкова добре усвои занаята, че след смъртта на майка си през 1972 година се завърна в Ню Йорк с намерението да си опита късмета в моделиерството.

И ето че сега, осем години по-късно, тя и Елиът са женени, което е невероятно, почти толкова невероятно, колкото това, че са съдружници на Били в двата изключително доходоносни магазина „Скръпълс“ в Чикаго и Ню Йорк. „Защо мама не доживя да види колко съм щастлива?!“ — помисли си Валънтайн. Тя не можеше да сподели пълноценно щастието си с Елиът, защото той от радост не беше в състояние да осъзнае какъв голям шанс са имали.

Валънтайн продължаваше да прави модели по поръчка за отделни клиентки. Колкото и друга работа да имаше, винаги намираше време да ръководи отдела за висша мода, какъвто имаше само в калифорнийския „Скръпълс“. Доста богаташки, независимо от парите си, нямаха достъп до него, защото Валънтайн разполагаше с ограничено време и обслужваше с предимство старите си клиентки. Изпитваше непреодолима нужда да продължи да работи с ръцете си, да твори, да скицира, да се докосва до платовете, да създава тоалети за специални случаи, тоалети, в които се материализираха въображението и талантът й. От една година насам тя не приемаше нови клиентки, направи само едно-две изключения за жени с големи връзки.

Като Джиджи Орсини например. То се знае, че щеше да ушие абитуриентската рокля на Джиджи, макар Били като всяка грижовна майка да си мислеше, че по този начин ще я разглези. Невъзможно беше да се разглези момиче, чиято най-голяма мечта беше да научи от Валънтайн тайните на готварството; невъзможно беше да се разглези момиче, прекарало цял един съботен ден в пазаруване и готвене, за да поднесе на Валънтайн и Елиът в собствения им дом една пищна вечеря от пет ястия вместо подарък по случай втората годишнина от сватбата им, една прекрасна класическа вечеря, каквато Валънтайн според собственото й признание не би могла да приготви. Майка й я бе научила да готви чудесно обикновени домашни гозби, а Джиджи бе обучавана от първокласен френски готвач и нейните изискани сложни ястия, сравнени с ежедневната френска кухня, се възприемаха по същия начин като моделите на Валънтайн, сравнени с конфекцията по закачалките в супермаркетите.

Дори ако Джиджи беше разглезено момиче, Валънтайн пак щеше да й ушие рокля, в която тя да изглежда възможно най-добре на такова важно празненство като абитуриентския бал. Всеки моделиер, който ежедневно си има работа с клиентки, чиито телесни недостатъци трябва да прикрива, би се зарадвал на възможността да си отдъхне, като ушие нещо изключително за Джиджи, това прекрасно младо момиче, излъчващо съчетание от свежест и невинност. При всяко появяване на Джиджи Валънтайн имаше чувството, че започва да чува весела, безгрижна музика, идваща сякаш от друг свят. Струваше й се, че Джиджи е дотанцувала в ритъма на джаза от трийсетте години и изглежда така, като че току-що се е натискала с някой студент от Йейл на задната седалка на откритата му кола, след като се е наливала с джин в кръчмите, пушила е забранени цигари и е подлудила цял взвод младоци, а всъщност момичето едва бе започнало да излиза с момчета и според Били нямаше никакви лоши навици, което само по себе си тревожеше мащехата.

„Дали не ми харесва, защото и тя е половин ирландка? — запита се Валънтайн. — Или пък ми е симпатична, защото и двете сме работливи, защото и двете сме готови да въстанем срещу общоприетите норми, ако усетим, че ни пречат?“ Те и двете бяха зеленооки, с бели кожи и червени коси, независимо от това, че косата на Джиджи беше боядисана и че Валънтайн беше доста по-висока от Джиджи, която май вече бе престанала да расте. Измислянето на модела на роклята на Джиджи я радваше, като че измисляше рокля за себе си. В нейния строг лицей, дори да бяха чували за такова нещо като абитуриентски бал, щяха да го забранят.

Но в момента Валънтайн не можеше да мисли за роклята на Джиджи. Погледна си часовника. След две минути имаше среща с нова клиентка — още едно изключение. Валънтайн се намръщи, като се сети как не можа да откаже на Били, когато я помоли да измисли моделите на костюмите за Мелани Адамс, която щеше да играе главната роля в новия филм на Уелс Коуп „Легенда“.

Коуп, продуцентът с най-добър вкус в Холивуд, на чиито успехи всички завиждаха, в продължение на цяла година бе търсил подходящ втори филм за Мелани Адамс, която изведнъж стана световноизвестна кинозвезда с първия си филм, правен от него.

„Легенда“ беше филм, в който сполучливо бяха слети биографиите на Дитрих и Гарбо. В такъв филм можеше да играе само съвременна актриса, която не се стряска от нищо, а най-малко — от това, че ще я сравняват поне по външност с двете безсмъртни звезди. Валънтайн би отказала, защото не я блазнеше известността, която щеше да си спечели, но в края на краищата се съгласи да бъде увещана, тъй като ставаше дума за Мелани Адамс.

Бивш фотомодел, Мелани Адамс бе разбила сърцето на Елиът, беше го напуснала неочаквано преди четири години и му бе оставила само една жестока бележка. На Валънтайн се падна да слепва строшените парчета.

Елиът, нейният Елиът, беше мъж, който истински обичаше жените, радваше се на тяхната компания, отдаваше им се с топлота и нежност, с каквито те на свой ред му отвръщаха, лекуваше раните им, проявяваше разбиране към техните проблеми. Но преди да се влюби в нея, той истински се бе влюбвал само веднъж — в Мелани Адамс.

А това момиче се отнесе брутално към него: използуваше го безскрупулно, лъжеше то непрекъснато и отвърна на чувствата му само с презрение. В разговорите си с Валънтайн Елиът никога не бе обвинявал Мелани, винаги се бе опитвал да я разбере, да намери обяснението на нейните действия. Но Валънтайн знаеше истината и гореше от желание да накаже това същество, което бе причинило толкова страдания на Елиът. Мелани бе постъпила по непростим начин с мъжа, когото Валънтайн обичаше. Елиът бе джентълмен. Ако днес Мелани Адамс дойдеше при него, той щеше да я посрещне любезно и не би опитвал да й отмъсти. Ала тя, Валънтайн, беше прекалено много жена, за да й прости.

„А всъщност — честно си призна Валънтайн — донякъде съм и любопитна. Не е ли съвсем нормално да искам да видя с очите си Мелани Адамс — единствената друга жена, която Елиът е обичал?“

 

 

Мелани Адамс влезе в ателието на Валънтайн тъкмо когато тя закопчаваше последното копче на снежнобялата престилка, която винаги обличаше върху дрехите си, когато приемаше клиентки. Мелани си имаше антураж: самият Уелс Коуп, светлокос красив мъж, прехвърлил четирийсетте, слаб и с хубава фигура, неговият помощник-продуцент, двама рекламни агенти, личният фризьор на Мелани и една секретарка. Тези шестима души се бяха скупчили около актрисата, сякаш щяха да я бранят, затова отначало Валънтайн не можа да разпознае сред тях Мелани, която стоеше безразлично като пленена от диваци кралица, докато останалите се представяха на Валънтайн.

— Съжалявам, господин Коуп, но не сте добре дошъл в моето ателие — заяви Валънтайн. — Не подозирах, че сте решили лично да придружите госпожица Адамс, и не мога да разбера защо сте довели толкова много хора.

Уелс Коуп се засмя весело, без да се засяга от острия тон на Валънтайн.

— Трябваше да ви предупредя, госпожице О’Нийл, но недейте забравя, че костюмите за „Легенда“ са твърде важни, за да оставим Мелани да дойде тук сама като обикновена клиентка. Дошли сме, за да улесним работата ви, да ви помогнем, да ви…

— Господин Коуп, с нищо няма да допринесете за моята работа. Чела съм сценария и разбрах точно какви костюми са необходими. Нужна ми е само госпожица Адамс.

— Но… Вие не разбирате. Госпожица Адамс… Мелани иска да сме тук, за да определим насоките и да я подкрепим, да…

— Да я държите за ръчичка ли, господин Коуп? Ако самата тя не ми се довери, няма смисъл да започваме. Естествено, по-нататък ще работим съвместно, вие ще одобрявате моите модели, ще ги коригирате с моя помощ, но днес ми е нужна само госпожица Адамс. Разполагам с по-малко от два часа. Ще я оставите ли насаме с мен, или ще си тръгнете всички, заедно с госпожица Адамс?

— Трябваше да ме предупредите, не знаех, че сте толкова…

Уелс Коуп вече не се смееше.

— Толкова… каква? — попита Валънтайн, доволна от неговото объркване, ала без да променя строгото си изражение.

— Толкова… категорична.

— Решавайте, господин Коуп, но не ми губете повече времето.

— Мелани? — Уелс Коуп въпросително погледна актрисата.

— За Бога, Уелс, защо просто не се разкарате всички?

В говора на Мелани Адамс се усещаше характерната за родния й Кентъки мекота, но тонът й беше твърд.

— Ще дойда да те взема по обед — каза той намръщен. — Хайде да оставим двете дами да поработят.

— Е — каза Валънтайн, когато останаха сами, — мисля, че така е по-добре.

— Възхищавам се на маниера ви, госпожице О’Нийл. Досега не съм виждала човек, способен да изгони Уелс. Доставихме ми удоволствие.

— Наричай ме Валънтайн. Обикновено не съм толкова зла, но присъствието им беше напълно излишно. Учудва ме, че те не са го осъзнали.

— Казвах му на Уелс, че създаването на костюми не е колективно дело. Но тия хора толкова се притесняват дали костюмите ще станат както трябва… Все пак „Легенда“ е исторически филм…

— За който никога не бих направила автентични костюми, защото дрехите, които жените са носили по онова време, днес ще изглеждат отблъскващо.

— Да, да! Точно това си мислех, докато разглеждах стари снимки на Дитрих и Гарбо от времето, когато са пристигнали в Холивуд… И двете са се обличали отвратително. Всичко е било твърде дълго и натруфено. И онези ужасни шапки! Не ми се играеше във филма, защото не можех да понасям дрехите.

— Не се притеснявай за това — каза Валънтайн.

Тя започна да оглежда Мелани Адамс отблизо. Наблюдаваше я как движи ръцете си, как върти глава и как държи раменете си. Мелани, естествено, беше по-ниска, отколкото изглеждаше на снимките, но на живо бе по-красива, отколкото на екрана, ако това изобщо беше възможно, призна си Валънтайн.

— Ще направим нещо, което да наподобява онова време — каза тя на Мелани. — Ще интерпретираме нещата и ще пригодим моделите към външността ти. А публиката ще си мисли, че си облечена точно според тогавашната мода. Това, което ще избягна и заради което господин Коуп ще ми плати доста добре, е разочарованието от точното пресъздаване на действителността.

— „Разочарование от действителността“… Това ми харесва, разбирам го — каза бавно Мелани.

Действителността винаги й се беше изплъзвала. През целия неин живот, независимо от това колко хора й казваха, че е красива, колко мъже я обичаха, тя никога не беше се възприемала като реална личност. „Усещам се реална само когато съм много хремава“ — си мислеше тя понякога с детска капризност.

Когато Мелани Адамс престана да позира на фотографите и се превърна в киноактриса, тя откри, че се чувствува реална само докато работи камерата. Възприемаше се като друг човек, разбира се, но истински. Обаче камерата все някога спираше и тя оставаше тъжна, погълната от собствената си празнота, от непрекъснатия си стремеж да намери изход от измисления си образ, да излезе на бял свят като пиле, което се опитва да строши непробиваемата черупка на яйцето. Потребността на Мелани непрекъснато да получава, за да си изгражда крехко и несигурно усещане за самоличност, я бе научила да вдъхва любов, но колкото и да бе обожавана, това не беше достатъчно, за да я отърве от веригите на нарцисизма.

— Казах „пресъздаване на действителността“ — спокойно я поправи Валънтайн.

— Да, права си, но не е ли едно и също? — отговори й Мелани мъгляво, прокарвайки пръсти по топовете с плат, подпрени на стената до бюрото на Валънтайн. Тя докосваше леко кадифетата, меките кашмири и ледените атлази. После, сякаш събуждайки се, попита Валънтайн: — Ти нали беше жена на Спайдър Елиът?

Бе виждала снимки на Валънтайн по журналите, но никога не беше я срещала. Не бе предполагала, че Валънтайн е толкова симпатична и умна. Всъщност никак не й се искаше да се срещне със съпругата на Спайдър и бе дошла тук само защото Уелс настоя.

— С Елиът сме женени от две години — небрежно отговори Валънтайн.

— Ние с него се познавахме… Всъщност той ми направи първите пробни снимки, когато започнах да позирам. Може да се каже, че ме въведе в кариерата.

— И така може да се каже — съгласи се Валънтайн. — Но от Елиът знам, че всеки друг фотограф би направил същото. Той твърди, че който и да те снима, все ще изглеждаш добре. Още тогава ми каза, че когато Хариет Топингам видяла пробните ти снимки във „Фашън енд Интириърс“, тя те нарекла „убийствено красива“. Знаеш ли това?

— Не. — Мелани се засмя поласкана. — Хариет винаги преувеличава, но е прекрасна редакторка. Сигурно доста добре сте се познавали със Спайдър, за да споделя с теб такава смешна дреболия отпреди четири години. Учудва ме, че още помни тези неща.

Валънтайн извади шивашкия сантиметър.

— Я да ти взема мерките, преди да съм забравила — каза тя. — Не мърдай.

Тя сръчно започнала взема най-важните мерки от опашния прешлен до основата на врата, оттам — до края на раменната кост, от нея — до лакътя, от лакътя — до китката, от китката — до края на средния пръст. Това бяха само изходните мерки, но тя не би ги поверила на никоя от помощничките си.

— Той може и да не помни тези неща — каза Валънтайн, докато навиваше сантиметъра. — Разбираш ли, с него бяхме съседи. Всяка вечер Елиът ми разказваше какво му се е случило през деня… А аз бях достатъчно глупава да му готвя, когато нямаше да ходи на ресторант. Но ако не го правех, горкият щеше да умре от глад. В деня, когато те видял за пръв път, той ми каза, че се е влюбил в теб, без изобщо да ти знае името. Разказа ми, че много си се уплашила и могъл да те задържи във фотостудиото си само като ти направил сандвичи с ръжен хляб, лебервурст и ементал. — Гласът на Валънтайн стана ироничен. — Искрено ме впечатли това, че при такива емоционални обстоятелства той запазил достатъчно самообладание, за да ти приготви приличен сандвич. Когато допълзявах до него да споделя любовните си несполуки, той в най-добрия случай ми стопляше една консерва с доматена супа „Камбъл“.

— Значи казвал ти е, че се е влюбил в мен?

— Разбира се — отговори й Валънтайн. — Нямахме тайни един от друг. Може и да ти прозвучи странно, то си е странно, когато една жена и един мъж си казват всичко и нямат тайни един от друг, но така става, когато отношенията започват не с любов, а с обикновено приятелство.

— Обикновено приятелство ли? Звучи ми като нещо повече.

— О, не! Наистина не! Всъщност отначало аз изобщо не харесвах Елиът… Или по-скоро не ми харесваше навикът му стремглаво да се влюбва във всяка красива нюйоркска манекенка и после да я разлюбва. Сигурно и ти си усетила това, когато си го срещнала. Този женкар не ме интересуваше. Трябваше да мине доста време, докато той спечели моето доверие и любовта ми.

— Как… как те накара да му повярваш? — попита Мелъни с пресеклив тих глас.

— Няма да ти кажа — рече Валънтайн и се усмихна нежно. — Прекалено ще се поласкаеш, а ако ще работим заедно, не бива да ставам една от многото ти ласкателки.

— Значи е свързано с мен? Хайде, Валънтайн, длъжна си да ми кажеш. Не е честно само да събуждаш любопитството ми. Не си права. Ако не си искала да ми го кажеш, не трябваше да започваш.

Валънтайн остави сантиметъра на бюрото си.

— Знаеш ли, Мелани, ти си права. Елиът е споделял с мен някои неща, които не биваше да ти казвам. Трябваше да си мълча.

— Но аз настоявам! Обещавам ти, че няма да се разстроя… Но ако ти е казвал всичко, защо е премълчал…

— Е, спомняш ли си, че след първия си филм ти дълго чака, докато господин Коуп измисли коя ще е следващата стъпка в кариерата ти?

— Как бих могла да го забравя?! Побърках се от чакане. Но какво общо има това с доверието ти към Спайдър?

— По това време Елиът не те беше виждал, откак ти бе заминала за Холивуд, като го бе напуснала внезапно един следобед в Ню Йорк… Ох, Мелани, наложи се аз да го успокоявам след преживения шок. Седмици наред горкият Елиът беше направо съсипан. Да, толкова време мина, докато пак се влюби. В края на краищата всичко това се оказа полезно за мъжкото му самочувствие и беше необходимо той да разбере, че има поне едно момиче, което може да го отритне… Та докъде бях стигнала? А, да. Доста време след това ти го посети тук, в дома му в Лос Анджелис и… — Гласът на Валънтайн заглъхна. Тя се изчерви и отмести поглед от Мелани.

— И какво? — грубо попита Мелани.

— Мелани, това, че сте се любили, е съвсем естествено. Нормално е и това, че ви е било приятно и на двамата. Напълно разбирам защо си искала да възобновиш старата си връзка с Елиът. Толкова момичета не могат да го забравят… Но когато той ми разказа за това… как да го кажа… дето му се е наложило да ти обясни, че вече не изпитва чувства към теб, колкото и приятен да е бил сексът… е… че ти вече не го вълнуваш, с което малцина мъже биха могли да се похвалят, тогава усетих, че малко по малко започвам да му вярвам. Убедих се, че е възмъжал и се е отърсил от манията си да сваля всяка красива жена, която види. Отговорих ли на въпроса ти?

— Напълно — каза Мелани, напъвайки се гласът й да звучи шеговито.

— Не те ли поласках твърде много?

— Не съм съвсем сигурна, Валънтайн. Трябва да си помисля.

— Браво. Хайде да започваме. Направила съм някои ескизи, това са още сурови идеи. Не искам да ги показвам на господин Коуп, преди да съм чула мнението ти. Не той, а ти ще обличаш тези дрехи. За теб ги правя, а не за него. Ела до бюрото ми да ти ги покажа.

Докато Мелани разглеждаше скиците, Валънтайн се учудваше на своите неподозирани способности. Тя остави Мелани да прехвърля рисунките и запали цигара, нещо, което си позволяваше рядко. Винаги държеше пакет „Голоаз“ в чекмеджето на бюрото си за моментите, в които трябваше да премисля нещата. Сега бе почувствувала нужда от цигара, за да се ориентира в емоциите си. На нея и през ум не й бе минавало, че някой ден ще може да представи толкова умело своя Елиът като мъж, който се е влюбвал в безброй жени, а не само в две. Освен това до днес не бе подозирала колко жестоко го ревнува от Мелани Адамс. Навремето, когато Елиът имаше връзка с Мелани, тя, Валънтайн, почти бе успяла да си внуши, че го възприема само като приятел, макар да съзнаваше, че се е влюбила в него от пръв поглед. Колкото и объркана да се чувствуваше, Валънтайн реши да направи на омразната й до днес Мелани прекрасни костюми, с които щеше да надмине самата себе си.

Щеше да сътвори за Мелани такива тоалети, които щяха да направят клетото създание не чак толкова тъжно. До днес тя не би могла да повярва, че най-силното чувство, което ще изпита към Мелани Адамс, е съжалението.

 

 

Сузан Арви излезе от ателието на Марк Хамптън, тананикайки си, с походката на младо момиче. Той й беше обещал, че щом се освободи, ще пристигне в Калифорния, ще огледа къщата й и ще я промени от основите до покрива, от мазето до тавана, от главата до петите. Марк Хамптън се бе държал изключително любезно с нея. Притежаваше енциклопедични познания в областта на вътрешната архитектура и предусещаше желанията на клиентки като нея, които искаха да съчетаят разкоша с домашния уют. Много добре разбираше що е екстравагантност и лукс. На Сузан най й допадна една фраза, която той изрече по време на срещата им: „Единствената догма, която заслужава да бъде спазвана, е тази, която сами си налагаме.“ Всъщност го бе казал, когато говореха за мебелировката на спалните, но на нея й се струваше, че това е валидно за живота изобщо.

В надвечерната навалица Сузан зачака да светне зелено, за да прекоси Пето Авеню. Чувствуваше се леко замаяна както всеки път, когато пристигаше от Лос Анжелис и тръгваше по нюйоркските улици. Тя често идваше в този град, но все забравяше колко много хора има в Манхатън. Всеки от тях се бореше за място под слънцето и внимаваше да не светне червената светлина, преди да е пресякъл улицата и да се е озовал в безопасност.

„Слава Богу — помисли си Сузан както всеки път, когато пристигнеше в Манхатън, — че съм се родила на Западното крайбрежие.“ В Ню Йорк дори тя, дъщерята на Джо Фарбър и единствената му наследничка, щеше да е само една от многото стотици богаташки, които ежесекундно трябва да се самодоказват пред обществото. Ако живееше тук, щеше да е в един кюп с безброй жени като нея, които със същата стръв като хората пред светофара се бореха за мястото си в хайлайфа. В този случай би й се наложило да влезе в кръга на наследничките на стари фамилии, жени от сой, по-добър от нейния, или на новобогаташките, чиито съпрузи живееха в Ню Йорк и бяха натрупали пари от банкерство, индустрия, издателска дейност и буквално от всичко, което носеше пари в Америка.

В Холивуд, града на филмовия бизнес, където навремето баща й беше един от неколцината финансови гиганти, а днес съпругът й минаваше за такъв, за нея не беше проблем да е сред първите. Положението, което заемаше, й бе предварително осигурено, освен ако умишлено не се откажеше от него. Сузан знаеше това. Всяка пресметлива жена като нея не можеше да не осъзнае този факт. И все пак тя правеше всичко възможно, за да е първа сред първите. Стараеше се да се издигне, въпреки че не й бе необходимо. Искаше да получи повече власт в управлявания от мъже Холивуд, отколкото бе допустимо.

Но в Ню Йорк една жена можеше да се сдобие със собствена власт, а не да се задоволява с отразената власт на баща си или съпруга си, както беше в Лос Анжелис. В Ню Йорк жена можеше да ръководи списание, рекламна агенция или модна къща, без да дължи каквото и да било на някой мъж.

„Но това би означавало да се превърна в робиня на задълженията си, да треперя за своята кариера, да се страхувам от евентуален провал“ — разсъждаваше Сузан Арви. Такъв живот изобщо не й допадаше: тя нямаше нищо против да става рано за уроците по тенис, но да ходи всеки ден в някаква канцелария! Както казват англичаните, „не е изискано“.

Когато пристигна в техния апартамент в „Шери Недърланд“, който бяха купили преди три години, тя се обади по телефона вкъщи. В Ню Йорк беше, кажи-речи, време за вечеря, а в Лос Анжелос още беше следобед.

— Да, Кърт, добре съм. Досега бях при него… Той беше изключително любезен. Да, скъпи… Решихме да променим интериора на цялата къща. Това ще ни подмлади и ще ни извади от коловоза на всекидневието. За предпочитане е да постъпим така, а не да се изнервя дотам, че да продам картините и да започна да колекционирам произведения от съвременни художници. Не е ли така?… О, ще остана поне три дни… Трябва да свърша още много неща. Ти как си, мили? По-добре ли се чувствуваш? Чудесно. Опитай се да забравиш за този филм. Всички вече са го забравили. Тази вечер ли? Както обикновено. Натали ще ме води на някакво представление в театър, който е толкова далеч от Бродуей, че нищо чудно да е в провинцията. Не се тревожи за мен, Кърт. Разбира се, че ще наема лимузина. Да не мислиш, че ще се кача в някое нюйоркско такси?! Това е все едно да се затвориш в гардероб с луд. Ще ти се обадя утре. Пази си здравето и си легни рано. Дочуване, скъпи.

След като изпълни съпружеските си задължения, Сузан Арви свали всичките си бижута и ги прибра в сейфа, който бе поръчала да й сложат в гардероба. После пак вдигна слушалката, проведе кратък телефонен разговор и определи по-късен час.

Докато се излежаваше с наслада във ваната, тя се замисли за Натали Юстас, с която бяха делили една стая като първокурснички в университета, преди Сузан да го напусне, защото трябваше да се омъжи. Кърт мразеше театралните претенции на Натали, увлечението й по пиеси, които според него не би трябвало не само да бъдат поставяни, а дори писани. Но той не се беше виждал с Натали от години, защото Сузан му спестяваше това удоволствие, като се срещаше с нея единствено когато идваше в Ню Йорк сама. Кърт разбираше, че тя трябва да прескача по-често от него до Ню Йорк, за да обогатява колекцията си. Много бяха изложбите, които трябваше да посещава, новите галерии, аукционите и любимите й музеи, които тя не пропускаше да навести.

Кърт беше й казал, че всичко това не го интересува, но щом на нея й доставя удоволствие, той няма нищо против.

„Защо пък да има нещо против?“ — помисли си Сузан Арви, докато се оглеждаше изпитателно в огледалото на тоалетката. Беше само на трийсет и осем, изключително красива и младееща жена на трийсет и осем, когато си направи първата пластична операция.

Години преди това тя бе внимавала да не изтърве момента, в който ще й провисне кожата под брадичката. Всеки ден бе опъвала кожата на лицето си назад към ушите и след това я бе отпускала. В деня, в който забеляза, че тя леко провисва, толкова леко, че никой друг, освен нея не би го забелязал, отиде при козметичен хирург в Палм Спрингс, който беше по-дискретен и по-скъп от колегите си в Бевърли-Хилс.

Добрият чичо доктор, както тя го наричаше, й каза, че малко жени са толкова умни и идват толкова навреме. Обикновено те чакат, докато се види с просто око, че имат нужда от ремонт. Допреди няколко години, й бе казал той, лекарите изчакваха и правеха пластичните операции едва тогава, когато резултатът от тях щеше да е очебиен. А всъщност целта е никой да не забележи хирургическата намеса. „Вие си правите пластичната операция тъкмо навреме — й каза той, — или, по-точно, преди да е станала наложителна.“

Добрият чичо доктор я бе уверил, че ще пипа толкова прецизно, та дори най-зорките й и злонамерени приятелки да не заподозрат нищо. Бе обещал, че неизбежните шевове ще зараснат и изчезнат много бързо. Добрият чичо доктор изпълни всичките си обещания.

Тогава Сузан Арви каза на Кърт, че заминава за няколко седмици на минерални бани, където ще се подложи на диета и гимнастически упражнения. Когато тя се прибра от откъснатата от света клиника, където бе общувала само със сестрите и лекаря, Кърт забеляза, че минералните бани са възвърнали блясъка в очите й. Сега Сузан беше на четирийсет и една, а изглеждаше както когато беше на трийсет и четири. И възнамеряваше да си остане такава. Не я притесняваха само малките бръчици, всъщност привлекателни, които се появяват, когато се усмихва или намръщва. Добрият чичо доктор беше едва с няколко години по-възрастен от нея и имаше двама много способни асистенти, така че ако продължаваше да се поддържа с тениса, гимнастиката и масажите, тя до края на живота си би могла да изглежда на трийсет и четири.

Сузан Арви огледа голото си тяло с безжалостно критично око. Тя бе надарена с чудесно тяло с едри гърди и благодарение на непрестанните й грижи то се бе запазило гъвкаво и свежо като на младини. Слава Богу, че не бе раждала. Това оставя непоправими следи. Никога не излагаше кожата си на слънце, освен по време на ранните уроци по тенис и я бе съхранила нежна като на младо момиче. Сузан беше доста по-яка, отколкото изглеждаше. Тя от години правеше упражнения за гъвкавост и поради това плоските й коремни мускули и мускулатурата на дългите й ръце и крака не биеха на очи.

Докато навиваше русата си коса на никога неизлизащия от мода кок, си помисли как на петдесет и четири ще изглежда като трийсет и четири годишна и се засмя. Очевидно тогава хората щяха да се досещат, че все нещо е правила, за да изглежда толкова млада, но не биха могли да кажат точно кога и точно в коя клиника се е оперирала. По неин адрес не биха могли да клюкарствуват, както за повечето жени, които неочаквано придобиваха вид на „отпочинали“.

Сузан отиде в кухнята на петстайния апартамент, извади салатата от пилешко месо, която й бе оставена в хладилника, и я изяде бързо, без да усеща вкуса й. После облече най-строгата и най-дискретната от скъпите си рокли и излезе от хотела, като на вратата кимна приятелски на портиера.

Щом се изгуби от полезрението му, тя се качи на едно такси и каза на шофьора да кара към Второ Авеню. Таксито спря пред безлична нова сграда без портиер и с асансьор на самообслужване. Тя се качи на седмия етаж и отключи вратата на малък апартамент, който бе купила преди години и бе обзавела непретенциозно с мебели от универсалния магазин „Блумингсдейл“. Апартаментът бе закупен по нейно нареждане от попечителите на наследството й. Те се грижеха и за поддържането му. Не ги интересуваше за какво й е, а съпругът й рядко общуваше с попечителите.

Холът беше уютен, подреден с вкус; такава мебелировка би могла да си позволи всяка сама жена с добра заплата. Сузан включи климатичната инсталация, защото въздухът беше застоял, и отиде в спалнята. Сърцето й се разтупка още по-силно, отколкото в момента, когато излизаше от „Шери Недърланд“.

Спалнята беше мебелирана скъпо, претенциозно, но в никакъв случай не и с вкус. Тя беше изолирана от света с дебели завеси, които покриваха не само прозорците, а и стените. Завесите бяха розови, изпъстрени тук-там с тъмночервено. В стаята имаше няколко изобретателно разположени огледала и огромно легло с табли от ковано желязо със сложни орнаменти, отрупано с възглавници и застлано с копринени чаршафи. Спалнята беше подчертано хедонистична и пазеше много тайни.

Сузан Арви я прекоси бързо, влезе в будоара и съблече твърде невзрачните си дрехи. От дузината дълги до петите пеньоари, които бяха закачени в гардероба, тя след кратък размисъл избра виолетовия. Всички пеньоари се препасваха с широк колан и имаха дълбоко деколте. Те бяха ушити от скъпи леки полупрозрачни платове, но толкова набрани, че през тях почти не се виждаше тялото й. Сузан отвори едно шкафче и заоглежда петте перуки с дълъг косъм, сложени на поставки. Взе черната с дълги къдрици. Разпусна кока си и събра цялата си коса на темето, а след това си сложи перуката и я нагласи добре. Изведнъж от трийсет и четири годишна заприлича на двайсет и четири годишна, защото дългата коса я бе подмладила с още десет години. Гримът й не се нуждаеше от корекции, той беше съвсем семпъл и подчертаваше младежкия й вид.

За втори път тази вечер тя застана пред голямото, добре осветено огледало и се заоглежда внимателно. Колкото и да се стараеше да бъде критична, тя виждаше пред себе си само едно момиче, едно изключително красиво момиче с примамливо тяло, на което единствено гърдите като че ли бяха малко по-едри, а зърната им — малко по-големи, отколкото трябва. Никой не би я познал. Черната перука, чиито къдрици закриваха скулите й, удивително променяше лицето на Сузан. Тя подхвана с длани гърдите си, изкара ги от пеньоара, така че деколтето му обрамчи тяхната бяла голота, и ги покри с кичурите на перуката. После разтвори пеньоара си на кръста, за да се виждат русите косми между краката й. Тя стоя пред огледалото доста дълго, като поклащаше леко бедра и се възхищаваше на еротичното си отражение, докато не усети, че по тялото й се разлива топлина и я обзема желание. Най-сетне неохотно се загърна с пеньоара, върна се в спалнята и провери дали всички лампи, излъчващи приглушена светлина, са запалени и дали възглавниците по леглото са подредени както трябва.

Тъкмо когато привърши приготовленията, на вратата се позвъни. Леко разтреперана, Сузан отиде да отвори. Тези вечери бяха толкова вълнуващи до голяма степен, защото тя никога не си поръчваше един и същ мъж. Така избягваше риска мъжете да станат твърде любопитни и си осигуряваше очарованието на изненадата. Всички мъже, които работят за тази агенция, били надарени, така й бе казала навремето онази пияна актриса.

„Никога не изпращат грозни мъже, но външността им не е най-важното, по-важно е, че като го натопорчат, дълго не им спада. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Това е особена, рядка дарба. Всички те са млади, защото в противен случай не биха могли да го правят, мъжете не могат да симулират като момичетата, затова и вземат толкова много пари. Те са изключително чистоплътни и никога не свиват номера. Действително струват цяло състояние, но трябва да ти призная, че досега не съм съжалявала. Разбираш ли какво искам да ти кажа?“

Тогава Сузан се направи, че не схваща за какво става дума, но запази картичката с адреса на агенцията, която й бе дала актрисата. Още начаса онази забрави какво е разказвала, но неволно си осигури завинаги приятелството на Сузан, която не знаеше какво е запомнила актрисата от разговора им.

Сузан отвори вратата, без да сваля предпазната верижка. Беше се случвало да не хареса изпратения от агенцията мъж. Тогава му казваше да си иде и веднага телефонираше, че иска замяна. Тази вечер остана доволна. Пусна мъжа да влезе и го огледа от главата до петите. По приятното му открито лице бе изписано притеснение. „Очевидно е новак в занаята“ — помисли си Сузан. Той беше висок колкото нея, имаше хубав тен, косата му беше къдрава, светлокестенява и късо подстригана. Раменете му бяха широки. Имаше тяло на атлет. Беше облечен небрежно, с разкопчана яка на бархетната риза и преметнато през ръката яке. Тези момчета никога не се обличаха по-официално: агенцията не осигуряваше придружители за тържествени мероприятия.

Сузан затвори входната врата, заключи я и каза:

— Ще правиш само каквото ти кажа. Не ти позволявам да ми задаваш каквито и да е въпроси. Трябва да мълчиш през цялото време, каквото и да става. Ще ме слушаш и ще ми се подчиняваш безпрекословно.

Въпреки че говореше с тих глас, думите й звучаха категорично.

Тя поведе момчето през хола към спалнята и забеляза, че то е изненадано от красотата и младостта й. Когато влязоха в спалнята, която приличаше на розова пещера, приканваща към наслади, Сузан взе якето му и го хвърли на един стол.

— Съблечи се — нареди му тя.

После седна на едно кресло близо до вратата и загледа как той изпълнява заповедта й, препъвайки се в панталона си, докато го събуваше.

— А сега се облегни с гръб на вратата и гледай право напред, не към мен.

Без да обръща внимание на учудването му, тя започна да разглежда голото младо тяло. Гъстите косми по бедрата и гърдите бяха с цвета на косата му. Той беше добре сложен, мускулите му изпъкваха, а провисналият между краката му пенис беше по-къс от обичайното, но два пъти по-дебел.

Докато седеше привидно безразлична и го разглеждаше със сдържан интерес, Сузан усети, че се възбужда от това сладко момче. За нея беше важно той да е непознат, да не изявява по никакъв начин индивидуалността си, да е неподвижен по време на огледа и да не предприема нищо, което тя не му е позволила. Младостта му и очевидната му неопитност разпалиха злобната й изобретателност. Сузан му заповяда да направи нещо, което досега не бе искала от никого:

— Обърни се с лице към вратата, долепи се до нея и дръж краката си събрани — нареди тя, когато му се нагледа.

Гърбът му беше як, задникът му — добре закръглен и стегнат. Това беше единствената част от тялото му, освен пениса, останала без тен. Сузан се изправи и застана зад него, като внимаваше да не го докосне с пеньоара си. После нежно прокара пръст по гръбнака му и се зарадва на неволната тръпка, която той не можа да удържи. Без да го докосва другаде, тя започна да опипва леко задника му и докато си играеше, предупреди:

— Не мърдай! И не се отлепвай нито на сантиметър от вратата. Само си мислиш, че знаеш какво искам. Смяташ, че можеш да ми го дадеш, но аз сама ще си го взема. Ще си го взема, разбра ли?!

Тя хвана с длани двете полукълба на задника му и започна да ги трие с кръгообразни движения едно в друго.

— Недей! — строго му заповяда тя, когато усети, че той се опитва да притисне гърба си към нея. — Да не си посмял! Стой мирен. Разкрачи се, но остани долепен до вратата.

Когато той изпълни желанието й, тя бавно бръкна в топлото място между краката му и го хвана за топките. Момчето не издържа и простена. Докато то трепереше от усилието да не помръдва, тя ги претегли с длан и удовлетворена от теглото им, впи пръсти в гъстите косми около набъбналия му къс пенис, притиснат към вратата.

— Хвани го! — изстена момчето.

Сузан се усмихна, но каза ядосано:

— Нали те предупредих, че трябва да мълчиш?! Ти нямаш никакви права. Щом е тъй, изобщо няма да го докосна. Изобщо. Не ми се подчини и ще бъдеш наказан.

Тя наплюнчи пръстите си и пак го хвана за топките. Започна да ги масажира лекичко, заслушана в ускореното му дишане, доволна от това, че му става все по-трудно да се сдържа.

— Толкова ли не можеш да се владееш? — попита го тя с презрение. — Обърни се с лице към мен. О, не, засрами се! Я се погледни! Същинско животно си! Не изпълни нито една от заповедите ми. Легни по гръб на леглото и се приготви да си понесеш наказанието. Вече те предупредих… Няма да си хабя думите.

Той отиде със скована походка до леглото, изпъна се на него и долепи ръце до тялото си. Дишането му продължаваше да е тежко. Сузан се наведе над него, разтвори пеньоара и разголи гърдите си. Момчето прехапа устни, като ги видя, но не се помръдна. Когато усети, че той й се подчинява, тя доразгърна пеньоара и заклати бедрата си предизвикателно, което го накара да се понадигне от леглото. Сузан изгледа с укор зачервеното му лице и каза тихо:

— Бях готова да се смиля над теб, но ти развали всичко. — Тя загърна пеньоара си и продължи: — Щях да… щях да те побъркам… Но всичко е свършено. Не можеш да си представиш от какво се лиши, защото си непослушен. А сега вдигни ръце над главата си, разкрачи се пак и не мърдай.

В погледа му се долови страх, когато той видя, че Сузан посяга към приготвените на нощното шкафче дълги копринени шалове.

— Не се бой — му каза тя. — Няма да ти причиня болка.

После върза китките и глезените му за красивите орнаменти от ковано желязо. Знаеше, че колкото и да са меки, шаловете са изключително здрави. С последния шал закри очите му, така че той да вижда замъглено. Сузан Арви направи две крачки назад и огледа своя пленник със задоволството на чревоугодник. Пенисът му потръпваше, а той не можеше дори да го докосне и да го облекчи. Момчето беше изцяло в нейна власт. Беше толкова възбудено, че друг на негово място надали би издържал. Но агенцията не изпращаше случайни хора. И Сузан знаеше, че може да прави с него каквото си иска, колкото дълго си иска.

Тя остави пеньоара си да падне на пода, после взе възглавниците, които бяха сложени между главата на момчето и таблата на кревата, и ги хвърли настрана. Седна на освободеното място съвсем близо до къдравата му коса. Наведе се леко и го загледа право в очите, докато той се опитваше да я види през шала. „О, наистина ме желае — помисли си тя. — Страхотно ме желае.“ Неговото обездвижване влизаше в замисъла й. Тя не можеше да е сигурна, че дори и най-тренираните хора, които й изпращаше агенцията, биха издържали измисленото от нея наказание. Коленичи и бавно се наведе напред, така че връхчетата на тъмните й зърна се полюшваха над зиналата му уста. Езикът му се опитваше да ги стигне. От време на време тя му позволяваше да налапа едното от зърната и да го посмуче, после пак се отдръпваше, без да обръща внимание на неговите отчаяни молби. Той бе разбрал, че не може да й угоди с мълчание и послушание, и хленчеше най-позорно. Сузан продължи да си играе с него, а зърната й се втвърдиха. Тя му позволяваше да налапва все повече гърдите й и се наслаждаваше на якото му смучене. После се наведе още по-напред, подпря се на лакти и разтвори крака над главата му.

Бавно, съвсем бавно, съзнавайки, че той е онемял от сладострастие и я гледа безпомощно, се отпусна върху устата му. Усети как месестият му език се протегна към нея. Този език беше влажен и отчаяно зажаднял и в края на краищата след дълги колебания тя му позволи да влезе между разтворените й бедра, да докосне меките й полуотворени срамни устни. Остави езика да мине през космите, да влезе в тези устни и да усети колко са хлъзгави. Брадичката на момчето се бе навирила. Сузан му позволи да се опита да я умилостиви с изтънчените си номера. Тя усети, че кръвта й кипва, и не откъсваше очи от неговия заприличал на тояга пенис, който той не беше в състояние да използува. Когато най-сетне успя да се отскубне от настойчивите му устни, тя пак седна зад главата му, за да не може той нито да я стига, нито да я вижда.

— О, не, недей, моля те! — умоляваше я момчето.

А тя се изсмя и му позволи да смуче само връхчетата на пръстите й. След малко отново наведе тяло над него, този път толкова ниско, че той успя да докопа с устни клитора й и започна да го обработва с език, а тя бавно въртеше задника си, като ту се притискаше по-силно до устните на момчето, ту се отдръпваше. От време на време се надигаше съвсем и с наслада слушаше как то я моли да й го вкара.

— Не! — каза тя непоколебимо. — Никога… Ти си ужасен. Не може да ти се вярва. Отвратителен си, наистина си отвратителен. Аз те предупредих… Дори ти дадох втора възможност… Но вече нищо не може да ти помогне… Заслужаваш да бъдеш наказан.

После Сузан се протегна толкова напред, че той усети: стига да поиска, тя лесно ще стигне с език пениса му. Но не се помръдваше, само му позволяваше да се наслаждава с уста на сочното великолепие между краката й. Съсредоточи цялото си внимание върху бързото набъбване на клитора й. Пенисът му беше толкова напращял от възбуда, че тя насмалко не съжали и него, и себе си, насмалко не го докосна с език, но в края на краищата не прояви слабост. След малко забеляза признаци, показващи, че скоро възбудата му ще прехвърли връхната си точка, защото макар да не можеше да докосне пениса си или поне да го стисне между бедрата си, той започна ритмично да свива и отпуска мускулите на корема и на задника си. Чак тогава тя се отпусна под напора на езика му, чак тогава си позволи да се гмурне във вълните на насладата, да се отдаде на дълго сдържания оргазъм, който бе още по-сладък, защото точно в този момент тя видя как запръска спермата, но не вътре в нея, в никой случай в нея, защото това е забранено и така щеше да бъде, докато тя командуваше, докато властта беше в нейни ръце.

На другия ден, когато се срещнаха с Натали Юстас и отидоха да обядват, Сузан Арви много внимателно изслуша разказа на приятелката си за най-добрите извън бродуейски постановки. Натали обожаваше тези обеди, защото по време на тях изпитваше чувство на превъзходство над Сузан, която, независимо от богатството си нямаше допир със света на театъра.

— Как прекарваш вечерите си тук, Сузан? — попита Натали, след като най-изчерпателно й бе говорила за себе си.

— Както винаги вечерям с бизнесмени, приятели на Кърт. Доста скучни хора. Завиждам ти, Натали, за това, че ти стига времето да ходиш навсякъде. Аз нямам тази възможност.

— Може би когато пристигнеш, за да обикаляш с Марк Хамптън антикварните магазини, ще ми отделиш една вечер. Но нека се видим без Кърт, както винаги. Какво ще кажеш?

— Дадено, Натали. Въпреки че ходенето по антикварни магазини ужасно ме изтощава.

— Не ми изглеждаш изтощена — каза Натали.

По гласа й се усещаше, че тя завижда на Сузан за нейния прекрасен вид.

— От живота в Калифорния е, скъпа. Винаги съм казвала, че там може и да живеем скучно, но има нещо безспорно полезно — вероятно някоя неизвестна съставка на смога.

„Тази вечер ще си сложа червената перука — помисли си Сузан. — Онази с дългия прав косъм. И ще си поръчам две момчета… Да, ще се обадя веднага след обеда и ще си резервирам две от най-младите момчета, с които разполага агенцията. Ще накарам едното от тях да гледа голо и вързано, за да не може да помръдне, докато науча другото да се подчинява. Ще му покрия очите с прозрачна коприна, за да вижда всичко, докато чака реда си, докато разбере, че заплахите ми не са празни думи. Ако си научи добре урока, може и да го докосна с език или дори с устни… но още не знам. Толкова много игри могат да се играят с две момчета, стига да спазваш само онези догми, които сама си налагаш.“