Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (18)

17

„Пепоне“ беше от онези автентично старовремски италиански ресторанти, които човек би очаквал да открие навсякъде, но не и в Калифорния. Мебелите бяха от тъмно дърво, кожената им тапицерия — доста охлузена. Нито един слънчев лъч не смущаваше интимния сумрак на заведението. По масите горяха свещи. Това беше един оазис на ъгъла на стара търговска улица и площад Барингтън, който се намираше на еднакво разстояние от къщата, наета от Спайдър, и Бел Еър. Докато отпиваше от чашата си, Били си спомни как преди няколко часа Спайдър й отвори вратата, извика радостно и я прегърна така, че насмалко не й счупи костите. Те още я наболяваха. Той я грабна, завъртя я във въздуха, целуна я и по двете бузи и едва тогава я пусна на земята. Още й се виеше свят.

— Чувствувам се много странно — констатира Били, докато гледаше как претоварените с работа келнери вземат поръчките на клиентите. — Хем съм тук, хем съм някъде другаде… Като замаяна съм, Спайдър.

— Сега в Ню Йорк е десет часът вечерта — пресметна Спайдър, — а в Париж трябва да е четири сутринта. Ти си в Щатите едва от пет дена. Още не си се съвзела от двата полета. В момента вечеряме, а по-скоро би трябвало да закусваш.

— Може би си прав, Спайдър. Никога не съм се замисляла за умората от дългите полети. Сигурно така се чувствуват в Космоса. Откакто пристигнах в Лос Анжелис, имам усещането, че съм астронавтка.

— Мисля, че е добре да си пийнеш, Били. Може би това ще ти помогне да се приземиш и ще накара тялото ти да разбере, че е време за вечеря. Тогава ще погледнем менюто, но да не бързаме. Аз още съм зашеметен от внезапното ти пристигане. Чаках да дойде чистачката, отворих вратата и видях теб в жизнерадостно коледно настроение. Щом се прибрах миналата седмица, звъннах на Джош Хилман да разбера къде си. После те потърсих в „Риц“, но там не знаеха къде си заминала. Предположих, че ще караш някъде Коледата. Представих си те как лежиш под разлюлените от вятъра палми в Маракеш, заобиколена от трима французи.

— Много далеч си бил от истината.

Били погледна Спайдър. Огкакто се бяха срещнали, тя час по час се взираше в лицето му, опитвайки се да разбере защо той изглежда толкова променен. Дори в здрача на „Пепоне“ Спайдър приличаше на някогашен викинг мореплавател. Изсветлялата му от слънцето коса беше по-руса от всякога. Но в нея се забелязваха сребърни кичури. Особено по слепоочията. По почернялото му лице се бяха появили нови бръчки. Той бе станал още по-строен, не мършав, а жилест. Изглеждаше много добре. Кипеше от здраве. Били имаше чувството, че той ухае на море, смола, въжета, мъгла и бриз.

Но Спайдър не се бе променил само външно. Той се беше отървал от един свой недостатък, който донякъде определяше отношението на Били към него. Тя го познаваше като типичен калифорнийски сваляч и затова не го възприемаше много насериозно. Съчетанието на русата коса с яркосините очи винаги я беше дразнило. То се харесваше на мацките и заслужаваше да бъде презряно от всяка интелигентна жена. Подсъзнателно тя винаги бе подозирала, че Спайдър е готов да зареже всяка работа и да отиде да кара сърф. Тази нейна представа до голяма степен бе определяла мнението й за него, въпреки че не бе чувала той да е ходил някога на сърфинг.

Това нейно предубеждение се изпари, защото тя забеляза, че Спайдър е възмъжал и е станал по-сериозен. Открай време си беше твърд, безкомпромисен и честен, но тези негови качества сега се бяха превърнали в непозната за нея сплав. Продължаваше да е езичник, не беше човек, способен да ходи всеки ден на работа от девет до пет, беше свободолюбив и не понасяше еднообразието, още от малък бе съумявал да се измъква от оковите на всекидневието, винаги бе правил каквото си иска, без да се интересува от мнението на хората, охотно признаваше, че е пропилял младежките си години, а според Били той все още караше детинството си.

Сега тя осъзна, че Спайдър вече не е онзи емоционален, весел, безрижен, мързелив и добродушен чаровник и сваляч, който командуваше оживения свят на „Скръпълс“; не е онзи деспотичен Пигмалион, който налагаше вкуса си на стотици влюбени в него клиентки. Години наред Спайдър безгрижно се бе радвал на живота. Той винаги се бе отнасял доверчиво към заобикалящия го свят, но сега усмивката му беше помъдряла и бе белязана от житейския му опит. Не беше тъжен, но вече не очакваше от бъдещето само радости. Когато си помисли това, Били насмалко не се разплака, макар че съзряването на Спайдър Елиът не би трябвало да я нажалява.

— Какво става е къщата ти? — попита Спайдър. — Добре ли я поддържат, или градината е буренясала?

— Къщата ми? Ако щеш вярвай, изобщо не ми е минавало през ум да се отбия там. А и нямам време. Смятам утре да се завърна в Ню Йорк.

— О, не, недей! Не съм те виждал почти две години и няма да те пусна да си идеш, преди да ми разкажеш за всичко, което ти се е случило. Да кореспондираш с теб е все едно да пуснеш писмото си в бутилка, която да хвърлиш в океана и да я гледаш как отплава към хоризонта.

— Цели две писма! На това ли викаш кореспонденция?

— Измъчих се, докато ги пишех. При това бяха дълги. Освен в Париж къде другаде си ходила?

— Никъде. През цялото време бях там, само миналата година по Коледа прескочих до Ню Йорк да се видим с Джиджи.

— И кой беше щастливецът?

Били запремигва, взе една солета и я захапа, за да спечели време. „По дяволите!“ — помисли си тя. Докато определяше какви промени са настъпили в Спайдър, бе забравила колко опасен усет притежава той към женските проблеми. Този мръсник четеше мислите на всяка жена. Били се притесни.

— Не разбирам за какво ми говориш — спокойно му отвърна тя.

— За мъжа, с когото си имала връзка в Париж. Предполагам, че е завършила нещастно, иначе не би го изоставила навръх Коледа, освен ако не е женен и не се налага да прекара Бъдни вечер със семейството си.

— Спайдър, винаги правиш прибързани изводи — невъзмутимо му отговори Били и му се закани с пръст. — Това е стар твой недостатък: Защо трябва да съществува някакъв мъж? Самият Париж е способен да ангажира вниманието на човек години наред. Вече ти обясних колко бях заета с ремонта на моята къща.

— Вярвам ти, Били, но според мен няма такава къща, която би могла да те задържи толкова дълго на едно място, дори в La Ville Lumiére. Май си забравила, че добре познавам госпожа Айкхорн. Мисля, че за теб е противоестествено да прекараш две години в Париж, без да се сближиш с някой мъж. Още повече че винаги си била страхотна мацка, а сега изглеждаш още по-… жизнена, свежа… Променила си се. Загубила си част от своята величественост и си станала… по-женствена, по-уязвима, по-нежна, дори… с риск да ми се разсърдиш ще ти го кажа… по-сладка. Вече не приличаш на началничка. Трябва да съществува някакъв мъж. Виждам го в очите ти. Но щом не искаш, не ми разказвай за него. Разкажи на Доли, на Джеси, на Джоузи, на Джиджи или на Саша… не й помня фамилното име. Разкажи за него на някоя жена. Не споделяй такива неща с мъж, дори ако той е един от най-добрите ти приятели. Никога не би те разбрал, нали?

— Щом казваш… — Били повдигна рамене. Тя все още съумяваше да прикрива притеснението си. — Преди малко каза, че съм била мацка, а в последното си писмо ме наричаш „надменна кучка“. Това ли е мнението ти за мен?

— Стар твой навик е да помниш кой какво е казал, но това не е лошо качество. Когато двамата с Валънтайн дойдохме да работим при теб, тя беше много уплашена от твоето богатство. Страхуваше се, че всеки момент можеш да ни отнемеш големия шанс, който ни бе предоставила. Спомням си как една вечер, още преди да успеем да те убедим, че нашата концепция е правилна, се наложи сто пъти да й повторя, че колкото и стотици милиони долари да имаш, ти си оставаш жена като всички останали. Да, ти наистина беше взискателна, неотстъпчива и дори непоносима. Но същевременно се ръководеше от нормалните женски потребности, тревоги и желания. Можах да накарам Валънтайн да разбере, че твоите пари не са те превърнали в Мария Антоанета, на която доста приличаше, доколкото си спомням. И така Валънтайн престана да се страхува от теб, затова двете станахте истински приятелки.

— Да, истински. — Били и Спайдър помълчаха известно време. След това Били продължи: — Не мога да разбера защо смяташ, че моето богатство не ме прави различна от останалите хора. Ти не изпитваш ли страхопочитание към могъществото, Спайдър? Не ти говоря за моето лично могъщество или за личните ми качества, а за могъществото на парите. За могъществото, което те ми дават.

— Разбира се, че изпитвам. Та кой на този свят не уважава парите?! Но когато си мисля за теб, имам предвид личността ти, а не това, че можеш да разполагаш с нещо, което случайно си наследила. Спомни си, че ти не си се родила богата, не си израснала в богатство, парите не са формирали твоя характер от самото начало. Ако беше така, работата щеше да е съвсем друга. Дори ако загубиш всичките си пари, пак ще си останеш същата. Аз много ясно разграничавам двете ти същности. Ти си Били Айкхорн. Госпожа Айкхорн може да си позволи да прави това или онова, защото разполага с достатъчно пари. Но тя не е Били. Разбираш ли какво ти казвам? И в това според мен няма нищо лошо, повярвай ми.

— Вярвам ти — каза Били след дълъг размисъл.

„Две същности! Колко точно го каза. Защо другите мъже не могат да разберат това? — помисли си Били. — Спайдър може да е всякакъв, но не и глупав. Сигурно разбира толкова добре жените, защото е израсъл сред много сестри.“

— Огладня ли вече? Да поръчвам ли вечерята?

— Не, първо искам още едно питие.

— Добре. Но ми обещай, че утре няма да си заминеш. Още един тричасов полет, и съвсем ще откачиш.

— Ти ме убеди — засмя се Били. — През последните няколко дена способността ми да отказвам бе подложена на много изпитания. Нямам сили да се препирам с теб. Съжалявам, че вчера нямаше възможност да чуеш как Джиджи и Саша — а трябва да си видял с очите си красавицата Саша, за да ме разбереш — ме убеждаваха да издаваме заедно каталог. Тези момичета не разбират от „не“.

— Какъв каталог?​

— Много е сложно за обясняване. А и този Зак Невски… За това пък изобщо не бива да ти казвам… — Били пак се разсмя, когато се сети за разговора си със Зак.

— Добре, не ми издавай тайните си. Скоро така или иначе ще ги науча. Но този каталог ме заинтригува. Джиджи далеч не е глупава, може да е измислила нещо интересно.

— Каталог, озаглавен „Скръпълс 2“. Идеята е ужасна — каза Били намръщена и завъртя глава с негодувание.

— Я повтори!

— Замисълът й е да започнем да издаваме каталог за дрехи на умерени цени и да го наречем „Скръпълс 2“, с което да привлечем хората. Саша предложи той да излиза всеки сезон, а не само преди Коледа като останалите. Естествено, им отговорих, че за това и дума не може да става.

— Естествено. Ти реагира по същия начин и когато ти препоръчахме да промениш „Скръпълс“, който отначало беше целият в отвратителна парижка сива коприна и позлата, а продавачките бяха толкова високомерни, че всяка клиентка още с влизането в магазина започваше да изпитва комплекс за непълноценност.

— Спайдър! Невъзможно е тази идея да ти се струва добра.

— Защо, Били?

— Но… Спайдър, ние бяхме най-добрите, „Скръпълс“ беше най-луксозният бутик… Моделите на Валънтайн… Елегантността… Спайдър, каталогът е нещо толкова… достъпно! Всеки може да си поръча по каталог — задъхано каза Били, ядосана от мнението на Спайдър.

— Но „Скръпълс“ вече не съществува, Били. „Скръпълс“ го няма. Отдавна. Самата ти го ликвидира — каза Спайдър със спокоен и леко тъжен глас. — Това беше чудесна илюстрация, показваща могъществото на парите. Направи го, за което аз съжалявам, защото имаше пълното право и власт да погребеш един процъфтяващ доходоносен бизнес. Всъщност ти няма да компрометираш името на „Скръпълс“, защото то е само един спомен.

— Но, Спайдър…

— По дяволите, Били, дори ако „Скръпълс“ още съществуваше, би могла да започнеш да издаваш такъв каталог, без да конкурираш себе си. Всъщност ще предлагаш по-евтин вариант на стила „Скръпълс“. Нашите клиентки не се обличаха само с тоалети от „Скръпълс“. Те носеха и по-евтини дрехи. Ти беше една от малкото жени, които можеха да си позволят да се обличат от главата до петите в „Скръпълс“, но дори и ти си купуваше дънки, каквито ние не предлагахме. Демонстрирахме най-новите модели на най-известните къщи, защото се борехме да създадем на „Скръпълс“ името на най-изискания магазин за облекла за специални случаи. Но тогава нашите бутици бяха разположени в най-богатите квартали. Един каталог ще предлага по-евтини стоки за друг вид клиентела… Аз не живея в миналото и затова смятам, че идеята заслужава да бъде обмислена.

— Продължавам да твърдя, че това е кощунство!

— Не си права. Идеята е добра. Никак не е лоша.

— Но, Спайдър…

— Били, много пъти съм те чувал да ми казваш „Но, Спайдър“, когато съм искал да променя мнението ти. Както се изразява майка ми, „На мен тия не ми минават.“

— Никога не съм успявала да те оборя — каза Били и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Тя беше прекалено уморена, за да продължи спора. — Хайде да си говорим за нещо друго.

— Хайде да си говорим за каталога.

— Няма да се заема с тази работа — твърдо му отговори тя.

— Добре. Щом не искаш, недей. Но може аз да проявя интерес. Бих искал да науча малко повече за този проект. Както бях ти писал, търся с какво да се захвана. Защо пък не с това? Имам куп пари за инвестиране, разбирам от търговия и ако си забравила, нека ти напомня, че преди да се запознаем с теб, си изкарвах хляба с това, че притежавах вкус за графично оформление. Но ако нещата потръгнат, ще ни трябва твоето разрешение да използуваме името на магазина. Без „Скръпълс“ идеята трудно би се осъществила.

— Браво! Чудесно! Ти, Джиджи, Саша и „Скръпълс“. Моят „Скръпълс“! Защо ли изобщо ти слушам глупостите?!

— Само недей припада! Не бъди толкова проклета, Били. Щом не искаш да участвуваш, добре, но ни дай шанс. Не убивай идеята само защото не ти харесва. За разлика от „Скръпълс“ тя не ти принадлежи. Може и нищо да не излезе от цялата тази работа, но да се правиш на пазителка на бижутата на английската кралица или на голяма красива птица, мътеща огромно яйце, е доста глупаво.

— Това е объркана метафора, объркано сравнение или объркана аналогия — сърдито каза Били след продължителен размисъл.

— Знаех си, че ще се вслушаш в гласа на разума. Въпреки всичко не си се променила много, Били — зарадва се Спайдър. — Само дето се налага по-дълго да ти обяснявам. Келнер, донесете на тази жена още едно питие.

 

 

— Джоузи ли е? Да, Джоузи, аз съм. Върнах се. Какво? Да, знам… Добре те чувам. Хайде, стига си плакала. Излишно е. Джоузи, не само аз те чувам, но имам чувството, че и всички съседи те чуват. Сега е по-добре… Не, не се обаждам от Ню Йорк. В Бел Еър съм. Утре ще ти обясня всичко. Сутринта ще се прибера вкъщи. Имаш ли молив подръка? О, Господи, Джоузи, едва сега забелязах, че е почти полунощ. Извинявай. Събудих ли те? Добре, няма да имам угризения. Нали знаеш, че когато си наумя нещо, действувам незабавно… Забелязала си това значи. Както и да е. Моля те, кажи на Бърго да дойде да ме вземе утре в десет, не, по-добре в девет… Всъщност ще ти се обадя, когато бъда готова. Утре, щом се събудиш, звънни на Джиджи, кажи й да напусне ужасната си служба и двете със Саша да пристигнат тук. Изпрати самолета да ги вземе. А, и да не забравят колекцията от каталози. Какво? Как така сме го продали? А, значи аз съм ти наредила. По дяволите! Е, тогава им резервирай места за някой полет. Джиджи е със счупен крак… Не, не се притеснявай, добре е. Но изпрати лимузина на летището. Трябва пак да купим самолет, ще ни е необходим. Може би дори два. Представи ми оферти. Записа ли си всичко? Добре. Още от утре започни да набираш персонал. Да, същия брой хора, както преди. Освен ако прецениш, че ще ни трябват повече. Оставям това на теб. Как са градините? Чудесно! Джоузи, трябва да наемем и офиси. Най-добре в небостъргача Сенчъри Сити. Колкото може по-близо до Джош Хилман. На първо време стаи за десет души. Един голям кабинет за мен, до него стая за теб и още един голям кабинет за Спайдър. За Спайдър Елиът, разбира се. Колко Спайдъровци познаваш? Без него никога не бих се заела с такова начинание. С какво начинание ли? И това ще ти обясня утре. Париж ли? Изобщо нямам намерение да се връщам в Париж. Не знам какво ще правя с къщата, лошото е, че не мога да я докарам тук. Изпрати факс до „Риц“, помоли ги да съберат багажа ми и да го изпратят със самолет. Пиши им, че най-сетне освобождавам уиндзорския апартамент и че им благодаря за всичко. Те бяха много мили. Какво друго ли?… За друго не се сещам в момента. Толкова съм уморена от самолетните полети и от смяната на часовите пояси, че не съм способна да разсъждавам. Лека нощ, Джоузи. Сигурно много съм те развълнувала и тази нощ няма да мигнеш. Извинявай… Но сигурно и аз надали ще заспя. Ще си отспим другата седмица. Или идния месец. Или догодина. Лека нощ, Джоузи.

 

 

„Да не си вътре.“ Вито Орсини много мразеше този израз, но докато кръстосваше нервно из луксозното бунгало на хотел „Бевърли Хилс“, си помисли, че не би имал нищо против той да важи за последния му филм. Когато един филм не е „вътре“, това значи, че никой не е спечелил от него, но и никой не е загубил. Две седмици след премиерата на последния филм на Вито посещаемостта замря. Загубите щяха да възлязат на милиони. Слава богу, парите не бяха негови… Това беше голяма утеха. Продуцентският му хонорар за година и половина напрегната работа по филма беше двеста хиляди долара. По време на снимките той живееше на широка нога, както и останалите от екипа, ала това, което му бе останало от двестате хиляди долара, не стигаше за невероятно скъпото, но задължително бунгало в този отвратителен, но задължителен хотел, в който Вито задължително трябваше да отседне в качеството си на временно останал без работа, макар, разбира се, да очакваше подписването на изгоден договор като продуцент, награждаван с „Оскар“ и, естествено, донесъл на Кърт Арви поредната много подходяща за екранизиране книга.

„Парите ми са на срочен влог в Швейцария.“ Звучеше добре, стига да не те притеснява, че се трупат наказателни лихви, когато кредитните ти карти нямат покритие. Би звучало дори още по-добре, ако някой хитрец от финансовия отдел на студията на Арви не бе накарал шефа си да обвърже приходите от „Огледала“ и от „Момче от добро потекло“. „Огледала“ продължаваха да носят пари, които биха стигнали на Вито до края на живота му и дори по-дълго, но той нямаше да види нито цент от тях.

Както и да е, Доминик и управата на хотела още доста време нямаше да му представят сметки. Двестате хиляди почти се бяха свършили, сякаш се изпариха. Не бяха вложени в Цюрих, той ги бе пръснал, за да поддържа задължителния висок стандарт, и за честите си пътувания. Човек като Вито трябваше или непрекъснато да създава впечатлението, че преуспява, или да се оттегли от шоубизнеса. Значителна част от парите бяха отишли за купуването на правата върху един английски бестселър. Вито едва успя да докопа книгата, като непрекъснато наблягаше на своя „Оскар“, и накрая беше готов да удуши литературния агент, упорит англичанин, който държеше да получи в аванс петдесет хиляди долара. Помогна му това, че авторът много харесваше „Огледала“ и имаше достатъчно изтънчен вкус, за да оцени „Момче от добро потекло“. Така или иначе, Виго получи правата върху „Честна игра“, една чудесна сатира на съвременното английско общество, която имаше успех сред критиците и същевременно се харчеше добре.

„Най-напред ще опитам при Кърт Арви — помисли си Вито, — колкото и други студии да проявяват интерес. Винаги трябва да отиваш първо при човека, който наскоро е загубил пари заради теб. Той ще е най-заинтересован да си покрие загубите. Всеки независим продуцент знае този принцип, колкото и странен да изглежда на хората извън бизнеса. Те по-скоро биха тръгнали да търсят нов балама, от когото да искат пари. Арви сигурно мечтае пак да изпадна в зависимост от него. Много повече са филмите, финансирани от желание за отмъщение, отколкото от любов. Независимо от провала на «Момче от добро потекло» Арви ще се зарадва на възможността да ми го върне тъпкано, а освен това и на перспективата да спечели.“

Вито се взря изпитателно и безпристрастно в отражението си в огледалото. Актьорите и режисьорите могат да си позволят да се обличат както си искат, но продуцентът, човекът в парите, винаги трябва да изглежда безупречно и да ходи със скъпи, идеално ушити костюми. „Ставам“ — прецени той и тръгна за ресторант „Поло“, където Фифи Хил го беше поканил на обед. Фифи не бе забравил, че дължи оскара си за най-добър режисьор на Вито. А в Холивуд благодарността, особено пък подплатена с покана за обед, се срещаше също толкова рядко, колкото проститутка, която бута без пари на стари приятели.

 

 

— Господи, Вито се е върнал! — каза Сузан Арви на Лин Стокман, случайна приятелка, с която бяха дошли да обядват.

Двете жени седяха в големия салон на „Поло“. В този слънчев декемврийски ден само туристите се разполагаха навън, под голямото дърво, от чиито клони висяха кошници с цветя. Беше толкова топло, че двете приятелки бяха съблекли саката си и се бяха наметнали с тях. Сузан беше облечена с изключително елегантен тъмнозелен костюм и семпла светлозелена копринена блуза. Косата й беше прибрана на кок, в сравнение, с който фризурите на останалите жени изглеждаха натруфели. Тя както винаги беше неотразимо красива, притежаваше едно бляскаво съвършенство, за каквото Лин Стокман, колкото и хубавичка да бе, можеше само да мечтае.

— Къде е? — попита Лин.

— Ей там. — Сузан посочи с глава една маса на няколко метра от тяхната. — Прави се, че не го забелязваш.

— Сузан, в този град не бива да спираш да поздравяваш някого само защото се е провалил два пъти — изненадано каза Лин. — Ние е Илай поне три пъти седмично вечеряме с хора, на които бихме затръшнали входната врата под носа, ако живеехме в нормален, цивилизован град. Тук не знаеш кой кога пак ще ти потрябва. Освен това открай време харесвам Вито.

Сузан равнодушно вдигна вежди. Лин беше съпруга на шеф на студия и една от малкото жени в Холивуд, които безнаказано си позволяваха да се държат с нея като с равна. Тя бе израснала в свят на потомствени богаташи, които не признаваха такива местни явления като съществуването на холивудска аристокрация. Когато се омъжи за Илай Стокман, Лин беше весела млада вдовица на мултимилионер, индустриалец от Източния бряг. Тя притежаваше вродена самоувереност и щом пристигна в Бевърли Хилс, реши, че стои не по-долу от тукашните дами, а може би и по-горе от тях. Холивудският хайлайф, в който не беше трудно да влезеш, стига да имаш подходящ съпруг, я прие, без да оспорва цената, която тя сама си бе определила.

— Харесваш го?! Защо, за бога? — попита Сузан.

— Възхищавам се от филмите му, като оставим настрана последните два. Вито не се бои да експериментира, макар и невинаги това да му носи успех. Той рискува. За колко от тукашните хора можеш да кажеш същото?

— Защо не пишеш за това в „Интървю“?

— Не бъди злобна, скъпа. „Момче от добро потекло“ не ви разори. Освен това Вито е много привлекателен. Били Айкхорн се е омъжила за него само заради сексапила му. Знаеш ли, че и тя се е върнала?

— Разбира се. Но изобщо не се показва. Обадих й се, ала ми каза, че известно време нямало да приема покани. Било й дошло до гуша от парижките партита. Искала да се съвземе от смяната на часовите пояси. Глупости! Две седмици ще се съвзема от полети.

— Повече от две седмици, Сузан. Мислиш ли, че те с Вито могат пак да се съберат?

— Моля ти се! Според теб една жена колко дълго може да бъде впечатлена от сексапила?

— Средно шест месеца. Но когато става дума за Вито, срокът може да се удължи до три-четири години. Той е толкова мургав и възбуждащ, в него има нещо… хъм… нещо…

— Панаирджийско ли? — прекъсна я хапливо Сузан Арви.

— Може това да е обяснението. Не съм се замисляла по въпроса — палаво каза Лин. — Ако не бях щастлива в брака…

— Господи, Лин, защо не седнеш на масата на Вито и не изпратиш при мен Фифи Хил? Не искам да ти преча.

— Защо не? Само че, за съжаление, имам час при Марио, моя фризьор. Обзалагам се, че ерекцията на Вито трае по-дълго… от лака на една прическа.

— Може и да загубиш този бас. Надявам се, че това е само твое предположение.

— Разбира се скъпа. Интересното е, че не сме чували Вито да е имал нещо общо е друга жена, освен Маги Макгрегър. Но те не криеха връзката си. Той е много дискретен. Мъжете, които имат най-големи успехи сред жените, не обичат да се хвалят. Като Уорън Бийти… Били нямаше да се омъжи за Вито, ако той не е страхотен в леглото. Толкова е як… Като… Виторио де Сика на млади години.

— Лин, сериозно ли говориш?

— О, Сузан, нямаш капка фантазия — продължи да я дразни Лин, — гледай по-весело на живота, скъпа. Само защото от три месеца на Кърт му сменят зъбите и ти се налага непрекъснато да го утешаваш, не означава, че трябва да се възмущаваш от безобидните ми разсъждения. — Тя се изсмя, когато видя ядосаната физиономия на Сузан. — Келнер, вече сме готови с поръчката.

Докато двете жени довършваха обеда си, Фифи и Вито минаха край масата им и се спряха да ги поздравят.

— Седнете тук — покани ги Лин. — Изпийте си кафето с нас.

— Не мога, Лин — каза Фифи. — Много бих искал, но имам среща в Бърбанк.

— Аз на драго сърце ще приема поканата ви — каза Вито.

В ресторант „Поло“ все още имаше доста хора и той не би могъл да отхвърли поканата на две съпруги на директори на студии. Седна до Сузан, въпреки че го бе поканила Лин. Както бе предположил, Сузан се поотмести. „Каква гадна кучка! — помисли си Вито. — Тази надменна кучка непрекъснато се гаври с мен. Мислеше си, че не заслужавам Били, и се радваше на провала на «Момче от добро потекло», макар да смята, че не съм разбрал. Някой ден и тя ще си получи заслуженото.“

— Какво ново около теб, Вито? — полюбопитствува Лин.

— Купил съм страхотна книга. Казва се „Честна игра“.

— А, много ми хареса. Агентите на Илай в Англия му я изпратиха още на коректури. Тук не е издавана.

— Ако бях чакал да я издадат в Щатите…

— Наистина ли смяташ, че от нея става филм?

— Сигурен съм.

— Дано излезеш прав, Вито. „Честна игра“ е страхотна книга. Много е стилна и смешна.

„Само че комедийните филми не се радват дълго на успех, да не говорим за английските комедии на нравите. Освен ако Вито не успее да ангажира Стрейзънд и Клинт Истууд, което би било странно разпределение дори за продуцент като него“ — помисли си Лин.

— Ако съпругите управляваха този град — каза Вито, — още сега щяхме да сключим договора.

— Де да беше така. По дяволите, трябва да тръгвам. Не искам да карам Марио да ме чака. Той е много стриктен. Другата седмица ще обядваме ли пак заедно, Сузан? Ще ти се обадя.

Тя подписа сметката и хукна, усмихвайки се злорадо. „На Сузан няма да й се отрази зле, ако проведе един куртоазен разговор с Вито Орсини.“

— Вито, чудесно изглеждаш — каза Сузан. — Как изкара в Европа?

— Ти пак ми говориш с официален тон. Сузан. Не се напъвай. Познаваме се повече от десет години, но никога не си разговаряла с мен откровено. Мен ли не харесваш, или с всички се държиш така? — Вито очевидно я будалкаше, но не се притесняваше, защото знаеше силата на своя чар. Сузан чак зяпна леко от учудване. — Винаги си се държала с мен протоколно, Сузан, дори когато спечелих три оскара за студията на Кърт. Според мен ако една жена се отнася по този начин с мъж, който явно се възхищава от нея, тя иска да покаже, че не му се урежда въпросът. Само не разбирам защо трябваше толкова пъти да ми показваш това. Аз никога не съм те свалял.

— Вито, не знам защо си си внушил, че се отнасям към теб по-различно, отколкото към другите хора. А освен това трябва да си тръгвам — категорично заяви тя.

— Почакай, Сузан. Знам, че мисълта ти винаги е заета с борбата за власт в Холивуд, но никога ли не си позволяваш мъничко свобода? Наблюдавахте, докато обядваше, приличаш на полумъртва. Виждах една прекрасна жена, която при нейния начин на живот не оползотворява и половината от енергията си. Чудя се на твоята самодисциплина. Как го правиш? Тенисът ли ти помага, Сузан? Или колекционирането на картини? Или партитата? Ти, разбира се, знаеш, че винаги си била една от най-желаните жени в този град. Не най-младата, не най-красивата все пак живеем в Холивуд, — но една от най-желаните. Просто излъчваш сексапил.

— Млъкни, Вито. Престани! — каза тя, но не стана от масата. Беше като хипнотизирана от откровеността му.

— Винаги си се страхувала от мен, Сузан. Затова си си втълпила, че не ме харесваш. Не се притеснявай. Другите не те разбират толкова добре като мен. А аз не споделям с никого изводите си. Обичам тайните, Сузан. Обичам аз да определям правилата на играта. Също като теб. Обичам да се ръководя от инстинктите си, Сузан, затова не плувам по течението. Сигурен съм, че и ти по някакъв начин им се подчиняваш. Ти си олицетворение на дама. Сдържана, студена, проявяваща точно толкова сърдечност, колкото заслужава човекът, с когото си имаш работа. Ала никога няма да повярвам, че това е истинската Сузан Арви.

— Разсъжденията ти са много интересни, Вито, но имам час при шивачката си.

— Пробата може да почака — спокойно й отговори Вито — знаеше, че малко жени устояват, когато започнеш да обсъждаш личните им качества. А Сузан Арви, която полагаше такива грижи за себе си, съвсем не беше от тях. — Не можеш да изглеждаш толкова млада само от суетност — целенасочено продължи той, уверен в успеха си. — Не може кожата ти да е толкова прекрасна, лицето ти — съвършено, а тялото ти — момичешко. От една страна, имаме Сузан Арви, типичната съпруга, която никога не изневерява на мъжа си, а от друга, — Сузан Арви, изключителната жена, която сигурно си има своите тайни, защото е прекалено интелигентна и силна, за да бъде това, на което прилича. Докато обядвахме с Фифи, аз си те представях в истинския ти вид. Все едно че гледах филм… — Вито млъкна и по това, че тя не го прекъсна, разбра, че е успял да я възбуди.

„Това е най-добрият начин да си отмъстя. Сигурен съм, че тя никога няма да се издаде пред Кърт“ — помисли си той.

— Представях си те на друго място, Сузан, не тук, където всички те познават и затова не можеш да дадеш воля на вулканичната си страст, каквато знам, че притежаваш. Не знам защо, но си представих малко крайпътно барче в Сън Вали. Там никога не ходят наши познати. Ти влезе, изглеждаше недостъпна, сериозна, но възбуждаща както сега. Всички мъже в барчето вдишаха погледи към теб, всички бяха готови да те чукат както ти пожелаеш. . . Питам се… дали някога са те чукали както ти искаш. Кажи, Сузан. После си избра оня, който най ти харесваше, заведе го в задното помещение и там му позволи да ти достави удоволствие. Това не ти стигна и повика следващия. Беше разкрепостена, Сузан, и се държеше като мъж… Чудна работа, толкова прекрасно женствена си, а у теб има нещо мъжко, някакъв мъжки нагон… Това е едно възбуждащо противоречие. — Вито хвана дланта й, свали я под покривката и я притисна между краката си. Той бе започнал да се надървя още откакто й каза, че е много желана, и прочете в погледа й задоволство. Тя го беше слушала доста дълго, за да се отдръпне сега. — Удоволствие, Сузан… знаеш ли колко отдавна мечтая да ти доставя удоволствие?

„Мръсник такъв! — помисли си Сузан Арви и прехапа устни. — Толкова отдавна не съм ходила в Ню Йорк. Страхотно ми се иска. Никога не ми се е искало толкова. И този мръсник е надушил това.“

Вито пусна дланта й и понеже тя не я отдръпна веднага, отново я хвана и я притисна здраво между краката си. Видя как Сузан прехапа долната си устна.

— Аз съм в третото бунгало отдясно. Тръгвам си и ще те чакам там. Ако не дойдеш, няма да ти се сърдя и да ти натяквам за това. Искам те, винаги съм искал истинската, потайната Сузан. Ела при мен.

 

 

Докато вървеше към бунгалото, Сузан Арви си мислеше само за едно: „Дори и да му бутна, ще го накарам да ми се моли цял следобед.“ В Кан, след като Вито се запозна с Били, Сузан всяка нощ в хотела, докато слушаше как Кърт хърка на съседното легло, се измъчваше, като си представяше какво ли правят ония двамата. Сега Вито трябваше да й плати за онези нощи на безсилен гняв.

Докато стоеше като матадор, който чака да пуснат бика на арената, Вито реши така да я възбуди, че да я накара да му се моли въпреки цялата си надменност. Друго не би го задоволило.

Когато Сузан почука, той й отвори вратата. Без да се усмихнат един на друг, още щом влязоха в хола на бунгалото, където цареше златист полумрак, понеже завесите бяха спуснати, те сякаш забравиха за дългогодишните си обтегнати отношения. Вито заключи вратата. Сузан разпусна дългата си руса коса и я остави да се разпилее по раменете й. Той я прегърна и без да каже нито дума, целуна съвършените й устни. Тя усети учестеното тупкане на сърцето му. „Интересно — помисли си Сузан, докато Вито продължаваше да я целува, — от колко време не ме е целувал друг мъж, освен съпруга ми?“ В Ню Йорк тя не позволяваше да я целуват. Беше забравила колко различни са устата на мъжете. Дебелите устни на Вито се оказаха неочаквано твърди. Те биха могли да бъдат и жестоки. Но езикът му беше нежен, той бавно обхождаше вътрешната страна на нейните устни, без да се опитвала влезе по-навътре, както бе очаквала тя.

Вито дълго я целува, докато не усети как недоверчивата й уста постепенно се отпусна под въздействието на умелите движения на езика му. Чак когато нейният език се допря леко до неговия, той започна да става по-настъпателен. Нежно атакувайки полуотворената й уста, Вито малко по малко постигна близост, каквото тя не бе очаквала.

Сузан се възбуждаше все повече. Вито покри с целувки лицето й. Първо свали обеците й, после засмука месестите части на ушите й, сякаш те бяха зърна на гърди, изучавайки ги с езика, устните и зъбите си. Когато се върна на устата й, тя беше още по-жадна, отколкото преди. Ала той не се възползува от това. Целуваше я страстно, но недостатъчно продължително. Скоро премина към клепките й. Започна да гали и тях, и веждите, и миглите й със сладострастен език. Когато отново го вкара в устата й, тя го задържа вътре. Вито усети колко нетърпеливо и нейният език влиза в устата му. Сузан вдигна ръце и нежно прокара пръсти по врата му. Вито дръпна глава, отскубна се от пръстите й и я зацелува влудяващо по шията от ключицата до брадичката.

Най-сетне вдигна Сузан като перце, седна на канапето и я сложи на скута си. Тя затвори очи и се отпусна в ръцете му. Едва се сдържаше да не започне да го умолява, защото си беше наумила, че той трябва да проси. Но това трудно й се отдаваше, защото усещаше как тежкият му дълъг пенис се притиска в бедрото й. Докато я целуваше по врата, Вито започна да разкопчава блузката й. Той разголи гърдите й, тези сочни гърди, чиито едри зърна, както бе забелязал, започнаха да се втвърдяват още в ресторанта. Не съблече блузката й, защото светлозелената коприна подчертаваше белотата на тялото й. Намести Сузан върху бедрата си така, че да може изцяло да се посвети на твърдата й, зряла и привлекателна плът. „Няма да докосвам зърната й, докато тя не започне да си трие краката един в друг“ — помисли си Вито. После хвана тежките й гърди и започна да ги стиска леко, докато Сузан не се съсредоточи изцяло върху топлия допир на пръстите му, които й доставяха такова удоволствие, каквото не бе получавала през живота си. Тя изви гръбнака си като дъга и без да усети, започна да движи бедрата си.

Когато усети колко се е напрегнала тя, Вито пусна гърдите й и вдигна пръсти към устата си. Тя чу как той ги наплюнчи, а после усети със зърната на гърдите си тяхното влажно нежно докосване. Това беше непоносимо. Тя безумно искаше да налапа зърната й. Но Вито продължи да ги гали с влажните връхчета на пръстите си, които се стягаха като мъчително сладки обръчи, докато те не щръкнаха съвсем и не станаха тъмнорозови от притока на кръв. Най-сетне Вито наведе глава и пое едното от зърната й с горещата си уста. Стана му приятно, когато чу как Сузан въздъхна, докато той го смучеше все по-силно. Тя изтика с длани гърдите си напред, сякаш искаше той да налапа и двете й зърна едновременно. Но гърдите й бяха прекалено големи и Вито се прехвърляше от едното на другото, преди то да се възбуди до краен предел, така че Сузан оставаше неудовлетворена и тръпнеше в приятно очакване. „Май не е очаквала точно това — помисли си Вито, докато усещаше как набъбват гърдите й от изтънчените мъчения, на които я подлагаше. — Но и аз другояче си представях работата. Бях решил още след първата целувка да я просна на пода и да я оправя на бърза ръка, преди да е успяла да се наслади.“

Вито стана от канапето и сложи една възглавница под главата на Сузан. После коленичи на килима и без да се съблича, смъкна полата и бельото й. Сузан остана по разкопчана блузка. С полуотворени очи тя видя какво впечатление му направи нейното тяло. Знаеше колко зряло, силно и жадуващо за плячкосване е то. Докато сваляше сакото, вратовръзката и ризата си, Вито я оглеждаше изучаващо. Когато той започна да си разкопчава колана, Сузан затаи дъх. А щом промени решението си и отново го закопча, тя се ужаси.

Все още коленичил, Вито завря глава между краката й и тя усети допира на устните му като нежен повей по меките косми на русия й триъгълник. Той почти не се докосваше до кожата й, а само я възбуждаше с дъха си. Тя усети невероятно желание. Знаеше, че долните й устни са се уголемили и са станали по-розови, но не се помръдваше в очакване на езика му. Когато най-сетне усети неговото връхче да се плъзва нежно по тях, очите й се затвориха. Езикът му продължаваше да оставя влажни следи по краищата им, без да обръща внимание на вътрешните устни, кои го се свиваха в очакване като венчелистчета. Сузан не позволи на краката си да помръднат, въпреки че й се докрещя, когато върхът на езика му внимателно се спусна в процепа между външните и вътрешните й срамни устни, разделяйки ги с топлата си влага, като се стараеше да не докосне клитора, тази къса, тъмнорозова тъпа стреличка от жива плът, която се втвърдяваше и ставаше по-голяма. „Ще го поеме, ще го поеме с устните си“ — помисли си Сузан, докато чакаше безрезултатно да получи най-голямата наслада и цялата се бе превърнала в изгаряща жажда.

Тъкмо когато щеше да хване главата му и да я притисне до клитора си, Вито я вдигна и я просна по очи върху канапето. Започнала целува гръбнака й от врата към кръста. Тя отново се бе овладяла и затова лежеше гордо и неподвижно. Не помръдна и не промълви нито дума дори когато устните му стигнаха до красивите полукълба на дупето й. Той ги притисна едно към друго. На Сузан много й се доиска да се търка в тапицерията на канапето, но устоя на изкушението. Чу, че дишането на Вито зачестява, но чакаше неподвижно, защото знаеше колко заоблена и красива е изотзад. Не се помръдна и когато неговите пръсти разтвориха полукълбата и езикът му влезе дълбоко между тях. Дори не се надигна, за да го улесни. Усети, че канапето под нея се навлажнява от соковете й. Тя кротуваше и когато Вито натисна със средния си пръст нейните подути срамни устни. Сузан извърна глава, за да не вижда Вито изписаното по лицето й желание, за да не вижда тържествуващото й изражение, когато той най-сетне промуши ръка под корема й, надигна я и завря глава между краката й. Тя не можеше да отрече, че изгаря от възбуда както никога досега, но след като Вито засмука силно клитора й, галейки го с езика си, все едно не издаде нито звук на задоволство, нито стон. Не му пречеше, но и не отвръщаше на ласките му, докато най-сетне той, полудял от вкуса и миризмата й, я преобърна по гръб и трескаво събу панталона и слипа си. Застана на колене върху канапето, хвана с едната си ръка своя набъбнал пенис, а с другата грубо разтвори бедрата й. Погледите им се срещнаха.

— Поискай си! — каза Вито.

— Никога!

— Поискай си!

Тя напрегна яките мускули на краката си и долепи коленете си едно до друго. Само с една ръка той не можеше да ги раздалечи.

— Ти си поискай! — прошепна Сузан.

После хвана втвърдения си клитор и започнала го разтрива с опитни движения. Изглеждаше погълната от удоволствието, което сама си доставяше. С ускоряването на ритъма тя сякаш ставаше все по-ненаситна. Вито безпомощно наблюдаваше как тя наближава оргазма без негова помощ.

— Престани!

— Поискай си го като възпитано момче — задъхано каза Сюзан, без да престава.

— Печелиш, кучко! — изпъшка той.

Тя отмести дланта си, разтвори крака и се надигна така, че той веднага да проникне в нея. Двамата бяха толкова разгорещени от дългия дуел, че се вкопчиха един в друг грубо и брутално, сякаш това щеше да им помогне да използуват партньора си докрай. Изпразниха се едновременно и се загърчиха в свирепи спазми, които дойдоха твърде бързо, но траяха дълго, докато и двамата отмаляха.

После доста минути лежаха един до друг безмълвни и полузаспали.

— Спечели състезанието, Сузан Арви — най-сетне промърмори Вито.

— И ти игра добре, Вито.

— Ще се видим ли утре?

— Не, през целия ден съм заета, но ела довечера у нас, давам парти.

Той погледна поруменялото и лице и разчорлената й потна коса. Сузан имаше вид на напълно задоволена жена. Вито сложи длан върху лепкавите косми между краката й и я притисна силно със собственическо чувство.

— Добре, ще дойда, но ти няма да си същата, Сузан. Ще срещна съвсем друг човек.

— Ще ти останат спомените — подразни го тя.

— Те не ми стигат. Много добре го знаеш. Знаеш, че това е само началото.

Тя кимна утвърдително, очите й блеснаха при мисълта за следващите им срещи.

— Онова крайпътно барче в Сън Вали наистина съществува. Следващия път ще те заведа там. Ще седнем на някоя маса в ъгъла и само с пръсти ще те накарам да се изпразниш. Без да се интересуваме кой ни гледа. Знаеш, че ще го направя, нали?

Сузан пак му кимна. Тя беше усвоила два пъти повече номера от него. Вито не подозираше как тя ще го превърне в свой роб.

Докато я гледаше как се облича, Вито се запита кое го възбужда повече: тя или единайсетте милиона долара, които се канеше да поиска от Кърт Арви за следващия си филм. Той никога досега не бе имал делови отношения е мъж, чиято жена е започнала изцяло да завладява мислите му. „Сузан е едно възбуждащо лошо момиче. Тя е палава и проклета по много очарователен начин. Телесното наказание, което смятам да й наложа, ще е най-вълнуващото преживяване в живота и на двама ни. Докато трае връзката ни, няма да остане нещо, което не сме си направили един на друг“ — помисли си Вито.

Сузан нави косата си на кок. Все си мислеше какъв съвет да даде на Кърт, защото той я беше попитал как да се държи с Вито на насрочената за утре среща. „Кърт в никой случай не бива да казва «да», колкото и да му харесва интересният, но неосъществим проект на Вито. Обаче не бива и да му откаже веднага. Това би било проява на милосърдие. «Може би», много дълго трябва да го залъгва с тези думи. Само едно мъчително и илюзорно, но в същото време убедително и осъществимо «може би» ще държи Вито на мястото, което съм му определила, докато не реша да сложа край на тази история по един или друг начин. Днес победих, но състезанието едва започва. През прекрасните месеци на този двубой няма да има само едно нещо: честна игра.“