Джудит Кранц
Любов и омраза в Бевърли Хилс 2 (5)

4

Когато се прибра от болницата, Били си легна. Спа дълбоко. Събуждаше се до полудрямка и пак заспиваше. Няколко пъти позвъни, за да й донесат портокалов сок и препечена филийка, намазана с конфитюр, от време на време четеше по половин час. Прекара два дена и една нощ в унес, в принудително спокойствие, в едно убежище, където нищо не смущаваше съзнанието й, освен гладкия допир на чаршафите, няколкото страници от любима книга и усещането, че тялото й бързо се възстановява.

Късно след полунощ на втория ден тя отвори очи. Чувствуваше се толкова силна и бодра, че не можеше да остане в леглото нито минута повече. Погледна през прозореца и видя, че има пълнолуние. Нощта беше безоблачна, градинските алеи бяха меко осветени от приглушените лампи, които всяка вечер се включваха автоматично. Били бързо се облече с топъл пуловер, панталон, шлифер и гумени ботуши. Взе един ключ и излезе. Искаше да се поразходи, да се измори, за да може да заспи отново.

Излезе бавно на терасата, защото не беше сигурна държат ли я краката й, но усети, че раздвижването й е добре дошло. Закрачи бързо, наслаждавайки се на звука от стъпките си по алеите, навлажнени от обилната роса, която всяка нощ идваше откъм океана. Тръгна по дългото околовръстно пътче, което обикаляше цялото имение. Мина край цветните градини, зеленчуковите градини, оранжериите, тенискортовете и басейна, от време на време кимваше на хората от охраната. После пое към тайната градина, от която само тя и Гейвин, главният градинар, имаха ключове.

След десетина минути Били отключи дървената врата на оградената с високи стени градина, скрита зад редица тъмни кипариси. Това беше градина, в която се засаждаха само бели цветя. Тя беше бяла през цялата година. Тази нощ бяха разцъфнали първите пролетни рози. Те се преплитаха с пълзящите камбанки и прекрасните жасминови храсти. Тази квадратна градина Ръсел Пейдж направи по изричното желание на Били. За пръв път тя бе видяла бяла градина един пролетен ден в Сисингхърст Касъл, в Кент, където гостуваха с Елис Айкхорн. По това време в Англия цъфтяха само едри бели градински теменуги с виолетови тичинки. Но те бяха по-красиви дори от гледката на летния цъфтеж.

Били затвори портичката зад себе си и тръгна между лехите с иглики, нарциси, ириси, лалета, лилии, циклами и лютичета. Покълналите пролетни цветя бяха окъпани от лунната светлина, която стигаше до сърцата им. Били се поумори и седна на старата дървена пейка под пълзящата глициния. Това беше любимото й място. Тук тя идваше, когато искаше да е сама, далеч от къщата, от телефоните и шума.

Осъзна, че не е идвала в това кътче от много седмици. Предния път, когато тя дойде тук, розите още не бяха подкастрени. Сега те цъфтяха след тримесечната калифорнийска зима.

Розите казаха на Били нещо, което тя отдавна знаеше: време е да се спре и да се позамисли, въпреки че това й беше неприсъщо. Време беше да направи преоценка на живота си, вместо да препуска през него. Време беше да се отърси от уюта, на спокойния си възстановителен сън.

„Започни от самото начало — каза си тя, — започни от партито, което организира Сузан Арви в Отел дю Кан преди една година; започни от срещата си с Вито същата вечер, от влюбването си в него; започни от трескавите часове на ухажване, след които заяви, че искаш да се омъжиш за него; започни от обеда, по време на който Вито се съгласи да се ожени за теб; започни от полета ви до Америка, от единайсетте часа, през които никой не ни обезпокояваше. Оттогава не ни се е случвало да прекарваме толкова време заедно, нито в леглото, нито извън него.“

Вито се залови да търси артисти за „Огледала“ още в деня на завръщането си от Кан. След шест седмици непрекъсната работа сценарият бе почти готов, ролите бяха разпределени, а Вито я остави сама и замина на снимки в Северна Калифорния. После тя пристигна при него, но там цареше ужасно досадният хаос, съпровождащ снимките на всеки филм, и Били се почувствува толкова пренебрегната от Вито, че избяга при Джесика, обзета от самосъжаление и ярост, точно както преди няколко дена.

„А между тези две пътувания, когато ходи да изплачеш мъката си на Джесика — помисли си злъчно Били, — какво направи с живота си? Сприятели се с Доли Мун, гледаше отстрани как Спайдър и Валънтайн управляват «Скръпълс», без да имат нужда от теб, и помагаше при монтажа на «Огледала». Всъщност работата ми като монтажистка, при която използувах уменията си на някогашна секретарка, беше единственото полезно нещо, което съм свършила през годината. С изключение на това, че накарах Вито да намери рекламен агент на Доли и по този начин въведох Лестър Уейнсток в живота й. Освен с тези две добри дела нямам с какво да се гордея, ако не се брои това, че спасих Джиджи, но всъщност Джиджи спаси мен.“

С месеци Били чакаше понякога търпеливо, понякога нетърпеливо Вито да се спре за няколко минути, за да се видят. Тя беше добра съпруга, подкрепяше мъжа си, радваше се на успехите му… значи е била глупачка. Била му е нужна колкото трети крак, трета ръка или трети ташак.

Били си помисли, че Вито не й е съпруг, а квартирант. Той всъщност държеше стая в един прекрасен хотел и от време на време поебваше стопанката бързо и качествено. Това тя не можеше да му отрече. Беше чудесен любовник, когато намереше свободно време и телефоните бяха изключени. Защо тя нито веднъж не възрази, когато той ги включваше, щом свършеха? Много пъти го бе молила да се разходят до градината, но Вито не можа да отдели необходимия половин час. Защо не бе настояла да го заведе?

Защо всъщност трябва да се пита, да анализира къде е сгрешила тя и къде — той, защо просто не си признае, че това, което изпитва към Вито, е не любов, а увлечение? Ако още го обичаше, нямаше да седи тук и да си припомня миналото, а сърцето й нямаше да бие спокойно. Ако още го обичаше, не би си мислила за него със студено безразличие. Увлечението отмина, отмина и остави сърцето й пусто, а душата й — наранена. Това беше „изключително глупава и неразумна страст“, както я бе нарекла Джесика, а тя много си падаше по дефинициите. Да, наистина, добре казано, равнодушно си помисли Били. Всеки се накисва поне веднъж в живота си и минава през подобно увлечение. Искаше й се само това да е станало по-рано, когато е била на четиринайсет години, а не на трийсет и пет.

Дожаля й само за Джиджи. Изведнъж я обзе дива ярост и тя усети, че повече не може да седи спокойно. Закрачи бързо между цветните лехи, разкъсваше с разтреперани пръсти розовите пъпки и хвърляше листенцата в езерцето в средата на градината. Джиджи. Отношението на Вито към Джиджи беше непростимо, напълно и завинаги непростимо. Дори сега той не й обръщаше внимание и само от време на време се насилваше да й се обади по телефона. Тук нямаше никакво „но“, никакви смекчаващи вината обстоятелства. Ако майката на Джиджи не е била толкова свястна, един Бог знае какво е щяло да стане с детето. Да, Вито беше претоварен с работа, беше много зает с кариерата си, но това не го извиняваше. Единственото обяснение, не оправдание, а именно обяснение, беше, че той, направо казано, е лош човек. Лош човек, от когото е излязъл лош баща. Всеки добър, нормален мъж може да не притежава заложби за добър баща, но не би си позволил да е лош баща.

Били бързо затвори вратата на градината и я заключи. Върна се по най-прекия път, без да забелязва лунната светлина, която се промушваше през листата на старите дървета, без да обръща внимание на езерцата, полянките и храстите около нея. Тя почти бягаше, развълнувана от решението, което бе взела. „В колко ли часа най-рано ще е удобно да се обадя на Джош Хилман?“ — запита се. Наближаваше четири сутринта, а адвокатът й беше ранобуден. Въпреки това трябваше да изчака поне два часа, преди да му се обади и да го натовари да направи необходимото за развода й, и което беше по-важно — за да стане тя настойник на Джиджи. По калифорнийските закони бракоразводните дела траеха само шест месеца, през октомври тя отново щеше да стане Били Айкхорн, и слава Богу. Шестмесечното чакане щеше да подложи на изпитание търпението й, но тя беше убедена в правотата на решението си. Вито изобщо нямаше да се съпротивлява. Не би посмял.

 

 

През цялата следваща година бе изцяло погълната от строежа на двата нови магазина „Скръпълс“ в Ню Йорк и Чикаго. Вярна на обещанието, което бе дала пред себе си, тя направи Спайдър и Валънтайн свои съдружници, които участвуваха във фирмата не с капитали, а само с таланта си. По този начин им показваше колко много ги цени и им се отблагодаряваше за техния неоценим принос за преуспяването на „Скръпълс“ в Бевърли Хилс. Така щеше да е сигурна, че никога няма да ги загуби, че никога няма да й ги отнемат завистливите пресметливи конкуренти. Джош Хилман я увещаваше, че не е необходимо да бъде толкова щедра, но тя настоя, а никой не знаеше по-добре от него колко безполезно е да се спори с нея.

През цялата година тримата съсобственици на „Скръпълс“ непрекъснато пътуваха. Спайдър работеше денонощно с архитектите и дизайнерите, които Били бе наела, непрекъснато ги подканваше да довършат час по-скоро новите магазини. С нейния реактивен самолет той непрестанно сновеше между Ню Йорк и Чикаго, за да е сигурен, че обликът на „Скръпълс“ ще бъде спазен и в най-дребните подробности. Новите магазини трябваше да са рай за купувача, да го отрупват със смайващи идеи и да го зашеметяват с богатството на избора. Валънтайн си нае неколцина помощници, които разпращаше по европейските ревюта, въпреки че окончателното решение винаги се вземаше от нея, все едно дали в Париж, Милано или Лондон. Този важен избор тя не можеше да предостави на друг, защото напоследък клиентките на „Скръпълс“ купуваха европейска мода повече от всякога. Както тя, така и Спайдър често отскачаха до магазина в Бевърли Хилс, тя — за да създава нови модели, а той — за да одобри покупките на най-важните им клиенти, които много държаха на съветите му.

Били обиколи Европа, Хаваите, Хонконг, където срещу много пари закупи прекрасни парцели. На тях щяха да се издигнат бъдещите „Скръпълс“. Тя беше толкова заета, че когато се завръщаше в Калифорния, гледаше да прекара повечето вечери с Джиджи, въпреки че от време на време си налагаше да приеме някоя покана за парти. Дори в Лос Анжелос да имаше някой свободен привлекателен мъж, това не я интересуваше. Емоционално Били се чувствуваше така, като че ли най-сетне е влязла в уютна прохладна стая и е затворила вратата зад себе си с облекчение. Ако това беше процес на зарастване на душевната й рана. Тя не го усещаше така. Струваше й се, че нейният брак с Вито е бил твърде повърхностен, за да се нуждае тя от основен ремонт. След раздялата се чувствуваше по-скоро опустошена, отколкото огорчена. Откритата връзка на Вито с Маги Макгрегър не я интересуваше, което доказваше, че се е излекувала от него. Сърцето й сякаш бе изсъхнало, тя усещаше, че разсъждава цинично, когато се замисляше дали би могла да е щастлива, после махваше с ръка и се посвещаваше всецяло на своята разрастваща се империя.

Спайдър и Валънтайн нямаха време да си потърсят нова къща, затова той продаде ергенското си апартаментче и се пренесе в мансардното жилище на Валънтайн в Западен Холивуд. Горе-долу веднъж на два месеца Валънтайн се сещаше, че те не водят типично буржоазен младоженски живот, оплакваше се, че подправките й съхнат и че не е сготвила на мъжа си едно прилично ядене, откакто са напуснали Ню Йорк. Но Спайдър бе очарован от мансардния апартамент, в който Валънтайн като по чудо бе пресъздала атмосферата на манхатънското си жилище, където я бе срещнал за пръв път. Там двамата си споделяха преживените любовни разочарования години наред. Години, през които бяха близки приятели, но не и любовници.

Онова малко апартаментче с мебели с избеляла розово-бяла тапицерия, осветено от лампи с червени абажури, в което често се чуваха дълбоко носталгичните песни на Едит Пиаф, винаги му напомняше за Париж. Сега той разполагаше с едно кътче от Париж в Лос Анжелос, с един измислен Париж, в който най-автентично френският елемент беше самата Валънтайн, тази вълшебница, чиито зелени очи бяха толкова весели и живи. Изражението на бялото й лице под буйната къдрава коса, приличаща на дантела, потопена в доматен сос, се променяше много често. Спайдър уверяваше жена си, че спокойно може да кара само на ресторантска храна и че не се е оженил за нея заради готварските й способности или поне не само заради тях, а най-вече — че не се е оженил, за да живее като буржоа. „Всъщност към какво се стремиш — питаше я той, — след като двамата с теб не сме това, което аз разбирам под думата «буржоа»?“ „Към спокоен живот — отговаряше му тя. — Към удобства и затвърдени навици, към чувство за улегналост, а не към този почти бохемски живот с непрекъснати пътувания и най-вече с ресторантска храна.“

 

 

Първата прожекция на „Момче от добро потекло“ се състоя една вечер в края на април 1979 година. Сузан Арви бе осигурила копие от филма за предпремиерното показване на галавечерта на женското дружество към болницата „Св. Джон“. Билетите струваха петстотин долара всеки. Това ежегодно мероприятие за набиране на благотворителни средства по традиция се състоеше от официална вечеря и от предпремиерна прожекция на очакван филм. Билетите се разпродадоха много бързо, защото всеки, който бе чел книгата, а това бяха хората, интересуващи се от съвременна проза, изгаряше от нетърпение да види филма, още повече че нито един журналист не бе допускан до снимачната площадка.

След прожекцията, когато се прибра вкъщи, Сузан Арви седна да си свали грима и осъзна, че още си тананика мелодия от филма. Тя разпусна дългата си естествено руса коса, която бе свила на елегантен кок — нейния отличителен белег в този град, пълен с боядисани и накъдрени коси. После се огледа внимателно в огледалото, взорът й беше придирчив, защото тя не можеше да си позволи гримът й, когато се прибере вкъщи, да бъде в по-лошо състояние, отколкото на излизане. Както винаги не остана разочарова, но беше длъжна да провери безупречната си красота, красота, толкова изпипана, че до нея много естествени красавици изглеждаха недодялани. Чертите й бяха дребни и изваяни, в лицето й имаше нещо детско, наследено от майка й — актриса от Минесота, която благодарение на шведските си предци бе пробила в Холивуд като една от малкото естествени блондинки.

На четирийсет Сузан Арви изглеждаше като жена, чийто трийсет и пети рожден ден се губи някъде в бъдещето. Острият си ум и жаждата си за власт тя бе наследила от баща си — Джо Фарбър, някогашен виден холивудски магнат. Сузан беше единственото дете на Джо Фарбър, родено от втората му жена, когато той наближавал шейсетте. Тя бе отрасла в кралски разкош. От малка нейният баща й обясняваше игрите във филмовия бизнес от златната ера на Холивуд. Майка й, която бързо се бе оттеглила от безславната си кариера, бдеше над нея като квачка: да не би чедото да проиграе шансовете си. Беше я обучила да върти къщата и да командува слугите не по-малко придирчиво от уиндзорската херцогиня. На Сузан й бе втълпено, че трябва да си намери добра партия, да се задоми млада и най-вече да не се омъжва за някой „млад талант“.

На деветнайсет години тя се омъжи за Кърт Арви, син на собственик на филмова студия, трийсет и три годишен висш служител във фирмата на баща си. Джо Фарбър одобри кандидата. Сега, двайсет и една години по-късно, Сузан бе овладяла всички умения, необходими, за да доминира в холивудския хайлайф. Беше една от фигурите, които предизвикваха страхопочитание у всички, свързани с филмовия бизнес. Всеки мечтаеше да бъде поканен на някоя от официалните й вечери, за които тя понякога изваждаше скъпоценните китайски порцеланови сервизи на майка си, защото това му отваряше вратите на един тесен кръг, който в Холивуд играеше ролята на кралски двор.

Оттам нататък удостоеният с тази чест вървеше по острието на бръснача, защото Сузан бе способна след дългогодишно приятелство да го низвергне, без той да научи защо. Всъщност за това не бяха необходими някакви конкретни провинения: Сузан по този начин просто още веднъж доказваше, че може да упражнява своята власт, нещо, което не й бе позволено да върши открито в студията на мъжа си.

„Дали някоя от жените, които присъствуваха на днешната благотворителна вечер, знае, че макар да съм в състояние да осигуря предпремиерна прожекция на «Момче от добро потекло», имам много ограничено влияние върху работите на моя мъж?“ — запита се Сузан, докато продължаваше да се оглежда в огледалото. Тя беше най-елегантната жена в Холивуд след Били Айкхорн; тя притежаваше най-добрия бекхенд на всички кортове в Бел Еър, една от най-добрите колекции на френски импресионисти в Цяла Америка, но въпреки това, докато си въртеше лицето насам-натам и оглеждаше финия си профил, се чувствуваше неосъществена докрай.

Нямаше никакво свободно време. Всяка сутрин в седем и трийсет започваше урокът й по тенис. В осем и петнайсет тя вземаше душ, след което до девет и трийсет прочиташе „Лос Анжелис Таймс“ и „Ню Йорк Таймс“. После с помощта на секретарката си в продължение на два часа телефонираше на жените, с които ходеше на обеди, благотворителни мероприятия и вечери. Следобед си купуваше нови тоалети за тези обеди, балове и вечери, чакаше да й ги направят по мярка, после два часа правеше упражнения в домашния си гимнастически салон и се подлагаше на масаж.

Но независимо от този напрегнат график Сузан Арви изпитваше непрекъсната неудовлетвореност, защото искаше да се меси във филмовия бизнес, а не можеше да го стори не само поради пола си, а и понеже беше дъщеря на баща си. Когато навърши двайсет и шест години, и баща й, и майка й вече бяха починали. Тя наследи голямо богатство, но то се стопанисваше от управително тяло, чиито членове инвестираха значителна част от наследството в студията, която мъжът й бе поел от баща си. Така че Сузан се бе оказала най-голямата акционерка във фирмата на своя съпруг. За съжаление нямаше никакво влияние във филмовия бизнес, защото баща й я беше лишил от правото сама да се разпорежда с парите си. Единствено посредством съпруга си можеше да се бърка донякъде в работите на студията, но това далеч не означаваше, че е равнопоставена с Кърт Арви.

Докато се решеше, Сузан с огорчение се замисли за своето безсилие, за своето вбесяващо безправно положение, от което нямаше изход. Бе не господарка, а съпруга на шефа и се виждаше принудена да изразява исканията си деликатно, а по-незначителните — да преглъща. Ако не беше омъжена за Кърт, нейните акции щяха да й осигурят решаваща роля в управлението на студията. Но ако искаше бракът й с такъв инат като Кърт да е траен, налагаше се да бъде сдържана и да си знае мястото, защото той се засягаше и от най-тактичните й намеси. Разводът не беше изход, тъй като стабилният брак представляваше задължително условие, за да може една жена да играе ръководна роля във филмовия бизнес.

Въпреки че Кърт бе натрупал повече пари от баща й, Сузан често с пренебрежение си казваше, че става дума за сегашните обезценени долари. По времето на баща й човек е можел да опази парите си. Женени от двайсет и една години, те бяха в непрекъснат конфликт. Кърт Арви не понасяше зле прикритите забележки на съпругата си по повод неговата работа. Въпреки това като двама войници от противникови армии, останали сами на безлюден остров, те се дебнеха, което беше далеч по-интересно, отколкото да седнат един до друг край накладения огън.

 

 

Докато Вито снимаше „Момче от добро потекло“ за студията на Кърт, Сузан наблюдаваше създаването на филма с по-голяма от обичайната си придирчивост. Откакто Вито всъщност отвлече преди две години Били Айкхорн от партито й в Кан, Сузан му нямаше вяра. Дори разводът на семейство Орсини, който доказа, че е била права от самото начало, не възвърна благоразположението й към Вито. Затова тя с изострено внимание отблизо следеше всяка фаза от производството на филма.

Сюзан прибра косата си и се приготви да си ляга. Тя беше толкова доволна от благотворителната вечер, че не се сдържа и затанцува, продължавайки да си тананика мелодията от филма. После седна, зае се да сваля грима си и мислено сравни тази вечер с досегашните си благотворителни сбирки. Банкетът в балната зала на хотела бе преминал както трябва; храната не беше кой знае колко изискана, но можеше да се яде; обслужването беше прилично; жените, които не знаеха как да се облекат за официална филмова прожекция, разперваха бухналите си фусти върху колената на съседите си; публиката прие филма много добре.

Самата Сузан много харесваше романа, по който бе заснет филмът „Момче от добро потекло“. Когато Кърт й спомена нечуваната сума, която бил принуден да плати за правата, тя само поклати глава, което означаваше, че се е оставил да го минат. Всъщност беше доволна, че той ще екранизира книгата, а не някой негов конкурент. Фабулата на книгата не беше сложна. Това беше едно от предимствата й.

Действително обхващаше период от двайсет и пет години, като се започне от 1948 година, когато момчето от добро потекло Джосая Дъф Съдърланд постъпва в Принстън. Той е наследник на богато семейство от Роуд Айланд, от което са излезли мнозина президенти на Съединените щати, сенатори и ректори на университети.

Съдърланд, ветеран от Корейската война, красив и пълен с добродетели, притежава интелект и чар. В студентското общежитие го настаняват в една стая с Ричард Романос, правнук на един от най-влиятелните мафиотски босове в страната. Той е лъчезарно момче, чийто горд и властен баща е решил да го откъсне от мафиотските среди и да го направи истински американски аристократ.

Рик Романос е веселяк, но притежава твърд характер и е значително по-умен от Съдърланд. Двамата с Джош бързо се сприятеляват тъкмо защото са много различни. Стават неразделни и след дипломирането си отиват да учат в юридическия факултет на Харвард. Живеят заедно, ходят заедно по гаджета, споделят си всичко, с изключение на тъмното потекло на Романос. Заедно постъпват на работа в една реномирана адвокатска кантора и правят планове как Джош Съдърланд ще се кандидатира за общински съветник в Ню Йорк, после за Конгреса, за Сената и най-накрая за президент.

Съдърланд се оженва за едно симпатично момиче, Лора Стандиш, което произхожда от аристократичните семейства на Чарлстън, а Романос остава ерген. През двайсет и петте години от постъпването им в университета до кандидатирането на Съдърланд за президент Рик Романос осъзнава, че малко по малко неволно е започнал да завижда на приятеля си и да си обяснява всичките му успехи единствено с неговото добро потекло. Той завижда на Джош и за чудесната му жена. С Лора шеговито флиртува, а съпругът й приема това като съвсем нормално, защото сляпо вярва в предаността на жена си.

Романос използува пари на мафията, за да финансира предизборните кампании на Съдърланд, и неусетно го обвързва с нея толкова тясно, че политикът да не може да се измъкне. Накрая Романос отнема Лора на Съдърланд по време на изборите за президент.

Когато се събужда в деня на церемонията по встъпването му в длъжност, Джосая Съдърланд не е сигурен дали жена му ще присъствува на нея. В последния момент тя се появява и застава до него, но той не знае дали връзката й с Рик Романос няма да продължи, не знае и кога приятелят му ще поиска от него първата от многото услуги, които му дължи.

„Е, не можеха да направят по-добър избор на актьори“ — помисли си Сузан, докато сваляше грима си с памук.

Даяна Кийтън беше изключително подходяща за женската роля, беше по-добра партньорка на Редфорд, отколкото щяха да са Дънауей и Фонда. Изглеждаше като истинска съпруга на виден политик. Да, проклятието, което тегнеше над снимките на „Момче от добро потекло“, проклятието, което бе сполетяло Вито Орсини, проклятието, на което Сузан Арви се наслаждаваше през цялото време, бе започнало от сполучливия избор на актьорите.

Първият проблем възниква, когато хората, натоварени да наемат подходяща сграда за снимките в нюпортската фамилна лятна къща на Съдърланд, удариха на камък. Богатите нюпортчани отказваха да предоставят къщите си за снимане на филм, независимо от това какви суми им предлагаха. Вито се примири и нае едно доста малко имение. Наложи се интериорите на балната зала и другите големи помещения да бъдат построени в холивудски павилиони. След монтажа дори специалист не би могъл да познае кога някой актьор излиза от стая в къщата и влиза в помещение, което всъщност се намира на три хиляди мили от имението. Вито се лиши от нюпортския пейзаж, но малцина от зрителите щяха да забележат това.

Поради провала в Нюпорт бюджетът набъбна още преди довършването на сценария. Или, по-точно казано, преди довършването на първия от петте сценария, които бяха написани.

Сузан спря да сваля грима си, едното й око остана непочистено, и се замисли за четиримата първокласни сценаристи, към които се бе обърнал Вито. Естествено, всеки от тях искаше да разкаже историята малко по-иначе от автора на книгата. Всеки си имаше свои собствени виждания, които отстояваше. Но Вито Орсини не позволи на никого дори минималната творческа свобода, която е задължителна. Самочувствието му непрекъснато растеше и той започна да защитава книгата така, като че лично я бе написал.

Сузан не можеше да отрече, че след като се изпокара с четиримата най-добри сценаристи на Съединените щати и Англия, Вито успя да намери един неизвестен писател, който превърна книгата в съвсем убедителен сценарий. Разбира се, това доведе до още по-голямо нарастване на бюджета, въпреки че хонорарите на сценаристите не са голямо перо в разходите по един филм. Но, така или иначе, се получи сценарий, който задоволи всички.

Сузан приключи със свалянето на грима и започна да бърше лицето си с памук, натопен в розовата вода, която правеха специално за нея в местната аптека.

„Ами режисьорите?“— каза си тя, сещайки се за проблемите, които те бяха създали на Вито.

Режисьорите бяха направо непоносими. Много по-проклети от сценаристите. Когато Хюстън отказа да сключи договор с Вито, Сузан изобщо не се учуди. Двамата просто не можеха да се сработят, дори Кърт беше съгласен с нея по този въпрос.

От всички смахнати, които участвуват в създаването на филми, режисьорите са най-шантавите. Но поне един от тях все пак би трябвало да намери общ език с Вито. Милош Форман, Джон Шлезинджър, сър Каръл Рийд — всички те бяха прочели сценария и имаха желание да поставят „Момче от добро потекло“, докато не усетиха, че Вито иска да им се налага, докато не разбраха, че този продуцент, този нищо и никакъв продуцент се кани всеки ден да идва на снимачната площадка и да им диша във вратовете, вместо да си седи в кабинета и да прави всичко, за да им облекчава живота.

Сузан не се сдържа и каза на мъжа си, че Вито не постъпва правилно, като не взема Фифи Хил, режисьора на „Огледала“, получил „Оскар“ предната година. Всъщност накрая Вито опря и до него, но Хил вече беше ангажиран. Вито все пак спаси положението в последния момент. Той успя да хване в мрежите си един млад режисьор, Дани Сигъл, който имаше зад гърба си два успешни филма с малки бюджети. Режисьорът беше толкова отскоро в занаята, че се съгласи да поеме тази суперпродукция въпреки заплахата, че Вито ще му виси на главата.

Тогава Сузан си бе помислила, че оттам нататък филмът няма да срещне спънки. Договорите със звездите бяха подписани, сценарият беше добър, режисьорът — талантлив, макар и неопитен, продуцентът — обигран и току-що получил „Оскар“. Това, че Вито съумя да преодолее проблемите, по онова време й развали настроението.

Но бюджетът бе надхвърлен значително. Бе загубено много време за написването на сценария и за намирането на режисьор, затова Сигъл се видя принуден да снима в неимоверно кратки срокове и филмът излезе златен, защото се работеше по дванайсет часа на ден, в съботите, неделите и празниците. На всички се плащаха тройни надници. Но какво значение имаха няколко милиона долара, когато се снимаше филмът на годината?! Точно така бе казал Кърт. Баща й навярно не би заявил подобно нещо, ала по негово време режисьорите нямаха такава власт.

Сузан Арви започна да се реше бавно. За нея това беше ритуал и тя го изпълняваше най-съзнателно, без да бърза, колкото и късно да си лягаше. Решеше се, гледаше се сериозно в огледалото, докато си спомняше как Дани Сигъл можа веднага да предразположи Редфорд и Никълсън към себе си и ги накара да му повярват. Режисьорът притежаваше особен чар и младежка фантазия и изобретателност. Затова когато го споходи музата и той реши да използува актьорите по неочакван и шокиращ начин, и двамата веднага възприеха идеята му.

Сузан никога нямаше да забрави деня, в който Кърт се прибра вкъщи и й каза, че Сигъл е решил да размени ролите на Редфорд и Никълсън. Редфорд щеше да играе мафиотския престолонаследник, а Никълсън — момчето от добро потекло. Кърт сподели с нея, че и Вито е харесал това хрумване, напълно се е съгласил със Сигъл и е казал, че само на един луд младок може да му мине през ум такава идея и че само един разкрепостен продуцент може да я възприеме. Да накараш двама такива актьори да играят роли, противоположни на техния натюрел, беше изключително смела находчивост и щеше да се запомни в Холивуд.

Гримьорите се постараха, още повече че във филма двамата трябваше да остареят с двайсет и пет години, а при звезди като Редфорд и Никълсън не биваше да се прекалява с грима, тъй като лицата им бяха световноизвестни. Сузан Арви отвори гардероба, за да извади нощницата си, и избухна в смях, който би преминал в истерия, ако тя не се владееше.

Редфорд с почернена руса коса, но с ангелските си сини очи, блага усмивка и англосаксонско излъчване, със струящото от него добродушие трябваше да заговорничи с група зловещи мафиоти от неговата фамилия срещу най-добрия си приятел, а Никълсън с руса перука над изрусените вежди, под които святкаха злобните му дяволски очи, с чудесната си налудничава усмивка и с хапливия си кикот трябваше да спечели доверието на американските избиратели… И двамата актьори направиха каквото можаха, но все едно не успяха да преодолеят онова, което ги бе превърнало в звезди, а не просто в актьори. Докато траеше прожекцията, Сузан не смееше да погледне към екрана, защото се страхуваше, че ще избухне в смях.

Не искаше да разочарова простосмъртните зрители. Те бяха толкова щастливи, че са се сдобили със скъпите билети, толкова зашеметени от пищните декори, от достоверния преразказ на книгата, от излъчването на прочутите актьори, че не им минаваше през ум да се замислят правилно ли са разпределени ролите. Те не бяха критици. Кинокритиците скоро щяха да си кажат дамата.

„С теб е свършено, Вито“ — рече си Сузан Фарбър Арви и изпрати въздушна целувка към отражението си в огледалото.

— Сузан, къде си, по дяволите?

Съпругът й стоеше на вратата на будоара и. Той никога не си позволяваше да нарушава неприкосновеността на нейната светая светих.

— Сега ще дойда! — провикна се тя.

„Все пак след двайсет и една годишен брак редно е да съжаля тоя нещастен мухльо, както го наричаше баща ми чак до смъртта си — помисли си тя. — Поне тази вечер.“

— Изморен ли си? — попита го съчувствено, докато излизаше, завързвайки колана на атлазения си пеньоар.

— Да, като пребит съм. Тези предпремиери ме съсипват, въпреки че журналистите още не са видели филма.

— Мисля, че Даяна Кийтън разкрива неочаквана страна на своя талант, скъпи. Не съм подозирала, че може да е толкова потресаващо сексапилна. А щом една жена казва за друга, че е сексапилна… Сцената, в която Романос я прелъстява в апартамента в хотел „Мариът“, докато Съдърланд държи най-важната си предизборна реч в балната зала… беше толкова натуралистична и вулгарна, че всички ще говорят за нея… Още ми е пред очи.

— Не вярвах, че ще я накараме да се съблече съвсем — каза Кърт Арви.

— И това, което събличаше, беше страхотно, скъпи. Тя изобщо не прилича на момичето от филма „Ани Хол“. Трябва да повишиш хонорарите на всички, които са правили костюмите.

— И музиката е чудесна, нали, Сузан?

— Мелодията още звучи в ушите ми.

— А какво ще кажеш за декорите, Сузан? Знаех си, че всичко ще е наред, макар и да не осигурихме онези проклети екстериори в Нюпорт.

— Никой не усети. Ако не бях ходила в Нюпорт, бих се заклела, че снимките са правени там. Вито си е намерил чудесен художник, Кърт. Не само снимките в Нюпорт, целият филм е просто съвършен.

— А Даяна? — подсвирна Кърт Арви. — Само като си помисля, че Вито искаше да вземе за тази роля Фонда… Добре, че го разубедих.

— Учудвам се, че си могъл да го разубедиш дори само за това, скъпи. Филмът е негов, изцяло негов, а не твой, недей забравя това. Идеята беше на Вито, отговорността е негова, крайният резултат е негов, той вземаше всички важни решения сам.

Сузан нагласи възглавниците на леглото така, както тя харесваше и както слугинята й до ден-днешен не се бе научила да ги слага. Каза на Кърт, който седеше на своето легло и гледаше тъпо:

— Много добре ти е известно, Кърт, че съм последният човек, който би подценил ролята на филмовата студия в създаването на един филм. Ти го финансира, но нека погледнем истината в очите, скъпи, Вито ще обере лаврите. Признавам, че той беше главният двигател на целия филм, макар да не го обичам като човек. Както обра лаврите от „Огледала“, така, смятам, ще ги обере и този път. А ние ще стоим отстрани и никой няма да се сети коя студия е финансирала филма.

— Да, права си, Сузан. — Кърт Арви се усмихна за пръв път от пет часа насам. — Целият филм от началото до края е рожба на Вито. Много ми се спи, Сузан.

— Приятни сънища, скъпи.

Сузан Арви нежно целуна съпруга си. „За това, което му казах тази вечер, заслужавам да вляза в рая на съпругите“ — помисли си тя и реши утре да посети ревюто на Джофри Бийн. Той беше любимият й моделиер и Сузан сигурно щеше да си поръча по един от всичките тоалети.

Още в деня, когато Кърт се прибра вкъщи и й каза за размяната на ролите между Редфорд и Никълсън, в деня, в който мегаломанът Вито, убеден в своята безпогрешност, се остави лудият Дани Сигъл да го подведе и да го вкара в клопка, Сузан Фарбър Арви заяви на мъжа си, че той незабавно трябва да обвърже евентуалните загуби от „Момче от добро потекло“ с приходите от „Огледала“. Този път тя говори без заобикалки и наблегна на думата „трябва“. Кърт я изслуша и не възрази. Вито се съгласи с промяната в договора, защото бе сигурен в себе си, а и защото Кърт го заплаши, че в противен случай ще прекрати снимките и ще приспадне направените разходи от данъчната си декларация.

„Студията на Арви няма да загуби нито цент от тазвечерния бляскав провал — помисли си Сузан със задоволство, — защото очакваните загуби от трийсетмилионния филм изцяло ще се покрият от печалбите от «Огледала», който продължава да се прожектира в цял свят.“

При тази мисъл тя реши, че още утре ще вземе един от самолетите на студията, ще прескочи до Ню Йорк и ще накупи сума антики, защото с купуването на тоалети не могат да се похарчат достатъчно много пари. Интериорът на дома й май се нуждаеше от възобновяване. Къщата направо плачеше за това. Сузан си науми още утре заран да се обади на Марк Хамптън. Бе заслужила тази малка награда.

Редфорд и Никълсън също нямаше да са на загуба. Те с усмивка щяха да обяснят как е станала глупашката смяна на ролите им и тяхното реноме изобщо нямаше да пострада. Но Вито! Той би могъл да не допусне тази грешка, да изгони шантавия Сигъл, да сложи на негово място опитен режисьор и с първоначалното разпределение на ролите филмът щеше да стане класически и да донесе много пари.

Вито, който цял живот се натягаше, най-сетне бе направил фаталната грешка, която Холивуд никога нямаше да забрави и да му прости. Той тотално провали първия си голям филм, първия си голям шанс, възможността да затвърди успеха от оскара. Всички в този град щяха да се радват на поражението му.

„Отдавна си търсеше белята“ — помисли си Сузан Арви и мислено задраска името на Вито Орсини от списъка на хората, с които имаше да разчиства сметки. Каквото сам си направиш, и Господ не може да ти го направи.

Дали Кърт някога щеше да признае, че тя е настояла да се промени договорът? Че е видяла навреме айсберга и е спасила „Титаник“? Надали щеше да й отдаде дължимото. Но беше твърде късно да съжалява, че се е омъжила за такъв самодоволен човек, какъвто беше и баща й.

Все пак Кърт щеше да й бъде длъжник поне три-четири години и много добре знаеше това. Щом и двамата бяха стигнали дотам, че след прожекцията обсъждаха музиката на филма, значи ситуацията беше трагична. Преди да се унесе в сладък сън, Сузан Арви съжали, че баща й, този самодоволен стар мръсник, не е доживял да види тазвечерното й изпълнение. Но той вероятно и бездруго се преобръщаше в гроба. По негово време за трийсет милиона долара можеше да се купи половината Лос Анжелос. И той го бе сторил.