Джефри Арчър
Пръв между равни (33)

32.

След успеха на първия бюджет на Реймънд лидерката на опозицията внесе промени в кабинета в сянка толкова бързо, колкото дипломацията позволяваше, финансовият министър стана министър на външните работи, Саймън оглави Вътрешното министерство, а на Чарлс остави трудните проблеми на Министерството на финансите, повдигнати от Реймънд Гулд.

Съвсем скоро Реймънд усети колко по-трудно стана прокарването на законопроекта, когато към значителния си финансов опит Чарлс прибави и ентусиазма на новия екип.

Успехът на Реймънд продължи, но с по-бавни темпове, отколкото очакваше. Лейбъристите спечелиха допълнителните избори в два избирателни района след смъртта на депутатите им. Това даде повод за нови слухове: Денис Тачър настоявал жена му да си подаде оставката.

Чарлс Сеймор знаеше, че такива решения обикновено са неочаквани, всички сякаш са неподготвени и се колебаят как да постъпят. В очакване госпожа Тачър да подаде оставка, той вече от няколко месеца работеше по сформиране на свой предан екип.

Бившата министър-председателка изпрати писмо до сър Кранли Онзлоу, новият председател на Комитет 1922, в което му съобщаваше, че няма да се кандидатира в следващите избори. Обясняваше, че тогава ще бъде над шейсет и пет години, че вече е водила партията четиринайсет години, най-дълго след Чърчил, и била готова да отстъпи мястото си на по-млад лидер.

Всички в партията изричаха обичайните думи за излизащата в пенсия лидерка, а именно че е най-великата министър-председателка след Чърчил, и в същото време пристъпиха към търсене на нов Чърчил.

Само часове след оставката Чарлс Сеймор и Саймън Кързлейк получиха съобщения и отговориха на телефонни обаждания на около петдесет-шейсет свои поддръжници. Водещи журналисти веднага се свързаха с тях. Чарлс започна кампанията си методично и решително, така както подхождаше към всичко. Назначи лейтенанти, които да се заемат с всички депутати, влезли в парламента от 1964 година. Саймън покани Бил Травърс да организира неговия екип. Травърс като всеки фермер ставаше сутрин рано да прибира реколтата.

Двамата кандидати бяха предложени в първите двайсет и четири часа на седемдневния срок за издигане на кандидатури. До края на седмицата нито един от тези, за които се говореше, не се появи в листата на кандидатите, което убеди пресата, че ще отразява състезание само между двама души. „Файненшъл Таймс“ отиде по-далеч от останалите вестници. Неговият политически коментатор, Питър Ридъл, се опита да се свърже с всички 289 депутати тори. Той успя да говори с 228 и можа да съобщи на читателите, че 101 от тях са за Саймън Кързлейк, деветдесет и осем за Чарлс Сеймор, а останалите двайсет и девет отказали да дадат мнение. Статията беше озаглавена: „Кързлейк води с много малка разлика“. По-нататък пишеше, че на обществени места двамата кандидати се държат любезно един към друг, но нито един от тях не дава вид да са приятели.

В понеделник във вестник „Сън“ излезе статия със заглавие: „Кралят Кързлейк“. Политическият коментатор предричаше победа за Саймън със 116 срещу 112 гласа за Чарлс. Саймън подозираше, че не са направили нищо повече, освен да разделят на две непожелалите да дадат мнение във „Файненшъл Таймс“. Саймън остана скептичен към всички прогнози, защото от горчив опит знаеше, че не бива да подценява достопочтения депутат на Съсекс Даунс. Елизабет се съгласи с него и след това му показа малко съобщение във вестника, което той не бе забелязал. Рони обявяваше, че новата му компания става държавна и акциите щели да бъдат пуснати на цена доста над записаната.

— Виж, тази прогноза излезе вярна — засмя се Саймън.

 

 

Дванайсет часа преди изтичането на срока за подаване на кандидатури се появи нов кандидат. Това беше шок за всички, защото до този момент широката публика изобщо не бе чувала за Алек Пимкин. Някои от колегите му дори изразиха учудване, че изобщо е успял да намери кой да издигне кандидатурата му. Предполагаше се, че поддръжниците на Пимкин са хора, които щяха да подкрепят Чарлс, а сега вероятно щяха да се противопоставят, макар че мнозинството капацитети се съмняваха, че Пимкин може да събере повече от седем-осем гласа от всичките 289.

Чарлс започна да увещава Пимкин да оттегли кандидатурата си, но той упорито отказа, признавайки пред Фиона, че истински се наслаждавал на краткотрайната си слава. Пимкин даде пресконференция в камарата, безброй интервюта по телевизията, радиото, националната преса и откри, че получава за пръв път след дебатите за Общия пазар такава широка политическа популярност. Дори се възхити от комикса в „Дейли Телеграф“ за тримата кандидати, представени като състезатели на 100 метра. Чарлс бе нарисуван като зелен фасул, Саймън като подскачащо бобено зърно и Алек като изпяло песента си поклащащо се бобче, доста по-назад от другите две. Александър Далглиш продължаваше да недоумява защо въобще се е кандидатирал.

— Мнозинството ми в Литълхамптън падна като отвес. От 12 000 при първото ми избиране на 3 200 при последните избори и, честно казано, социалдемократите са твърде близко до мен, за да мога да съм спокоен. Това неуморно момче Андрю Фрейзър идва всеки месец в Съсекс и изнася речи в подкрепа на техния кандидат, въпреки че до изборите има още четири години.

— Но колко гласа мислиш, че ще успееш да събереш? — попита Фиона.

— Много повече, отколкото този драскач от вестника си представя. Аз вече имам девет сигурни, без да смятам себе си, а до края сигурно ще успея да ги увелича на петнайсет.

— Толкова много? — попита Фиона, схващайки моментално нетактичността на въпроса.

— Мило невежо същество — отговори Пимкин. — Някои депутати от нашата партия не искат да бъдат водени нито от напорист буржоа, нито от аристократ или от арогантен сноб. Като гласуват за мен, те ще изразят много ясно позицията си.

— Не мислиш ли, че е безотговорно от твоя страна? — попита Фиона, подразнена от „елементарния“ сарказъм.

— Може да е безотговорно, но ти изобщо не можеш да си представиш колко много покани получих през последните няколко дни и сигурно ще продължавам да получавам най-малко още една година след избирането на лидера.

 

 

Много рядко в Камарата на общините избухват бомби, може би защото лошият късмет трябва да се съчетае с подходящ момент. Това понякога се появява във вестникарско заглавие, а друг път минава незабелязано. В четвъртък, преди изборите за лидер, заседателната зала на камарата беше пълна. Предстоеше да се задават въпроси на министъра на финансите. Реймънд и Чарлс водеха нормалната си словесна престрелка с лек превес за Чарлс. Тъй като финансите не бяха неговата сила, Саймън можеше само да седи, вдигнал краката си, и да слуша, докато неговият съперник набираше точки.

Том Карсън беше много нетърпелив да се включи с допълващи въпроси към всеки записан въпрос. Между два и половина и три и пет той скочи от мястото си не по-малко от десет пъти. Електронният часовник показваше три и дванайсет минути, когато излезлият от търпение председател покани Том Карсън да зададе допълващ въпрос към невинния на пръв поглед въпрос за непостоянните доходи.

Точно когато министър-председателят трябваше да започне да отговаря на въпросите, Карсън се обърна към пълната зала и препълнената галерия за журналисти. Той замълча за момент, преди да постави въпроса:

— Какво ще бъде отношението на достопочтения министър на финансите към депутат, който е инвестирал един паунд в някоя компания и след пет години е получил чек за 300 000 паунда, независимо че не е бил член на борда и не е бил въвлечен в дейността на компанията под каквато и да било форма.

Реймънд беше озадачен, защото изобщо нямаше представа за кого говори Карсън. Той не забеляза, че Саймън пребледня.

Реймънд стана:

— Ще напомня на почитаемия си колега, че съм повишил данъка върху доходите от капитал на петдесет процента, което може да поохлади възторга му — каза той.

През тази година това беше единственият опит на Реймънд да бъде духовит. Вероятно затова няколко депутати се засмяха. Когато Карсън се изправи за втори път, Саймън предаде бележка и Реймънд набързо я прочете.

— Мисли ли министърът на финансите, че този човек би бил подходящ за министър-председател, дори за лидер на опозицията? — продължи Карсън.

Депутатите започнаха да шушукат помежду си, опитвайки се да отгатнат към кого е адресиран въпросът, а председателят се въртеше нервно на мястото си, нетърпелив да сложи край на такива размирни въпроси. Реймънд отново стана и каза на Карсън, че такъв въпрос не заслужава отговор. Сигурно всичко щеше да спре дотук, ако пък Чарлс не беше проговорил.

— Господин председател, има ли представа министърът на финансите, че тази персонална нападка се отнася за моя приятел, достопочтения депутат на Пъкълбридж, и позорно петни личността и репутацията му?

Консерваторите поздравиха с одобрителни викове великодушието на колегата си. Саймън продължи да мълчи, разбирайки много добре, че Чарлс успешно поставя случая на първа страница на националните вестници.

 

 

Саймън прочете вестниците още на закуска и не се изненада, че бе отделено такова място на фалшивото застъпничество на Чарлс. Неговата сделка с Рони Недъркоут беше разгледана хронологично до най-малки подробности. Не звучеше никак приятно, че за инвестиция от един паунд е спечелил от „спекулант с недвижимо имущество“ 300 000 паунда. Някои вестници се чувстваха задължени да попитат какво очаква Недъркоут от сделката? Изглежда, никой не искаше да знае, че цели пет години Саймън е бил в борда на предишната компания на Недъркоут, че беше инвестирал 60 000 паунда собствени пари в тази компания и съвсем наскоро бе приключил изплащането на превишения си кредит.

Саймън направи пълни изявления в пресата, за да изясни истината, и повечето от вестниците проявиха справедливост. Обаче редакторът на „Сънди Експрес“, сър Питър Маккей, в популярната колона за работата на парламента не помогна с коментара си:

Нито за миг не бих предположил, че Саймън Кързлейк би направил нещо нечестно, но когато вниманието е насочено толкова определено към него, може би някои депутати ще се поколебаят да тръгнат на избори след склонен да рискува лидер. Господин Сеймор, от друга страна, съвсем ясно изрази позицията си. Той не е правил опит да се върне във фамилната банка сега, когато са в опозиция, и се надява да оглави бъдещо консервативно правителство.

В понеделник вестниците направиха своите прогнози за вероятния изход от гласуването, което щеше да се състои на следващия ден, и предвещаваха, че сега Сеймор ще има предимство. Някои журналисти отидоха по-далеч и предрекоха, че Алек Пимкин може да спечели от инцидента, защото някои депутати може да почакат да им се даде втори шанс и тогава да направят окончателната си преценка.

През седмицата Саймън получи няколко писма от симпатизанти, включително едно от Реймънд Гулд. Реймънд уверяваше Саймън, че изобщо не бил подготвен за допълващия въпрос на Карсън, и се извинява за неудобството, което е предизвикал с първия си отговор.

— Сигурен съм, че не е знаел — каза Саймън, като подаваше писмото на Елизабет.

— Бяха прави в „Таймс“ — каза тя след няколко минути. — Той е изключително достоен мъж.

След малко Саймън й подаде друго писмо.

15 май 1989

Сейморс Банк,

202 Чийпсайд,

Лондон, ЕС 1

 

Уважаеми Мистър Кързлейк,

Пиша това писмо, за да коригирам един факт, към който пресата много често прибягваше в последните дни. Господин Чарлс Сеймор, бившият президент на тази банка, искаше да се върне на предишното си място, когато партията ви излезе в опозиция. Той се надяваше да получава 40 000 паунда годишна заплата.

Бордът на Сейморс не удовлетвори искането му.

Искрено ваш

Клайв Ренолдс

— Ще го използваш ли? — попита Елизабет, когато прочете писмото.

— Не. Само ще привлече повече внимание.

Елизабет погледна съпруга си, който продължаваше да чете писмата, и си спомни за папката с картона на Аманда Уолас, която още стоеше в кантонерката й. Тя никога не би разкрила съдържанието му пред Саймън, но вероятно беше дошло време да накара Чарлс да се поизпоти малко.

В понеделник вечерта Саймън седеше на първия ред и слушаше финансовия министър, който разглеждаше клаузите на финансовия закон. Чарлс не би позволил на екипа на Реймънд Гулд да се измъкне лесно, ако е забелязал някаква празнина в обосновката, и опозицията се наслаждаваше на всеки миг. Саймън седеше и гледаше как му се изплъзват гласове, без да може да спре този ход на нещата.

От тримата кандидати само Пимкин спа спокойно през нощта преди избора на лидер.

Гласуването започна точно в девет, в залата на комисията по провеждане на избори в Камарата на общините. Партийните организатори изпълняваха роля на преброители. В три и десет всички, имащи право, бяха гласували с изключение само на един. Джон Коуп, главният организатор, стоя на пост до черната метална урна, докато Биг Бен удари четири часа, когато стана ясно, че госпожа Маргарет Тачър е решила да остане неутрална.

В четири часа урната беше занесена в кабинета на главния организатор, където изсипаха бюлетините и за по-малко от десет минути ги преброиха два пъти. Когато Джон Коуп напусна кабинета, кореспондентите го следваха като панаирджийски музиканти, надявайки се да разберат резултата, но той нямаше намерение да разкрива каквото и да било, преди да отиде при комисията, където го чакаха с нетърпение.

Залата на комисията беше изпълнена с около 280–289 консерватори. Техният председател, сър Кранли Онзлоу, поздрави с добре дошъл главния организатор и го покани да се качат на издигнатия подиум. След това му подаде сгънато листче. Председателят на Комитет 1922 разгъна листчето и повдигна очилата си. Той се поколеба като видя цифрите.

— Резултатът от проведения избор за лидер на консервативната партия е както следва:

Чарлс Сеймор	138
Саймън Кързлейк	135
Алек Пимкин	15

Депутатите ахкаха и шушукаха, докато забелязаха, че председателят продължава да стои на подиума и чака да настъпи някакъв ред, за да се обърне отново към колегите си.

— Нямаме победител в този тур — продължи сър Кранли Онзлоу, — ще се проведе втори тур следващия вторник, без участието на господин Алек Пимкин.

Журналистите наобиколиха Пимкин, когато той излизаше от камарата същия следобед. Те искаха да разберат за кого ще посъветва да гласуват неговите привърженици на следващия тур. Пимкин очевидно се наслаждаваше на всеки миг и обяви малко високопарно, че има намерение да поговори и с двамата кандидати в най-близко време и да им зададе по един-два въпроса. Телефоните в дома му и в кабинета не преставаха да звънят. Независимо какво си мислеха Чарлс и Саймън, те се съгласиха да се срещнат с Пимкин, преди да е осведомил поддръжниците за кого ще гласува във втория тур.

Елизабет седеше сама на бюрото в кабинета и събираше смелост да изпълни решението си. Погледна надолу към избелелия картон, който не бе отваряла след последното посещение на Аманда. Тя си глътна от тумбестото шише с бренди, което намери преди малко в шкафа, докато търсеше картона. Дългогодишната й практика и Хипократовата клетва бяха против това, което беше решила да направи. Докато Саймън спеше спокойно, тя лежеше будна и мислеше за евентуалните последствия. След това взе окончателно решение. Кариерата на Саймън стоеше на първо място. Тя вдигна слушалката, набра номера и зачака. Едва не затвори, като чу гласа му.

— 730–9712. Чарлс Сеймор на телефона.

— Елизабет Кързлейк се обажда — каза тя, опитвайки се да звучи нормално.

Последва пауза, през която нито един от двамата не проговори.

След като глътна от брендито за смелост, тя добави:

— Не затваряйте, мистър Сеймор, защото съм сигурна, че ще ви интересува това, което искам да ви кажа.

Чарлс продължи да мълчи.

— Тъй като ви наблюдавам от разстояние дълги години, бях абсолютно сигурна, че реакцията ви на въпроса на Карсън в камарата не беше спонтанна.

Чарлс прочисти гърлото си, но продължи да мълчи.

— И ако се случи още нещо, което да попречи на съпруга ми да спечели, бъдете сигурен, че няма да стоя безучастно настрана.

Пак не последва отговор.

— Тук пред себе си имам картона на госпожица Аманда Уолас и ако искате цялото му съдържание да остане в тайна, съветвам ви да не прилагате непристойните си номера. Пълен е с имена и жълтите издания с месеци биха се ровили в него.

Чарлс не каза нищо.

Увереността на Елизабет растеше.

— Не си правете труда да ме предупреждавате, че такова действие ще ме заличи от медицинския регистър. Това би било твърде малка жертва за удоволствието да ви наблюдавам да страдате така, както съпругът ми страда тази седмица. — Тя замълча. — Приятен ден, мистър Сеймор.

Чарлс не проговори.

Елизабет затвори телефона и пак пийна от шишето. Молеше се да е била убедителна, защото знаеше, че никога не би изпълнила заканата си.

 

 

Чарлс заведе Пимкин на обяд в Уайтс, където Алек мечтаеше да стане член. Придружиха ги до западния салон на първия етаж.

Чарлс не чака много, преди да подхване:

— Защо играеш на криеница? Не разбираш ли, че щях да спечеля още при първото гласуване, ако не беше се кандидатирал?

Пимкин не бързаше с отговора.

— Без съмнение, но отдавна не бях се забавлявал така добре.

— Кой, по дяволите, ти осигури мястото в парламента?

— Много добре си спомням — каза Пимкин. — Но си спомням и цената, която поиска от мен. Сега е мой ред да давам тон и този път аз ще поискам нещо съвсем различно.

— На какво се надяваш? Да станеш министър на финансите в първия ми кабинет? — каза Чарлс, едва сдържайки сарказма си.

— Не, не — каза Пимкин, — зная си възможностите, не съм толкова оглупял.

— И така, какво искаш? Членство в Уайтс? Може би ще успея да го уредя.

— Нищо светско. В замяна на подкрепата ми ще очаквам да ме преместиш в Камарата на лордовете.

Чарлс се поколеба. Можеше да му даде дума и кой освен него ще забележи след три години, че не я е удържал?

— Ако ти и твоите петнайсет гласувате за мен следващия вторник, ще ти осигуря място при лордовете — каза Чарлс. — Имаш думата ми.

— Добре — каза Пимкин. — Още нещо, стари приятелю — добави той, като сгъваше внимателно салфетката си.

— Господи! Какво още? — възропта Чарлс, излязъл от търпение.

— И аз като теб го искам писмено.

Чарлс отново се поколеба, но този път беше победен.

— Съгласен съм — склони той.

— Добре, разбрахме се — каза Пимкин, оглеждайки се за келнер, и добави: — Мисля, че случаят изисква шампанско.

Когато след два дни направи същото предложение на Саймън Кързлейк, той доста дълго мисли, преди да отговори:

— Това е въпрос, над който мога да помисля по същество, когато и ако стана министър-председател.

— Какъв дребнобуржоазен маниер — каза Пимкин, като напускаше кабинета на Саймън. — Аз му предлагам ключа за „Даунинг стрийт“ 10, а той се държи с мен като с обикновен ключар.

Чарлс напусна тази вечер камарата, след като цял ден бе обикалял привържениците си, които го уверяваха, че са твърдо на негова страна. Където и да отидеше, по дългите готически коридори го спираха депутати, сами или на групи, и му даваха дума, че ще гласуват за него. Наистина придобитите от Кързлейк 300 000 паунда бяха вече стара история, но Чарлс вярваше, че достатъчно бе изстискал цирея, за да си подсигури победа на финала. Той продължаваше да проклина Пимкин, че бави отговора си. Една анонимна бележка с всички необходими данни, изпратена на подходящ лейбъристки депутат, се оказа много резултатна. Чарлс изруга, като се сети, че Елизабет Кързлейк е сложила край на прикритите атаки.

Когато се прибра вечерта, с ужас видя, че Аманда го чака в дневната.

— Мисля, че те предупредих да стоиш далеч до средата на следващата седмица.

— Промених намеренията си, Чарли — каза Аманда.

— Защо? — попита подозрително той.

— Реших, че заслужавам награда за това, че съм послушно момиче.

— Какво искаш? — попита той и застана до камината.

— Справедлива компенсация.

— За какво?

— Срещу правото на света да научи историята на моя живот.

— На твоя какво? — невярващ попита Чарлс. — Кой би проявил и най-малък интерес към твоя живот?

— Не от мен се интересуват, Чарли, а от теб. „Дъ Нюс ъв дъ Уорълд“ ми предложи 100 000 паунда, за да издаде без съкращения „Историята на моя живот с Чарлс Сеймор“. Или може би — драматично добави тя — „Какво значи да живееш с втория син на един граф, който не се спира пред нищо, за да стане министър-председател“.

— Не говориш сериозно — каза Чарлс.

— Абсолютно сериозно. Водех си бележки през цялото време. Как си се отървал от Дерек Спенсър, но не успя да приложиш същия номер на Клайв Ренолдс. До какви крайности прибегна, за да съсипеш кариерата на Саймън Кързлейк. Как първата ти съпруга е заменила оригиналния портрет на първия граф на Бриджуотър от Холбайн. Но историята, която ще предизвика най-голямо любопитство, е тази, в която разкривам кой е истинският баща на Хари Сеймор, защото в публикуваната преди две години в „Пийпълс“ история на баща му този епизод бе пропуснат.

— Кучка! Много добре знаеш, че Хари е мой син — каза Чарлс и тръгна към нея.

Но Аманда не се изплаши.

— Може би ще трябва да включа и как биеш жена си в тихия си дом на „Итън“.

Чарлс се спря.

— Какво искаш?

— Ще мълча до края на живота си, ако ми дадеш 50 000 паунда сега и още 50 000 паунда, когато станеш лидер.

— Ти си се побъркала.

— Не аз, Чарли. Винаги съм била с ума си. Виж, аз не страдам от параноя да изработя скъпия ти безвреден брат Рупърт. В „Дъ Нюс ъф дъ Уорълд“ много ще се зарадват, като разберат, че всъщност той е петнайсетият граф на Бриджуотър. Мога да си го представя на снимка във вестниците и с украсена с хермелин роба, с диадема на главата.

— Няма да я отпечатат.

— Ще го направят, като разберат, че е странен като банкнота от два паунда, и съответно нашият единствен син ще наследи титлата, въпреки че не му принадлежи по право.

— Никой няма да ти повярва, а и докато излезе, аз ще съм вече избран — каза Чарлс.

— Няма страшно — възрази Аманда. — Моят агент ме увери, че истинската причина за оставка на лидер на консервативната партия ще има много по-голям ефект от оставката на политик, участвал в състезание за лидер.

Чарлс потъна в най-близкото кресло.

— Двайсет и пет хиляди — каза той.

— Петдесет — повтори жена му. — Съвсем справедливо е. Всъщност споразумението е двойно: няма истории в пресата и ти ставаш лидер на консервативната партия.

— Добре — прошепна Чарлс, запътвайки се към вратата.

— Почакай, Чарли. Не забравяй, че съм си имала работа с теб.

— На какво още се надяваш? — каза Чарлс, като се извърна.

— Само на автограф от бъдещия лидер на торите — отговори тя и му поднесе чек.

— Откъде си успяла да вземеш това? — попита Чарлс, сочейки листчето.

— От чековата ти книжка — простодушно отговори Аманда.

— Не се опитвай да си играеш с мен.

— От най-горното чекмедже на бюрото ти.

Чарлс го грабна от ръката й. Почти бе готов да се откаже от уговорката. Но изведнъж си представи как брат му седи в Камарата на лордовете, как единственият му син няма да наследи титлата и как проваля своето бъдеше. Извади писалката и подписа чек за петдесет хиляди. Тя провери внимателно датата и подписа.

 

 

Саймън и Елизабет прекарваха спокоен уикенд в къщата си в Пъкълбридж, а в това време фотографи опъваха палатки на „Итън“. Те бяха получили сведение от „авторитетен“ източник, че Пимкин ще подкрепи стария си училищен приятел.

— Страхотен ход — каза Елизабет на закуска, възхищавайки се на прекрасния портрет на първа страница на вестник „Обзървър“.

— Още една снимка на Сеймор. Дал е изявление за намеренията си, ако стане министър-председател? — каза Саймън, без да вдига поглед от вестник „Сънди Таймс“.

— Не, не може да бъде — възкликна Елизабет и подаде на мъжа си вестника през масата.

Саймън се взря в портрета на първия граф на Бриджуотър под заглавие: „Подарък за нацията“.

— Господи — каза Саймън. — Няма ли мяра този човек?

 

 

— Скъпа моя, по всички стандарти ти нанесе последния смъртоносен удар — каза Пимкин на Фиона на обяда в неделя.

— Вярвах, че ще го оцениш — каза Фиона, наливайки му още една чаша от любимото му бордо.

— Разбира се, най-много ми хареса коментара на директора на Националната галерия, че жестът на Чарлс да подари безценния портрет на нацията е безкористен.

— Разбира се, след като историята е на страниците на печата, Чарлс няма друг избор — каза Александър Далглиш.

— Съгласен съм — Пимкин се облегна на стола — и бих дал дузина бутилки от най-хубавото си бордо, ако можех да видя лицето му в момента, когато е разбрал, че първият граф на Бриджуотър се изплъзва завинаги от лапите му. Ако беше опровергал, че подарява безценната картина на нацията, шумът, който щеше да последва, със сигурност щеше да му отнеме победата във вторник.

— Независимо дали ще спечели или не, няма да посмее да признае, че е направено без негово съгласие — каза Александър.

— Страхотно, страхотно — каза Пимкин. — Казаха ми, че принцеса Даяна ще открие портрета от името на нацията и аз непременно ще отида на официалната церемония.

— Чарлс дали ще присъства? — попита Фиона.

 

 

Братът на Чарлс телефонира от Съмърсет в понеделник сутринта, за да го попита защо не се е консултирал с него за дарението.

— Картината беше моя и правото да разполагам с нея е мое — му напомни Чарлс и тръшна слушалката.

До девет часа във вторник, когато се състоя последното гласуване, двамата съперници бяха говорили с всеки депутат най-малко по два пъти. Чарлс обядва с колегите си в столовата за членове на камарата, а Саймън заведе Елизабет в „Локетс“, на улица „Маршам“. Тя му показа няколко цветни каталога за пътешествия с Ориент Експрес, може би най-хубавият начин да се види Венеция. Саймън почти не споменаваше за гласуването, което в този момент се извършваше в камарата, но всъщност то не им излизаше от ума.

Гласуването свърши в три и петдесет, но главният организатор не изнесе черната урна до четири часа. В четири и петнайсет знаеше кой е победил, но не съобщи името му, докато Комитет 1922 не се събра в пет часа. Той уведоми председателя в пет без една минута.

Още веднъж сър Кранли Онзлоу застана на издигнатия подиум в залата на комитета, за да съобщи резултата. Нямаше нужда да пита дали всички чуват добре.

— Дами и господа — каза той и думите му екнаха, — резултатът от втория тур на избора за лидер на консервативната партия е следният:

Чарлс Сеймор	130
Саймън Кързлейк	158

Повече от половината присъстващи се изправиха и започнаха да ръкопляскат, а Бил Травърс тичешком отиде в кабинета на Саймън, за да му съобщи пръв новината. Когато пристигна, Саймън се обърна и го погледна.

— Ти като че си участвал в маратон.

— И аз като Фийдипидес нося новина за велика победа.

— Надявам се, че няма да паднеш мъртъв на земята — отговори усмихнат Саймън.

Новият лидер не каза нищо повече. Очевидно Пимкин бе подкрепил него. По-късно още няколко депутати признаха, че са променили мнението си през последната седмица, защото не харесали демонстративния жест на Чарлс да подари безценния портрет няколко дни преди съдбоносното гласуване.

На следващия ден Фиона телефонира на Пимкин, за да го пита защо е постъпил така.

— Моя скъпа Фиона — отговори той, — реших, че е добре веднъж в живота си да постъпя достойно.

 

 

За една седмица малкият дом на Саймънови на улица „Бофорт“ бе преобразен. Саймън не можеше да обърне глава, без да бъде сниман. Където и да отидеше, след него вървеше взвод журналисти. Изненада се, че много скоро това стана част от ежедневието му, независимо че Елизабет свикваше трудно. Впрочем тя беше толкова претрупана, колкото и той, и отново се виждаха само вечер. Първите две седмици Саймън бе зает с подбор на членове на кабинета в сянка, с който да се яви на следващите общи избори. Беше готов да обяви екипа си в пресата четиринайсет дни след като го избраха за лидер на консервативната партия. Той направи само едно сантиментално назначение — това на Бил Травърс за министър на земеделието. Когато го попитаха на пресконференцията защо победеният съперник не участва в екипа му, Саймън обясни, че е предложил на Чарлс Сеймор да стане заместник-председател на партията или да поеме министерство по негов избор, но той отказал и заявил, че в този момент предпочита да се върне при бекбенчерите.

Още същата сутрин Чарлс замина за Шотландия на почивка край река Спей за няколко дни. Взе със себе си своя син. Независимо че се чувстваше потиснат почти през цялото време заради неуспеха си в борбата за лидерство, усилията на Хари да хване риба го разсейваха и притъпяваха болката му. В края на кратката си ваканция Хари улови най-голямата риба.

Аманда от своя страна, като разбра колко малки са шансовете й да измъкне още пари от Чарлс, поднови преговорите си с „Дъ Нюс ъв дъ Уорълд“ за публикуване на записките.

Когато ги прочете, главният редактор Ник Лойд реши да ползва анонимен редактор и да намали наполовина първоначално предложения хонорар.

— Защо? — възмути се Аманда.

— Защото няма да можем да публикуваме по-интересната част от твоята история.

— Защо да не можете?

— Никой няма да повярва.

— Но всяка дума от това тук е истина — настоя тя.

— Не се съмнявам в истинността на фактите — каза Ник Лойд, — а в способността на читателите да ги преглътнат.

— Как повярваха на мъжа, който се беше покатерил по стените на Бъкингамския дворец и бе влязъл в спалнята на кралицата?

— Така е — отговори Лойд, — но само след като кралицата потвърди, че е истина. Не съм сигурен, че Чарлс Сеймор ще бъде толкова откровен.

Аманда не каза нищо повече, докато нейният агент подписваше договора.

Разводнената версия на „Моят живот с Чарлс Сеймор“ се появи след няколко месеца заедно с отзвуците за шумния развод на Аманда и Чарлс, но предизвика само незначителни коментари сред политическите кръгове. Сега, когато Чарлс бе изгубил всякаква надежда да стане лидер на партията, цялата тази публичност се посрещна като стара новина.

Аманда получи още 50 000 паунда след развода и загуби попечителството над сина си, а това беше единственото нещо, на което Чарлс особено държеше. Искаше му се нейните безотговорни подмятания, че Хари нямал право на титлата, да се забравят бързо.

Рупърт се обади от Съмърсет и помоли Чарлс да се срещнат.

След седмица седяха един срещу друг в дневната на „Итън“.

— Съжалявам, че трябва да обсъждаме толкова неудобен въпрос — започна Рупърт, — но чувствам, че е мой дълг да го направя.

— Дълг, глупости — каза Чарлс, нервно гасейки цигарата си. — Казвам ти, Хари е мой син и ще наследи титлата. Той е откъснал главата на прадядо ни и това е достатъчно доказателство.

— При нормални обстоятелства аз бих се съгласил с теб, но след цялата шумотевица в „Дъ Нюс ъф дъ Уорълд“ се чувствам задължен да обърна внимание.

— На тази булевардна преса! — прекъсна го със саркастичен тон Чарлс. — Сигурно не поставяш тяхната дума над моята?

— Разбира се, не — каза Рупърт, — но ако се вярва на думите на Аманда, Хари не е твой син.

— А как искаш да го докажа? — попита Чарлс, опитвайки се да сдържа гнева си. — Не съм записвал в дневник кога съм спал с жена си.

— Изглежда, Аманда е записвала. Ето защо трябваше да потърся юридическа консултация — продължи Рупърт — и бях информиран, че кръвна проба би могла да послужи за потвърждение на правото на Хари върху титлата. Ние двамата имаме рядка кръвна група, както дядо ни и прадядо ни, и ако Хари има същата кръвна група, аз никога повече няма да повдигна този въпрос. Ако не, тогава титлата ще наследи евентуално нашият втори братовчед в Австралия.

— А какво ще стане, ако не се съглася да подложа сина си на такъв абсурден тест?

— Тогава ще възложим въпроса на семейните ни адвокати — каза авторитетно Рупърт — и те ще се произнесат как би трябвало да постъпим.