Джефри Арчър
Пръв между равни (18)

17.

— Синя риза — каза Реймънд, гледайки подозрително етикета. — Синя риза — повтори той.

— За четирийсетия рожден ден — извика Кейт от кухнята.

„Никога няма да я облека“, помисли си Реймънд и се усмихна на себе си.

— И освен това ще я носиш — каза тя и се долови нерв в бостънския й акцент.

— Ти дори мислите ми четеш — оплака се той, когато Кейт застана на кухненската врата. Харесваше му как изглежда — страшно елегантна в костюм на делова жена.

— Това е, защото си предсказуем, морковено връхче.

— И как разбра за рождения ден?

— Упорито разследване — каза Кейт, — помощ на чужд агент и малко пари.

— Чужд агент. Кой?

— Местният вестникар, скъпи. В „Сънди Таймс“ съобщават рождения ден на всяка видна личност, която ще празнува в следващите седем дни. През седмица като тази, когато са родени само посредствени люде, ти успя да се класираш.

Реймънд се засмя.

— Виж какво, морковено връхче — Реймънд се престори на засегнат от прякора, — трябва ли да ме наричаш с това противно име?

— Да, не понасям Реймънд.

Той се намръщи.

— Във всеки случай върховете на морковите са зелени.

— Без коментари. Облечи ризата.

— Сега?

— Сега.

Той си свали сакото и жилетката на костюма, махна бялата риза и откопча копчето на коравата яка, което бе оставило малко кръгче над адамовата му ябълка. Щръкнаха къдрави червени косми по целите му гърди. Той бързо облече подаръка. Почувства допира на приятна материя. Започна да закопчава копчетата, но Кейт се приближи и откопча най-горните две.

— Знаеш ли какво? Ти даде съвсем ново значение на думата небрежен.

Реймънд пак се намръщи.

— Подходящо облечен, можеш да минеш дори за хубав. Сега кажи къде ще отидем да празнуваме рождения ден?

— В Камарата на общините? — предложи Реймънд.

— Господи — каза Кейт. — Казах да празнуваме, не да правим помен. Какво ще кажеш за „Анабелс“?

— Не мога да си позволя да ме видят в „Анабелс“.

— Искаш да кажеш с мен?

— Не, не, глупаво момиче, защото съм социалист.

— Ако членове на лейбъристката партия не могат да си позволят хубава храна, вероятно е време да си смениш партията. В моята страна в хубавите ресторанти могат да се видят само демократи.

— Моля те, дръж се сериозно.

— Имах такова намерение. Кажи ми с какво се занимаваш напоследък в парламента?

— Нищо особено — нехайно отговори Реймънд. — Бях затрупан с работа в кантората и…

— Именно. Време е вече да направиш нещо, преди да са забравили, че съществуваш.

— Имаш ли нещо определено предвид? — попита Реймънд, скръстил ръце на гърдите.

— Всъщност да — каза Кейт. — Прочетох в същия „Сънди Таймс“, в който открих рождения ти ден, че се оказало трудно за лейбъристката партия да отмени профсъюзното законодателство на торите. Изглежда, има дългосрочни оплетени положения, за които първите редове не могат да намерят обходен път. Защо не вземеш да впрегнеш твоя така наречен първокласен мозък и да намериш законен изход?

— Идеята не е съвсем глупава.

Реймънд бе свикнал с политическия усет на Кейт, и когато го спомена, тя само каза:

— Още един лош навик, наследен от бившия ми съпруг. А сега казвай къде ще празнуваме?

— Правя компромисно предложение — каза Реймънд.

— Цялата съм в слух.

— „Дорчестър“.

— Щом настояваш — каза Кейт, без да изглежда прекалено ентусиазирана.

Реймънд понечи да свали ризата.

— Не, не, в Дорчестър са виждали мъже със сини ризи.

— Но аз нямам подходяща връзка — отговори като спасен Реймънд.

Кейт бръкна в плика от ризата и измъкна тъмносиня копринена връзка.

— Но тя не е едноцветна — възмутено извика той. — Какво очакваш още от мен?

— Контактни лещи — каза Кейт.

Реймънд се взря в нея и премига.

На излизане Реймънд погледна опакования в ярка хартия пакет, който Джойс бе изпратила от Лийдс в началото на седмицата. Той изобщо бе забравил да го отвори.

 

 

— По дяволите — каза Чарлс, остави вестник „Таймс“ и допи кафето.

— Какво има? — попита Фиона, наливайки му още кафе.

— Кързлейк е избран в Пъкълбридж, което значи връщане в парламента до края на живота. Изглежда, моят разговор с Арчи Милбърн не е имал ефект.

— Защо си против Кързлейк? — попита Фиона.

Чарлс сгъна вестника и се замисли над въпроса.

— Всъщност е много просто, стара приятелко. Мисля, че той е единственият конкурент, който може да ми попречи да поема лидерството на партията.

— Защо именно той?

— За пръв път се сблъсках с него в Оксфорд, той беше председател на съюза. Тогава беше страшно добър, а сега е още по-добър. Той имаше конкуренти, но ги помиташе като мухи. Независимо от произхода му той е единственият човек, който ме плаши.

— Предстои дълго надбягване, скъпи, и той може да се препъне.

— Аз също, но той не предполага, че ще използвам някои от неговите препятствия.

 

 

Андрю редактира много внимателно писмото. Той увери Джок Макфърсън и колегите му, че е много поласкан от предложението им, но обясни, че е решил да остане лоялен към лейбъристката партия.

Прие бележката на Джок, според който левите се стремят към контрол, но отбеляза, че всяка демократична партия трябва да допуска в редовете си независими политически елементи, което не е непременно нездравословно. Добави, че приема предложението като поверително за двете страни.

— Защо добави този послепис? — попита Луиз, когато прочете писмото.

— За да съм справедлив към Джок — каза Андрю. — Ако се разбере, че съм отхвърлил предложението им, ще постигнат резултат, обратен на този, който искаха.

— Не съм сигурна, че те ще постъпят така великодушно при следващите избори.

— О, Джок вдига шум, но иначе е добър човек и…

— Баща ти не говори така за него — каза Луиз. — Той е сигурен, че те ще търсят реванш.

— Баща ми вижда червей и под най-зеления лист.

— И така, щом няма да празнуваме лидерство на шотландските националисти, ще трябва да се задоволим с празнуване на четирийсетия ти рожден ден.

— Но дотогава има…

— … един месец, само една седмица преди четвъртия рожден ден на Робърт.

— Как искаш да отпразнуваме случая, скъпа?

— Можем да прекараме сами една седмица в Алджърви.

— Защо не две седмици? Така ще можем да отпразнуваме и твоята четирийсетгодишнина?

— Андрю Фрейзър, ти току-що загуби един глас в Единбург Карлтън.

 

 

Саймън слушаше съвсем внимателно доклада на Рони на ежемесечното заседание на борда. Двама наематели не бяха платили тримесечния си наем и следващото плащане вече наближаваше. Адвокатите му бяха изпратили предупредителни писма, последвани от писмени заплахи за даване под съд, но и това не беше донесло никакви пари.

— Потвърждават се опасенията ми — каза Рони.

— Какви опасения? — попита Саймън.

— Че те просто нямат пари.

— Значи трябва да ги сменим с нови наематели.

— Саймън, когато пътуваш следващия път от „Бофорт“ до „Уайтчапъл“, преброй табелите „дава се под наем“. Когато преброиш сто, ще видиш, че още си далеч от Сити.

— И какво мислиш да правим?

— Опитай се да продадеш някой от големите ни имоти, за да подсигуриш налични пари. Трябва да сме доволни, че дори при сегашната им цена струват много повече от задълженията ни към банката. При компаниите е точно обратното.

Саймън си мислеше за неговия кредит, който с лихвите приближаваше цифрата 100 000, и беше започнал да съжалява, че не прие тогава предложението на Рони да купи обратно акциите му. Сигурно беше, че предложението вече не е в сила.

Когато съвещанието на борда свърши, той отиде в болницата да вземе Елизабет. Посещаваха Пъкълбридж три пъти седмично, защото искаше да обиколи всички села, преди Уилсън да е поискал нови избори.

Арчи Милбърн се оказа много съзнателен председател и ги придружаваше при почти всички обиколки.

— Той е много мил с нас — каза Елизабет по пътя.

— Така е — съгласи се Саймън, — като се има предвид, че управлява „Милбърн Електроникс“. Но, както ни обясни, щом ни представи на председателите по селата, ни оставя да се справяме сами.

— Разбра ли защо не се разбират с Чарлс Сеймор?

— Не, не е споменавал името му оттогава. Разбрах само, че са били съученици.

— Какво мислиш да правиш със Сеймор?

— Не мога нищо да правя, освен да си отварям очите.

 

 

„Депутатът, който твърде често забравя избирателите си“ — Андрю прочете брошурата на шотландските националисти, която баща му беше изпратил по пощата. Беше пълна с полуистини и инсинуации: „Андрю Фрейзър, който забрави Единбург, не трябва да представлява повече шотландците“. По-нататък продължаваше: „Сега той живее далеч от проблемите на избирателите си в скъпа сграда на модния квартал Челси сред приятелите си тори. Той посещава Единбург само няколко пъти годишно, за да поддържа популярност и не се ли оказва само един самозабравил се министър?“.

— Как си позволяват? — извика Луиз възмутена. Андрю не беше виждал жена си толкова ядосана. — Как смеят да идват в дома ми, да ти предлагат лидерство на отвратителната си партия и след това да пишат такива гадни лъжи? Прочете ли това? — добави тя, сочейки последния абзац: — Съпругата му Луиз Форсайт — зачете тя на глас — произлиза от едно от най-богатите семейства на Шотландия. Тя е близка роднина на притежателите на магазините „Форсайтс“ на улица „Принсес“. Аз съм им втора, забравена братовчедка и те дори не ми правят отстъпка, когато пазарувам при тях.

Андрю започна да се смее.

— Какво толкова смешно има?

Той отиде и я прегърна.

— Досега живеех с илюзията, че ще наследиш империята Форсайт и няма да има нужда да работя след това — подразни я той. — Сега ще трябва да разчитаме на парите на Робърт, когато стане футболна звезда.

— Не се шегувай, Андрю. Няма да ти е много смешно, когато дойдат изборите.

— Аз се страхувам много повече от крайните леви, които се опитват да проникнат в управлението на комитета — каза Андрю с променен глас, — отколкото от бандата на Джок Макфърсън. В този момент червената кутия е твърде пълна, за да мога да мисля и по двата проблема.

 

 

Реймънд направи такова проницателно изказване по време на второто четене на новия закон за профсъюзите, че организаторите го поставиха в постоянния комитет, чудесно място за демонстриране на способности при дискутиране на клаузите точка по точка. Той можеше да посочва на колегите си клопките в закона и начините да ги избегнат. Останалите членове на комитета скоро разбраха какво значи „истинско съвещание“. Не мина много време и ръководителите на профсъюзите започнаха да се обръщат към него в парламента и да му се обаждат по телефона у дома, за да искат мнение как да реагират техните членове, когато възникнат правни проблеми. Реймънд проявяваше голямо търпение и нещо по-важно, даваше им експертен съвет срещу цената само на телефонния разговор. Колко ироничен му се стори фактът, че така бързо забравиха за книгата му! В националната преса започнаха да се появяват хвалебствени статии, свързани със закона, или предупредителни, както в „Гардиън“, в които се твърдеше, че каквото и да се е случило в миналото, не може да се мери с последствията, ако в най-скоро време Реймънд Гулд не влезе в правителството.

— Ако ти предложат да влезеш в правителството, ще се променят ли отношенията ни? — попита Кейт.

— Разбира се — каза Реймънд, — ще имам извинение да не обличам сини ризи.

Харолд Уилсън удържа несигурното си управление още шест месеца и му се наложи да поиска нови избори. Той определи това да стане на 10 октомври 1974 година.

Реймънд веднага се върна в Лийдс, за да открие кампанията. Когато Джойс го посрещна на гарата, той не можа да не си помисли, че тази трътлеста жена е само четири години по-възрастна от Кейт. Целуна я по бузата като далечна роднина, след това тя го закара в дома им на „Чапъл Алъртън“.

Джойс не престана да му говори през целия път. Стана ясно, че избирателният район е под контрол и че Фред Паджет е добре подготвен за изборите.

— Всъщност от предишните избори досега той не е спирал да работи — каза тя.

Колкото до Джойс, тя без съмнение беше по-добре подготвена от пълномощника и секретаря, взети заедно. А най-интересното е, мислеше Реймънд, че всичко това й доставя удоволствие. Той погледна към нея и помисли, че тя дори изглежда по-хубава по време на кампания.

За разлика от колегите си, представляващи селски райони, на него не му се налагаше да изнася речи в малки селски салони. Неговите избиратели излизаха по главните улици, където той агитираше с мегафон, минаваше през пазарите, клубовете, кръчмите, ръкуваше се с хората и това се повтаряше през няколко улици.

Джойс бе изготвила схема, според която съпругът й щеше да има възможност да се срещне с възможно най-много хора. В неколкоседмичната кампания някои го видяха по няколко пъти, повечето от тях на футболния мач в събота преди изборите.

След мача Реймънд тръгна на обиколка из клубовете, като пиеше бира след бира. Примири се с неизбежното трупане на килограми по време на кампании. Не искаше и да мисли какви ще бъдат коментарите на Кейт по този въпрос, когато се видят. Реймънд успяваше да отделя всеки ден по няколко минути, за да й се обади. Тя винаги изглеждаше много заета, пълна с новини и го оставяше с понижено самочувствие. Той едва ли й липсваше.

Местните профсъюзи напълно го подкрепиха. Разказваха на всеки, който имаше желание да слуша, че може да са го чувствали чужд в миналото, но са знаели „кой му лежи на сърцето“. Те чукаха по вратите, разнасяха брошури, докарваха хората до избирателните пунктове. Бяха на крак, преди още да се е събудил, и агитираха до последния момент.

Реймънд и Джойс гласуваха в местната прогимназия и очакваха убедителна победа. Лейбъристката партия наистина спечели, както се предполагаше. Получи четирийсет и три места повече от консерваторите, но само три повече от всички партии, взети заедно. Във всеки случай, когато кралицата му възложи да сформира правителство, Харолд Уилсън се беше приготвил за петгодишно управление. Преброяването в Лийдс показа най-голямото мнозинство на Реймънд досега — 12 207 гласа.

В петък и събота той обиколи избирателите, за да им благодари и в неделя вечерта си тръгна за Лондон.

— Този път сигурно ще те покани да участваш в правителството — каза Джойс, като го изпращаше на гарата.

— Не зная — отговори Реймънд и я целуна по двете бузи.

Тя остана да му маха ентусиазирано.

— Много ми хареса как ти стои синята риза — бяха последните й думи, преди да се разделят.

 

 

По време на кампанията Чарлс прекарваше доста време в банката заради натиска върху паунда. Фиона беше навсякъде и казваше, че Чарлс ще мине след нея.

След като преброиха малките бюлетини, около един процент негови привърженици бяха преминали към лейбъристкия кандидат. Разбрал крайния резултат, той се върна в Лондон, примирен с предстоящия дълъг период в опозиция. Когато започна да наваксва с колегите си в парламента, видя, че вече открито се говори, че Хийт трябва да си отиде след двете поредни загуби в общите избори.

Чарлс знаеше, че му предстои за втори път да решава зад кого да застане при избирането на нов лидер на партията и да познае кой е следващият лидер.

 

 

Андрю Фрейзър се върна в Лондон след изтощителна и тягостна кампания. Шотландските националисти съсредоточаваха нападките си върху него, Джок Макфърсън непрекъснато злословеше и клеветеше. Сър Дънкан съветваше сина си да не прибягва до съд: „Това само ще налее вода в неговата мелница. Малките партии винаги печелят при повече публичност“.

Луиз настояваше Андрю да информира пресата за това, че е отказал да стане лидер на шотландската националистическа партия, но той й каза, че това няма да помогне, а може да рикошира срещу него, освен това бе дал дума да не говори за срещата. През последната седмица на кампанията той направи усилия, но не успя да попречи да изберат в изпълнителния комитет Франк Бойл, комунист, дошъл наскоро от Глазгоу. В деня на изборите едва успя да събере мнозинство от 1 656 гласа, следван от Джок Макфърсън. Поне се надяваше на спокойствие през следващите пет години. Шотландските националисти увеличиха местата си в парламента от седем на единайсет.

Андрю, Луиз и Робърт взеха самолета за Лондон в неделя вечерта и намериха червената кутия и съобщение, че министър-председателят очаква Андрю да продължи работата си като министър на вътрешните работи.

 

 

Саймън проведе незабравима кампания. В деня на обявяването на изборните резултати двамата с Елизабет се преместиха в новата си квартира, доволни, че имат възможност да наемат домашна помощничка. Двойното легло и няколкото стола им бяха достатъчни. Елизабет готвеше на примитивна печка и ползваше полуготови продукти, подредени в малък кухненски шкаф. Хранеха се с едни и същи две вилици. По време на кампанията Саймън обиколи два пъти района си от 200 квадратни километра и настоя Елизабет да си вземе само една седмица отпуск от болницата.

Избирателите на Пъкълбридж изпратиха Саймън обратно в парламента с мнозинство от 18 419 гласа, най-голямото в историята на Пъкълбридж. Местните жители много бързо разбраха, че техният депутат е достоен да участва в управлението на страната.

 

 

Кейт беше много внимателна в забележките си, когато в понеделник вечерта стана ясно, че министър-председателят няма да предложи място на Реймънд в новото правителство. Тя му приготви любимото ядене, печено телешко и йоркширски пудинг, но той дори не забеляза и беше много мълчалив.