Джефри Арчър
Пръв между равни (26)

25.

Саймън работи цяла година, за да подготви за разглеждане в парламента документ, озаглавен „Искрено партньорство за Ирландия“. Целта на правителството беше да събере заедно Севера и Юга за период от десет години, след което да сключат постоянно споразумение. През тези десет години двете страни щяха да бъдат директно подчинени на Уестминстър и Дъблин. И двете страни, католици и протестанти, имаха принос за изготвяне на „Хартата“, както бяха нарекли в пресата комплексното споразумение. С много такт, търпение и силен дух Саймън успя да убеди политическите лидери на Северна Ирландия да сложат имената си под последната редакция, когато и ако се одобри от парламента.

Той призна пред Елизабет, че споразумението е само къс хартия, но може да стане основният камък, на който да се базира парламентът и евентуално да намери разрешение. От двете страни на Ирландско море политици и журналисти наричаха „Хартата“ по един и същи начин — надежден пробив.

Министърът на Северна Ирландия трябваше да го представи пред парламента, когато дойде ред на ирландския въпрос. Саймън като архитект на „Хартата“ трябваше да произнесе реч от името на правителството. Той знаеше, че ако правителството подкрепи неговата идея, може да му възложат да изготви проектозакон и така да преодолее един проблем, който толкова много политици преди него не бяха успели да решат. Ако успееше, всички жертви, които беше правил в миналото, нямаше да бъдат напразни.

Когато Елизабет седна в кабинета и прочете последната редакция на „Хартата“, за първи път призна, че си е заслужавало да приеме този пост.

— Сега, ембрионален държавник — продължи тя, — готов ли си да вечеряш като всички нормални хора?

— Готов съм. — Саймън премести своето копие от „Хартата“, състоящо се от 129 страници, от масата в столовата на бюфета и помисли, че ще го прегледа още веднъж след вечеря.

— Отвратително — чу той Елизабет да казва в кухнята.

— Какво има? — попита Саймън, без да откъсва очи от заниманието си като дете, което подрежда пъзел и се чуди къде да постави тази безцветна изрезка.

— Свършили сме „Бистото“.

— Аз ще отида да купя — предложи Саймън.

Двамата полицаи пред вратата разговаряха, когато министърът се показа на вратата.

— Бързо, жена ми иска да купя „Бисто“, а държавните дела ще трябва да почакат малко.

— Много съжалявам, сър — каза сержантът. — Нали казахте, че няма да излизате повече и аз пуснах служебната кола да се прибере. Но полицай Баркър ще ви придружи.

— Няма проблеми — каза Саймън. — Ще вземем колата на жена ми. Само да открия къде е паркирана.

Той влезе вътре и се върна след няколко минути.

— Отдавна ли сте в полицията? — попита той полицая, като вървяха по улицата.

— Не много отдавна, сър. Започнах преди около година.

— Женен ли сте?

— Само това липсваше при моята заплата, сър.

— Значи няма опасност да останете без „Бисто“?

— В нашата лавка сигурно не са и чували за такъв сос, сър.

— Трябва да влезете в бюфета на парламента — каза Саймън. — Едва ли е по-добре снабден — да не говорим за заплатите.

Двамата мъже се засмяха и се отправиха към колата.

— Какво казва съпругата ви за мини метрото? — попита полицаят, докато Саймън отключваше вратата.

Елизабет чу експлозията, както и всички на улица „Бофорт“, но тя първа знаеше какво се е случило. Изскочи от външната врата, видя, че полицаят тича по улицата, и го последва.

Малкото червено метро беше пръснато на парчета по платното на улицата, стъклата на колата се бяха посипали на паважа като градушка.

Когато сержантът видя откъснатата глава, той дръпна Елизабет настрана. Още две тела лежаха неподвижно на улицата, едното на възрастна жена. Около нея се беше разсипала пазарска чанта.

След няколко минути пристигнаха шест полицейски коли и служители от специалния отдел направиха кордон около мястото на експлозията. Линейка откара телата в болницата на Уестминстър. За прибиране на останките на полицая бяха нужни доста здрави нерви.

Откараха Елизабет с полицейска кола в болницата. Там разбра, че възрастната жена е починала по пътя, а съпругът й е в критично състояние. Когато каза на хирурга, че е лекар, той стана по-учтив и отговори внимателно на въпросите й. Саймън имаше многобройни фрактури, изкълчена бедрена става и загуба на кръв. Единственият въпрос, на който нямаше желание да отговори, бе какви са шансовете му.

Тя остана да чака сама пред операционната. Минаха часове, а в главата й натрапчиво звучаха думите на Саймън: „Трябва да сме толерантни. Не трябва да забравяме, че в Северна Ирландия все още има добронамерени хора“. Идваше й да пищи, да вика, че всички са убийци. Съпругът й бе работил неуморно за тяхно добро. Той не беше нито католик, нито протестант, само човек, който се опитва да изпълни непосилна задача. Въпреки това съзнаваше, че бомбата бе предназначена за нея.

Мина още един час.

Уморен мъж с пребледняло лице излезе от операционната през поклащащата се гумена преграда.

— Все още се държи, доктор Кързлейк. Вашият съпруг има железен организъм, повечето хора на негово място отдавна да са се предали. — Той се усмихна. — Да ви намеря ли стая и да поспите малко?

— Не, благодаря ви — отговори Елизабет. — Искам да съм близо до него.

Тя се обади вкъщи да провери как се справят децата. Майка й вдигна телефона. Тя беше отишла веднага, като чула съобщението и ги държала далеч от радиото и телевизора.

— Как е той? — попита майка й.

Елизабет каза на майка си всичко, което знаеше, и след това говори с децата.

— Ние се грижим за баба — каза Питър.

Елизабет не можа да спре сълзите си.

— Благодаря ти, скъпи — каза тя и бързо затвори телефона. Върна се на пейката пред операционната, изхлузи обувките, подви крака под тялото си и се опита да поспи.

В ранните часове на утрото се събуди и трепна. Гърбът я болеше, вратът й беше схванат. Тя започна да се разхожда бавно напред-назад по коридора, за да раздвижи крайниците си и чакаше някой да й каже нещо за Саймън. Накрая една сестра й донесе чаша чай и я увери, че той се „държи“. Но какво значеше „държи се“? Тя стоеше и гледаше мрачните физиономии на излизащите от операционната и се молеше да не види изражение, което говори за най-лошото. Хирургът й каза да си отиде вкъщи и да си почине, защото не можеха нищо да й кажат до няколко часа. Един полицай спираше непрекъснато прииждащите журналисти в преддверието пред главния коридор.

Елизабет не мръдна от коридора още един ден и една нощ. Не се върна у дома, докато хирургът не й каза, че опасността е минала.

Когато чу това, тя падна на колене и заплака.

— Сигурно и Господ иска да се реши ирландският въпрос — додаде той. — Съпругът ви ще живее, доктор Кързлейк, това е чудо.

 

 

— Имаш ли време да се почерпим? — попита Александър Далглиш.

— Щом настояваш — отговори Пимкин.

— Фиона — извика Александър. — Алек Пимкин е, ела да пийнем по нещо.

Тя влезе при тях. Беше облякла яркожълта рокля и беше разпуснала косата си над раменете.

— Отива ти — каза Пимкин, докосвайки оплешивялата си глава.

— Благодаря — каза Фиона. — Защо не отидем в дневната?

Пимкин с готовност се подчини и веднага се настани в любимия стол на Александър.

— Какво ще пиеш? — попита Фиона, застанала до барчето.

— Голям джин с малко тоник.

— Е, как я карат в избирателния район след моята оставка?

— Опитват се да преживеят най-големия сексскандал след Профюмо — засмя се Пимкин.

— Дано само не навреди на твоите шансове — каза Александър.

— Ни най-малко, приятелю — каза Пимкин, поемайки от Фиона доста пълна чаша джин. — Напротив, отвлича вниманието от мен.

Александър се разсмя.

— Всъщност — продължи Пимкин — интересът към датата на твоята сватба се затъмнява само от Чарлс и лейди Ди. Носят се слухове — продължи той, явно наслаждавайки се на ефекта, — че моят почитаем колега, депутатът на Съсекс Даунс, те е накарал да чакаш цели две години, преди да можеш да обявиш в „Таймс“ деня на сватбата си.

— Да, вярно е — каза Фиона. — Чарлс дори не отговаряше на писмата ми, но напоследък се държи почти приятелски.

— Може би защото и той се готви да публикува съобщение в „Таймс“ — каза Пимкин и глътна набързо питието, с надежда да му предложат още едно.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че си е дал сърцето на друга.

— На друга?

— Точно така — Пимкин замълча, поглеждайки подчертано към празната си чаша, — на госпожица Аманда Уолас, единствена дъщеря на покойния и малко оплакван полковник Бузър Уолас.

— Аманда Уолас? — невярваща повтори Фиона. — Той трябва да си е загубил ума.

— Не мисля, че в случая става въпрос за ум — каза Пимкин и подаде чашата си, — а по-скоро за секс.

— Но той е достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Ако се наложи — каза Пимкин, — Чарлс може да я осинови. — Александър се засмя.

— Но знам от сигурен източник — продължи Пимкин, — че й е предложил брак.

— Не говориш сериозно — каза Фиона.

— Въпросът е бил поставен, защото е бременна и Чарлс се надява да има син — довърши тържествуващ Пимкин и пое втора чаша джин.

— Това е невъзможно — тихо каза Фиона.

— Освен това имам информация — каза Пимкин, — че някои от не особено благородните ни събратя вече предлагат имената на няколко кандидати за ролята на бащата.

— Алек, ти си непоправим.

— Скъпа, обществена тайна е, че Аманда е спала с половината членове на кабинета и с голяма част от бекбенчерите.

— Престани да преувеличаваш — възмути се Фиона.

— Освен това — продължи Пимкин, пренебрегвайки забележката й, — спряла е на крачка от първите редове на лейбъристите, само защото майка й казала, че те са прости и може да прихване нещо.

Александър пак се разсмя.

— Но как е могъл да се хване на този трик с бременността.

— Кукичка, въдица и удавник. Той е като ирландец, затворен в пивоварна през уикенда. Скъпата Аманда разрешава на почитаемия ми колега да я отпушва по всяко време.

— Но тя е толкова глупава! — каза Александър. — Когато за първи път ме запознаха с нея, тя ме убеждаваше, че Майкъл Паркинсън се оказал превъзходен председател на партията.

— Може да е глупава — каза Пимкин, — но не е обикновена и казват, че двамата осъвременявали Кама Сутра.

— Престани, Алек, достатъчно — каза през смях Фиона.

— Права си. — Пимкин забеляза, че чашата му е почти празна. — Човек с моята безупречна репутация не трябва да бъде видян в компанията на живеещи в грях. Трябва да тръгвам, скъпа — каза той и се изправи. Пимкин остави чашата си и Александър го изпрати до вратата.

Като затвори, той се обърна към Фиона и каза:

— Не страда от липса на новини нашият депутат.

— Прав си — съгласи се Фиона, — толкова много информация срещу скромна инвестиция от две чаши джин.

Като се върна в дневната, той додаде:

— Това ще промени ли плановете ти за връщането на Холбайн?

— В никакъв случай — каза Фиона.

— Значи ще бъдеш в Съдъби следващата седмица за търга на стари шедьоври?

Фиона се усмихна.

— Разбира се. И ако цената е подходяща, няма да се безпокоим какво да подарим на Чарлс за сватбата му.

 

 

Три седмици след експлозията Саймън напусна болницата с патерици. Десният му крак беше толкова раздробен, че нямаше да може да върви нормално. Отвън чакаха стотици журналисти, святкаха светкавици и изпълняваха поръчките на главните редактори да заснемат героя на деня. Той се усмихна, като че изобщо не го болеше. „Не позволявай на тези убийци да мислят, че са те уплашили“, бяха го предупреждавали от двете страни на парламента. Усмивката на Елизабет свидетелстваше, че е щастлива до съпруга си.

След три седмици пълна почивка Саймън се върна към Ирландската харта, като пренебрегна лекарската забрана. След около две седмици предстоеше разглеждане на документа в парламента. Държавният секретар и другите министри на Северна Ирландия го посетиха по няколко пъти в дома му и се споразумяха държавният министър да поеме временно отговорностите на Саймън и да произнесе заключителната реч. Докато отсъстваше, целият кабинет осъзна колко много усилия е положил Саймън за изготвяне на „Хартата“ и нямаше друг достатъчно компетентен да поеме поста му.

Покушението над Саймън и наближаването на дебатите по ирландския въпрос предизвикаха такъв интерес, че Би Би Си реши да предава цялото заседание на парламента от три и половина до гласуването в десет.

В деня на дебатите Саймън седна в леглото и внимателно слушаше всяка дума, като че е последният епизод от любимия му сериал и с нетърпение чакаше развръзката. Дебатите бяха открити с изказване на министъра на Северна Ирландия, което остави у Саймън чувството, че целият парламент ще го подкрепи. Говорителят на опозицията го последва с безпристрастна реч, като направи една-две забележки към противоречивата „Патриотична клауза“ със специалните права за протестантите на юг и католиците на север и как тя ще засегне католиците, които не искат да се регистрират в Северна Ирландия. „В останалата част, увери той парламента, опозицията поддържа «Хартата», без да иска гласуване.“

Саймън започна да се успокоява за първи път, но настроението му се промени, когато някои бекбенчери започнаха да показват засилващо се неодобрение на „Патриотичната клауза“. Един-двама от бекбенчерите дори настояха „Хартата“ да не се утвърждава от парламента, докато правителството не изясни напълно необходимостта от „Патриотичната клауза“. Саймън разбра, че няколко души с ограничен ум се мъчат да печелят време, надявайки се да задържат „Хартата“ и тя да бъде забравена по-късно. Поколения наред такива хора бяха успявали да задушават надеждите и вдъхновението на ирландския народ и в същото време да разрешават на фанатици да осуетяват всякакви надежди за мир.

Елизабет влезе и седна в края на леглото.

— Как върви? — попита тя.

— Не много добре — каза Саймън, — всичко ще зависи от говорителя на опозицията.

Те седяха и слушаха. Но веднага след като говорителят на опозицията започна да говори, Саймън разбра, че и той не разбира истинското предназначение на „Патриотичната клауза“ и уговорката, която бе постигнал с двете страни в Дъблин и Белфаст, не е точно обяснена пред парламента. Нямаше злонамереност в речта и той внимателно проследяваше какво е било постигнато по обикновения канален ред, но почувства, че липсата на убеденост сее съмнения в умовете на депутатите. Той се страхуваше, че може да се стигне до гласуване.

След като няколко депутати се обадиха и изразиха недоверие, министърът в сянка предложи:

— Вероятно ще трябва да изчакаме министърът да се възстанови напълно и да е в състояние сам да излезе пред парламента. — Чуха се няколко провиквания от залата: „Да, да“.

На Саймън му призля. „Хартата“ щеше да се провали, ако не минеше през парламента тази вечер. Целият непосилен труд и добронамереност щяха да отидат по дяволите. Той реши да действа.

— Би ли ми направила чаша топло мляко с какао? — Той се опита да звучи съвсем убедително.

— Разбира се, скъпи. Отивам да включа чайника. Искаш ли да ти донеса и малко бисквити?

Саймън кимна. Щом Елизабет затвори вратата, той бързо се измъкна от леглото и се облече колкото може по-бързо. Грабна бастуна, подарък от д-р Фицджералд, министър-председател на Ирландия. След това закуцука тихо надолу по стълбите, пресече хола, надявайки се Елизабет да не чуе. Той отвори безшумно външната врата. Когато дежурният полицай го видя, Саймън му направи знак да мълчи и много бавно затвори вратата след себе си. С мъка мина разстоянието до полицейската кола, наведе се и се отпусна на задната седалка.

— Пусни радиото, моля те, и карай в парламента колкото може по-бързо.

Саймън продължи да слуша говорителя на опозицията, докато полицейската кола с вой излизаше и влизаше обратно в трафика, по маршрут, който не бяха използвали досега. В девет и двайсет и пет пристигнаха пред входа на парламента откъм „Свети Стефан“. Чакащите се отдръпнаха, както биха направили за кралска особа, но Саймън не забеляза. Премина накуцвайки през централното фоайе, забравил несръчната си походка, зави наляво, мина покрай полицая на входа. Молеше се да влезе в камарата, преди говорителят на правителството да е започнал заключителното си слово. Саймън мина покрай един изумен портиер и пристигна точно когато новият електронен часовник показваше девет и двадесет и девет минути.

Говорителят на опозицията точно сядаше на мястото си при не особено убедителни възгласи: „Браво, браво“. Председателят се изправи, но преди да си отвори устата, Саймън стъпи на зеления килим на Камарата. За миг се възцари изумителна тишина, след това започнаха радостни викове. Извисиха се в кресчендо, докато Саймън стигна първите банки. Бастунът му падна, като се хвана за трибуната. Председателят извика неговото име soto voce.

Саймън почака да настъпи тишина.

— Господин председателю, благодаря за топлото посрещане. Върнах се тази вечер, защото, като слушах най-внимателно по радиото всяка дума от дебатите, почувствах необходимост да обясня на почитаемите колеги каква е идеята на „Патриотичната клауза“. Това не е някаква повърхностна формула за решаване на труден проблем, а акт на доброжелателство, под който могат да сложат имената си представителите на двете страни. Може да не е съвършено, след като едни и същи думи могат да означават различни неща за различни хора, пример, който адвокатите непрекъснато ни демонстрират.

Избухналият смях намали напрежението в парламента.

— Но ако днес позволим тази възможност да отмине, това ще е победа за онези, които се наслаждават на нещастието на Северна Ирландия, каквито и да са подбудите им, и поражение за всички добронамерени хора.

Парламентът беше абсолютно тих, когато Саймън започна да обяснява идеята на „Патриотичната клауза“ и ефекта й върху протестанти и католици на север и юг. Той разгледа и другите по-важни клаузи на „Хартата“, отговаряйки на повдигнати по време на дебатите въпроси, но когато погледна часовника над стола на председателя, разбра, че му остава само една минута.

— Господин председателю, ние в този велик парламент, който в миналото е решавал съдбините на много народи, днес имаме възможност да успеем там, където нашите предшественици не са успявали. Аз ви моля да подкрепите „Хартата“ безрезервно и да покажем на бомбаджиите и убийците, че тук, в парламента, ще гласуваме за децата на бъдеща Ирландия. Нека в двайсет и първи век ирландският въпрос бъде проблем от историята. Господин председател, аз моля за подкрепата на целия парламент.

„Хартата“ беше приета без гласуване.

Саймън се върна веднага вкъщи и дебнешком се качи на горния етаж. Затвори зад себе си вратата на спалнята и заопипва стената за ключа. Нощната лампа до леглото му светна и Елизабет седна в леглото.

— Какаото изстина и аз изядох всички бисквити — усмихната каза тя, — но все пак благодаря, че си оставил радиото включено, така поне разбрах къде си.