Джефри Арчър
Пръв между равни (27)

26.

Чарлс и Аманда се ожениха в най-незабележимото гражданско отделение на Хамърсмит. След подписването заминаха на продължителна почивка в Париж. Чарлс каза на съпругата си, че предпочита никой да не знае за подписването поне още една седмица. Не искаше Фиона да намери още една причина да не върне Холбайн. Аманда с готовност се съгласи, но, разбира се, Алек Пимкин не влизаше в сметката.

Париж се оказа приятно развлечение, независимо че Чарлс беше чувствителен към очевидната бременност на Аманда, особено когато ги приеха петък вечерта в „Плаза Атени“ и ги придружиха до апартамент с изглед към вътрешния двор. По-късно, по време на вечерята, Аманда учуди келнерите с апетита и деколтето на роклята си.

На следващия ден, когато закусваха в леглото, Чарлс прочете в „Хералд Трибюн“, че през почивните дни госпожа Тачър ще обмисля ремонт на кабинета. Той незабавно съкрати сватбеното пътешествие и се върнаха в Лондон два дни по-рано от заплануваното. Аманда не беше възхитена. Съпругът й прекара останалата част от съботата и неделята до телефона на площад „Итън“, който изобщо не звънна.

Същата тази неделя министър-председателката се обади на Саймън Кързлейк и му каза, че е назначен за таен съветник и ще бъде преместен от канцеларията на Северна Ирландия. Предложи му да стане министър на отбраната.

Той започна да протестира, но госпожа Тачър го прекъсна.

— Не искам мъртви герои, Саймън — остро каза тя.

Елизабет си отдъхна, като чу новината, независимо че доста време не можа да свикне с новото обръщение към съпруга й „достопочтеният Саймън Кързлейк“. Няколко седмици трябваше да се примиряват с изтърканото остроумие „никога достатъчно и рядко почтен“, подмятано от многобройните доброжелатели в избирателния му район, които си мислеха, че са единствените сетили се за старата шега.

Госпожа Тачър се обади на Чарлс Сеймор в понеделник сутринта, когато той чакаше Фиона да върне картината. Адвокатите на двете страни се бяха споразумели първият граф Бриджуотър да бъде върнат в дома му в единайсет часа. Само кралицата или госпожа Тачър можеха да възпрат Чарлс лично да получи портрета.

Обаждането на министър-председателката дойде много по-късно, отколкото се надяваше, но госпожа Тачър бе предупредена за сватбеното пътешествие на Чарлс в Париж, от което нямаше да се върне преди понеделник.

Чарлс взе такси до „Даунинг стрийт“ и веднага бе въведен при министър-председателката. Госпожа Тачър започна с комплименти за работата му по финансовия закон, когато бяха в опозиция, и сега, когато са на власт. След това го покани на първите редове като министър на финансите.

Чарлс прие с готовност и след кратък разговор по политически въпроси с министър-председателката се върна на „Итън“, за да отпразнува двата успеха. Аманда го посрещна на вратата и му каза, че Холбайн е върнат, Фиона бе удържала на думата си, портретът бил докаран точно в единайсет.

Чарлс влезе самоуверено в дневната и се зарадва, като видя големия пакет подпрян на стената. Съвсем не беше доволен, че Аманда се появи с чаша джин в едната ръка и цигара в другата, но реши, че днес не е ден за караници. Каза й за назначението, но тя едва ли осъзна значимостта на събитието, докато съпругът й не отвори бутилка шампанско.

Чарлс наля в две чаши и подаде една на съпругата си.

— Двоен празник. Много забавно — каза тя и пресуши първо чашата с джина.

Чарлс пийна глътка шампанско и започна да разопакова загънатия в красива червена хартия шедьовър. Разкъса хартията, махна картона над картината и погледна доволен портрета.

Първият граф Бриджуотър се беше върнал у дома. Чарлс хвана златната, до болка позната рамка и постави портрета на мястото му в кабинета, но забеляза, че картината е леко хлабава.

— По дяволите — каза той.

— Какво има? — попита Аманда все още облегната на вратата.

— Нищо съществено, само трябва да занеса да оправят рамката. Ще я оставя при Оливър Суон на път за банката. Чакал съм три години, още два дни няма да са от значение.

Сега, когато Чарлс прие поста министър на финансите, знаеше, че трябва да уреди един въпрос, преди да е оповестено назначението му. С такова намерение тръгна от площад „Итън“ и по пътя даде портрета за поправка на рамката. Отиде в банката и извика Клайв Ренолдс в кабинета си. Беше ясно от изражението на Ренолдс, че новината за назначението не се е разчула.

— Клайв — обърна се за първи път на малко име Чарлс. — Имам предложение за теб.

Ренолдс нищо не каза.

— Министър-председателката ми предложи пост в правителството.

— Поздравявам ви — каза Ренолдс — напълно е заслужено, ако мога да добавя.

— Благодаря — каза Чарлс. — Сега мисля да ти предложа да станеш мой заместник, докато отсъствам.

Клайв Ренолдс изглеждаше изненадан.

— При ясна уговорка, че ако консерваторите минат в опозиция или загубя мястото си в правителството, да бъда възстановен незабавно на длъжността си.

— Естествено — каза Ренолдс. — С най-голямо удоволствие ще ви замествам междувременно.

— Добро момче — каза Чарлс. — Няма да забравя как постъпи предишният президент в същата ситуация.

— Това няма да се повтори, уверявам ви.

— Благодаря — каза Чарлс. — Няма да забравя лоялността ти, като се върна в банката.

— Аз ще се грижа за спазване на традициите на банката по време на отсъствието ви — каза Ренолдс с леко наведена глава.

— Сигурен съм, че ще се грижиш — каза Чарлс.

Бордът прие препоръката на Чарлс Клайв Ренолдс да бъде назначен за временен президент и Чарлс освободи с радост кабинета, за да заеме новия си пост.

 

 

Чарлс определи изминалата седмица като най-щастлива в живота си и в петък на връщане към „Итън“ той се отби в галерията на Оливър Суон, за да вземе Холбайн.

— Мисля, че портретът не е за тази рамка — каза Суон.

— Сигурно се е разхлабил след толкова години — безгрижно отбеляза Чарлс.

— Не, господин Чарлс, тази рамка е поставена съвсем наскоро — каза Суон.

— Невъзможно — каза Чарлс. — Много добре си спомням и картината, и рамката. Портретът на първия граф Бриджуотър е над четиристотин години в семейството ни.

— Не този портрет — каза Суон.

— Какво искате да кажете? — разтревожено попита Чарлс.

— Преди три седмици този портрет беше на търг в „Съдъби“.

Чарлс замръзна, като чу продължението.

— Той, разбира се, е от школата на Холбайн, вероятно на някой от учениците му. Мисля, че има около дузина копия на оригинала.

— Около дузина копия — повтори Чарлс пребледнял.

— Да, а може и да са повече. Поне изясни една мистерия за мен — каза Суон, подсмихвайки се тържествуващо.

— Каква мистерия? — задавено попита Чарлс.

— Не можех да си отговоря защо лейди Фиона наддаваше за портрета и след това се сетих, че фамилното ви име е Бриджуотър.

 

 

— Поне тази сватба има стил — увери Пимкин Фиона между хапките сандвичи на приема по случай сватбата й с Александър Далглиш. Пимкин винаги приемаше поканите за сватби, защото му даваха възможност да изяде неимоверен брой сандвичи с пушена сьомга и да погълне неограничено количество шампанско. — Най-много ми допадна кратката церемония в черквата.

Той обиколи стаята и спря да огледа отражението си в огромния полилей.

Фиона се засмя.

— Беше ли на сватбата на Чарлс?

— Скъпа моя, възпитаниците на Итън, видени в Хамърсмит, отиват по най-бърз начин на парахода.

— Значи не беше поканен — каза Фиона.

— Разбрах, че е била поканена само Аманда и дори тя едва не се измъкнала с друг ангажимент. С лекаря си, предполагам.

— Е, Чарлс не би могъл да си позволи още един развод.

— Не, при сегашното положение на министър на Нейно величество. Един развод може някак си да мине незабелязано, но на втори би се погледнало като на навик и прилежните читатели на „Найджъл Демпстър“ ще поискат да се уверят, че бракът е консумиран.

— Колко време мислиш, че Чарлс ще търпи поведението й?

— Докато вярва, че ще му роди син, който да наследи титлата. Не че брачната церемония непременно доказва легитимност — добави Пимкин.

— Възможно е Аманда да не роди син.

— Може би като роди, ще е очевидно, че не е потомък на Чарлс — каза Пимкин, отпускайки се на стол, освободен в момента от висока, пълна дама.

— Дори и да е, не мога да си представя Аманда като прилежна домакиня.

— Не, но при сегашните обстоятелства в неин интерес е да играе ролята на любяща съпруга.

— Времето ще промени и това — каза Фиона.

— Съмнявам се — каза Пимкин. — Аманда е глупава. Това е доказано и е извън всякакво съмнение, но притежава инстинкта на мангуста да оцелява. И докато Чарлс използва всички часове на деня, за да прави блестяща кариера, тя ще е глупачка да търси по-добро пасбище на публични места, когато винаги може да легне в собственото си легло.

— Порочен стар клюкар — каза Фиона.

— Не го отричам — каза Пимкин — защото е изкуство, в което жените още не са достигнали съвършенството на мъжете.

— Благодаря за забележителния сватбен подарък — каза Александър, като се присъедини към тях. — Избрал си любимото ми бордо.

— Подаряването на дузина бутилки най-качествено бордо изпълнява две предназначения — каза Пимкин, опрял спокойно ръце на корема. — Първо, да пиеш качествено вино, когато се самопоканиш на вечеря.

— И второ? — попита Александър.

— Когато щастливата двойка се раздели, да се почувстваш облекчен, че няма да присъстваш на кавгите им.

— Подари ли нещо на Чарлс и Аманда? — попита Фиона.

— Не. — Пимкин сръчно пое чаша шампанско от минаващ сервитьор. — Чувствах, че върнатият от теб фалшив граф Бриджуотър стига и за двама ни.

— Чудя се къде ли е сега той? — каза Александър.

— Не на площад „Итън“ — каза Пимкин с вид на човек, разкрил информация, която може да осигури траен интерес към него.

— Кой би искал фалшив граф?

— Не знаем потеклото на купувача, защото е от бивша колония на Нейно Величество, но продавачът…

— Престани да се занасяш, Алек. Кажи кой е?

— Кой, освен госпожица Аманда Сеймор.

— Аманда?

— Да. Милата, глупава душица извадила фалшивия граф от мазето, където Чарлс го заровил с всичките му военни почести.

— Но тя сигурно е знаела, че е фалшив.

— Скъпа, Аманда не би направила разлика между Холбайн и Анди Уорхол, но въпреки това с радост приела 10 000 паунда за интерпретацията. Увериха ме, че дилърът, който купил изфабрикувания шедьовър, направил, както се изразяват вулгарните хора в Сити, „набързо опознаване“ на дамата.

— Боже Господи — каза Александър. — Аз платих 8 000 за картината.

— Вероятно трябва да потърсиш помощта на Аманда по такива въпроси — каза Пимкин. — В замяна на безценната информация, която получихте, мисля, че съм на път да разбера къде е скрит истинският граф Бриджуотър?

— В никакъв случай, Алек. Той просто очаква подходящ момент за публична изява — каза Фиона с усмивка.

— И къде е сега Аманда? — попита Александър, за да смени темата.

— В Швейцария, там ще роди бебето, което, да се надяваме, ще има достатъчно черти на бял кавказец, за да задоволи ограниченото въображение на Чарлс, че той е бащата.

— Откъде получаваш толкова информация? — попита Александър.

Пимкин въздъхна драматично.

— Жените обичат да изливат душите си пред мен, включително и Аманда.

— Защо го прави? — попита Александър.

— Защото смята, че съм единственият мъж, който не се интересува от тялото й. — Пимкин пое дълбоко въздух, но само за да лапне още един сандвич.

Чарлс се обаждаше по телефона в Женева всеки ден. Аманда го уверяваше, че всичко е наред при нея и очакват бебето да се роди навреме. Той бе решил, че е благоразумно Аманда да не остава в Англия и да демонстрира бременността си, очевидна дори за случаен наблюдател. Тя, от своя страна, нямаше нищо против. С 10 000 паунда, вложени в швейцарска банка, нямаше много неща, които да не може да си позволи.

Минаха няколко седмици, докато Чарлс свикне с положението си в правителството след толкова дълго отсъствие. Харесваше му предизвикателството да бъде министър на финансите и бързо свикна със странните традиции на това министерство. Постоянно му напомняха, че министър-председателката обръща най-голямо внимание на неговото министерство, и това правеше предизвикателството още по-голямо. Когато питаха държавните служители за новия министър, те отговаряха по различен начин: „Можещ, компетентен, способен, неуморим“, но без следа на симпатия в гласа. Когато поставяха същия въпрос на шофьора му, чието име Чарлс никога не запомни, той отговаряше така: „Той е от министрите, които винаги сядат отзад, но въпреки това съм готов да си заложа заплатата, че ще стане министър-председател“.

Аманда роди бебето по средата на деветия месец. След седмица възстановяване й разрешиха да се върне в Англия. Пътуването с потомъка беше досадно и като пристигна на Хийтроу, с облекчение предаде детето на гувернантката, която Чарлс беше избрал.

Чарлс беше изпратил кола да я вземе от летището. Обясни, че има неотложна конференция с бизнесмени от Япония, дошли да се оплакват от новите тарифи върху вносните стоки. Чарлс се освободи при първа възможност от източните гости и хукна към „Итън“.

Аманда го посрещна на вратата. Той беше забравил колко красива е жена му и колко отдавна не я е виждал.

— Къде е синът ми? — попита той след дълга целувка.

— В детската стая. Тя е обзаведена по-скъпо от нашата спалня — отговори остро тя.

Чарлс се затича нагоре по широкото стълбище. Аманда го последва. Той влезе в детската стая и спря, загледан в бъдещия граф Бриджуотър. Късата къдрава коса и дълбоките кафяви очи го шокираха.

— Боже Господи — каза Чарлс, пристъпвайки напред, за да го разгледа по-отблизо.

Аманда остана на вратата, стиснала до болка дръжката.

Тя имаше стотици готови отговори за неговия въпрос.

— Той е копие на прадядо ми. Ти си прескочил две поколения, Хари — каза Чарлс, повдигайки бебето високо във въздуха, — но няма съмнение, че си истински Сеймор.

Аманда въздъхна едва доловимо. Можеше да задържи за себе си стотиците обяснения.

 

 

— Повече от две поколения е прескочило копелето — каза Пимкин. — Цял континент е успяло да прескочи. — Той отпи от шампанското по повод кръщенето и продължи: — Това същество — каза той, взирайки се в дъщеричката на Фиона — поразително прилича на Александър. Скъпото малко момиченце трябваше да има по-добро наследство, с което да започне живота си.

— Тя е красавица — каза Фиона, вдигайки я от креватчето, за да провери дали не е намокрена.

— Сега знаем защо толкова бързаше да се ожениш — добави Пимкин между глътките шампанско. — Това дете поне е брачно, независимо от препятствията.

Фиона продължи, като че не е чула забележката.

— Ти видя ли в действителност сина на Чарлс?

— Аз мисля, че трябва да наричаме младия Хари „сина на Аманда“ — каза Пимкин.

— Хайде, Алек, кажи видял ли си сина му? — попита отново тя, без да му налее в празната чаша.

— Да, видях го. И страхувам се, че и той поразително прилича на баща си и едва ли ще остане незабелязано, когато порасне.

— Познаваме ли го? — попита Фиона предпазливо.

— Аз не съм клюкар, както много добре ти е известно — каза Пимкин и махна троха от панталона си. — Но някакъв бразилец, който обичал да се разхожда в Каудрей Парк и Аскот през летните месеци, проявявал очебиен интерес към английските кобилки.

Пимкин уверено подаде чашата си.