Джефри Арчър
Пръв между равни (1)

Пролог

Сряда, 10 април 1931

Ако се беше родил девет минути по-рано, Чарлс Гърни Сеймор щеше да стане граф, да наследи замък в Шотландия, 22 000 акра в Съмърсет и преуспяваща търговска банка в Сити.

Трябваше да минат няколко години, преди младият Чарлс напълно да разбере какво значи да бъдеш втори в първото състезание в живота си.

Неговият брат близнак Рупърт едва оцеля при първото изпитание, а през годините, които последваха, прекара не само обикновените детски болести, но успя да преболедува и от скарлатина, дифтерит и менингит, създавайки непрекъснати тревоги на лейди Сеймор.

За разлика от него Чарлс беше оцеляващият и бе наследил амбициите на фамилията Сеймор, достатъчни и за двамата. Само след няколко години хората, които за първи път влизаха в контакт с братята, винаги погрешно вземаха Чарлс за наследник на титлата.

Годините минаваха и бащата отчаяно търсеше област, в която Рупърт да превъзхожда Чарлс, но не успя да открие такава. Когато навършиха осем години, братята бяха изпратени в Съмър Фийлдс, където поколения от фамилията Сеймор бяха подготвяни за безпощадността на Итън. През първия месец на подготвителния курс в Оксфорд Чарлс бе избран за председател на класа, а когато стана на дванайсет, никой не се съмняваше в неговото първенство. В същото време на Рупърт гледаха като на Сеймор младши. Двамата младежи продължиха образованието си в Итън, като през първата половина Чарлс изпревари Рупърт по всички учебни дисциплини. Извън училище той го победи в състезанието по гребане и едва не го уби на боксовия ринг.

Когато през 1947 година почина дядо им, тринайсетият граф на Бриджуотър, шестнайсетгодишният Рупърт стана виконт Сеймор, докато Чарлс наследи безсмислена титла пред името си.

Почитаемият Чарлс се ядосваше всеки път, когато чуваше непознати хора да се обръщат към брат му по различен начин, наричайки го „милорд“.

Чарлс продължи да го превъзхожда, завърши училище като председател на класа и му предложиха да следва история в Крейст Чърч, Оксфорд. Рупърт завърши, без да създаде никакви проблеми на изпитната комисия. На осемнайсет години младият виконт се завърна във фамилното имение Съмърсет, за да прекара живота си като едър земевладелец. Никой, наследил по капризите на съдбата 22 000 акра земя, не би трябвало да бъде наричан фермер.

Освободеният от сянката на Рупърт Чарлс остана в Оксфорд, но намираше университета отегчителен. Прекарваше почивните дни в четене на историята на рода си, посещаваше семейни партита или ходеше на лов с коне и кучета. Тъй като никой, дори за момент, не помисляше да предложи Рупърт за големия финансов бизнес, предполагаше се, че Чарлс ще наследи мястото на баща си в Сейморс Банк, когато напусне Оксфорд. Първо като изпълнителен директор в борда, а след време като управител на банката, независимо че Рупърт щеше да наследи фамилните дялове.

Този „отлично обмислен план“ се промени впоследствие, когато една вечер почитаемият Чарлс бе замъкнат от студент на Съмървил на събрание на Оксфордския студентски съюз. Той настояваше по време на университетските гребни състезания на Оксфорд и Кеймбридж да го включи в движението „По-добре обикновен гражданин, отколкото лорд“. Председателят на студентския съюз бе направил уникален ход, като бе оглавил движението по предложение на министър-председателя, сър Уинстън Чърчил.

Чарлс седеше в дъното на салона, заобиколен от въодушевени студенти, очаровани от речта на стария държавник. Нито за миг, докато трая остроумната и силна реч, Чарлс не отклони поглед от великия военен вожд и в съзнанието му непрекъснато се въртеше мисълта, че по ирония на съдбата Чърчил също се бе разминал с титлата девети херцог Марлборо. Ето го мъжът, който бе властвал на световната сцена цели три десетилетия и след това бе отказал всяка полагаща му се почест, с която благодарната нация го удостояваше, включително херцог на Лондон.

От този момент нататък Чарлс не позволи никога да се обърнат към него с „почитаемия“, неговата амбиция беше над всякакви титли.

Друг един студент, който слушаше речта на Чърчил, също обмисляше бъдещето си. Но той не беше притиснат между студентите в дъното на препълнения салон. Високият млад мъж, облечен във фрак, с бяла вратовръзка, седеше в удобен стол на издигнатия подиум, защото това беше негово право като председател на Оксфордския младежки съюз.

Саймън Кързлейк беше първороден син, но имаше малко от предимствата на Чарлс Сеймор. Единствен син на потомствен адвокат, той започна да разбира от колко неща се беше отказал баща му, за да не остане неговият син в местното общинско училище. Бащата на Саймън умря, когато той завършваше „Дансинг Колидж“, оставяйки на съпругата си малка годишна издръжка и великолепен часовник Маккинли, получен по наследство от дядо му. Майката на Саймън продаде часовника една седмица след погребението, за да може синът й да завърши последната година, без да се лишава от „допълнителните неща“, които другите ученици приемаха като даденост. Тя се надяваше, че така ще даде по-добри шансове на сина си при постъпването му в университета.

Още от деня на прохождането си Саймън се стремеше винаги да надминава съперниците си. Американците биха го сметнали за преуспяващ, докато много негови колеги го наричаха напорист, дори арогантен, в зависимост от начина, по който показваха завистта си. През последния семестър в Лансинг директорът пропусна да го постави начело на училището и Саймън все още не можеше да му прости тази непредвидливост. По-късно през същата година, няколко седмици след приключване на годината и след интервю в колежа Модлин, с циркулярно писмо го уведомиха, че няма да му бъде предложено място в Оксфорд. С такова решение Саймън не искаше да се примири.

Същия ден получи писмо и от университета Дърам, в което му предлагаха стипендия, която той отказа.

— Бъдещ министър-председател не получава образованието си в Дърам — каза той на майка си.

— Какво ще кажеш за Кеймбридж? — попита тя, бършейки чиниите.

— Там не подготвят политици — отговори Саймън.

— Но ако нямаш шанс за място в Оксфорд, сигурно трябва…

— Не, мамо — отговори младият мъж. — Аз ще бъда студент в Оксфорд от първия ден на семестъра.

За осемнайсет години госпожа Кързлейк добре бе опознала неизчерпаемите амбиции на сина си, за да не го пита как ще го постигне.

Около четиринайсет дни преди започване на есенния семестър в Оксфорд Саймън си направи резервация в малък хотел недалеч от булевард „Ифли“. На малка маса в стаята, която имаше намерение да направи постоянна своя квартира, той изготви списък на всички колежи, след това ги разпредели в пет колони. Щеше да посещава три сутрин и три следобед, докато въпросът му „Имате ли студент, който е приет тази година и не може да заеме мястото?“ се реши положително от представител на наставника по приемането.

Това стана четвъртия следобед, когато у него бе започнало да се прокрадва съмнение и бе започнал да се чуди дали все пак няма да му се наложи да пътува следващата седмица за Кеймбридж.

Отговорникът по приемането в колежа „Устър“ свали очилата от дългия си нос и се вгледа във високия млад мъж с паднал на челото кичур коса. Алън Браун беше двадесет и вторият професор, който Кързлейк посещаваше през изминалите четири дни.

— Да — отговори той. — Един младеж от Нотингам Хай Скул е приет тук, но е загинал при мотоциклетна злополука миналия месец.

— Кой факултет, каква специалност щеше да следва? — Думите му прозвучаха необичайно колебливо. Молеше се да не е химия, антропология или класически езици и литература.

Алън Браун прегледа бързо въртящия се азбучен списък на бюрото си, явно наслаждавайки се на кръстосания разпит. След това професорът погледна картичката пред себе си.

— История — съобщи той.

Пулсът на Саймън сигурно бе стигнал 120.

— Аз отказах да следвам политика, философия и икономика в Модлин. Бихте ли ме имали предвид за вакантното място?

Професорът не можа да сдържи усмивката си. През целия си двадесет и четири годишен трудов стаж не бе се сблъсквал с такова искане.

— Трите ви имена? — попита той, поставяйки отново очилата, като че едва сега започваше сериозният разговор.

— Саймън Джон Кързлейк.

Доктор Браун вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Найджъл? — попита той. — Алън Браун е на телефона. Предлагали ли сте място на Саймън Кързлейк в Модлин?

Госпожа Кързлейк не се изненада, когато синът й стана председател на Оксфордския младежки съюз. „Ами не е ли това, шегуваше се тя, още една стъпка по пътя към поста министър-председател… Гладстон, Аскуит… Кързлейк?“

Рей Гулд беше роден в малка стая без прозорци над магазина за месо на баща си в Лийдс. През първите девет години той споделяше стаята с болната си баба, която почина на шейсет и една години.

Голямата близост на Рей със старата жена, която бе загубила съпруга си в Първата световна война, в началото му изглеждаше романтична. Възхищаваше се на историите за героичния й съпруг в кафява униформа. Тя още пазеше тази униформа в най-долното чекмедже на скрина и гледаше избелялата му снимка над леглото си. Скоро обаче бабините истории започнаха да го изпълват с тъга, защото разбра, че е вдовица от близо трийсет години. Накрая тя бе за него трагична фигура — колко малко познаваше света извън тази малка стая, в която бе цялото й имущество, включително и един пожълтял плик с 500 неизплатени военни бона.

Нямаше нужда баба му да прави завещание: единственото, което той наследи от нея, беше стаята. За една вечер тя се превърна в негов кабинет — етажерка, отрупана с постоянно сменящи се учебници, които обикновено връщаше в библиотеката със закъснение, плащайки глоби, изсмукващи оскъдните му джобни пари. Но всеки път, когато донасяше бележника с оценките, на баща му ставаше все по-ясно, че няма да промени фирмата над магазина си на „Гулд и син“.

Наскоро след единайсетия си рожден ден Рей спечели най-голямата стипендия — за училището Раундхей. Обут в първите си дълги панталони, проточил се няколко сантиметра над майка си, сложил очила с рогови рамки, които не му бяха съвсем точно, Рей тръгна за новото училище. Майка му се молеше там да има и други момчета, слаби и пъпчиви като сина й, а и рижавата му къдрава коса да не предизвиква постоянните насмешки на съучениците му.

Към края на първия семестър Рей с изненада разбра, че е доста пред съучениците си, толкова напред, че директорът сметна за благоразумно да го премести в по-горен клас — „да се понапъне малко“, както се изрази той пред родителите му.

До края на същата година, прекарана предимно в класната стая, Рей успя да достигне трето място в класа и да бъде пръв по латински и английски. Само когато трябваше да се сформира отбор за някакво спортно състезание, Рей се оказваше последен. Колкото и брилянтен да бе мозъкът му, все не успяваше да се координира с тялото. Най-голямото постижение през тази година оставаше обявяването му за най-младия в историята на училището победител в конкурса за най-хубаво есе.

По традиция всяка година в деня по литературно четене спечелилият наградата четеше своето есе пред всички родители и ученици. Още преди да предаде есето си за участие в конкурса, Рей репетира няколко пъти на глас в уединението на кабинета-спалня, защото се страхуваше, че няма да е добре подготвен, ако изчака най-напред да обявят победителя.

Класният ръководител на Рей каза на всички ученици, че темата на есето е по техен избор, но трябва да бъде взета от собствения им живот — да се опитат да си припомнят най-необикновеното си преживяване и да го опишат. Шест седмици след обявяването на конкурса, до девет часа в последния ден за предаване, на бюрото му се събраха трийсет и седем работи. След като прочете съчинението на Рей, в което се описваше животът на баба му в малката стая над месарския магазин, класният ръководител нямаше желание да погледне друго есе. Когато добросъвестно дочете и останалите, той не се поколеба да предложи за наградата есето на Рей Гулд. Единственото му възражение, както сподели с ученика си, беше към заглавието. Рей му благодари за съвета, но остави заглавието непроменено.

Сутринта в деня по литературно четене училищният салон беше претъпкан — в него освен 700-те ученика бяха и техните родители. Директорът произнесе слово и когато ръкоплясканията затихнаха, обяви: „Сега ще поканя победителя в конкурса да прочете есето си пред всички — Рей Гулд“.

Рей стана от мястото си и уверено се качи на сцената. Погледна към залата, в която имаше около две хиляди души, притихнали в очакване, но с нищо не показа, че се вълнува — отчасти и защото му бе трудно да вижда по далеч от третия ред. Когато произнесе темата на есето, някои от по-малките ученици започнаха да се кикотят и смутеният Рей взе да се запъва на първите няколко реда. Но когато стигна до последната страница, в препълнения салон цареше абсолютна тишина. Като прочете последното изречение, присъстващите станаха и продължително му ръкопляскаха. За първи път в живота му го аплодираха.

Дванайсетгодишният Рей Гулд слезе от сцената и отиде при родителите си. Майка му бе навела глава, но той видя, че по лицето й се стичаха сълзи. Баща му се опитваше да не изглежда прекалено горд. Овациите продължиха и след като вече бе седнал на мястото си. Рей се наведе и се взря в заглавието на есето: „Първите промени, които ще направя, когато стана министър-председател“.

Андрю Фрейзър присъства на първото си политическо събрание в бебешка количка. В интерес на истината, родителите му го бяха оставили в коридора, докато седяха на сцената, в поредния ветровит салон. Той бързо бе схванал, че ръкоплясканията са знак за скорошното завръщане на майка му. Това, което Андрю не знаеше, беше, че баща му, спечелил име на най-добър нападател в шотландския отбор по ръгби след Първата световна война, беше произнесъл още една реч пред граждани на Единбург Карлтън в кампанията му за спечелване на място в градската община. По това време много малко избиратели вярваха, че Дънкан Фрейзър е нещо повече от герой на мачовете по ръгби, и така той не можа да спечели мястото за представител на консервативната партия. Не му достигнаха само неколкостотин гласа. Три години по-късно Андрю, четиригодишно яко момченце, сядаше в дъното на неособено посетени от избиратели салони. Баща му и майка му обикаляха града и агитираха за своя кандидат. Речите на Дънкан Фрейзър бяха станали почти толкова впечатляващи, колкото и дългите му пасове, и той спечели място в градската община с 207 гласа мнозинство.

Упоритата работа и постоянните успехи осигуряваха на съветника Фрейзър място в градската община за следващите девет години. Като стана на тринайсет години, набитият здравеняк с права черна коса и неизменна усмивка бе изучил достатъчно местната политика, за да може да помага на баща си, когато организираше петата си кампания и нито една от партиите вече не смяташе Единбург Карлтън за маргинално място.

Избирането на Андрю за председател на кръжока по дискусии в Единбургската академия не изненада никого, но всички се впечатлиха, когато под негово ръководство кръжокът спечели наградата за дискусии на шотландските училища. Независимо че беше висок само метър и шейсет, Андрю стана най-добрият нападател на академията след великолепното представяне на баща му през 1919 година.

След матурата Андрю бе приет да следва политика в Единбургския университет. На третата година бе избран за председател на профсъюза и капитан на отбора по ръгби.

Когато Дънкан Фрейзър стана кмет на Единбург, той направи едно от редките си посещения в Лондон, за да получи рицарско звание от кралицата. Андрю беше приключил с последните си изпити и присъства заедно с майка си на официалната церемония в Бъкингамския дворец. След това сър Дънкан посети Камарата на общините, за да изпълни едно задължение заедно с депутата Ейнзли Мънроу. По време на обяда Мънроу съобщи на сър Дънкан, че се е кандидатирал за последен път за представител на Единбург Карлтън, така че ще трябва да си потърсят нов кандидат. Очите на сър Дънкан грейнаха от радост при мисълта, че синът му би могъл да се кандидатира за член на парламента на мястото на Мънроу.

Андрю бе удостоен с научна степен в Единбургския университет, но реши да напише и дисертация на тема „История на консервативната партия в Шотландия“. Искаше му се да почака, докато баща му изкара задължителните си три години като кмет, и тогава да му съобщи най-значимия резултат от изследванията си за доктората. Но когато Ейнзли Мънроу официално обяви, че няма да се кандидатира на следващите избори, Андрю разбра, че не може повече да отлага, щом искаха да го предложат за мястото.

„Крушата не пада по-далече от дървото“, гласеше заглавието на първа страница на вестник „Единбург Ивнинг Нюз“, където прогнозираха, че Андрю Фрейзър ще бъде следващият кандидат на консервативната партия. Тъй като сър Дънкан се опасяваше, че местните граждани могат да сметнат Андрю за твърде млад, той напомни още на първото събрание за избор на кандидат, че осем шотландци са били министър-председатели и всеки от тях е бил в Камарата на общините, преди да е навършил трийсет години. Той с удоволствие забеляза, че много членове на партията кимат одобрително. Когато се прибра вечерта, позвъни на сина си и му предложи да обядват на следващия ден в Ню Клъб, за да обсъдят плана на кампанията.

— Помисли само — каза сър Дънкан, след като поръча второто уиски, — баща и син да представляват едни и същи избиратели. Това ще е знаменателен ден за консервативната партия.

— Да не говорим какво пък ще бъде за лейбъристката партия — каза Андрю, гледайки баща си право в очите.

— Не съм сигурен, че те разбирам — каза господин кметът.

— Точно това е, татко. Аз нямам намерение да се състезавам за мястото като консерватор. Надявам се да бъда избран за представител на лейбъристката партия, ако ме приемат в нея.

Сър Дънкан гледаше с невярващи очи.

— Но ти си консерватор, откакто си се родил — изрече баща му, като подчертаваше всяка дума.

— Не, татко — възрази спокойно Андрю. — Ти си бил консерваторът през целия ми живот.