Джефри Арчър
Пръв между равни (19)

18.

Седмица след завръщането си в Камарата на общините Саймън изпита чувството за нещо вече видяно, чувство, което повечето депутати, избрани за втори или трети път, изпитваха. То се засили от факта, че намираше всичко непроменено, дори полицаят на входа за депутати беше същият. Когато Хийт оповести правителството в сянка, Саймън не се изненада, че не е включен, защото никога не го смятаха за привърженик на лидера. Той обаче бе изненадан, не разочарован, когато разбра, че Чарлс Сеймор също не бе в новия екип.

— Съжаляваш ли, че му отказа да те включи, сега, когато публикуваха правителството в сянка? — попита Фиона и го погледна над вестника.

— Не беше лесно, но в последна сметка ще се окажа прав — отговори Чарлс, докато си мажеше с масло нова препечена филия.

— Какво ти предложи?

— Министър на промишлеността.

— Звучи интересно — каза Фиона.

— Да, много, с изключение на заплатата, която щеше да бъде нищо. Не забравяй, че банката ми плаща 40 000 паунда годишно.

Фиона сгъна вестника.

— Но ти току-що назначи главен изпълнителен директор, така че твоите задължения там ще са незначителни в сравнение с тези, които имаше, когато пое поста. Кажи каква е истинската причина.

Чарлс разбра, че не може лесно да заблуди Фиона.

— Истинската причина е, че съм твърде далеч от мисълта Тед да води партията на следващите избори.

— А кой друг? — попита Фиона.

— Който има смелост да му стане опонент.

— Не съм сигурна, че те разбирам — каза Фиона и започна да прибира масата.

— Всеки, който реши да се кандидатира сега за лидер, след двете поредни загуби на Тед.

— Звучи убедително.

— Но понеже през последните десет години е включвал всички възможни опоненти в правителство или в правителство в сянка, някой от тях ще трябва да се изправи срещу него. Но не и ако е с по-ниско ниво, иначе няма да има шанс.

— Би ли го направил някой от сегашния му кабинет? — попита Фиона и се върна на мястото си в другия край на масата.

— Двама-трима преценяват шансовете си. Проблемът е, че ако загубят, може да означава край на политическата им кариера — каза Чарлс и сгъна салфетката си.

— Но ако някой спечели?

— Несъмнено ще стане следващият министър-председател.

— Интересна дилема. Ти какво мислиш да правиш?

— В момента не подкрепям никого, но си отварям очите на четири. — Чарлс стана от мястото си.

— Кой е заел фронтова позиция? — попита Фиона, вперила очи в съпруга си.

— Никой, всъщност още никой. Въпреки че Кързлейк се опитва да сплоти привържениците на Маргарет Тачър, но тази идея е обречена на провал още от самото начало.

 

 

— Жена лидер на торите? — вие сигурно сте загубили всякакво въображение, за да рискувате с такова предложение — каза Елизабет, опитвайки соса. — Ако това стане, ще си изям единствената шапка пред делегатите на партийната конференция.

— Не ставай цинична, Елизабет. Тя е най-добрият ни залог в този момент.

— Има ли вероятност Тед Хийт да слезе от поста си? Винаги съм си мислила, че лидерът на партията остава, докато не го блъсне камион. Не познавам много добре Хийт, но не мисля, че ще си даде оставката.

— Точно така — каза Саймън. — Значи Комитет 1922 трябва да смени правилата.

— Искаш да кажеш, че бекбенчерите ще го притиснат да си отиде?

— Не, но много хора от сегашния комитет нямат нищо против да карат въпросния камион.

— Ако това е истина, той сигурно си дава сметка, че не може да си запази лидерското място?

— Не мисля, че някой лидер си дава такава сметка — каза Саймън.

 

 

— Ти трябва да отидеш следващата седмица в Блекпул — каза Кейт и се повдигна на лакти.

— Защо в Блекпул? — попита Реймънд, загледан в тавана.

— Защото там е конференцията на лейбъристите тази година.

— И какво мислиш, че ще постигна там?

— Ще видят, че все още си жив. В момента за теб се споменава само в профсъюзните кръгове.

— Ако не си министър или профсъюзен лидер, единственото, което можеш да правиш на такива конференции, е да ядеш лоша храна, да спиш в неприветливи хотели и да слушаш посредствени речи.

— Не ме е грижа къде ще положиш отегчената си глава нощно време, но искам да възстановиш контактите си с профсъюзните лидери.

— Защо? — попита Реймънд. — Тази компания няма да помогне на кариерата ми.

— В момента не — каза Кейт, — но те уверявам, че както моите приятели американци избират лидерите си на конференции, така в най-скоро време и твоята лейбъристка партия ще започне да го прави.

— Никога — каза Реймънд. — Това е и ще си остане прерогатив на вече избраните депутати.

— Толкова тъпо, помпозно, недалновидно изявление може да излезе само от устата на републиканец — каза тя и го удари с възглавницата си.

Реймънд не шавна.

Тя повдигна леко края на възглавницата и пошепна в ухото му:

— Чете ли някои от резолюциите на конференцията?

— Няколко — едва се чу заглушеният глас на Реймънд.

— Може да ти е от полза, ако прочетеш статията на господин Антъни Уеджууд Бен — каза тя и вдигна възглавницата.

— Какво иска той тази година?

— Той призовава „конференцията“, както настоява да се нарича това сборище на братята, да реши следващият лидер да бъде избиран от делегатите, като създадат избирателна колегия от всички избирателни райони, профсъюзите и парламента — мисля, че в този ред беше.

— Лудост. Но какво друго може да се очаква? Женен е за американка.

— Днешните екстремисти са утрешните умерени — закачливо се обади Кейт.

— Типично американско обобщение.

— Всъщност е на Бенджамин Дизраели.

Реймънд постави обратно възглавницата върху лицето си.

 

 

Андрю присъстваше винаги на партийните конференции, независимо че никога не би гласувал за резолюцията на Тони Бен за избор на лидер. Страхуваше се, че ако се даде такава власт на профсъюзите, може да бъде избран лидер, който е абсолютно неприемлив за колегите в Камарата. Той беше много доволен, когато предложението пропадна, но забеляза, че мнозинството, с което го обориха, беше далеч от смайващо.

Независимо че беше министър, Андрю успя да ангажира само малка стая в не много представителен хотел в Блекпул, и то на две мили от мястото на конференцията. Такива проблеми създаваха четирите хиляди важни личности, събрани за една седмица в морския курорт.

Докато присъстваше на конференцията, Андрю продължи да изпълнява задълженията си на министър, оправяйки се с пристигащите и заминаващите всяка сутрин и следобед червени кутии. Половината от времето си прекарваше в телефонни разговори за сметка на министерството в хотелското фоайе. Никой в Съветския съюз не би повярвал, особено ако знае, че и министърът на отбраната, който заемаше съседна на Андрю стая, правеше същото, сновейки напред-назад в очакване Андрю да освободи телефона.

Андрю никога не бе говорил на партийна конференция. Дори министрите от кабинета имаха право само на десет минути изказване, ако не са членове на изпълнителния комитет. Над половината от министрите не бяха избрани в това представително тяло, което се състоеше предимно от лидери на профсъюзите.

Като излезе от сутрешното заседание, Андрю много се изненада, като видя Реймънд Гулд да блуждае наоколо. Те се погледнаха като нормални хора, затворени в приют за душевноболни, и решиха да обядват заедно в „Ривър Хаус“, предпочитан от Андрю ресторант, на няколко мили от Блекпул.

Независимо че бяха от десет години заедно в парламента, те за първи път разбираха колко много си приличат.

— Сигурно си разочарован, че министър-председателят не те покани да участваш в правителството — започна Андрю.

Реймънд четеше менюто на бара.

— Много — призна той накрая, когато барманът приближи, за да види какво ще си поръчат.

— Независимо от това постъпи разумно, че дойде на конференцията. Тук ти е силата.

— Така ли мислиш?

— Хайде де. На всички е известно, че си човек на профсъюзите, а те все още имат влияние да пращат свои избраници в правителството.

— Не бях забелязал — тъжно каза Реймънд.

— Ще го почувстваш, когато евентуално вземат да избират лидер.

— Колко интересно, точно така се изрази Джойс миналата седмица.

— Разумно момиче е Джойс. Страхувам се, че ще се случи, докато сме още в парламента.

Бил Скот, собственикът на ресторанта, дойде да им каже, че обядът е сервиран, и те тръгнаха към ресторанта.

— Защо се страхуваш? — попита Реймънд, докато сядаше на масата.

— Неустановени като мен демократи ще свършат на кладата, както толкова много изгорени книги.

— Но аз също съм неустановен демократ, на практика съм дясноориентиран по много въпроси.

— Вероятно. Но всяка партия има нужда от хора като теб и в този момент профсъюзните лидери биха те поддържали, дори да членуваше във фашистка организация.

— Какво тогава те кара да присъстваш на конференцията?

— Тя, слава богу, все още дава възможност да се поддържа връзката с народа и аз живея с илюзията, че крайно левите няма да създават повече неприятности от едно немирно дете, с което възрастните се примиряват.

— Да се надяваме — каза Реймънд, — защото наистина няма да пораснат. — Андрю се засмя, а Реймънд продължи с друго настроение. — Аз ти завиждам за работата в правителството. Не съм влязъл в политиката, за да остана при бекбенчерите.

— Може да дойде ден, когато аз да ти завиждам от техните места — каза Андрю.

Докато говореше, председателят на профсъюза на железничарите мина покрай масата им и се провикна:

— Здравей, Рей, радвам се да те видя.

Той с нищо не показа, че познава Андрю. Реймънд се обърна и му махна с ръка, както Цезар би махнал на Касий.

Двамата отказаха десерт и Андрю предложи да си поръчат коняк.

Реймънд се поколеба.

— На тази конференция се пие повече двоен коняк, отколкото на конференцията на консерваторите. Може да питаш келнерите.

 

 

— Реши ли кого да подкрепиш в битката за лидерство? — попита Фиона на закуска.

— Да — каза Чарлс, — на такъв етап съм в кариерата, че не мога да си позволя грешка.

— И така, на кого се спря? — попита Фиона.

— Докато не се появи сериозен опонент, ще продължавам да поддържам Тед Хийт.

— Никой ли от министрите в кабинета няма кураж да застане срещу него?

— Говорят, че Тачър ще изиграе ролята на изкупителна жертва. Ако тя успее да се класира достатъчно близо до Тед и предизвика второ гласуване, тогава ще се появят и сериозните опоненти.

— Какво ще стане, ако тя заеме първо място още на първото гласуване?

— Не ставай глупава, Фиона — каза Чарлс, съсредоточен върху пържените яйца пред себе си. — Торите никога няма да изберат жена да ги води. Твърде традиционни сме в това отношение. Такава незряла постъпка може да се очаква само от лейбъристите, ако решат да покажат, че вярват в равенството.

 

 

Саймън продължи да насърчава Маргарет Тачър да се включи в състезанието.

— Тя може да си го позволи — каза Елизабет.

 

 

Андрю и Реймънд с интерес наблюдаваха борбата за лидерство в консервативната партия, като в същото време упражняваха своите уважавани професии. Реймънд щеше да подцени шансовете на Тачър, ако Кейт не му бе напомнила, че партията на торите е първата, избрала евреин за лидер и също първата, избрала ерген.

— Така че, защо да не е първата, избрала жена? — попита предизвикателно тя. Той щеше да продължи да спори, но проклетата жена толкова пъти вече излизаше права и единственото, което можа да каже, беше: „Ще поживеем, ще видим“.

 

 

Комитет 1922 съобщи, че избирането на нов лидер ще се състои на 4 февруари 1975 година.

На пресконференция в Камарата Маргарет Тачър обяви, че се включва в състезанието за лидерство. Саймън моментално се зае да агитира колегите си да подкрепят „смелата лейди“ и се включи в малък комитет, сформиран от Еъри Нийв за тази цел. Чарлс Сеймор предупреди приятелите си, че партията никога не би победила в избори, ако има за лидер жена. Колкото повече време минаваше, толкова по-неясен изглеждаше резултатът от предстоящия избор.

 

 

В четири часа на този ветровит и влажен ден председателят на Комитет 1922 съобщи резултата от състезанието:

Маргарет Тачър	130
Едуард Хийт	119
Хю Фрейзър	16

Съгласно правилата на Комитет 1922 победителят трябваше да има мнозинство с най-малко 15% и по тази причина се наложи второ гласуване.

— Второто гласуване ще се състои в седемдневен срок — съобщи главният организатор.

Трима бивши министри заявиха участие, а Тед Хийт беше предупреден, че на второто гласуване сигурно ще получи още по-малко гласове, и се оттегли.

Това бяха най-дългите дни в живота на Саймън. Той правеше всичко възможно да обедини поддръжниците на Тачър. Чарлс реши да не проявява активност този път. Когато дойде време да се гласува, той постави кръстче срещу името на бившия министър на търговията и промишлеността.

— Това е човек, на който всички можем да разчитаме — каза той на Фиона.

Когато преброиха и потвърдиха гласовете, председателят на Комитет 1922 съобщи, че Маргарет Тачър е безспорен победител със 146 гласа. Първият след нея беше събрал 79 гласа.

Саймън беше много доволен, а Елизабет се надяваше да е забравил заканата за шапката. Чарлс бе слисан от изненада. И двамата веднага написаха писма до новия си лидер.

11 февруари 1975

 

Скъпа Маргарет,

Искрено Ви поздравявам с избирането Ви за първа дама лидер на партията ни. Гордея се със скромното участие във вашия триумф и ще продължа да работя за бъдещия Ви успех в следващите избори.

Искрено ваш,

Саймън

Площад „Итън“ 27

11 февруари 1975

 

Скъпа Маргарет,

Не запазих в тайна подкрепата си за Тед Хийт в първия кръг от състезанието за лидер, тъй като имах привилегията да служа в неговата администрация. С удоволствие Ви подкрепих във втория. Той потвърди колко прогресивна е партията ни, като избра жена, която несъмнено ще стане следващият министър-председател на Великобритания.

Уверявам Ви в лоялността си.

Искрено Ваш,

Чарлс

В разстояние на една седмица Маргарет Тачър отговори на всички свои колеги. Саймън получи написан на ръка отговор, в който го канеше да участва в нейното правителство в сянка като заместник-министър на образованието. Чарлс получи написано на машина писмо, в което му благодареше за подкрепата.