Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (87)

Глава 84

— Няма да повярваш — каза Сара, щом затвори телефона в импровизирания ни щаб на ФБР, който всъщност беше свободна конферентна зала в сградата на „Ню Йорк Таймс“.

Не можех да отгатна нищо по изражението й.

— Открили ли са ги? — попитах.

Тя избухна в смях.

— О, да, открили са ги — потвърди. — Всъщност самият надзирател от парка е имал честта. Оказало се, че решили да се отклонят от организираната група гости на хотела.

— И къде са били?

Тя ми разказа. Включително и какво са правили, когато ги открил рейнджърът.

— Можеш ли да си представиш?

Усмихнах се.

— Ще се постарая.

Този отговор ми спечели един от онези полушеговити-полунеодобрителни погледи, които жените усъвършенстват още от каменната ера.

— Ще ти помогна ли, ако намаля осветлението? — пошегува се тя.

— Възможно е.

— А ако пусна Бари Уайт?

— Това вече е друга работа. Струва ми се, че виждам картинката.

Никой не можеше да ни вини за малкия майтап. А и както казваше баща ми с бутилка „Балантайн Ейл“ в ръка: „На когото не му харесва, да иде да се гръмне“.

След невероятен брой телефонни обаждания и перипетии накрая бяхме успели да се свържем с останалите герои от „Брачни обети“ с помощта на местната полиция. Те бяха на сигурно място. По някаква причина убиецът ги беше пощадил. Каква ли беше причината?

Що се отнася до Чарли и Мелиса, в момента събираха багажа си в „Риц-Карлтън“ в Мауи и си тръгваха с охрана от ФБР благодарение на сътрудничеството, оказано от полицията в Хонолулу.

Не е нужно да споменавам, че не останаха много доволни. И все пак беше по-добре да съкратят медения си месец, отколкото живота си.

Сара взе мобилния си телефон.

— Трябва да се обадя на Дан — каза тя. — Чака да чуе докъде сме стигнали.

Разбира се, Сара се беше обадила на Дан Дризън няколко часа по-рано, за да го уведоми, че убиецът на Джон О’Хара не е единственият сериен убиец наоколо. Имаше си компания. Наричахме го Убиеца на младоженци.

За беда измислянето на прякора беше единственото лесно в случая. Оказа се, че разгадаването на всичко останало — мотив, причината да избере едни герои от „Брачни обети“ пред други и откъде знаеше как ще прекарат медения си месец — беше доста по-трудно.

Опитът ни да свържем жертвите по някакъв начин напомняше на редене на Рубик куб. Търсехме съвпадение в имената, местата, където са учили, професиите, социалния им статус — абсолютно всичко, от цвят на косата до първата среща на двойките. Така и нямахме успех. Нищо.

— Чакай, преди да звъннеш отново на Дризън, трябва да се обадим другаде — спрях я.

— Къде? — учуди се тя.

Отчаяно се нуждаех от душ, но имаше нещо, за което копнеех дори повече. Храна.

— Какво ще кажеш за най-близкия китайски ресторант? — попитах. — Умирам от глад. Направо ми прималява.

Сара кимна.

— Да, прав си. На мен също.

Не бяхме спирали да работим от момента на пристигането си в „Ню Йорк Таймс“, а нямахме нищо за ядене, освен бонбонки „тик-так“.

Обадих се на Емили Ласал по вътрешната линия и я попитах къде бихме могли да поръчаме нещо за хапване. Тя се беше затворила в кабинета си от самото начало и следеше в интернет дали някой от потребителите на клюкарски сайтове няма да свърже рубриката й „Брачни обети“ с убийствата на младоженци в медения им месец. Беше само въпрос на време.

— „Мин Чоу“ е точно на ъгъла и правят доставки — каза тя. — Препоръчвам пиле „кун пао“.

— Чудесно. Знаете ли номера? — попитах.

— Можете да поръчате онлайн от техния… — гласът й заглъхна.

Реших, че връзката е прекъснала.

— Там ли сте? — попитах.

— Почакайте една секунда — отговори тя.

Оказаха се десет секунди или колкото време й беше нужно да дотича до конферентната зала на невероятно високите си токчета. Беше останала без дъх, когато влетя през вратата.

— Помните ли като ви казах, че съм ви дала всичката информация, с която разполагаме за представените в „Брачни обети“? — попита тя.

Двамата със Сара отговорихме в един глас:

— Да.

— Е, току-що ми хрумна още нещо — сподели тя.