Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (17)

Глава 14

Донякъде се чувствах като хлапе, получило пръстен с таен код от кутия със зърнени закуски. Елдридж ми беше подсказал по доста хитър начин, че не разполага със следа и би се радвал на помощта ми, при все че трябваше да му я осигуря неофициално. Очевидно управата на Губернаторския клуб не гореше от желание да съдейства и въпреки че не можеха да ограничат достъпа на полицията до персонала, гостите на курорта — популярните хора — бяха нещо съвсем различно.

Що се отнася до приказките му за арестуването ми заради нахлуване в чужда собственост, Елдридж просто ме съветваше да се настаня там като гост. Можеха да се изхитрят и да ме изхвърлят от имота, но нямаше да бъде заради нахлуване в чужда собственост. Не биха могли да повдигнат обвинение.

И така, само след час в Търкс и Кайкос плановете ми се променяха.

— Бунгало за пушачи или непушачи бихте желали, господин О’Хара? Имаме свободни и от двата вида.

Любезната и хубавичка брюнетка на рецепцията на Губернаторския клуб не се впусна в подробности, но не беше нужно да си ракетен инженер, нито дори отстранен агент от ФБР, за да предположиш, че след убийството на двама гости в курорта е нормално да се очакват отменени резервации — поне няколко. Как иначе човек би могъл да пристигне без резервация през юни — пика на медените месеци — и да наеме стая?

— Непушачи, моля — отговорих.

— Разбрано, господин О’Хара.

Настаниха ме в бунгало с изглед към градината, най-евтиното, което имаха — или по-точно най-малко скъпото. И все пак цената беше седемстотин и петдесет долара на вечер. Страхотна сделка! Хубавото беше, че Бреслоу поемаше разходите ми.

Разхладих се с бърз душ в стаята, преди да сложа маскировъчното си облекло за следобеда: бански, фланелка и слънцезащитен крем с фактор 30. Сега вече бях просто един от гостите, запътил се към басейна, за да се слея с останалите. Дискретно, разбира се.

Някой да е забелязал нещо странно преди убийството на Итън и Абигейл Бреслоу?

За беда, дори ако някой беше видял нещо, нямаше го около басейна. Като говорим за дискретност, около басейна беше буквално пусто. Свободните шезлонги изобилстваха.

Следващата ми спирка беше плажът, прекрасна шир с бял пясък, която се разпростираше към залива, известен като Грейс Бей.

Видях някои от гостите да се пекат на слънце, но бяха малко на брой и разпръснати на голямо разстояние. Картинката не предразполагаше към завързване на разговор.

План Б. Щом не се получава другояче, започвай да пиеш.

Вмъкнах се в плажния бар на курорта, малък навес с шест празни бар-столчета и самотен барман с отегчен вид. Поръчах си „Търкс Хед“, местната бира, и взех да обмислям следващия си ход.

Оказа се, че изобщо не се налага да помръдвам.

Само след пет минути в бара се появи мъж, който изглеждаше над шейсетте, и поръча пунш с ром. Докато си кимахме любезно, забелязах, че слънчевият му загар точно започваше да се превръща в тен.

С други думи, вероятно беше прекарал в курорта повече от един-два дни.

Отпих от моята „Търкс Хед“ и се обърнах към него. Вече бях си подготвил началната реплика.

— Човече, тук е истинско мъртвило, а? — подхванах.

Мъжът потисна смеха си.

— Образно и буквално казано.

Плеснах се по главата, сякаш да възкликна: „Ама съм нетактичен!“.

— Боже мой, точно така. Изразих се крайно неподходящо — казах. — Пристигнах днес, но чух за случилото се. Страховито, а? Предполагам, че това обяснява липсата на хора.

— Да. Доста гости офейкаха след случката. Нищо чудно.

В говора му се долавяше леко провлачения западняшки акцент. Тексас или може би Оклахома. Предприемач или вероятно адвокат. Определено не беше лекар. Лекарите обикновено носят златен ролекс.

Усмихнах се и посочих към него.

— Но ти си решил да останеш? Как така?

— Като в онзи филм — отвърна той. Замисли се за миг, челото му се сбърчи, докато си спомни заглавието. — „Светът според Гарп“. Сещаш ли се как самолетът влетя в къщата, но Робин Уилямс все пак я купи?

— О, да, спомням си — потвърдих. — Какъв е шансът да се случи отново, нали така?

— Абсолютно.

— Казвам се Джон, между другото.

— Картър — каза той и стисна ръката ми.

— И все пак съм сигурен, че всички ще бъдат по-спокойни, ако хванат убиеца. Да си чул нещо? — попитах.

Барманът сложи пунша с ром пред Картър, който веднага махна резена портокал и чадърчето от ръба на чашата, сякаш те застрашаваха мъжествеността му.

— Не съм чул нито гък — отвърна той между две бързи глътки. — Всичко беше потулено. Очевидно хотелът, а това означава целият остров, не желае повече публичност.

— Ами преди убийството?

— Какво имаш предвид? — попита Картър.

— Не знам — казах аз и свих рамене. Много внимателно и без да прибързваш, О’Хара. — Забеляза ли двойката да говори с конкретен човек?

— Не — каза той. — Видях ги само веднъж. Бяха дошли в ресторанта за късна вечеря. Гукаха си влюбено.

Бях се пробвал с новото си приятелче Картър, но безуспешно. В същия момент обаче забелязах, че отново сбърчва чело. Този път наистина силно.

— Какво се замисли? — попитах.

— Тъкмо си спомних нещо — каза той.