Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (45)

Глава 42

— Виж кой е тук — възкликна доктор Клайн, щом влязох в кабинета му в центъра на Манхатън. — Ти си жив.

Не че някога ме беше мислил за мъртъв. Че защо да съм мъртъв? Това беше неговият начин да ме жегне заради отсъствието ми на последния ни сеанс, подобно на някогашния ми треньор по футбол в гимназията, който не пропускаше да подхвърли: „Много мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, господин О’Хара!“, дори ако съм закъснял само секунда-две.

Разликата беше в това, че Клайн нямаше да ми изръмжа: „Лягай да направиш двайсет лицеви опори!“. Поне се надявах това да не е следващата му реплика.

— Разговаряли сте с Франк Уолш, нали? — попитах и се настаних срещу него на „кушетката“.

Началникът ми в Бюрото сега бе поел ролята на моя майка. Чувствах се като хлапе в детската градина с бележка, закачена на якето му. „Драги доктор Клайн, моля да извините малкия Джони за отсъствието му от последния психоаналитичен сеанс, тъй като се опитваше да залови злодей в Търкс и Кайкос.“

— Да, Уолш ме информира за взаимоотношенията ти с Уорнър Бреслоу — потвърди Клайн. — А след това ми поръча да забравя всичко, което съм чул от него.

Типично за Франк Уолш.

— ФБР не се занимава официално със случая — поясних. — Затова е казал така.

— Разбирам и няма проблем. Тази стая е по-добра и от Вегас. Каквото стане тук, официално и законно си остава тук.

— С едно съществено изключение.

Клайн се усмихна.

— Прав си, абсолютно си прав. Стига да не ми довериш, че възнамеряваш да убиеш някого.

Този тип беше майстор на плавната смяна на теми.

— Ще ви улесня — казах. — Франк беше прав. От момента, в който се заех с каузата на Бреслоу, изобщо не съм се сещал за Стивън Макмилън. Нито веднъж. Честно.

— Това е добре — отговори той.

Беше добре. Не означаваше, че съм престанал да искам да убия онзи негодник заради това, което причини на семейството ми. Означаваше само, че не мислех по цял ден и цяла нощ как да го направя.

Малки крачки, О’Хара. Малки крачки.

Забелязах, че за разлика от първия ни сеанс този път Клайн имаше бележник. Записваше си нещо.

— Може ли да попитам какво пишете?

— Разбира се — отговори той. — Отбелязвах си нещо, което каза току-що. По-скоро определена дума.

— Коя?

— Описа работата си по случая с убийството на Итън Бреслоу и младоженката му като кауза. Това ми се струва интересно.

Дори не си давах сметка, че съм го казал.

— Това има ли някакъв подтекст според теориите на Фройд?

Клайн се изкикоти.

— Фройд е бил пияница и сериен женкар, измъчван от Едиповия комплекс.

Да, но как го оценяваш ти, докторе?

— Добре, да не намесваме Зигмунд — предложих. — Какво толкова има в това, че съм казал „кауза“?

— Насочва към мотивацията ти — обясни той. — Защо практикуваш точно тази професия и каква роля играе тя в личния ти живот.

Е как да не проявиш скептицизъм.

— И всичко това само от една дума?

— Каузите са нещо лично, Джон. Ако приемаш всеки случай лично, какво ще се случи, когато нещо действително е лично, както подходът към човека, отговорен за смъртта на съпругата ти?

— Накрая ще се озова тук при вас, ето какво ще се случи — отговорих и скръстих ръце. — Разбирам накъде биете, но може би точно това ме прави добър в работата, която върша. Приемам нещата лично.

Той се наведе напред и закова поглед право в очите ми.

— Но няма да си от полза за никого, ако останеш без работа. Или още по-лошо, ако идеш зад решетките.

Хм.

Мразя хората да казват „туш“ при отбелязване на точка, но ако имаше момент, когато това би било уместно, беше точно този. Всъщност Клайн не ме светваше за нещо, което да не знам дълбоко в себе си. Просто го изваждаше на повърхността по начин, по който аз никога не бих могъл или пожелал.

Изведнъж сякаш вече не гледах към Клайн. Може и да се бях извърнал към него, но всъщност виждах момчетата си. Колко много се нуждаеха от мен.

И колко егоистичен съм бил.

Не бяха ли преживели вече твърде много? Толкова ли съм бил сляп? Толкова глупав?

Дотам бях обсебен от копнежа да отмъстя за смъртта на майка им, че бях пренебрегнал прославата на живота й — нашия живот — със синовете ни. Каква огромна, гигантска, колосална грешка.

— Докторе, имате ли нещо против днес да съкратим сеанса? — попитах.

Очаквах той да се изненада, може би дори леко да се подразни. След като бях пропуснал предишната ни среща, сега се опитвах да се измъкна от тази. Та аз едва се бях настанил.

Ала Клайн само се усмихна. Той умееше да разпознава прогреса.

— Върви и направи каквото е нужно — каза.