Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Втори меден месец (21)

Глава 18

Яхнал джета, подскачах нагоре-надолу заради вълните, а насрещният вятър ме блъскаше по-силно, отколкото ми се искаше. При всеки скок над някоя вълна водата плискаше лицето ми, а солта щипеше на очите ми. Двигателят беше достигнал червената линия. Ръцете и краката ми се тресяха, почти напълно изтръпнали от вибрациите.

Хей, кой се забавлява сега, а? Определено не аз. Може би Спидо се веселеше страхотно.

Карах с бясна скорост след французина и се чудех къде ли ме води — и дали изобщо го беше обмислил предварително. Деляха ни около стотина метра и аз отчаяно се опитвах да скъся дистанцията.

Не се получаваше.

Дори обратното, изоставах. И все пак, докато беше пред погледа ми, имах шанс. Нямаше как да кара безкрайно; все някога щеше да му се наложи да се насочи към брега. Виждах лъч светлина в бъдещето си.

А после видях и друго.

В далечината имаше поредица от скали, които стърчаха от водата. Приличаха на фигурки за шах от изиграна до половината игра.

Спидо се беше насочил право към тях.

Преди да съм се усетил, той беше изчезнал.

Използваше предимството си на местен и изведнъж се почувствах изигран. Но нямах време да намаля и да премисля нещата.

Оставих дросела натиснат надолу и продължих да го следвам плътно, завивах наляво, надясно, после отново наляво през лабиринта. Бях изцеден, изтощен, минавах прекалено близо до скалите. Водните джетове нямат въздушни възглавници, нали?

Най-сетне излязох отново в открити води. За свое учудване установих, че съм го приближил.

Спидо се намираше на петдесетина метра пред мен и поглеждаше нервно през рамо. За пръв път си позволих да вдигна едната си ръка от ръкохватката.

Помахах.

Започвах да влизам в крак и дори използвах вълните, за да увеличавам скоростта си. Да поддържам дистанцията ли? Къде ти, направо го настигах!

В този момент Спидо направи рязък десен завой.

Беше се насочил към брега. Погледнах напред и видях плажа на друг курорт. Накъде ли щеше да побегне?

Скоро разбрах, че не планираше бягство.

Внезапно забелязах поредица от червени маркери във водата, разположени в широка окръжност. По целия периметър на кръга имаше гмуркачи, шнорхелите им, оцветени в ярки цветове, се показваха и потъваха. Никой от тях не се намираше вътре в кръга.

С изключение на Спидо.

А след това и на мен.

Той на мига започна да маневрира, сякаш отново се бяхме озовали между скалите, само че не виждах скали.

До момента, в който стана прекалено късно.

Дум! Бам!

Направих поредния завой и изведнъж водата изчезна, а на нейно място се появиха риф и пясък. Това обясняваше маркировката.

Коленете ми омекнаха, щом се приземих, джетът се беше наклонил силно надясно, а аз се опитвах да го удържа.

Не успях. Преметнах се през ръкохватките и направих салто във въздуха подобно на Чарли Браун в игра на футбол.

Само това си спомням.