Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (9) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 8
Просто се молехме да не потънат

Тъй като всяка смърт по малко ни смалява, ние скърбим не толкова за мъртвия, колкото за самите себе си.

Лин Кейн

По времето, когато цял Чатъм се мобилизира, а Бърни и хората му са блъскани от вълните на Чатъм Бар, „Истуинд“ се носи на север към двете половини на „Форт Мърсър“. Мракът се сгъстява и корабът се люлее много силно, по-силно от всичко, което радистът Лен Уитмор е изпитвал досега в морето, но никой от екипажа не е изплашен. Годините обучение си казват думата.

Макар че страхът не е фактор на борда на „Истуинд“, все пак напрежение има; екипажът вече знае, че опитите на „Шорт Сплайс“ са останали безуспешни. Лен се чуди дали двете половини на „Мърсър“ ще останат на повърхността, докато катерът му се добере до тях. Той не е излизал от тясната радиорубка от осем сутринта и стресът се увеличава с всеки час. Но дори в тази тревожна ситуация има и по-лек момент. Докато капитанът на кораба е в радиорубката и опитва да се свърже със собствениците на „Мърсър“, един гълъб излиза иззад предавателя и минава най-безгрижно покрай смаяния капитан. Лен е ужасен — това е неговият гълъб. Докато катерът е в Ню Йорк, той е намерил гълъба със счупено крило и го е взел тайно на борда, за да го излекува и да се грижи за него. Капитанът оглежда всички мъже в каютата, но те мълчат. Лен чака капитанът да попита кой е качил птицата на борда, но вместо това капитанът се връща към опитите си да се свърже със собствениците на „Мърсър“ и Лен въздъхва тихо с облекчение.

Той се чуди как ли се справят мъжете на едната половина на „Мърсър“. Знае, че те ще се окуражат, ако научат, че Бреговата охрана е чула сигнала им за помощ и е реагирала, но това само по себе си не означава, че са вече спасени. Само няколко седмици по-рано, на 9 януари 1952 година екипажът на „Пенсилвания“, 7600-тонен кораб, построен през 1944 г., е научил тази горчива истина. Една сутрин екипажът му от 46 души се буди насред буря, подобна на тази, с която са се сблъскали „Мърсър“ и „Пендълтън“. Корабът потъва до брега на щата Вашингтон, защото тринайсетметрови вълни разцепват корпуса му. В 6:45 ч. капитан Джордж Пловър се свързва с Бреговата охрана и обяснява, че на левия борд на „Пенсилвания“ има дълга четири метра пукнатина и в машинното нахлува вода. Товарът, който се състои от военни камиони, се освобождава и започва да се блъска по палубата, като разкъсва платнищата на предните люкове. Капитан Пловър се обажда пак на Бреговата охрана и казва, че ще обърне кораба и ще се насочи към Сиатъл, Вашингтон. Скоро се обажда с ново съобщение — че има проблеми с управлението на кораба, вероятно защото в предните трюмове е нахлула толкова много вода, че кормилото стърчи над повърхността на морето. Корабът вече е в бедствена ситуация.

„Пенсилвания“ дрейфува през целия ден и началото на вечерта. Екипажът се моли корабът им да остане цял до следващия ден, когато се очаква появата на Бреговата охрана. В десет вечерта обаче се случва нов катаклизъм, защото капитан Пловър изпраща последното си съобщение, като казва, че целият екипаж напуска кораба.

Никога няма да разберем какво точно е станало в минутите след това съобщение. Катерите на Бреговата охрана и корабите и самолетите на флота, които пристигат по-късно на последното известно местоположение на „Пенсилвания“, търсят с дни, но не откриват и един оцелял от екипажа. Самият кораб също е изчезнал. Намерена е само една преобърната спасителна лодка. По-късно Бреговата охрана заключава следното: „поради силния вятър, силното вълнение, разцепения корпус и наводнението, корабът е потънал, преди спасителните лодки да потеглят и екипажът не е успял да го напусне“. Ако това е вярно, вероятно, докато моряците са се качвали в спасителните лодки, „Пенсилвания“ се е наклонил на една страна и се е обърнал, като е запратил хората право във водовъртежа на кипналото от бурята море. Вероятно са само минути са ги делили от спасението.

Докладът от разследването на Бреговата охрана заключава, че „изглежда лошото време и последвалото разместване на товара, наводняването на 1-ви и 2-ри трюм, повредата на руля и невъзможността да се управлява корабът в бурното море са отговорни в по-голяма степен за потъването на «Пенсилвания», отколкото някакъв недостатък в конструкцията.“

Описаните от Бреговата охрана събития със сигурност са довели до гибелта на кораба, но нито едно от тях нямаше да се случи, ако корпусът не се беше разцепил. Именно некачественият метал е катализаторът, който създава обстоятелствата, довели до потъването на „Пенсилвания“. В много отношения трагедията с „Пенсилвания“ е идентична със ситуацията в Кейп Код. „Пенсилвания“ е преустроен кораб от клас „Либърти“, набързо построен по време на Втората световна война, за да превозва товари за фронта. По време на война е изключително важен броят на корабите, с които една страна разполага, особено в началото на бойните действия, когато немските подводници потопяват американските кораби с бързината, с която те са произвеждани. Затова корабите от клас „Либърти“, като Т-2 танкерите, са построени в изключително кратки срокове. Това означава, че корпусите им са заварени, а не занитени, което още повече отслабва корпуси, направени от некачествена стомана.

Съдбата на „Пенсилвания“ буквално е предначертана и е била нужна само една силна буря в океана, за да се случи най-лошото, също като с „Пендълтън“ и „Мърсър“.

* * *

В 6:30 ч. следобед катерът „Якутат“, с капитан Дж. У. Нааб от Ярмът, Мейн, достига предната част на „Мърсър“. Освен от бурното море, вятъра и снега, Нааб е затруднен и от мрака. Над тях самолет от военноморската въздушна база във Флойд Бенет Фийлд, Бруклин, Ню Йорк, пуска осветителни ракети, за да помогне на мъжете в морето.

Капитан Нааб кара хората си да опитат да изстрелят въжета към танкера, но вятърът прави тази задача невъзможна. Гил Кармайкъл от „Якутат“ си спомня колко студено е било, докато се е опитвал да изстреля въже към танкера. „Качулката на парката постоянно падаше от главата ми, докато се опитвахме да изстреляме въжетата на «Мърсър». По едно време главата ми така се скова, че започнах да я търкам с ръце, за да я почувствам. Имаше голяма буца лед в косата ми и щом я дръпнах, в ръката ми остана цял кичур. Но беше толкова студено, че не усетих нищо.“

Когато въжетата най-сетне стигат до целта си, капитан Нааб и хората му започват опасния танц по приближаване на катера до носа на „Мърсър“. По време на маневрата обаче Нааб осъзнава, че носът на „Мърсър“ се издига толкова силно, че двата съда може да се ударят и всички да загинат. Тогава той решава да се отдалечи с надеждата, че бурята скоро ще поутихне и ще могат да направят втори опит. През следващите пет часа и половина „Якутат“ се носи до носа на „Мърсър“ и чака да настъпи някаква промяна.

* * *

Макар че „Якутат“ успява да се добере до целта си, 36-футовата моторна спасителна лодка, управлявана от Ралф Ормсби, която напуска Нантъкет по обяд, няма този късмет. Ормсби и хората му — Алфред Рой, Доналд Питс и Джон Дън — са прекарали първите четири часа от мисията си в опити да стигнат до „Мърсър“, но след това са отклонени към „Пендълтън“. „Нищо не виждахме — казва Ормсби — заради снежната виелица и огромните вълни.“

Когато нощта пада, те получават нови заповеди — да потърсят укритие, вероятно защото старшите офицери осъзнават, че дълъг 36 фута съд, който от часове е подмятан от огромните вълни, също може да се превърне в жертва. Ормсби насочва лодката и замръзналия си екипаж към плаващия фар „Полък Рип“. Те навлизат в едни от най-опасните води по Източното крайбрежие; в променящия се лабиринт от плитчини между Нантъкет и извивката на Кейп Код. Приливите създават истински хаос в плитчините тук, докато водата се движи напред-назад между Нантъкет Саунд и открития океан, като създават силни течения от кипяща, изпълнена с пясък вода, които са страховити дори в спокойни дни. А сега, при тези чудовищни вълни, бурен вятър и сблъскващи се течения, малката спасителна лодка на Ормсби подскача по водата като плавен. Ако се обърне насред разбиващите се в плитчините вълни, той и хората му ще загинат до минути — и никой съд на Бреговата охрана няма да е в състояние да ги достигне навреме.

Ормсби някак успява да преведе лодката през лабиринта от плитчини и спира до плаващия фар. Алфред Рой стои на носа на спасителната лодка и се опитва да хвърли въже с тежест в края му, наречена „маймунски юмрук“, на екипажа на плаващия фар. Точно в този миг лодката е ударена от вълна, Рой полита във въздуха и удря лицето си в дъбовите греди на носа. Ормсби се опитва да овладее подскачащата лодка, а Рой се изправя на крака и отново хвърля въжето. Този път мъжете на кораба го хващат и успяват да вържат лодката, а хората на Ормсби се качват на борда, където трябва да се погрижат за раната на челото на Рой.

Втората 36-футова лодка, потеглила по-рано този ден и управлявана от Доналд Бангс, е изправена пред също толкова невъзможна мисия. Бангс и неговият екипаж едва не загиват през първите няколко минути от пътуването си, докато заобикалят Мономой Пойнт и са нападнати от огромни разбиващи се вълни. Капитанът си мисли, че ако се опитва да „язди“ вълните, има вероятност носът да се издигне твърде много и лодката да се преобърне. Той разполага само с минута за решение, но форсира двигателя, за да преведе малкия съд през вълните. Когато излизат от другата страна, те са изцяло във въздуха и после се стоварват в браздата между две вълни.

Бангс е изправен пред мощта на морето и вятъра и има само един съюзник — опита. Макар че е роден в Съмървил, Масачузетс, градче далеч от морето, на пет километра северно от Бостън, той се мести в Сайчуат, Масачузетс, на бостънския Саут Шор още в ранна възраст. Именно там прекарва много време в океана и решава да постъпи в Бреговата охрана, също като баща си. Година след като завършва гимназия, през 1936 г., той се записва в Бреговата охрана и е на служба там, когато избухва Втората световна война и Бреговата охрана помага на флота. Бангс се озовава на борда на малък флотски танкер, който доставя дизелово гориво в Южния Пасифик. Там той преживява два тайфуна и вижда невъобразимо високи вълни.

Сега, в тази февруарска буря, Бангс се опитва да спаси живота на хората на разцепения танкер, но е загрижен и за съдбата на другарите си. Дотук мисията му е не само опасна, но и вбесяваща. Първоначално те са изпратени на помощ на „Мърсър“, но когато достигат „Полък Рип“ към четири следобед, мъжете от плаващия фар му казват, че трябва да обърне и да се насочи обратно към Чатъм, защото радарът там е засякъл два обекта. На фара не знаят, че тези два обекта са половините на „Пендълтън“, и като приемат, че това е „Мърсър“, казват на Бангс, че в станцията трябва да внимават повече в навигацията, защото явно са го изпратили на погрешно място.

Доналд Бангс е спокоен, уравновесен човек, но дори той не може да сдържи гнева си след мъчителните опити да стигнат до „Мърсър“ само за да им кажат, че трябва да тръгнат в друга посока. Също като Ормсби и хората му, екипажът на Бангс вече е изстрадал твърде много. В откритата кабина на лодката няма отопление и мъжете са мокри до кости от разбиващите се вълни. Снегът продължава да вали и ушите и пръстите на ръцете и краката им са сковани от студ. Ботушите им са пълни с вода, но лодката се клати толкова силно, че не могат да ги събуят. Единствената им защита пред снега, вълните и вятъра са зимните гумирани якета, които вече също са подгизнали.

В един момент човек от екипажа крещи към капитана: „Ще успеем ли?“, а Бангс, концентриран върху следващата вълна, крещи в отговор: „Откъде да знам, по дяволите! Никога не съм виждал подобно нещо!“.

Докато се мятат в бурното море обратно към Чатъм, Бангс научава по радиото, че засечените от радара обекти не са „Мърсър“, а „Пендълтън“ и че едната му част е доста близо до тяхната позиция до плаващия фар. Вечерта се е спуснала и капитанът намалява скоростта на лодката, защото съзнава, че в сумрака може да налети право на корпуса на „Пендълтън“ и всички да загинат.

След минути той вижда предната част на танкера, която се носи зловещо по вълните с насочен към тъмното небе нос. Надстройката и мостикът в края й са потопени в кипящото море, а палубата е наклонена под ъгъл от 45 градуса — твърде стръмно, за да може някой да се изкачи към носа.

Бангс забелязва, че от „Пендълтън“ висят въжета, и се опасява, че те може да се оплетат във витлата на лодката. Носът е наклонен наляво и Бангс бавно заобикаля корпуса, като търси някакви признаци на движение или светлина на фенерче. Започва да подава сигнали със сирената и се надява някой да се появи на палубата. Опитва се да задържи спасителната лодка на място откъм подветрената страна на корпуса и всички се вслушват напрегнато за викове на пленените в кораба моряци. Но чуват единствено вятъра, а носът изглежда пуст.

„Къде са хората — чуди се Бангс. — Нима са напуснали кораба? Дали са се добрали до спасителните лодки?“ Но няма как да разбере. Откъснатата предна част на кораба изглежда напълно изоставена, докато се люлее сред вълните, готова да се спусне към дъното всеки момент.

И така измръзналите спасители: Бангс, Балерини, Хейнс и Чиконе, обръщат лодката си към Чатъм с намерението да помогнат в откриването на кърмата на „Пендълтън“. Почти преполовяват пътя до целта, когато радиото изпращява. Капитанът на катера „Маккълоу“ съобщава, че е до носа на „Пендълтън“ и току-що са забелязали проблясък — все пак на борда май има оцелели!

За трети път Бангс променя курса и се устремява възможно най-бързо през огромните вълни към носа на танкера. Този път се приближава още повече и когато вълните издигат малката лодка, спасителите почти виждат палубата на кораба. А там, в дясното крило на мостика, стои човек.

„Видях човек на мостика — спомня си Бангс, — той крещеше към нас, но не можехме да чуем и дума. Приближихме се още и забелязахме, че е застанал на крилото на мостика. Вятърът и вълните бяха изкривили кораба под невероятен ъгъл. Опитахме се да му хвърлим въже, но не успяхме. След това видяхме как човекът скочи или падна в морето. Появи се на повърхността на около петнайсетина метра от нас. Тъкмо когато щяхме да го извадим от водата, най-голямата вълна тази нощ заля палубата ни.“

След като се възстановяват от удара, капитанът започва да търси с фенерче човека в бурното море. Забелязва го на няколко метра от лодката — носи се по гръб във водата, напълно неподвижен. А след това изчезва. Морето просто го поглъща и битката му за живот приключва. Бангс и хората му продължават да го търсят в нощта, но не го виждат отново. Колкото и да е невероятно, четиримата измръзнали мъже от Бреговата охрана остават в бурното море общо 22 часа в търсене на оцелели.

Нито един от другите седмина, за които се знае, че са в капан на носа на „Пендълтън“, включително капитан Фицджералд, не се появяват на палубата, не изстрелват сигнална ракета, не светват с фенерче и затова се смята, че са повалени от палубата в морето много преди героичния опит на Бангс да спаси оцелелия, който скача във водата.

* * *

На носа на „Мърсър“ капитан Петцел и хората му вече са отчаяни. Предната част на носа стърчи изцяло от водата, а задната, където Петцел и хората му са в капан в неотоплявания мостик, потъва все повече в морето. Те нямат с какво да дадат светлинен или друг сигнал на „Якутат“ и каютата бавно се пълни с вода. Точно преди полунощ решават да опитат да се придвижат до по-предна каюта, където се надяват да избегнат надигащата се вода и да намерят сигнално оборудване. За тази цел обаче ще трябва първо някак да се измъкнат на откритата палуба, която е заливана от пръски, сняг, а понякога и от самите вълни. Вратата към палубата е твърде близо до потъналата част от корпуса, а разстоянието от илюминатора до палубата е твърде голямо, за да рискуват да скочат. И така те решават да импровизират, като взимат няколко сигнални флагчета и ги връзват заедно, за да направят въже, което спускат от илюминатора в предната част на каютата. Един по един, мъжете се измъкват навън, като първо се спускат по въжето, а после правят най-страховитите стъпки в живота си, когато тръгват по силно наклоненото заледено мостче.

Корабът се люлее и върти, а мъжете тичат към каютите в предната част, докато кипналата бяла вода залива краката им. Радиооператорът Джон О’Райли — който е предал съобщенията до Лун Уитмор сутринта, — се подхлъзва, губи равновесие, пада зад борда и изчезва в кипящата бездна. Другите осмина успяват да стигнат до целта си, включително капитан Петцел, който е по чехли, когато танкерът се разцепва, и сега прави този преход бос.

Капитан Нааб на „Якутат“ вижда мъжете да тичат по моста и разбира, че са отчаяни и готови на всичко, затова решава да направи още един опит да ги измъкне оттам. Той обръща катера към наветрената страна на танкера. Хората му връзват няколко гумени спасителни лодки за носа, хвърлят ги зад борда и оставят вятъра да ги отнесе до танкера. Към всяка лодка са прикрепени фенерчета и спасителни жилетки.

На носа на „Мърсър“ оцелелите гледат как спасителните лодки се носят към тях. Настъпил е моментът за решение, а то е изключително трудно. През следващата минута всеки трябва да направи избор и той ще определи съдбата му. Няма кой да им даде насоки, нито да им вдъхне увереност, защото никой на света не знае какво ще се случи. Ако останат на разбития кораб, рискуват той да се обърне всеки момент и да ги повлече в капан към дъното. Но много опасности ги грозят и ако скочат от кораба, а една от тях е да не успеят да се приземят в гумена лодка. Ако това се случи, не се знае какво ще стори с тях океанът. Може би ще имат силата да доплуват до лодката и да се прехвърлят в нея, или леденото море ще ги отслаби дотам, че няма да могат дори да се доберат до лодката, камо ли да се качат вътре.

Трима от екипажа решават, че спасителните лодки са единственият им шанс да излязат живи от тази буря. Те допълзяват до перилата и един по един скачат зад борда към лодките. И тримата не уцелват. Шокът от ледената вода прави плуването почти невъзможно и макар че се опитват да стигнат до лодките, чудовищните вълни ги погребват и те изчезват от поглед. Капитан Нааб гледа с ужас как морето поглъща мъжете.

Внезапно Джеръм Хигинс, който още е на борда на „Мърсър“, вижда колко близо до тях е „Якутат“ и взима фатално решение. Скача през перилата, пада във водата и се опитва да доплува до катера. Ревящото черно море го помита като плавей и той изчезва за секунда. Нааб, който не иска да става свидетел на още смърт, изтегля катера, защото решава, че нощната спасителна акция ще е фатална за екипажа на танкера и трябва да изчакат утрото.

По-късно Нааб споделя, че това са „най-тежките часове в живота му“ — докато е гледал как мъжете скачат в морето и потъват.

На носа на „Мърсър“ остават само четирима: капитан Петцел, домакинът Едуард Търнър, трети помощник-капитан Винсент Гулдин и първи помощник-капитан Уилард Фарнър. Те седят ужасени, сгушени един в друг, за да се стоплят, и не могат да повярват, че петима от другарите им са мъртви или умират в ледения океан.

Четиримата оцелели са мокри до кости от прехода по мостчето и са застрашени от хипотермия и измръзване. Те се молят и помагат на капитана да разтрива вледенените си боси крака. Вълните блъскат отломката от кораба и на няколко пъти носът сякаш напълно ще се преобърне. Но мъжете са в капан — те са видели какво е станало с приятелите им, които са се опитали да напуснат кораба. Нааб на „Якутат“ се чувства безсилен. „Нищо повече не можехме да направим, затова операцията беше прекратена до настъпването на утрото. Просто се молехме да не потънат.“