Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (6) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finest Hours: The True Story of the U. S. Coast Guard’s Most Daring Sea Rescue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Туджиъс; Кейси Шърман

Заглавие: Часът на героите

Преводач: Боряна Борисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 07.12.2015

Редактор: Боряна Борисова; Георги Иванов

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-82-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10845

История

  1. — Добавяне

Глава 5
„Трябва да изкарате 36500“

О, Господи, имай милост. Морето е така огромно, а корабът ми е толкова малък.

Молитва на бретонския рибар

Преди „Пендълтън“ да бъде засечен, Бърни Уебър вече си има достатъчно грижи. Няколко рибарски лодки са се откъснали от пристана и са изхвърлени на брега на Олд Харбър, затова Уебър и хората му потеглят със своята моторна спасителна лодка 36500, за да помогнат на рибарите да издърпат лодките си от брега и да ги завържат отново за пристана, преди вълните да са ги разрушили. Това е морска версия на прибиране на добитък, но вместо да работят под лъчите на жаркото тексаско слънце, мъжете трябва да се справят със задачата си в заслепяващ сняг и смразяващи костите температури. Но Уебър знае колко важна е работата му, защото без лодките си рибарите няма да могат да хранят семействата си в суровата зима в залива.

Матрос Ричард Ливси, стар приятел на Уебър, му помага, както и машинист първа степен Мел Гътро, който се бори не само с бурята, но и с тежък грип. Североизточният вятър напомня на Ливси четиринайсетте месеца, които е прекарал на борда на ледоразбивач в Северния Атлантик. На двайсет и две години, той е малко по-млад от Уебър, но също като него има богат опит, който компенсира младостта. Ричард Ливси е роден в Южен Бостън, Масачузетс, през 1930 г. и е израснал на деветдесет километра на юг оттам, във Феърхейвън, рибарско градче на брега на Бъзардс Бей, точно срещу пристанището на Ню Бедфорд. Ливси се насочва към живот в морето отрано, благодарение на безбройните истории на своя баща Осуалд, който е прекарал 22 години във флота. Павираните улици на родния град без съмнение са спомогнали за решението на Ливси да започне кариера в морето. Феърхейвън има богата история. Там се е провела първата морска битка в Американската революция, през май 1775 г., когато Натаниъл Поуп и Даниъл Еджъри предвождат местното опълчение при превземането на два британски платнохода в Бъзардс Бей. През следващите две години основателите на града издигат форт на Нобскот Пойнт, снабден с единайсет оръдия, някои от които са част от плячката на американския морски герой Джон Пол Джоунс в Бахамите. Фортът е разрушен през 1778 г., когато британците нападат пристанището и в Ню Бедфорд влизат четири хиляди войници. По-късно е възстановен и е наречен форт Феникс, на митичната птица, която се надига от пепелта. С времето градът се разраства и споделя китоловния просперитет на Ню Бедфорд.

Ричард Ливси е един от онези млади мъже, в чиито вени сякаш тече солена вода. Откакто се помни, той иска да постъпи във флота и щом навършва необходимата възраст, моли баща си да го придружи до наборния пункт. „Разбира се“ — отвърнал старият Ливси, сияещ от щастие, че синът му ще продължи морската традиция. Вълнението им замира за кратко, когато наборният офицер ги информира, че се чака десет месеца за постъпване. Годината е 1947-а, Ричард Ливси е на седемнайсет години и десет месеца му се струват цяла вечност. Той няма търпение да се впусне в приключение, затова, когато излизат от наборния пункт, казва на баща си, че ще се присъедини към Военновъздушните сили. В този миг и двамата забелязват през няколко врати табелата на наборния пункт на Бреговата охрана. Мечтите на младежа за морски приключения все пак не изгасват съвсем. Ливси задава само един въпрос на офицера: „Кога ще мога да се кача на борда?“. „Утре“ — отсича мъжът. Ливси подписва веднага, но не се качва на борда на следващия ден, а трябва да изчака цяла седмица, преди да се отправи към тренировъчния лагер в Мейпорт, Флорида, който е дом на една от най-големите флотски части в САЩ. Ливси успява да премине през изпитанията, като брои дните до излизането си в морето. Прекарва следващите четири години на служба на катери и ледоразбивачи на Бреговата охрана по бреговете на САЩ и Нюфаундленд, преди да го назначат на патрулна лодка в станцията на Ню Бедфорд, точно срещу пристанището на родния му град. Той напуска Бреговата охрана за кратко, през 1951 г., след като срокът на службата му изтича, и започва работа първо в пътното строителство, а после в няколко фабрики за преработка на риба. Заплащането там е по-високо, но липсва тръпката от работата в Бреговата охрана, затова Ричард отново се връща на служба и ето че сега участва във връзването на рибарските лодки за пристана в суровата понеделнишка утрин в средата на февруари.

Когато приключват със задачата, Уебър, Ливси и Гътро оставят моторната спасителна лодка на нейния пристан, скачат в гребната лодка и се отправят към брега. Те са изтощени, гладни и премръзнали и нямат търпение да се върнат в станцията, за да хапнат топла храна и да се преоблекат. Леденостудената морска вода е проникнала през гумираните дрехи и смразява костите им. Ливси и Гътро са облечени с тънки брезентови гумирани панталони и дълги до кръста якета от същия материал. Уебър е с платнени панталони до коляното и подплатена с кожа парка с качулка. Тези дрехи са още от Втората световна война и вече не предлагат защита от безмилостната зима. Гътро трепери от студа и от треската, с която се бори. Той и Ливси опитват да стоплят ръцете си с вълнените ръкавици, които са потопили в морска вода и после са ги изстискали, преди да ги сложат на ръцете си, с надеждата да възстановят кръвоснабдяването им и да прогонят умората. Това е обичайна практика сред моряците, когато опитват да запазят топлината на тялото си. Уебър просто пъха голите си ръце в джобовете на парката. Този ден той не може да носи ръкавици, защото трябва да усеща руля, лоста и дросела на лодките, които връща в пристанището. Когато изморените мъже застават на рибарския пристан, за да огледат свършеното, до тях спира камион на Бреговата охрана.

„Тръгваме към Орлиънс и Наусет Бийч — вика шофьорът. — Станало е корабокрушение и им трябва помощ.“ Потвърждение от сушата за съдбата на „Пендълтън“ идва от една жена, която живее на брега на залива Наусет. Тя чула седем пъти сирената на кораба и веднага се обадила на началника на полицията в Орлиънс Джон Хигинс, който информирал спасителната станция в Наусет.

Уебър и екипажът му получават заповеди да се присъединят към мъжете от Наусет в техния камион амфибия (DUKW), за да се опитат да намерят танкера и да окажат помощ, ако е възможно. Патицата, както наричат машината, представлява камион амфибия с шест колела, разработен по време на Втората световна война и известен най-вече с това, че е използван при десанта в Нормандия. DUKW е военен код, който описва характеристиките на машината: D означава 1942, годината на производство, U означава качествата му на амфибия, K символизира предното задвижване, а W — двойното задно задвижване. И сега, на служба в Бреговата охрана на Наусет Бийч, Патицата е перфектното превозно средство, с което мъжете да преминат по прибоя, докато търсят разбития „Пендълтън“. Но първо Уебър и екипът му трябва да идат в Орлиънс.

По затрупаните със сняг пътища пътуването към десния ръкав на Кейп Код по шосе 28 към Орлиънс е много мъчително за тримата мъже. Под снега има леден слой и техният камион „Додж“ напредва съвсем бавно по ветровитото шосе. За щастие парното работи, но топлината кара Уебър да мисли за приятеля си Доналд Бангс, който е в ледения океан.

Накрая Уебър, Ливси и Гътро стигат до Орлиънс, където се срещат с Рой Пигот и останалите от екипа на спасителната станция в Наусет. Мъжете се качват в Патицата и продължават по Наусет Бийч. Спират до хълм близо до фермата за патици „Майо“, която по това време е основният снабдител с патешко месо на шестте щата в Нова Англия. Сега птиците са прибрани в малките си къщички, докато мъжете от Бреговата охрана стоят на хълма и търсят някаква следа от кораб в заслепяващата буря. По всяко друго време хълмът би им осигурил отлична видимост на километри от брега, но днес той не им е от полза, защото брегът буквално е изчезнал — морето се спуска по него, по паркинга и достига до средата на склона. След няколко мига обаче снегът за малко утихва и мъжете успяват да зърнат по-тъмна от океана сива грамада, която се върти бързо по извисяващите се вълни. Това е половината на кораб, която се носи на юг към Чатъм. Мъжете от Бреговата охрана разбират, че вече няма начин да го достигнат с Патицата.

Бреговата охрана издава заповед до всички кораби, участващи в спасяването на „Форт Мърсър“. Тревогата е класифицирана като „незабавна оперативна готовност“ и е отпечатана с получер шрифт.

СИГУРНА ИНДИКАЦИЯ, ЧЕ ТАНКЕР „ПЕНДЪЛТЪН“ СЕ Е РАЗКЪСАЛ НА ДВЕ — КЪРМАТА Е ДО БРЕГА НА ЧАТЪМ — НОСЪТ СЕ НОСИ БЛИЗО ДО „ПОЛЪК РИП“ — НЯМА ПРЕДИШНИ ИНДИКАЦИИ ЗА ПРОИЗШЕСТВИЕ С „ПЕНДЪЛТЪН“ — ТОЙ Е ТРЯБВАЛО ДА ПРИСТИГНЕ ВЧЕРА В БОСТЪН — ТОВА Е В ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ „ФОРТ МЪРСЪР“.

* * *

В спасителната станция на Чатъм лошото време принуждава инженер Анди „Фиц“ Фицджералд да остане в относително топлия заслон за лодки на станцията. Двайсетгодишният инженер е най-младият тук и не е роден за живот в морето, всъщност той дори не става добър плувец, докато не се присъединява към Бреговата охрана. Роден е през 1931 г. в така наречената Световна столица на обувките, Броктън, Масачузетс. Градът си спечелва това име по време на Гражданската война, когато правителствените поръчки за армейски обувки превръщат Броктън в най-големия производител в страната. До 1929 г. Броктън е дом на шейсет фабрики за обувки, в които са заети повече от трийсет хиляди души. Един от тях е и бащата на Фицджералд, който е работил в две фабрики за обувки, преди да се пресели със семейството си в Блакстоун Вали и да започне по-добра работа в текстилна фабрика в Уитинсвил. За разлика от другаря си Ричард Ливси, през детството си Фиц не е заобиколен от призраците на Американската революция. Град Уитинсвил е основан от квакери, чиито пацифистки убеждения им пречат да вземат активно участие в борбата за независимост. И все пак младият Анди Фицджералд има сърце на боец. Като твърде дребен лайнбекър, 65 килограмовият тийнейджър играе футбол в гимназията на Нортбридж, където е част и от баскетболния и бейзболния отбор. В края на 40-те за Блакстоун Вали настъпват тежки времена. Големите фабрики по брега на река Блакстоун, които са осигурявали живителна кръв за Индустриалната революция от 19-и век, вече замират. Когато Фицджералд завършва гимназия, той няма пари за колеж, нито изгледи за някакво бъдеше в Уитинсвил, затова с един свой приятел се качва тайно на влака, отива в Бостън и се записва в Бреговата охрана.

Едно от сутрешните задължения на Фицджералд в Чатъм е да отиде с гребна лодка до трите съда на станцията: 38-футовата дежурна лодка и двете 36-футови моторни спасителни лодки: CG36383 и CG36500, „старите трийсет и шестфутови момичета“, както ги наричат. Фиц трябва да се увери, че всеки съд е зареден с гориво, и да запали двигателите им, преди да се върне на брега. Тази сутрин новият командващ офицер на станция Чатъм Даниел У. Клъф нарежда на Фицджералд да остане на брега. Бурята е твърде силна, за да изпрати младия мъж в морето с малка гребна лодка.

* * *

Късният следобед отстъпва пред мрака на вечерта, когато изтощеният Бърни Уебър и екипажът му поемат с доджа на юг от Наусет Бийч, към спасителната станция на Чатъм. Уебър трябва да информира командир Клъф, че задната част на „Пендълтън“ се приближава бързо към тях. Уебър открива шефа си да крачи нервно напред-назад, в опит да реши кой е най-добрият курс на действие. Това е първото голямо бедствие, срещу което той се изправя като командващ офицер на станция Чатъм, и някои от момчетата се питат дали ще е по силите му. Даниел Клъф е от Чинкотиг, малко рибарско градче на източния бряг на Вирджиния и дом на прочутото Водно състезание с понита. Командващият офицер прекарва малко време покрай лодките в станцията, защото смята, че е най-належащо да се запознае първо с бизнес лидерите на града.

Клъф вика Уебър и му казва с южняшкия си акцент: „Уебър, събери екипаж. Трябва да излезете с 36500 в морето и да помогнете на този кораб, разбрано?“.

Сърцето на Уебър се свива. Той си представя как излиза с малката дървена лодка в морето сред огромните разбиващи се вълни на опасния Чатъм Бар — най-страшния кошмар на всеки моряк. Чатъм Бар е комбинация от движещи се плитчини и силни течения, които носят океански вълни, които могат да направят малки лодки на трески за секунди. Формирани дълбоко в океана, вълните се устремяват към плитчините, като по пътя набират сила, скорост и височина, и накрая се разбиват сред страховита пяна. И това са условията в хубаво време, а сега опасността се е увеличила десетократно. Уебър е виждал как се пръскат стъклата на кабините на рибарските лодки след подобен ужасен сблъсък в Чатъм Бар. И по-лоши неща е виждал. Първата трагедия в Чатъм Бар, на която става свидетел, е свързана с „Кашалот“, 40-футова рибарска лодка с двама мъже на борда, която се опитва да прекоси плитчините в един слънчев есенен следобед през 1950 г. Но въпреки красивия ден в морето се надига яростно вълнение, което не спира да кипи към брега. Когато рибарската лодка стига плитчините, една вълна я подхваща, превърта я и я преобръща. Накрая лодката е изхвърлена на близкия бряг, но двамата рибари ги няма. Уебър успява да открие тялото на Елрой Ларкин, а партньорът му Арчи Никърсън така и не е открит. Ричард Ливси също е участвал в тази спасителна акция, но тогава още не знае, че търси бащата на бъдещата си съпруга. Четири години по-късно Ливси ще се ожени за дъщерята на Арчи Никърсън, Бевърли.

Когато чува заповедта на Клъф, картините от този съдбовен ден прогарят ума на Бърни, но той веднага си спомня официалния девиз на Бреговата охрана: Semper Paratus или „Винаги готови“. Обаче Бреговата охрана има и неофициален девиз, който сега натежава още повече в мислите му: „Трябва да тръгнеш, но не е задължително да се върнеш“.

„Слушам, сър — отвръща Уебър. — Ще се приготвя.“ Но всъщност ще се чуди защо избират тъкмо него за тази опасна мисия, когато на смяна са не по-малко опитни мъже. Все пак приема задачата без колебание. Сега ще трябва да събере екипаж. „Кой ще дойде с мен?“ — пита накрая той, макар че поканата очевидно е само проформа. „В Бреговата охрана първо питаш и ако не получиш веднага отговор, посочваш: ти, ти и ти!“ — спомня си по-късно Уебър.

Ричард Ливси също е доста притеснен. Той е видял могъщите вълни, които се стоварват по Норт Бийч, и знае, че подобна мисия е крайно опасна. Все пак побеждава страха, умората и студа, който сковава тялото му, и вдига ръка: „Бърни, аз ще дойда с теб“. Тогава Уебър се обръща към стария си приятел Мел Гътро, един от инженерите в станцията, който лежи на койката си и изгаря от треска, предизвикана от същия вирус, който е повалил на легло и съпругата на Уебър. Анди Фицджералд също е в стаята и бърза да каже: „Мел е болен като куче, Бърни. Аз ще дойда“. Фиц цял ден се бори със скуката и няма търпение да се кандидатира за доброволец. Но екипажът все още има нужда от четвърти човек. Ървин Маска се мотае из столовата, когато Уебър го вика. Маска е гост в станцията и спокойно може да откаже да се включи в мисията. Двайсет и три годишният Маска е от Маринет, Уисконсин, град на дървосекачи на брега на Грийн Бей. Той служи на плаващия фар „Стоунхорс“ и тъкмо се е върнал от отпуск и чака транспорт до кораба си, който е закотвен на около два километра от югоизточния край на Мономой Пойнт. Ървин е най-малкият от тринайсетте деца на Албърт и Бърта Маска, които имат голяма ферма за коне и добитък в Маринет. Всичките му братя постъпват на служба по едно или друго време, но Ървин решава да последва примера на брат си Кларънс, когото в семейството наричат Хъни Бой[1], и се записва в Бреговата охрана. Подобно на Уебър, Маска също има съпруга, която го чака у дома. Той наскоро е сключил брак с Флорънс Силвърман, която е срещнал на танци в Бруклин. Ървин Маска има много за губене и няма да спечели нищо, ако се включи в тази операция с хора, които не познава. Все пак се кандидатира без капка съмнение. Уебър му стиска ръката и му казва да се приготви.

Екипажът от четирима е готов и решен да помогне, но дали ще успеят? Уебър, само на 24 години, е най-възрастният и най-опитният в групата. Другите са в началото на двайсетте, а Анди, на 20, е служил само две години в Бреговата охрана и наскоро е завършил обучението си в инженерната школа. Той никога не е участвал в спасителна акция, но знае колко е трудно да прекосиш Чатъм Бар в бурно море. Най-страховитото преживяване в досегашната кариера на Фицджералд се случва точно след тренировъчния лагер, когато е назначен на плаващ фар близо до Кътихънк Айланд. Една нощ Анди се буди от страховит тътен, защото котвата се къса. Докато всички станат, плаващият фар започва да се носи опасно към скалите. След няколко трескави минути екипажът успява да включи двигателите и да предотврати сблъсъка.

Сега Анди се надява, че липсата му на опит няма да попречи на другарите му. Макар че не познава Бърни много добре — тъй като той е по-голям и женен — Анди е бил с него на дежурна обиколка на борда на 36500 и е забелязал колко умело е преодолял Чатъм Бар. Ако Анди сам трябва да избира човек от станцията, който да управлява лодката в плитчините и околния район по време на буря, той би посочил именно Бърни. Но това не е обикновено буря. Анди вече е чул рапортите по радиото и всички говорят за невероятно високи вълни, които достигат до осемнайсет метра.

Маска, Уебър, Фицджералд и Ливси никога не са тренирали като екип и всъщност тримата от станция Чатъм виждат Маска за първи път този ден. Въпреки това между тях има много общи неща. Всички са в чудесна физическа форма и са се записали в Бреговата охрана, за да спасяват животи, а сега имат този шанс. Уебър е най-високият, 185 см, и е по-резервиран. Ливси е с десетина сантиметра по-нисък и е ведър човек с добро чувство за хумор, само че понякога веселието му стига твърде далеч. Той си е спечелил прякора „Бичето“, защото обича да поема командването и да раздава заповеди на другарите си. Анди, който е малко под 180 см, е винаги усмихнат и лесно завързва приятелства. Маска, най-ниският в групата, е скромен, относително тих, но много инициативен младеж — все пак малцина биха изложили живота си на опасност, като излязат в морска буря с трима непознати.

И четиримата са ужасени от бурното море, но успяват да съберат достатъчно решимост, за да овладеят тревогата си и да направят каквото трябва.

Бележки

[1] Сладура. — Бел.прев.