Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (22) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 21
След спасяването

Репутация е това, което другите мислят за нас; характерът е това, което Господ и ангелите знаят за нас.

Томас Пейн

Всички харесваме истории за героизъм, а историята за спасяването на „Пендълтън“ бързо заживява свой живот. Златният екипаж, както вече са наричани Бърни Уебър, Ричард Ливси, Анди Фицджералд и Ървин Маска, са смятани не само за герои от следващото поколение в Бреговата охрана, но и стават безсмъртни. Роденият в Джорджия Ралф Морис установява това, когато напуска работа във ферма за фъстъци, за да постъпи в Бреговата охрана през октомври 1952 г. „Целият тренировъчен лагер в Кейп Мей, Ню Джърси, само за това говореше — спомня си Морис. — Или четяхме във вестниците за тези момчета, или инструкторите ни говореха за тях. Те символизираха всичко, което исках да бъда.“ Мъже като Морис виждат единствено бляскавата страна на славата, която залива Златния екипаж. Те обаче не могат да усетят колко натежали са сърцата на Бърни и другарите му заради смъртта на Джордж Майърс Дребния от „Пендълтън“.

Загубата на Майърс е особено тежка за Уебър. Той е видял изплашените му очи, преди смъртта да го достигне в онази съдбовна нощ през февруари 1952 г. Бърни премисля отново и отново случилото се и се чуди дали не е можел да стори нещо, за да предотврати ужасния сблъсък, който изпраща Майърс към витлото на разкъсания кораб. Другите му казват, че инцидентът е бил неизбежен в такава жестока буря. Напомнят му каква важна роля е изиграл в спасяването на 32 души, които без неговата помощ са щели да загинат. Той наистина намира утеха в този невероятен подвиг, но само донякъде. Не оцелелите го спохождат насън, а именно онзи, когото не е успял да върне у дома.

Неговият другар Ралф Морис започва да разбира бремето му. През зимата на 1953 г. Морис е прехвърлен в станцията в Рейс Пойнт на брега на Провинстаун. Там той чува още истории за легендарния Бърни Уебър. Те дават на мъжа от Джорджия още поводи да се гордее с униформата си. Всъщност именно благодарение на униформата Морис научава суровата истина, че триумфът понякога е съпроводен от трагедия. „Помня, че един ден вървях към магазин за дрехи в Хаянис и една жена с малко момченце излязоха от вратата му — казва Морис със силния си южняшки акцент. — Хлапето спря и ме изгледа от глава до пети. Този ден бях с униформата. Попита ме дали съм от Бреговата охрана. Казах му, че съм. После то ме попита дали познавам Бърни Уебър. Казах, че не го познавам, но знам кой е. Следващите думи на момчето ме стъписаха. «Мразя го» — каза детето. Попитах го защо, а то отвърна: Защото той уби баща ми.“

Тогава се намесва и майката, която обяснява, че съпругът й е загинал на „Пендълтън“. Ралф Морис е срещнал вдовицата и сина на Джордж Майърс Дребния. Морис има голям опит в управлението на 36-футовите спасителни лодки и е стъписан от неоснователното обвинение на детето. Той спокойно се опитва да му обясни, че смъртта на баща му е трагичен инцидент. „Опитах да му обясня, че щом морето е било толкова бурно, че да разкъса кораб, то за една лодка е било напълно невъзможно да остане неподвижна при такива условия.“ Той не е сигурен дали е успял да убеди детето, а колкото до вдовицата — не успял да прецени какво изпитва тя. Няколко години не споделил с никого за тази среща, дори след като работил с Бърни Уебър, който поел командването на станция Рейс Пойнт през 1955 г. Тяхното приятелство продължило да разцъфва през годините, докато Морис накрая се осмелил да сподели тази смущаваща среща с легендарния си ментор. „След като го опознах, му казах за разговора ми със сина на Джордж Майърс. Бърни ми обясни какво се е случило. Беше много развълнуван, сякаш се бе случило вчера. Каза, че мъжът просто бил твърде едър, не носел спасителна жилетка, нито палто и било невъзможно да го хванат и да го вкарат в лодката.“

Преди да поеме управлението на Рейс Пойнт, Уебър се връща за известно време в Чатъм. Той и Мириам вече имат син и дъщеря. Построили са къща в съседство със сестра й в Ийстхам и за първи път Уебър планира да се установи завинаги тук. Това е съвсем ново чувство за човек, който почти десетилетие е живял номадския живот на Бреговата охрана. В Чатъм Уебър се събира отново с Ралф Ормсби, с когото го свързват много общи спомени. Именно Ралф Ормсби управлява 36-футовата спасителна лодка от Нантъкет в деня, когато двата танкера потъват. Уебър винаги е вярвал, че Ормсби е преминал през по-големи трудности от него, защото екипажът от Нантъкет преодолява най-голямото разстояние в бурното море.

Уебър се събира отново и с друг стар приятел CG36500. Тази лодка е спасила не само неговия живот, но и живота на хората му и на оцелелите от „Пендълтън“. Сега той разчита на старото момиче да спаси още един живот. Това се случва в слънчев, но ветровит зимен ден през 1955 г. Местната рибарска флотилия се е завърнала от сутрешния риболов и приключва за деня, защото морето става все по-бурно. Вълните се разбиват яростно над страховития Чатъм Бар. Уебър отдавна се е уверил в свирепия нрав на този район, който не прилича на никой друг в морето. Сякаш Чатъм Бар е жив, дишащ организъм със собствено съзнание. Подвижните плитчини са опасни и в спокоен ден, а в този ветровит следобед стават още по-коварни. Но не всички рибари са се прибрали вече на сушата. Бреговата охрана получава вест, че друг съд се връща бавно към Чатъм Харбър. Уебър знае, че лодката принадлежи на един мълчалив рибар на име Джо Стейпълтън, който винаги излиза сам в морето. Бърни иска разрешение от началник Ормсби да вземе „трийсет и шестицата“, за да ескортира Стейпълтън до рибарския пристан. Ормсби му дава разрешение и Уебър събира екипаж. Той се състои все от новобранци като Ралф Морис, които изпитват почти благоговение към своя прочут капитан. Бърни Уебър си е същият компетентен моряк както преди, но вече знае, че и най-умелите не могат да се мерят с Чатъм Бар. Когато потеглят към спасителната лодка, Уебър забелязва разбиващите се вълни и за миг се поколебава, преди да продължи към плитчините. Той и екипажът му получават съобщение, че от кулата на Бреговата охрана са изгубили от поглед лодката на Стейпълтън сред високите вълни. Уебър отново възлага надеждите си на старата си 36-футова приятелка, форсира двигателя и я насочва към Чатъм Бар. Лодката преваля една след друга високите вълни, докато мъжете се държат здраво за перилата й. Когато екипажът вече започва сериозно да се притеснява от мястото, към което са се насочили, а Уебър спокойно им напомня, че е оцелявал в много по-опасни условия там. Когато стигат по-дълбоки води, те оглеждат хоризонта за липсващата рибарска лодка. След няколко секунди Бърни забелязва нещо тъмно във водата, точно до носа на спасителната лодка. Това е лодката на Стейпълтън, която е изцяло под повърхността, но няма никаква следа от капитана й. Уебър оглежда небето и разбира, че времето не е на негова страна. Притъмнява все повече и видимостта намалява.

Уебър пуска руля, но моторната лодка все още продължава да описва кръгове, докато Бърни и хората му обмислят какво да предприемат. През следващите минути спасителната лодка се насочва сама в южна посока. Уебър още чака заповеди и не обръща голямо внимание на промяната в курса, нито че морето се е поуспокоило. Лодката продължава на юг и един от екипажа забелязва нещо във водата пред тях. Уебър отново хваща руля и поема контрола, като продължава към плаващия предмет. Знае, че това е дървеното буре за стръв от лодката на Стейпълтън. Внезапно още нещо се появява над водата. Това е самият Джон Стейпълтън, който се е вкопчил в една спасителна жилетка и подскача нагоре-надолу с вълните.

Спасителите вадят рибаря от водата. Очите му са широко отворени, но тялото му е напълно сковано. „Мъртъв е“, мисли си Бърни. Вълната от минали провали го залива отново, но ужасът му не трае дълго. След секунди тялото на Стейпълтън започва да дава признаци на живот. Рибарят си поема дъх, пуска спасителната жилетка и се опитва да раздвижи крайниците си. Спасителите го вкарват в предната кабина и всеки от тях го завива със собственото си палто. Когато се връщат на рибарския пристан на Чатъм, Стейпълтън е откаран с линейка в болницата. Там е лекуван заради измръзване, но иначе е в добро състояние. След като излиза от болницата, мълчаливият рибар така и не отива да благодари на Уебър и екипажа му. Бърни го разбира. Признателността му е толкова голяма, че не е нужно да бъде изричана. За тези неща просто не се говори. Това е едно от неписаните правила на живота в морето. Нещо повече — в сърцето си Уебър вярва, че не той е истинският герой в тази спасителна акция. Истинският герой е неговата лодка. Кой може да обясни как тя сама успява да ги отведе до Джо Стейпълтън? Бърни усеща, че тук отново е замесена ръката на Бог.

Уебър може и да се е установил солидно като семеен човек, но кариерата му в Бреговата охрана не му позволява да остане на едно място. Той се мести в спасителната станция Наусет, в споменатата вече станция на Рейс Пойнт и в други станции на север от Саутуест Харбър Мейн, където е назначен на влекач на бреговата охрана. Той служи и на плаващия фар на Нантъкет, преди да се върне в Чатъм за трети път. През 1960 година Уебър е повишен в командир на чатъмската станция. Животът там значително се е подобрил от дните на първата му служба в станцията. Сега мъжете дават само по шест дни дежурство, преди да получат два отпуск. Имат телевизор, по-нов модел от купения с парите, дарени от оцелелите от „Пендълтън“ на Уебър. Освен това разполагат с билярдна маса и други развлечения за свободното си време. Добре запознат със стреса в службата, Уебър измисля още забавления, с които другарите му да разпускат. И все пак работата и дългът са преди всичко. Той е горд с факта, че неговата станция е с най-високата оценка от инспекторите на Бреговата охрана цели три поредни години.

До 1964 г. Уебър вече е служил осемнайсет години в Бреговата охрана на САЩ и мисли за пенсиониране. Сега той е в Удс Хоул, като командващ офицер на катера „Пойнт Банкс“. Той е на трийсет и седем, главен старшина, което е третият най-висок ранг в Бреговата охрана на САЩ. Службата е била добра към него. Благодарение на нея среща съпругата си и пак тя му позволява да изживее своята друга любов — любовта към морето. Но след почти двайсет години и безброй спасителни акции Бърни Уебър чувства, че вече е изплатил дълга си към Бреговата охрана. Той и двама негови другари планират да създадат свое яхтено пристанище в Чатъм, когато са въвлечени в кървав конфликт на другия край на света.

Уебър е един от 47-те офицери и 198 наборници, които заминават за Виетнам в операция „Маркет Тайм“. Нуждата от Бреговата охрана е усетена още през февруари 1965 г., когато един военен пилот забелязва нещо странно, докато лети над залива Вун Ро, близо до Ки Нхон. Това е остров насред залива, който сякаш се движи от единия до другия му бряг. Този остров се оказва камуфлажен кораб, използван за снабдяване на Виет Конг. Корабът скоро е потопен от самолетите, но проблемът остава. Как да охраняваш почти 2 хиляди километра брегова линия при 60 000 сампани и джонки, които задръстват корабния маршрут? Няма голяма вероятност американците да отрежат напълно снабдяването на Виет Конг, но се полагат сериозни усилия в тази насока. Министърът на финансите се съгласява да изпрати не само хора от Бреговата охрана, но и нейни кораби на тази мисия. Като член на първи ескадрон на Бреговата охрана, Бърни Уебър получава заповеди да се яви във военноморската база в Коронадо, Калифорния, където се научава как да избягва коварните капани и други използвани от Виет Конг смъртоносни методи. Оттам заминава в Кемп Пендълтън, където военните учат Уебър и другарите му от Бреговата охрана да използват 81-мм минохвъргачки, оръдия 50-и калибър и ръчни гранати. За момчетата от Бреговата охрана вече главната цел не е спасяването на животи, те се учат как да убиват, ако се наложи, и обучението им не свършва дотук. Уебър е изпратен и на Уидби Айланд, Вашингтон, където се учи как да оцелява при мъчения с вода, затваряне в кутия и други брутални техники, които врагът прилага върху пленените американци.

После заминава за Филипините, където минава курс за бойните действия в джунглата. Нищо от предишното му обучение не го е подготвило за това. За последен път е бил в тренировъчен лагер преди почти двайсет години. Вече е по-възрастен и тялото му не е толкова издръжливо, но за сметка на това сега е много по-мъдър и преминава през обучението си благодарение на кураж и комбинативност. След това е изпратен в Центъра за брегова охрана в Да Нанг, където служи една година. Заедно с хората си Уебър патрулира техния коридор от виетнамското крайбрежие, като наблюдава джонките, които навлизат в забранените зони, и рибарските лодки, които не хвърлят мрежи за улов. Операция „Маркет Тайм“ се смята за изключително успешна. Само след месец патрулиране командирите установяват, че вероятността джонка да премине през линията на сигурност е намаляла с 10 процента. И до днес обаче Бърни Уебър отказва да говори за службата си във Виетнам. Няма съмнение, че е станал свидетел на ужасите на войната и като син на свещеник тези преживявания вероятно са предизвикали сериозен конфликт с вярата му. След завръщането му от Виетнам той служи за кратко на „Хорнбийм“, кораб на Бреговата охрана, близо до Удс Хоул, преди да се пенсионира през 1966 г.

За разлика от Бърни Уебър, Ървин Маска няма търпение да се отърве от Бреговата охрана. Когато срокът на службата му изтича, той бързо се връща на сушата. Нещо го е променило напълно и това нещо е именно премеждието с CG36500. Маска и съпругата му се връщат в Маринет, Уисконсин, където отглеждат децата си. Ървин започва работа в отдела по благоустройство и никога не усеща порив да се върне в морето. Дълги години дори самата мисъл за океана смразява кръвта му. „Той странеше от водата, от всякаква вода — спомня си дъщеря му Анита Джевни. — Чичовците ми все го канеха да иде с тях на риба и той винаги отказваше.“ Очевидният страх на Маска от водата е единственото, което той разкрива пред близките си за своята роля в спасяването на „Пендълтън“. Споменава само веднъж спасителната операция пред децата си Анита и Марк. „Веднъж татко извади медала си и ми го показа, когато бях малка — спомня си Анита. — Беше много лаконичен. Каза, че го е получил, защото е спасил някакви хора.“ Децата на Маска никога не научават от него пред какво е бил изправен в онази мразовита февруарска нощ през 1952 г., докато не гледат филма „Перфектна буря“ по телевизията. „Даваха сцената, когато лодката «Андреа Гейл» изкачваше една огромна вълна — обяснява Анита. — Татко гледаше филма мълчаливо, но напрегнато и вероятно преживяваше отново нещо. Погледна ме и каза: Точно такова е, точно такова.“

Друг служител на Бреговата охрана също осъзнава какво емоционално бреме носи Ървин Маска. Това става при една случайна тяхна среща в родния град на Маска. Тони О’Нийл се е оттеглил преди няколко години от служба като старшина в станцията на Бреговата охрана в Стърджън Бей, Уисконсин. Докато работи там, в един магазин в Грийн Бей му попада книгата на Бърни Уебър, „Чатъм — спасителите“. Книгата докосва нещо в него и той с изненада научава, че член на Златния екипаж също живее в Уисконсин. О’Нийл запазва книгата и се чуди дали някога ще има възможност да се срещне с Ървин Маска. Един ден случайността ги събира. „След като напуснах Бреговата охрана, станах полицай в Маринет и започнах да разпитвам за Ървин Маска — казва О’Нийл. — Някой спомена, че работел в отдела по благоустройство.“ Един ден О’Нийл отишъл на сметището, за да изхвърли окосена трева, и забелязал един мъж да управлява трактор. „Попитах го дали познава Ървин Маска? Мъжът спря да работи и отговори, че това е той.“ О’Нийл леко се смущава и се чуди какво да стори. Казва на Маска, че ще се върне. „Отидох до дома си възможно най-бързо и грабнах книгата“, спомня си той. Върнал се на сметището, където Маска още седял в трактора си. „Подадох му книгата и казах, че той я заслужава повече от мен.“ Ървин Маска взима подаръка и ръцете му започват да треперят. Вглежда се в книгата и се разплаква. „Оставих го там с книгата и спомените му — обяснява О’Нийл. — Тръгнах си с мисълта, че съм сторил нещо добро.“

Анди Фицджералд напуска Бреговата охрана осем месеца след спасяването на „Пендълтън“. Връща се в Уитинсвил, където накрая се хваща на работа за „Уитин Машин Уорк“. Това е част от програма за преквалификация, която му позволява да учи и в Уорчестър Джуниър Колидж, където получава инженерна диплома. Горе-долу по това време той се среща с бъдещата си съпруга Глория Фработа от Ъксбридж, Масачузетс. „Бях на двайсет и две, а тя — на деветнайсет — спомня си той. — Срещнахме се на едно от онези двойни ергенски партита, на които и булката и младоженецът получават подаръци.“ Те излизат цели три години, преди да се оженят. Името на Анди се е появявало във вестниците в цялата страна, но новата му съпруга явно не знае, че се омъжва за знаменитост. „Може и да съм й споменавал за «Пендълтън», но тя нямаше представа за какво става дума.“ Всичко се променя, когато майката на Анди вади папка с вестникарски статии. „Когато ги прегледа, Глория осъзна, че съпругът й е нещо повече от онзи, за когото го е смятала.“

Курсът на личния му живот е плавен, но той има сериозни съмнения относно бъдещето си като инженер. „Бях в чертожната зала на «Уитин Машин Уорк», когато осъзнах, че не искам да се занимавам с това — казва той днес. — Можех да чертая, но не бях особено добър.“ Фицджералд решава, че вероятно ще е по-успешен в търговията. Вече е инженер и добре познава инструментите и продуктите. Намира си работа, като продава електрически двигатели и части за трансмисии на заводи в цяла Нова Англия. Той е толкова добър търговец, че му предлагат да стане продуктов мениджър в новия офис на фирмата в Денвър, Колорадо, който продава тестово оборудване за двигатели. Въпросният офис ще се състои от един човек, него самия. Той наема Глория на непълно работно време и двамата се установяват в Скалистите планини.

* * *

След спасяването на „Пендълтън“ Ричард Ливси Бичето скача от станция на станция, подобно на бившия си капитан Бърни Уебър. Ливси е прехвърлен в Наусет, после в Удс Хоул и накрая на плаващия фар „Стоунхорс“. Той завършва и школата за офицери на Бреговата охрана, а след това постъпва в службата за охрана на самия президент Джон Ф. Кенеди в Хаяниспорт. „Когато Кенеди пътуваше из Нова Англия, аз бях на 40-футовия катер с хората от Сикрет Сървис — обяснява Ливси. — А той самият беше на една от яхтите «Марлин» или «Хъни Фиц». Срещал съм го често на пристанищата. Той беше много сговорчив и сърдечен човек.“ Ливси с удоволствие си спомня и за първата дама Жаклин Кенеди. „Тя винаги беше толкова мила. Да, много харесвах работата си. Новината за смъртта му разби сърцето ми.“

След службата при президента на САЩ Ливси е прехвърлен в станцията на Кейп Код Канал, където животът не е така бляскав. Основното му задължение е да вади телата на самоубийците, които скачат от Сагамор Бридж. Ричард Ливси излиза в пенсия на 1 ноември 1967 г. И той като баща си Осуалд е служил двайсет години в морето. Намира си работа в химически завод в Уилмингтън, Масачузетс, а през 1980 г. се мести във Флорида със съпругата си. Следващите десет години работи какво ли не — от охранител до портиер в гимназия. Като мнозина от хората, заети в поддръжката, вероятно и на него са гледали отвисоко. Те обаче не са знаели, че мъжът, който върти метлата или седи в кабинката на охранителя, някога е играл ключова роля в една от най-изумителните морски спасителни операции в историята на САЩ.