Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (17) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 16
Тринайсет души са още на борда

Най-сигурният начин да не се провалиш е да си решен да успееш.

Ричард Бринсли Шеридан

В морето югоизточно от Нантъкет срядата започва с ярко утро, а слънцето озарява триметрови вълни, по които „Истуинд“ се носи почти грациозно. Въпреки по-приятните условия Лен Уитмор се чувства напълно изцеден. Има чувството, че първото съобщение за бедствие от „Форт Мърсър“ е дошло преди седмици, а всъщност са изминали едва четиридесет и осем часа. Цялото преживяване му се струва донякъде нереално. Лен си спомня колко се е притеснявал, че ще стигне твърде късно на мястото, и все пак никой от кърмата на „Мърсър“ не загива. Всъщност тринайсетимата, които избират да останат на танкера, са добре и нямат никакво намерение да слизат в морето. Лен не е сигурен дали е така, защото са видели колко е опасно да скочат на „Акушнет“ и се чувстват по-сигурни на кораба, или са загрижени по-скоро за работата си — вероятно екипажът осъзнава, че ако всички изоставят кораба, някой друг може да се качи на борда и да заграби всичко на него. Собствениците на кораба няма да са особено зарадвани от такъв изход, затова сигурно ще възнаградят онези, които са останали на танкера.

След няколко часа това няма да има особено значение за Лен, защото идват влекачи, които ще закачат въжета за кърмата и ще я извлекат в пристанището, и скоро Лен и другарите му ще получат отпуск, от който отчаяно се нуждаят. На борда на „Истуинд“ са трима от оцелелите, които пътуват за Бостън, а „Унимак“ ще остане до кърмата на „Мърсър“ до пристигането на танкерите, за да се увери, че и последният етап от спасителната операция ще мине гладко. Лен си мисли за случилото се, а сцената, в която „Акушнет“ се приближава до танкера в разгара на бурята, завинаги ще остане в паметта му като велик мореплавателски подвиг. Той си спомня и размяната на морзови съобщения с радиооператора на „Мърсър“ Джон О’Райли, който не преживява онзи първи ден от бедствието.

Цялата спасителна операция обаче е призната за огромен успех и моряците, и обществеността възторжено хвалят Бреговата охрана, защото ефективно е използвала почти всеки ресурс от арсенала си, включително гумени спасителни лодки, малки гребни лодки, радарни станции, самолети и катери от всякакъв вид. Вестниците, радиото и телевизията не спират с репортажите за спасителната операция и докато капитан Петерсън от „Истуинд“ е още под светлините на прожекторите, репортерите се опитват да се доберат до него, а по радиото дори е излъчено следното съобщение:

Джон Дейли кани капитан Оливър Петерсън да му гостува в шоуто по CBS „Понеделник вечер“ на 25 февруари. Темата на шоуто ще е „Аз съм новината“. Моля, отговорете възможно най-скоро.

По-късно същия ден влекачите „Фондейшън Джоузефин“ от Халифакс и „М. Моран“ от Ню Йорк Сити пристигат на мястото на събитията и „Истуинд“ уведомява централата за тяхната поява, като добавя:

13-мата на борда (на „Мърсър“) са предимно доброволно наети работници на кораба и персонал, които са твърде възрастни или физически неспособни да слязат от борда при настоящите условия. Един от екипажа страда от леко нараняване на гърба, а друг от плеврит в лека форма. На „Форт Мърсър“ са доставени медикаменти и цигари. Един от тримата оцелели на борда на „Истуинд“ страда от болки в корема, които може да са симптом на херния.

След час Лен Уитмор потегля с кораба си. Вече е свършил работата си там. Но за други това е едва началото. Кърмата на „Мърсър“ се е отдалечила на югоизток и се намира на около седемдесет километра южно от Нантъкет, когато пристига първият влекач. „Фондейшън Джоузефин“ изстрелва въже към „Мърсър“ и мъжете на борда го улавят. Към него е прикачено здраво дебело въже, наречено буксирно, което те завързват за теглича в края на кърмата на „Мърсър“. Тъй като предният край на корпуса представлява разкривена стомана, е решено съдът да бъде теглен за кърмата, на заден ход. На кърмата на втория влекач, „М. Моран“, закрепват буксирно въже, което е вързано за носа на „Фондейшън Джоузефин“ и операцията продължава в тандем, като „Моран“ води, следван от „Джоузефин“ и танкера. Процесията напредва бавно, с 5 възела, към Нарангасет Бей и Нюпорт на Роуд Айланд.

Вестниците отразяват всяка фаза от спасителната операция. „Ню Йорк Таймс“ съобщава, че „тази нощ на кърмата на «Форт Мърсър» се виждат жълти светлини и от комина се вие дим. Мъжете, останали на борда, имат осветление и отопление, защото котлите и почти всички системи на кораба се намират в тази секция. Освен това в камбуза има много храна.“ Компанията собственик на танкера, „Тринидад Корпорейшън“, вероятно се тревожи за вероятните обезщетения, ако половината танкер потъне по време на тегленето му към пристанището, и съобщава, че нямат връзка с решението на тринайсетимата мъже да останат на борда. Говорителят на компанията заявява: „Тринайсетимата мъже са останали на борда по свое собствено решение. В наши дни екипажите имат избор. Това е тяхно решение“. Каквато и да е причината, кърмата на „Мърсър“ наистина струва повече от метала на корпуса; в нея все още има 45 000 барела гориво и ценно оборудване.

В петък влекачите стигат до Нарангасет Бей. Местен капитан от Нюпорт качва трима репортери от „Асошиейтед Прес“ на борда на „Мърсър“ и един от тях, Том Хорган, съобщава, че той и двама фотографи са „първите посетители на танкера след разцепването му“. Хорган пише, че когато се качили на танкера, корабният готвач ги отвел в безупречно чистата столова, където дълги маси били покрити с бели покривки. Тринайсетимата мъже закусвали с палачинки, яйца, картофи, бекон, мляко и кафе. Моряк от „Мърсър“, Лайънъл Дюпюи обяснява на Хорган как научил, че корабът се е разцепил на две: „Тъкмо ядях супа от грах в столовата. Изтичах на палубата, защото чух силен шум. Видях носа. Помислих си, господи, ударили сме се в друг кораб. Тогава видях надписа на носа и осъзнах, че нашият кораб се е разцепил на две!“.

Пристигането на „Мърсър“ в Нюпорт е голямо събитие. Бостънският „Хералд“ съобщава, че „хиляди хора, с автомобили и пеша, чакат на брега, докато влекачите извеждат «Мърсър» в спокойните води на пристанището на Нюпорт.“ По някакво странно съвпадение един от екипажа на „Акушнет“, Джон Милбауер, който помага за спасяването на трима от кърмата, по това време е на гости при семейството на съпругата си в Нюпорт и се чуди защо се събират толкова хора на пристанището. Пита съсед какво става. „Бях шокиран — спомня си Милбауер, — когато ми каза, че влекачите са докарали кърмата на «Форт Мърсър» в пристанището. Слязох да я видя и си помислих: Щом това нещо е още на вода, защо изтърпяхме толкова мъки, за да спасяваме хората?“ Но Милбауер скоро си спомня, че носът на „Мърсър“ се е обърнал само двайсет минути след като и последният моряк е скочил от него, и осъзнава, че и кърмата е можела да има същата съдба.

Трима от мъжете, останали на кърмата, слизат в Нюпорт: Самюъл Барбоза от Ню Бедфорд, Масачузетс, който има счупени ребра, Койт Хауърд от Бристъл, Кънектикът, който е с плеврит, и 72-годишният Алфонс Шовен от Йорк, който просто иска да си иде у дома. Останалите десетима решават да останат на кораба по време на последния му преход до корабостроителницата в Ню Йорк. Тяхната нагласа е изразена от Ърл Смит от Филаделфия, който казва: „Стигнахме чак дотам, трябваше да изминем и последния етап от пътя“. Освен него на борда остават Дж. Л. Бушнел от Пасадена, Тексас, Уилфред Еру от Унсокет, Род Айланд, Байрън Матюсън от Конкорд, Ню Хампшир, Хауърд Колби от Хюстън, Тексас, Чарлс Дюпре от Улвърин, Мичиган, Лайънъл Дюпюи от Фол Ривър, Масачузетс, Честър Бродаки от Корпус Кристи, Тексас, Майкъл Кроули от Хюстън, Тексас, и Артър Кънингам от Камас, Вашингтон.

Преди да бъде изтеглена от пристанището на Нюпорт към Ню Йорк, кърмата е инспектирана от застрахователите и федералните власти и е сметната за годна за плаване. Корпорация „Тринидад“ твърди, че кърмата е около „две трети от целия кораб, а не половината“, и е на стойност приблизително 2 милиона долара.

Пътуването от Нюпорт до Ийст Ривър в Бруклин отнема само двайсет и шест часа. В корабостроителницата кърмата се сдобива с нов нос и когато ремонтът завършва, корабът е наречен „Сан Хасинто“. Той е модифициран с допълнителни товарни цистерни, което го удължава с 40 фута, или става общо 545 фута. „Сан Хасинто“ изпълнява курсове по търговските маршрути на САЩ още десетина години, преди съдбата да набележи отново злополучния танкер. На 25 март 1964 година корабът пътува към Джаксънвил, Флорида, след като смесеният му товар от бензин, керосин и нафта е разтоварен в Портланд, Мейн. „Сан Хасинто“ е на седемдесет километра от източния бряг на Вирджиния, когато три силни експлозии разкъсват средата на кораба. От осма цистерна се издига огнен стълб, който разрушава части от откритата палуба горе. Капитанът бързо инспектира щетите и осъзнава, че екипажът трябва да напусне кораба възможно най-скоро. Подобно на „Форт Мърсър“, „Сан Хасинто“ също се е разцепил на две. Капитанът нарежда да свалят спасителната лодка и да се изпрати сигнал за бедствие, но радиооператорът не може да изпълни заповедта, защото антената на радиото е разрушена от експлозията.

За щастие друг кораб, „Мобъл Пегасъс“ е наблизо и радиооператорът успява да установи връзка с него чрез сигнализация. Още щом екипажът се качва в спасителната лодка, се случва друга беда. Паниката и суматохата по време на евакуацията се оказват непосилни за главния стюард на кораба, 56-годишният Мартин Дотила, който получава масивен инфаркт секунди след като се качва в малката лодка. Капитанът нарежда спасителната лодка да се отправи към „Мобъл Пегасъс“ с надеждата, че там Дотила ще получи медицинска помощ и ще оцелее. Но съдбата решава друго. Главният стюард от Гълфпорт, Мисисипи, умира, преди да достигнат кораба.

Другите трийсет и шестима обаче оцеляват след експлозията, която зловещо напомня на експлозията, разкъсала „Форт Мърсър“ преди дванайсет години. Но за миналата трагедия виновници са слабите заварки и лошото време, а за взрива на „Сан Хасинто“ причините са други. Последвалото продължително разследване от следователи от Бреговата охрана заключава, че причина за експлозията е остатъчен газ в осма цистерна, която не е била прочистена добре. Цистерните били снабдени с магнезиеви аноди, за да се предотврати вътрешната корозия. Следователите смятат, че анодът се е ударил в част от вътрешната структура на дънната плоча на товарната цистерна и се е произвела искра, която е възпламенила бензиновите изпарения. Една от последвалите препоръки на Бреговата охрана е да се забрани употребата на магнезиеви аноди в товарни цистерни за бензин, керосин и нафта, както и всяка друга запалима течност. В официалния доклад на Бреговата охрана се споменава, че корпусът е кърпен, но колкото и да изненадващо, това не е изтъкнато сред причините за разкъсването на „Сан Хасинто“.