Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (20) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 19
Бремето на славата

Геройството е най-краткотрайната професия на този свят.

Уил Роджърс

В месеците след спасителната операция Бърни Уебър и хората му се озовават на гребена на друга вълна — тази на публичното внимание. Това се оказва не по-малко трудна задача за младите мъже от Бреговата охрана, които никога не са търсили светлината на прожекторите. Тяхното издигане от смели мъже, които просто си вършат работата, до медийни любимци е продиктувано донякъде от събитията по онова време. Корейската война продължава да се проточва, а преговорите за примирие между САЩ и Северна Корея остават в застой. Всъщност на 18 февруари, денят на спасяването на „Пендълтън“, петнайсет американски войници са убити в бойни действия, както и седем военнослужещи от 224-ти полк на 40-а пехотна дивизия по време на битка близо до Чхонбан Пхон, Северна Корея. Изморените от войната американски граждани имат нужда от нещо, което ще ги накара да се почувстват добре; нещо, което да повдигне духа им. Мъжете от екипажа на CG36500 им осигуряват оптимистично разсейване от суровата реалност на войната.

Подобно на несъвършените герои, описани в бестселъра на Джеймс Брадли, „Знамената на бащите ни“, Бърни Уебър и хората му са използвани от правителството на САЩ като своеобразен рупор, чрез който да затвърдят Американския начин. На корицата на „Знамената на бащите ни“ мъжете, уловени от тази знаменита фотография, издигат „втория“ американски флаг на върха на Сурибачи по време на битката за Иво Джима, откъдето веднага са върнати в САЩ, за да тръгнат на „турне“ за събиране на необходимите средства за войната. Но докато издигналите флага Айра Хейс, Рене Ганиън и Джон Брадли „Док“ са приветствани като герои, другарите им са умирали из пустошта с хиляди. Вината, която тези мъже са споделяли, сега, седем години по-късно, тежи и на плещите на членовете на екипажа на CG36500, които също смятат, че истинските герои са онези, които не се завърнаха.

Уебър изпитва угризения не само заради Майърс Дребния и останалите, които загиват при бедствието, но и заради хората, които не получават вниманието и благодарността, които заслужават за ролята си в тази почти чудодейна спасителна операция. Той мисли за приятеля си Доналд Бангс и мъжете от CG36383, които са прекарали повече време в борба със стихиите от него и хората му в онази съдбовна нощ. Той и Бангс остават близки и често обсъждат случилото се през следващите години. „Обичах този човек — казва гордо Бърни. — По онова време ние давахме десетдневни дежурства, преди да получим два дни отпуск. Нямахме телевизия и можехме само да разговаряме, а Доналд беше невероятен събеседник. Прекарали сме безкрайни часове в разговори до тенджерата с врящо кафе.“ Бангс казва на Бърни, че по време на цялата операция по спасяването на „Пендълтън“ е мислел само за човека, който е скочил от носа и се е удавил. Бангс не може да разбере защо не са го пратили към кърмата на кораба, след като лодката му е била само на километър и нещо оттам. Бърни веднага осъзнава, че ако Бангс и хората му не се бяха отклонили към носа на „Пендълтън“, а им бе наредено да се отправят към кърмата, именно Дон Бангс, а не Бърни Уебър щеше да е новата звезда на Бреговата охрана на САЩ.

Тези угризения се облекчават донякъде от нарастващата му вяра, че новият му статут на знаменитост в Бреговата охрана е по-скоро бреме, отколкото благословия. Скоро след спасяването на „Пендълтън“ той подава молба за прехвърляне от станцията на Чатъм към по-голямата база на Бреговата охрана в Удс Хоул, на осемдесет километра от другата страна на Кейп Код. И молбата му е удовлетворена. Там Уебър се среща отново със своя ментор и приятел, началник Франк Масачи, на борда на спасителната лодка CG8338. Бърни отчаяно иска да остави Чатъм и мъчителната спасителна операция зад гърба си и да се концентрира единствено върху новото си обкръжение и новата си мисия. Това обаче се оказва невъзможна задача, защото висшестоящите офицери непрестанно го откъсват от задълженията му, за да държи речи в местните „Ротари“ и „Киванис“ клубове. На десетина фотографии се вижда как Уебър е обсипван с награди и похвали, но при по-внимателно вглеждане в изражението му, ще забележите един смутен човек. По всичко личи, че той предпочита да е в морето, отколкото на подобни събития.

Уебър, началник Даниел Клъф и радистът от Бреговата охрана Уилям Удланд са възнаградени и от президента на местния универсален магазин „Джордан Марш“ и получават Награда за заслуги по време на церемония в „Паркър Хаус“ в Бостън, луксозния хотел, в който Джон Кенеди обявява, че ще се кандидатира за Конгреса, а по-късно предлага брак на Жаклин Бувие. Мнозина от другарите на Уебър смятат, че той е станал „голяма клечка“ и сред тях започва да се заражда неприязън. Бърни разбира гнева им и също се изпълва с негодувание срещу всички тези важни хора, които използват спасяването на „Пендълтън“ за собствени цели. Поне един от офицерите в Бреговата охрана обаче знае през какво преминава Бърни. Старши лейтенант Джон М. Джоузеф става негов командващ офицер след преместването му в Удс Хоул. Джоузеф е капитан на „Акушнет“ по време на спасяването на „Форт Мърсър“, където лесно печели уважението на екипажа си и на всички в Бреговата охрана, включително и на Уебър. „Той не се поколеба да го приближи своя кораб до танкера в бурното море, за да могат оцелелите да скочат на палубата му — спомня си Уебър. — По онова време пропастта между офицери и редови служещи беше много голяма. Обаче командир Джоузеф ме извика в кабинета си, затвори вратата и ме помоли да седна, за да поговорим.“ И двамата се превръщат в жертви на популистката машина след спасителните операции. „И двамата бяхме участвали в спасителната операция и знаехме за какво става дума. Той беше загрижен за мен и за семейството ми и подкрепата му много ми помогна в следващите дни. Той бе офицер и джентълмен, уважаваше обикновения моряк и разбираше ролята, която ние имаме в схемата на нещата.“

Всъщност и Бърни Уебър преследва своя цел — иска да се увери, че другарите му ще получат същите почести и награди, с които той е засипван. Уебър се среща за кратко с Анди Фицджералд, Ървин Маска и Ричард Ливси във Вашингтон на 14 май 1952 г. Те са дошли в столицата, за да бъдат удостоени с най-високото отличие на Бреговата охрана — Златен медал за спасяване на живот. Мъжете се радват да се видят отново и знаят какви щастливци са да получат този престижен медал. Това събитие обаче е нямало да се състои без неуморното настояване от страна на Бърни Уебър. Няколко дни след спасителната операция той е извикан от началник Клъф, който му подава телефона.

В другия край на линията е офицер от щаба на Бреговата охрана, който първи поздравява Бърни с успеха и го информира, че ще бъде награден със Златен медал за спасяване на живот.

„А екипажът ми?“ — пита Уебър.

„Те ще получат сребърни медали“ — отвръща офицерът.

Гневът и изтощението на Бърни взимат връх и той избухва: „Това не ми харесва — крещи той в слушалката. — И те бяха там, също като мен, и те извършиха спасителната операция. Ако няма да получат златен медал, и аз не го искам“.

Началник Клъф е видимо разстроен, че Бърни говори така с един капитан.

„Не говорите сериозно, нали?“ — възкликва капитанът.

Уебър казва, че е напълно сериозен и затваря телефона. Щом хората му няма да получат златен медал, и той не го иска.

Офицерите от Бреговата охрана отстъпват пред ултиматума на Уебър, защото знаят какъв кошмар ще настъпи, ако обществеността разбере, че са обърнали гръб на новия герой. Всички от екипажа се радват на медалите, но може би най-много се радва Ричард Ливси. При получаването на отличието той мисли за баща си Осуалд, който е прекарал повече от две десетилетия в американския флот. „Той беше толкова горд с мен — спомня си с усмивка Ливси почти половин век по-късно. — Каза, че през всичките си години във флота не е чувал за друга такава спасителна операция.“

Златният медал за спасяване на живот е едно от най-старите отличия в армията на САЩ и за първи път е връчен през 1876 г. на трима братя: Хъбърд Клемънс, Лусиън Клемънс и А. Дж. Клемънс, които спасяват двама души от корабокруширалата шхуна „Консуело“ близо до Келис Айланд в езерото Иъри година преди това. Наградата може да бъде връчена на всеки член на американската армия, който спаси живот в териториалните води на САЩ или във води, които попадат под юрисдикцията на САЩ. Златен медал за спасяване на живот получават онези, които са провели спасителна операция при „изключително опасни условия и с риск за живота си“.

Медалът се смята за голяма рядкост, дори за армията. Участниците в спасителни операции трябва да отговорят на специални критерии, за да получат Златен, а не Сребърен медал за спасяване на живот. Сред удостоените със сребърен медал са Честър Нимиц и Джордж С. Патън. Нимиц, тогава лейтенант и командир на американска подводница E-1, получава Сребърен медал за спасяването на член на екипажа му от удавяне. Джордж С. Патън винаги е смятал този медал за едно от най-големите си отличия. Той го получава през 1925 г., две години след като спасява три момчета по време на силна буря до брега на Масачузетс. Патън, тогава майор, току-що е завършил кавалерийската школа във Форт Райли, Канзас, и е получил тримесечна отпуска, която прекарва със съпругата си Беатрис в семейното имение „Бевърли Фармс“. Двамата плават в близкия Салем Харбър, когато бързо движеща се вихрушка обръща една лодка. Патън приближава своята лодка до момчетата, които са се вкопчили в обърнатата лодка. Бъдещият герой от Втората световна война успява да ги изтегли на борда с помощта на гребло.

Бърни Уебър никога няма да постигне славата на Джордж С. Патън или на Честър Нимиц, макар че ще получи награда, за каквато двамата легендарни американци са можели само да мечтаят. Уебър, Фицджералд, Ливси и Маска стоят мирно, изпънати в сините си униформи, докато Едуард Х. Фоли, заместник-министър на финансите, закачва медалите на гърдите им. Мичман Уилям Р. Кийли-младши от крайцера на бреговата охрана „Якутат“ също получава Златен медал за спасяване на живот, защото успява да извади двама оцелели от „Форд Мърсър“ от ледените води на морето, макар че хората му получават сребърни медали. Верен на името си, този славен медал наистина е 99,9% чисто злато. Надписът на обратната му страна гласи: „В знак на почит за проявен героизъм при спасяване на човешки живот в опасни води“.

Вицеадмирал Мерлин О’Нийл, комендант на Бреговата охрана, държи реч пред заместник-министър Фоли, присъстващите членове на Конгреса и другите важни особи в чест на петимата носители на Златен медал и шестнайсетимата други мъже от Бреговата охрана, които получават почести за спасените 70 души в морето. О’Нийл застава на подиума и описва на присъстващите какъв немислим героизъм всъщност са извършили тези мъже. „18 и 19 февруари са дни, които ще останат в историята на Бреговата охрана — казва той. — В тези дни североизточният вятър помете Нова Англия. Беше изключително студено… валеше сняг и суграшица, виеха бурни ветрове. Източен вятър със скорост 70 възела помиташе Кейп Код, а високи двайсет метра вълни връхлитаха търговските съдове, които не бяха успели да се приберат в пристанището. На сцената се появиха и два големи танкера — «Форт Мърсър» и «Пендълтън». На седемдесет километра един от друг, те бяха връхлетени от ужасната сила на бурята… Оцелелите на частите на разцепените танкери… общо 84 измръзнали мъже, чиито шансове за спасение изглеждаха нищожни.

Днес сме се събрали, за да почетем част от хората, които са участвали в операцията по спасяването на «Форт Мърсър» и «Пендълтън». Казвам «част», защото те са проявили изключителен героизъм, но не бива да забравяме и мнозината техни другари, чиито умения, кураж и преданост към дълга са останали незабелязани.“ Вицеадмиралът отново насочва вниманието си към мъжете, удостоени този ден. „Тези 21 души са провели четири отделни спасителни операции. Всяка от тях е срещнала специфични проблеми, но опасността за всички е била една и съща, докато частите на танкерите са подскачали по огромните вълни. Тези мъже са изпълнили дълга си, въпреки че са били измръзнали от ледената вода и не са имали никаква храна в продължение на часове… и то докато смъртта ги е дебнела с всяка следваща вълна.“

Със Сребърен медал за спасяване на живот са удостоени:

Пол Р. Блак, механик 2 степен, „Мерифийлд“ №1316, Питсбърг, Пенсилвания

Мичман Гилбърт Е. Кармайкъл, „Янг“ №911, Далас, Тексас

Едуард А. Мейсън-младши, матрос, Мейнард, Масачузетс

Уебстър Дж. Теруилигър, матрос, „Експозишън Булевард“ 981–4, Лос Анджелис, Калифорния

Долуизброените получават почетната лента на Бреговата охрана, която се връчва на онези, които са се отличили с героично постижение или похвална служба, която надхвърля очакваното и заслужава специално признание.

Антонио Ф. Балерини, главен старшина, „Мариън“ №149, Източен Бостън, Масачузетс

Доналд Х. Бангс, помощник-капитан, „Сий Вю“, Чатъм, Масачузетс

Ричард Дж. Чиконе, матрос, „Хъдсън“ №123, Провидънс, Роуд Айланд

Джон Дж. Кортни, старшина трета степен, „Пасхал авеню“ №6433, Филаделфия, Пенсилвания

Джон Ф. Дън, машинист първа степен, п. к. 3, Роквил, Роуд Айланд

Филип М. Грийбел, радист първа степен, „Еймс“ №19, Портланд, Мейн

Еймъри Х. Хейнс, машинист първа степен, „Риндж авеню“ 380, Кеймбридж, Масачузетс

Роланд У. Хофърт, оръжейник трета степен, „Отис Плейс“ №1231, Бетлеем, Пенсилвания

Юджийн У. Корпусик, матрос, „Олд Хоумстед авеню“ №19198, Детройт, Мичиган

Ралф Л. Ормсби, помощник-капитан, п. к. 78, Орлиънс, Масачузетс

Денис Дж. Пери, матрос, „Парис стрийт“ №21, Портланд, Мейн

Доналд И. Питс, матрос, „Мичиган авеню“ №3844, Канзас Сити, Монтана

Алфред Дж. Рой, старшина първа степен, „Вестъл стрийт“ №8, Нантъкет, Масачузетс

Хърман М. Рубински, матрос, 58-а улица №1874, Бруклин, Ню Йорк

Майор Джон Н. Джоузеф, „Ню Йорк авеню“ №54, Южен Портланд, Мериленд

Но за Бърни Уебър почестите няма да свършат с тази нощ, за негово изумление. Той е отличен от коменданта на Бреговата охрана и е награден с Медал за храброст на Американския легион по време на церемония в Балтимор, Мериленд, през 1953 г. Този път Уебър е сам, без другарите си, и колективното бреме, което тези медали и награди представляват, притиска духа му. За него славата вече е непоносима. Той копнее да си върне предишния живот, в който единствените награди са обичта на съпругата му Мириам и уважението на колегите му от Бреговата охрана.